Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (35)

Трийсет и трета глава

Жената на рецепцията на Уотърфронт Тауърс закри с ръка слушалката, погледна над мраморния плот и запита:

— Вие ли сте сержант Яновски?

Яновски се пребори със сумтежите и важно кимна.

— Сержант Ковалски.

Яно се плъзна към нея, пресегна месестата си ръка, взе слушалката и я притисна със скула към рамото.

— Какво ново?

— Старк току-що ни звънна от друг автотелефон — отвърна Ковалски. — Засякохме го чрез отдела за МПС на Илинойс Бел и се оказа, че собственичката живее в Уотърфронт Тауърс.

— Как се казва?

— Блаущукен. — Ковалски каза името буква по буква, преди да продължи: — Дениз Дженифър.

— Ясно — рече Яно. — Ще проверя. — Нямаше нужда да казва нищо повече. С Ковалски работеха рамо до рамо от толкова отдавна, че вече пропускаха елементарното. Също като баскетболистите знаеха следващия ход на съотборника си, следващото му действие. Този род близост между мъже трудно се обяснява, неудобно е да се обсъжда и е невъзможно да се замени. Пенсионирането я бе заменило с всепроникваща празнота, която той не знаеше как да запълни. Сега вече нямаше защо да се тревожи за това.

Сега бе дори по-приятно от редовната полицейска служба. Сега той бе упълномощено лице, а това бе различно. Упълномощените можеха да се издънят. Можеха да вършат неща, които ченгетата копнеят да извършат най-малко през ден. Не, не им се разминаваше, но поне нямаше защо да се безпокоят от Отдел вътрешни провинения или от уволнение. Значката те поставяше в положението на редник. Влезеш ли веднъж в строя, длъжен си да забравиш волностите.

Яно върна телефона на поставката под плота и повика служителката. Тя остави кочана с фактури, изправи се и се приближи. Очите й блестяха, зъбите също, цялото й лице бе свежо и жизнено като на кутре. Вероятно това бе първата й служба и не искаше да я загуби. Поне така предположи Яно.

Изплувайки от облак парфюм, тя отметна бухналите си къдрици и попита:

— Какво мога да направя за вас, сержант?

Яно се наклони напред и сви рамене.

— Какво ще кажеш за малко слънце и топлина, а? Можеш ли да поръчаш да донесат? Със сигурност биха ни дошли добре.

Видя как тя се отпусна при вида на усмивката му. Клепачите й запърхаха като екзотично ветрило, когато се разсмя:

— Нещо друго?

— Да — отвърна Яновски. — Отнася се до един от живеещите тук, господин Кинкейд?

Тя кимна.

— Завчера са откраднали колата му. Днес ни докладваха, че още една — на госпожица, или госпожа Блаущукен…?

Момичето кимна отново.

— … е открадната.

— Не мога да повярвам!

Дойде ред на Яно да кимне.

— На вас не казаха ли?

— Н-не, не мисля. Момент да попитам управителя. — Тя се втурна и изчезна зад ярко осветена врата.

Яно чу оживен разговор, дълга мъжка въздишка и после отместването на стол от бюрото. Секунда по-късно един висок прегърбен мъж с орлов нос и в скъп костюм се понесе към него.

— Аз съм господин Холст, управителят — каза той.

— Яновски — отвърна и след кратко колебание добави: — От чикагската полиция.

— Някакъв проблем ли има?

Яно повтори разговора си с момичето и попита:

— Тези двамата нищо ли не казват по въпроса?

— Господин Кинкейд е извън страната — побърза да уточни господин Холст, — а госпожица Блаущукен е на почивка в Аспен.

— Кой знае за това? — зададе въпрос Яно.

— Моля?!

— Ето вие например знаете.

— Да не би да твърдите… — просъска управителят.

Яно го възпря с ръка.

— Длъжен бях да попитам, нали разбирате?

— Около Коледа доста от хората тук заминаха. Често ни предупреждават, за да наглеждаме собствеността им.

Яновски кимна.

Холст скръсти ръце зад гърба си и започна да се клати, после разхлаби яка и поясни:

— Освен охраната уведомяваме чистачките и кухненските работници. Обръщаме внимание и на инспектора по поддръжка на сградата и неговите хора. Така нищо съмнително не остава незабелязано.

— Имате ли си паркинг? — попита Яно.

