Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (33)

Трийсет и първа глава

— Нещо против, ако запаля? — Зипото на Лу Сканън щракна два пъти още преди да е довършил. Спайк измрънка своето „Защо не?“ сред облаците лютив дим, които пурата му вече бълваше в апартамента.

Просмукваше го обезсилващ страх и присъщата му разсъдливост бе парализирана от неговата — как се беше изразил Фелдстайн? — импотентност. Чувствата му се мятаха бясно от паника към отчаяние и не му оставяха време да мисли. А в мисленето бе най-добър. Останалите — Ковалски, Яновски, Сканън и прозяващият се Майк Майлс — можеха да наблюдават, да се придвижват, да тичат и да стрелят далеч по-добре от него. Но досега всички усилия на официалните власти да засекат — а камо ли да заловят Старк, бяха останали напразни.

— Повтори условията — изръмжа Сканън.

— Един милион до четиридесет и осем часа — отвърна Спайк.

— Това ли е всичко?

— И да стоим на телефона — каза Спайк.

— Пак ли се обади от колата на този същия, Кинкейд?

Спайк кимна.

— Значи не я е зарязал — каза Яновски и шумно се изсекна. — Защо тогава не можем да я засечем?

— Може би я е паркирал някъде — каза Ковалски.

— Или пък е сменил номерата — измуча Майлс, заглушаван от поредната прозявка.

— Има кафе — рече Сканън.

Спайк чу как Майлс се дотътри до кухнята, взе кафеварката от котлона и си наля догоре. Каза:

— В хладилника има мляко. Захарта е в купата над мивката.

— Аз лично така бих направил — обади се Ковалски.

— Щеше да смениш номерата, а? — заяде се Сканън.

— Разбира се. Има толкова много мерцедеси. Забрави за книжката — първо гледат фасона, после нея. Дори и да не е наред, направо те подминават. Все едно си невидим. Ще те спрат само ако минеш на червено.

— Ами да ги проверим всичките — предложи Яновски.

— Моля?! — викна Ковалски.

Майлс се намеси в разговора, подрънквайки с лъжичката, с която си бъркаше кафето:

— Няма нужда да ги проверяваш всичките — само модела, който те интересува, и само колите с телефонна антена.

— Виждаш ли? — каза Яновски.

— А може би дори само тези с номера от другите щати — продължи Майлс.

— Твърде много се набива на очи — възрази Яновски. — Той се стреми да е незабележим. Ще сложи номер от Илинойс.

Ковалски се намеси:

— Знаем, че действа в гаражите. Там осъществява набезите си, така че в момента някой друг се разкарва наоколо с номерата на Кинкейд.

— И изобщо не си дава сметка — каза Яновски. — А ако той самият не мине на червено в неподходящ миг, когато някое ченге гледа право към него, най-вероятно никога няма да узнае.

— А на Старк му трябват само четиридесет и осем часа — промълви Спайк.

Сканън ревна:

— Какво от това? Нали последния път му каза, че не можеш да събереш сумата толкова бързо? И двамата го приеха, нали?

— Да — призна Спайк, — но оттогава той проучва. Сигурно знае, че Брайън е старши вицепрезидент в банката. Също че може да заложи къщата си и да получи парите веднага. Ще го направи за двайсет минути.

— А дали ще го стори? — запита Сканън.

Спайк овладя яда си. Многото пари са разбили не едно семейство. Но Брайън никога не би забравил, че Спайк спаси Джейни. Значи можеше да му вярва. След като преброи до десет, отговори простичко:

— Да.

— Обади му се.

— Колко е часът? — настоя да знае Спайк.

— Почти четири. — Майлс се прозя, докато бъркаше кафето си и посръбваше. Ухаеше страхотно.

Спайк се надигна и отиде да сипе и за себе си.

— Дай аз да ти сипя.

Спайк го спря с ръка:

— Мога и сам.

— Гаражите! — извика Яновски.

Спайк се обърна и се опита да си представи как другите са зяпнали старото ченге и се питат дали Яно не си е загубил ума. Тогава едрият мъж каза:

— Баровски коли — и след няколко секунди: — Автотелефони… вили край града — продължи малко по-спокойно: — Е, какво излиза от всичко това?

Спайк почти чу как останалите повдигат рамене в мълчание. Накрая Ковалски промълви:

— Това са само допирни точки, Яно. Старк само се разписва и ги оставя след себе си без следа.

