Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (34)

Трийсет и втора глава

Това, което Старк харесваше в Чикаго, беше, че по всяко време на денонощието можеш да намериш всичко, и то на две крачки. А колата на Кинкейд предизвикваше странно усещане в него — сякаш излъчваше някакво гибелно сияние. Не беше нещо, което се вижда, нищо определено, просто инстинкт. Ако колата можеше да говори, вероятно щеше да му изкрещи: „Изчезвай!“.

И така, той тръгна за покупки, зави по денонощно отворения и пуст в този час Уолгрийнс две пресечки на север, завъртя се около денонощно отворения Джуъл пет преки на запад и си осигури и последното, от което се нуждаеше.

Тези разходки бяха самата свобода. Никакви стени, никакви скитащи банди мошеници, никакви копои. Никакви простотии.

Само небето над главата му и бъдещето пред него. Нещо, за което да се хване, всичко друго да върви по дяволите. Бе чакал този миг през целия си скапан живот. И сега той най-сетне щеше да дойде — след два дни.

Стиснал хартиени кесии и в двете си ръце, Старк се прибра през задния вход на Уотърфронт Тауърс, промъкна се по тесния къс коридор и се вмъкна в своята подобна на гробница стая. Щом влезе, усети как стените се стесняват, и потисна задъханото си дишане.

Но не беше единственият, който дишаше. Обърна глава наляво и зърна голата си затворничка, подутото й лице бе цялото в синини. Тънка струйка засъхнала кръв се бе процедила от ъгълчето на подпухналите й устни. Но това не беше всичко — гърдите й потрепериха, тя се закашля и почервеня, после изстена, докато си поемаше въздух.

Изхриптя нещо. Старк не я разбра, нададе ухо и попита:

— Какво?

— Горещо… — Думата прозвуча дрезгаво и бе последвана от конвулсивен гърч. Старк погледна надолу. Красивото й, покрито с отоци тяло лъщеше от пот. Кожата й бе почервеняла. Дишането й зачестяваше неравномерно, пресичано от внезапни пристъпи на кашлица.

— Ясно е, че ти е горещо — каза той и се обърна. — И аз съм много доволен от това. Скоро. — Улиса се, докато трупаше покупките на малката маса. Придърпа си стол и започна да ги реди пред себе си, като наум сравняваше със списъка. Електрическа платка, спойка, чипове, трицифрен екран от течен кристал, батерии, електронен брояч, малко място в средата за опасно чувствителния на сътресения оранжев кристал — тетратиотетранитрид.

За съд, в който да го сипе и да го свърже с детонатора, избра тънка прозрачна торбичка от пластмаса. Служеше за опаковка на детски слънчеви очила. Той ги извади, пусна ги до масата и сложи торбичката настрана.

— Лошо ми е. — Гласът зад гърба му изхриптя отново, задавен от кашлица.

Старк си спомни за треската в Афганистан, когато беше затворник. Мислеше, че ще го убие. Спомняше си я, сякаш е било вчера. А болеше ли го стомахът? Не. Руснаците смятаха, че ще го гледат как полека си отива пред очите им. Изненада! Полека се оправи.

— Лекар! — просъска тя. — Имам нужда от лекар.

Хората са много по-издръжливи, отколкото си мислят.

— О, моля те! — изстена тя.

Не можеше да понася това! Не можеше да ги понася тези жени! Изправи се и се надвеси над нея. Очите й се вдигнаха и се насочиха към ръцете му. Той проследи погледа й и видя стиснатите треперещи юмруци. Пое си дълбоко въздух и каза:

— Добре де, горещо ти е. Ще отворя ей това прозорче да се разхладиш малко. Става ли? Може да взема тиленол следващия път, като изляза. Само спокойно, ще се оправиш.

— Лекар! — това бе единственото, което успя да изрече, преди изтощените мускули на врата й да отпуснат главата й обратно на възглавницата.

Хитруваше. Не можеше да е друго. Може би имаше овулация. Нали в това състояние жените вдигаха температура? Значи ако я оправеше сега, можеше да стане баща. Но не. Ако наистина беше болна, осени го много по-добра идея.