Холст наклони мъртвешката си глава върху тънкия си врат.

— Разполагаме с няколко места в подземен паркинг тук долу.

— Кой ги ползва?

— Първоначално беше кой превари, той завари, но откак осигурихме платен паркинг, откъдето за две минути докарват колата пред входа, всеки него предпочита, нали разбирате. Напълни се за нула време и сега паркираме останалите коли другаде, докато отворим и другия наш паркинг.

— Но знаете чия кола е тук и чия не, нали?

— Разбира се.

— Възможно ли е някой от персонала да е излязъл да поживее? Нали знаете — като я няма котката, мишките празнуват.

Холст сви устни, здраво стисна очи и поклати отрицателно глава.

— В началото имаше два такива инцидента. Уволнихме служителите и взехме мерки да се разбере. Оттогава нямаме проблеми.

— Значи никой не може да отмъкне колите на господин Кинкейд и госпожица Блаущукен оттук?

Усмивката на Холст бе повече от самодоволна. Когато отвори уста, стана ясно защо:

— Абсолютно никой, сержант Яновски. И двамата не паркират в Тауърс.

— Къде тогава?

— В допълнителния паркинг.

— Той върши ли работа?

— Не чак толкова — въздъхна Холст. — Не е с обслужване. Дадоха ни паркинга под наем, но не докарват колите. Заради това имаше куп оплаквания, особено през зимата. На три пресечки е, нали разбирате.

— Всички ли паркират там?

— Всички, които имат коли, да.

— Къде се намира паркингът?

— В гаража на ъгъла на Орлиънс и Гранд — отговори Холст. — Точно до отбивката за експресното шосе. През реката е, при…

— Да, да, знам го къде е — прекъсна го Яно. — Вижте, вашите коли имат ли отличителен белег? Пропуск, ключ-карта, нещо такова?

— Лепенки, сержант. В долния десен ъгъл на предното стъкло, ако са си на мястото. Там пазачът на входа ги вижда най-бързо.

— Да, разбира се — рече Яновски, — звучи разумно. Дали ще имате нещо против да проверя кой друг е заминал за празниците?

— Защо?

— Ами не съм съвсем сигурен. Може някой просто да краде коли наслуки. Може да си е избрал онзи гараж, защото там е лесно. Ако съм прав, скоро ще вземе още някоя. Такъв е стилът му. И ако е наслуки, може и да не е от вашите. Нали и други коли паркират там?

Холст кимна.

— Там се целят в парите — плащаш си на излизане.

Яно вдигна длани нагоре.

— Тогава не мога да ви причиня големи щети, нали?

Холст преглътна, оправи червената си вратовръзка, и измрънка:

— Предполагам, че не.

— Добре де, няма значение — рече Яно. — Щом смятате, че ще се чувстват по-щастливи, ако им свият колите, ще им предам думите ви.

— Не! — изстреля Холст. — Разбира се, че не. Сега ще ви донеса списъка.

— Благодаря ви, господин Холст — рече Яно с официална учтивост.

 

 

Тридесет и петте години убийства, пороци, и далавери, борба с дрогата, внезапни акции и специални поръчения бяха изградили у сержант Яновски представа за Чикаго, за която хора като Холст не щяха и да чуят. Затънал до шия в този порядъчно гнусен житейски опит, Яновски веднага направи дръзка между въпросния гараж и организираната престъпност. Първо, негови собственици бяха Джими и Сал Сицилиано. Оттук нататък нещата се влошаваха и гаражът бе нещо далеч повече — и по-малко — от няколко площадки с места за паркинг под наем срещу долар и половина за повече от час. Но Яно не желаеше да пришпорва въображението си. Засега искаше само да поразгледа.

А за това не му трябваха щит и доспехи.

По дяволите, та той спокойно можеше да е някой от хилядите изтощени люде, които се тътрузят обратно след умопомрачителен набег из магазините и се готвят да се метнат на колите, за да се приберат при жените си. И така, Яно се гмурна в тълпата по стълбището за паркинга откъм Орлиънс и пое нагоре. До последния етаж. Щеше да започне от последната площадка надолу. Инак бе много изморително.

Сега само си дръж очите отворени.