— Да, но колата на Кинкейд не я зарязва. Вече три пъти все от нея се обажда.

— Вероятно ще се отърве от нея, преди да позвъни за четвърти — рече Ковалски.

— Може и така да е, Убиецо. Но работим с каквото разполагаме. А с какво разполагаме?

— Един, който броди дявол го знае къде — намеси се Сканън.

Майлс добави:

— Знаем със сигурност, че се обажда от място, което е в обхвата на телефона. Не може да стигне по̀ на север от Милуоки. От това, което ми каза Спайк, си мисля, че може дори да е безжичен, например „Моторола“. Ако е така, значи разчита на батерия с презареждане. И стига да я презарежда, винаги може да се свърже. Няма нужда да е около колата. Всъщност ако има безжичен телефон, колата може да е тук, а Старк в Елкхарт, и ние изобщо няма да усетим разлика.

— Прав ли е, Спайк? — попита Ковалски.

Спайк кимна.

— Добре, може да е така. — Яновски се прокашля, обикаляйки наоколо, и изсумтя силно, за да прочисти гърлото си. — Вие се занимавате с техниката, момчета — аз не разбирам нищо. Спайк не вижда, но изключителният му слух и острият му като бръснач ум ни отведоха до Джейни Гранвил миналата година, когато никой не предполагаше, че ще успее. Дори аз. А аз съм като Спайк — жива антика. Не разбирам от транзистори, компютри и преносими автотелефони и нямам намерение тепърва да ги уча. Защото докато го направя, Старк ще се чупи, ако не и по-лошо. Но Спайк има слуха си, а аз — нюха на старо ченге. И точно в момента много осезаемо надушвам нещо.

— Какво? — поинтересува се Ковалски.

— Момчета, вие виждате празната половина на чашата. Прави сте за всичко, което казвате. Но случай не се разплита с взиране в онова, което липсва. Верният път е да разнищиш под микроскоп онова, което е налице.

Спайк внезапно се заслуша и подкани Яновски:

— Продължавай!

— Кинкейд — що за птица е той? Не ми отговаряйте, аз ще ви кажа. Той иска да ви накара да го мислите за голяма клечка. И в момента се перчи в Швеция, без да знае, че някой му е задигнал колата. Не става дума за някакви хлапетии, които са искали просто да си направят кефа. Става дума за човек, комуто цялата работа доставя удоволствие. Три обаждания.

Спайк си представи големия мъж с три вдигнати пръста. Изхриптя и запита:

— И защо го прави?

— Явно за да не можем да го засечем. Нали това каза и Майлс току-що? — рече Ковалски.

— Не! — щракна с пръсти Яновски. — Нюхът ми ми подсказва, че той иска ние да си мислим така. Всъщност го прави поради същата причина, поради която и Кинкейд, тъй като няма време за губене. Трябва едновременно да преговаря и да обикаля тук и там.

Майлс започна:

— Значи, ако открием колата…

— … откриваме и Старк — довърши Ковалски.

Явно Яновски кимна. Възцари се тишина. Сканън здравата си дръпна от пурата, изпусна дима и попита:

— Как да се доберем до мерцедеса на Кинкейд? Жена му каза, че не знае къде е паркирал.

Яновски се изсмя.

— Ето това научих от Спайк миналата година. Наистина не знаем къде. Но знаем къде не е паркирал.

— Яно, какви ги говориш?! — изстена Ковалски.

Яновски въздъхна, отново се изсекна и им рече:

— Кинкейд е важна клечка и не си губи времето. Стои в града, за да е близо до работата си. Всичко сочи, че колата му е някъде наблизо до Уотърфронт Тауърс.

Майлс си допи кафето и предложи:

— Нещо против да помогна на сержант Яновски да огледаме няколко гаража…?

— Аз определено съм против — отвърна Сканън.

Сега бе ред на Спайк да зададе въпрос:

— Какво?

— Защо да оставяме питомното и като слепци да гоним дивото?

— Инспекторе, да не би да знаете нещо, което ние не знаем? — попита Ковалски.

— Все още не — отвърна Сканън, — но може би ако потърся мениджъра на Уотърфронт Тауърс, ще науча нещичко. Обикновено такива фирми наемат гаражи за клиентите си. Мислите ли, че господин Заетост — Кинкейд — би пропуснал такъв шанс?