 

 

Брайън Гранвил седна да закусва. Отляво на масата лежеше „Уолстрийт Джърнъл“ и очите му го поглъщаха така лакомо, както устата — шунката, яйцата и картофките от бялата чиния с позлатен ръб. Кафето без сметана беше в чашка и чинийка от същия сервиз, както и чашата с портокалов сок. Когато вдигна китка, стрелките на неговия „Пиаже“ сочеха седем и петнайсет.

Отново закъсняваше.

Според стандартното работно време това всъщност бе дори рано, но винаги трябва да си едни гърди пред него, за да преуспееш. Сдъвка последните парченца шунка, приглуши стомашния си напън и стана. Сгъна „Уолстрийт Джърнъл“, мушна го под ръка, пресегна се за чашата с кафе и отпи. Щеше да я допие в колата, а вестника остави за влака. Изтри устни с ленената кърпичка и точно потърси с очи куфарчето си, когато телефонът иззвъня.

Нямаше време.

— Ели? Ще вдигнеш ли?

Ели влезе в кухнята. Изглеждаше небрежно — и страхотно. Бежов плетен пуловер покриваше ханша й, а оттам надолу се спускаше кремав клин, чиито ластици пристягаха глезените й. Медената й коса, дълга до раменете, сияеше в златни и червеникави отблясъци на яркото сутрешно слънце.

Вдигна слушалката в мига, в който той взимаше куфарчето си, и каза:

— Семейство Гранвил.

Дългото й мълчание прерасна в тежка въздишка. Още преди да прошепне „Не“, Брайън разбра, че нещо не е наред. Остави куфарчето и попита:

— Какво има?

Ели му махна да замълчи. Каза:

— Кога? Как?… Той… А-ха. Кой друг? Искаш ли да дойда? Момент… Да. Какво можем да направим? Така ли? Ясно. Добре, ще му кажа. Не, не, не се притеснявай за това. Разбира се.

— Какво става? — запита Брайън.

— Старк е отвлякъл Дебра.

— Божичко!

— Миналата нощ.

— Защо Спайк не се е обадил?

— Обадил се е на Ковалски, Сканън, дори Яновски — те биха му помогнали най-много.

— Яновски?! — Брайън се надяваше, че удивлението в гласа му си е проличало. — Яновски едва не уби Джейни. Защо ли Спайк ще иска той да…

— Старк се е обадил за откуп. — Ели скръсти ръце на гърдите си, пристъпи до прозореца и погледна навън.

— Какво иска?

Продължителното мълчание погълна тихата въздишка:

— Един милион.

— Долара?!

Ели повдигна рамене.

— Не вярвам да се пробва за йени, Брайън.

— Но това е цял милион! Боже мили! Откъде ще намери толкова пари?

Ели рязко се извърна и на лицето й безмълвно се изписа пълно неразбиране. После рече, като се запъваше:

— К-к-ка-кво каза?

— Не, почакай…

Ели впи очи в него. Ноздрите й потрепваха, когато проговори:

— Не е само защото ми е брат, Брайън. Не е и защото забравяш, че той спаси Джейни и отнесе куршум заради това. Работата е там, че никога не ни е искал по-голяма услуга от това да го преведем през Мичиган авеню в пиковия час. А сега е само слепец, изправен пред опитен убиец, и при това няма много време.

— Колко време му остава?

— Четиридесет и осем часа.

Брайън прекара ръка през гъстата си русолява коса и предложи:

— Може би е възможно да спечели време, както направи миналия път? Точно така — ще пробваме този номер и после ще се опитаме да му пробутаме пачки хартия с няколко банкноти отгоре, за да се върже, както последния път, и като ги вземе, ще го заловят и…

— Точно там е проблемът, Брайън. — Ели се втурна към него и здравата го разтресе за реверите. Тя снижи глас, вдигна очи към тавана, натам, където бе спалнята на Джейни, после отново ги закова върху Брайън. — Има „минал път“. Изгърмяхме си патроните и си върнахме Джейни. Вече нищо не ни е останало. Нямаме дори следа къде е Дебра.

— И дали е жива — подсети я Брайън.