Задъхан от изкачването на петте етажа, Яно влезе през вратата. Скърцането на пантите отекна между голите каменни стени. Иначе ни звук. Той се огледа бавно още веднъж, за да е напълно сигурен. Нищо не помръдваше.

Като кимна сам на себе си, той тръгна напред.

Докато обикаляше, започна му се завива свят — възможностите бяха направо безчет. Всяка втора кола бе луксозна: вносна или спортна. Кадилаци и градски коли. Ягуари и мерцедеси. Поршета и корвети. И от всяка четвърта стърчеше антена.

Внезапно се почувства объркан.

Къде беше колата на Кинкейд? Коя? Беше ли тук изобщо и как щеше да я познае? А ако…

Изведнъж, както си минаваше покрай една еднометрова колона, той замръзна. Точно отпред стоеше една кола — нито на Кинкейд, нито на Блаущукен. Нищо подобно. И това го шокира.

Там, сред милионите долари в хромирана стомана, емайл и стъкло, стоеше един очукан, пребоядисан форд пикап. Учудването му бе толкова голямо, че отиде да го погледне. Отдясно имаше черно BMW-735i, същото като на Фелдстайн и като стотици други в града.

Щом стигна до багажника на пикапа, Яно със стон приклекна на старите си кости. Приближи се и разгледа номера — регистрация от Илинойс. Знаеше, че не са за този тип кола, но трябваше да се убеди. И проверката потвърди опасенията му.

Горе, където винтовете са държали номера за скобата, личаха петна кал. Изведнъж му хрумна нещо, нещо повече от самата подмяна… Оставѝ. Довърши проверката.

Като напредваше полека, той мина покрай задното стъкло и зърна празната рамка за оръжие, а после се промъкна до вратата за пътници. Хвърли светкавичен поглед вътре и видя… Нищо. Постави ръка на дръжката, отвори вратата и надникна вътре.

Обонянието му усети мириса.

Кръв.

Не се съмняваше. Пресегна се, прокара ръце по пода и се натъкна на нещо твърдо, обло и студено под пътническата седалка. Извади го, вдигна го, погледна и видя какво държи — пушка с рязана цев.

В ума му като мълнии, като изстрели на картечница се появиха образи. Пикапът… щатското ченге близо до Трищатската магистрала… Старк!

Истината го връхлетя така внезапно, че се разтрепери. Беше тук сам, без прикритие. Беше стар, уплашен и… Успокой се, каза си той, заповяда си даже, но ръката му трепереше, докато тършуваше между хартийките в джоба си, за да намери това, което бе записал. Беше на обратната страна на една бележка от тефтерчето на Дебра.

Върна се при багажника и свери номера с този на форда. Съвпадаха. Значи Старк е сложил номерата на мъртвия психиатър на форда. После е взел колата на Кинкейд оттук, понеже е научил, че той ще заминава. Как? И как е разбрал за Дениз Блаущукен?

Преди Яно да е отговорил на собствените си въпроси, главната аварийна врата зад него се отвори. Бързи тежки стъпки отекнаха по полирания под. Яно се завъртя, притисна ръка към гърба си и пръстите му обхванаха дръжката на пистолета. Проследи приближаващата се фигура.

Мъж. Проверѝ! Едър, млад. Движеше се бързо. Проверѝ, проверѝ! Яно точно разкопчаваше кобура си, когато мъжът се обърна и се усмихна.

— Весела Коледа! — каза той, без да спира.

— Да, да. — Яно си пое дъх: — Подобно.

Не беше Старк. Е, а къде беше той?

Не знаеше отговора. Но знам къде ще го получа, помисли си той. И като шляпаше по твърдата настилка, се заклатушка към стълбището.

 

 

Яно слезе чак до мазето, промъкна се покрай изцапаните и издраскани бели тухлени стени, спря при последната врата вдясно и застана на прага. Без да му обръща внимание, мъж около четиридесетте с дълга мазна коса сложи крака на металното бюро, отпусна се в стола на колелца, започна да подхвърля ядки към тавана и да ги лови с уста. Междувременно очите му зяпаха в 13-инчовия екран, закрепен на една полица на стената.

Дори след като се прокашля, единствената реакция на мъжа беше:

— Да? К’во искаш?

Яно скръсти ръце и изръмжа:

— Руди Сметката.

Руди му хвърли един поглед, предъвка бързо и пак се втренчи в телевизора.

— Сержант — проговори той. — Как си? Искаш ли да погледаш?

— Какво дават?

— Мач на „Нотр Дам“.

— В девет сутринта в неделя?! Мислех, че всички тези дълбоко вярващи ирландци ще са на служба. Какво ще каже папата?

Руди Сметката се обърна и преглътна сдъвканите ядки.

— Това е последният мач от ноември. Запис. Чаткаш ли, спортният отдел праща записи, за да осигури благотворители за Университета. Така ни наричат, „благотворители“.

— Ясно.

— След като по-малкият ми брат Дейл си контузи коляното и не можеше да играе повече, аз го уредих в „Нотр Дам“, казвал ли съм ти?

Руди Сметката никога не пропускаше нито да плати, нито да се похвали. Оттам и прякорът му — уреждащо сметките на по-малкия си брат в колежа. Пратете на Руди сметката, пък той ще ви научи вас.

— Къде е Хаунд, Руди?

— Хаунд е болен. Грип или нещо такова. Плъзнал е навсякъде, сержант. Пази се, не се преуморявай. Съвсем ще ти разсипе Коледата, чаткаш ли. Лекарите съветват по-възрастните да бъдат по-внимателни. Така че пази се, става ли?

Яно му се усмихна лъчезарно. Мършави отрепки като този тук щяха да му бъдат ясни като бял ден до гроб. Единствената им защита бе да го бъзикат за годините. Вярно, вече не можеше да ги надбяга. Но господ да им е на помощ, ако ги стигнеше.

Яно се приближи с тежки стъпки към бюрото. Руди точно се готвеше да улови падащия лешник, когато на терена започна голямото надбягване. Лешникът се удари в устната на Руди и падна на земята.

— Първи пропуск за деня — обяви той.

Яно се опря на пръсти на бюрото и се надвеси над Руди. С непоколебима усмивка ченгето рече:

— Вие поемате колите от Уотърфронт Тауърс, нали?

— Ха, че това не е тайна — отвърна Руди.

— Имаш ли списък?

— Ъ-хъ. — И очите, и акълът на Руди все още бяха в мача, тялото му се поклащаше наляво-надясно, сякаш и той бе един от играчите.

— Всички коли си имат лепенка, защо тогава имате списък?

Руди повдигна рамене.

— За да попречим на коли с фалшиви лепенки да паркират безплатно.

— Има ли много такива? — поиска да знае Яно.

Руди пак сви рамене.

— Появяват се и такива. Не знам. Отвсякъде ментета, всичко копират вече. Не мога да съм все нащрек.

Яновски така бурно се изсмя, че Руди насмалко да разсипе шепа ядки.

— Какво му е толкова смешното?

Явно нещастникът наистина не разбираше какво толкова му е смешното — един от най-големите фалшификатори на документи се беше загрижил някой да не го преметне със собствените му номера.

Яно мушна ръка под палтото си и извади снимките на Старк. Но Руди не отлепяше поглед от екрана.

— Глей’, егати тичането бе, Яновски! Леле майко! Виждал ли си някой така да търчи…

Яно се наведе и изключи телевизора.

— К’во правиш бе?

Яно се изправи, застана пред бюрото и почука с показалец по снимките на Старк в едър план.

— Някога да си зървал това лице, Сметка?

Руди хвърли един поглед, вдигна очи, после и рамене.

— Не и напоследък. Кой е този?

— Да не ти е издишал или остарял акълът, Руди?

— Абе какво…

— Отговори на скапания въпрос, копеле! Или ще те окача на тавана.

Руди се смръщи, погледна снимките, после нагоре.

— Никога не съм го виждал — рече, преглъщайки.

— Дори по телевизията?

Руди придърпа стола си и се вгледа отблизо.

— Я, ама това е оня, дето се измъкна от Стейтвил. — Щракна с пръсти: — Как му беше името?

— Старк, Тим Старк — отвърна Яновски. — Ако го видиш, ми се обади.

— Разбира се.

— И кажи на Хаунд да ми се обади!

— Ама той е болен.

— Обади му се и му кажи да ми звънне.

Руди кимна. Яно включи телевизора с усмивка и каза:

— Предполагам, че скоро ще се чуем с него…

— Вече ти казах, сержант…

— Иначе ще се върна, Руди. И ще съм побеснял. А ти не искаш такова нещо, нали?