Ели преглътна, кимна и повтори думите му:

— И дали е жива. Но незнанието не спря Спайк миналия път и той рискува живота си, за да спаси Джейни.

— Зная.

— Оттам нататък няма знак на признателност, с който да можем да му се отплатим за всичко, което получихме — и което имаме днес, за всичко, което му дължим. Освен това не зная дали без Дебра няма отново да се подхлъзне в онази пропаст, в която беше, преди да отвлекат Джейни. Дебра е нещо повече от жена, нещо повече от негова спътничка, Брайън. По дяволите, та тя е почти всичко за него.

Брайън се обади:

— Един милион долара?

Тя кимна.

— Четиридесет и осем часа?

Ели бавно затвори очи и направи отрицателен жест с глава.

— Колкото е възможно по-скоро.

— Но… — Той погледна часовника си, после пак нея. Очите й не го пускаха да тръгне.

— Спайк имаше само един живот и го заложи за Джейни. Ти разполагаш с повече от един милион долара, Брайън. Не забравяй, че това са само някакви проклети пари!

— Може би ще го хванат до четиридесет и осем часа. Искам да кажа… По дяволите, колко време може да се скита незабелязано? Снимката му я показват по новините и всеки…

— „Всеки“ се готви за Коледа, Брайън. И не иска нечии чужди кошмари да му я развалят. Сега не е като последния път. Друго е. Тогава имахме почивки, изпросихме си отсрочка. Според закона за пропорциите сега право да си играе с времето има Старк. Ако стане нещо, той ще поиска парите по-скоро.

— Но това е цял милион!

— Вземи някой от охраната — каза му Ели.

— Ще кажеш ли на Джейни?

Ели обърна очи и отвърна:

— Този път кошмарът не е свързан с нея. Достатъчно й мина през главата.

Брайън кимна и повдигна рамене.

— Значи една нормална Коледа? Може би Дебра ще се върне и ще се съберем заедно пред коледното огнище?

— Можеш да ни дадеш още милион надежди, Брайън — смигна му Ели.

Той погледна часовника си и промърмори:

— Закъснявам. Виж, ще говоря със Спайк. Може да ми хрумне нещо.

— Не се престаравай в мисленето, Брайън. — Ели го държеше за ръкава на ризата. — Има един правилен отговор. Ако не направиш за него това, което той направи за теб, пращаш един слепец да се състезава с времето, да търси сам и безпомощен една отвлечена жена в град, който е голям за претърсване дори за зрящ човек. И ако се върнеш без парите, не се надявай аз и Джейни да те чакаме.

Брайън понечи да отговори, но още преди да отвори уста, Ели се извърна, тръгна към стълбите и се качи горе.

— Джейни! — викна тя. — Още ли си горе? Хайде, мързеланке. Време е да се приготвяш за училище.

 

 

Спайк стоеше вцепенен от напрежение и очакваше телефона да звънне. Напомняше си, че трябва да се справи и да измъкне Дебра стъпка по стъпка. Това не беше игра, но много приличаше. Ако можеше да проумее на какво табло играеше Тим Старк и каква стратегия прилагаше, можеше и да победи. Ако играеше играта на Старк, щеше да загуби и за двамата.

Току-що бяха предприели първата необходима стъпка. Федералният агент Майк Майлс, който бе специалист по електроника, разясняваше особеностите й на Ковалски, който щеше да използва системата.

— Тази нощ телефонната компания прекара дотук три извънредни линии за сметка на агенцията. Първата, сержант, е вашата връзка с външния свят. Дори Спайк да говори със Старк, вие можете да давате заповеди или да предавате сведения на някой друг, в това число и на нас.

— Ясно — обади се Ковалски.

— На втората линия е прикачен модем. Тя е връзката ви с моторизирания патрул в Спрингфийлд. Спайк смята, че ще бъде по-бързо да се търси веднага, докато разговорът още тече, вместо да чакаме да приключи.

— Това с какво ни облекчава?

— По катодния кабел въвеждаме крайния резултат от програмата в нов прозорец, в средата вдясно. Когато получим номера на човека, който се обажда, го пращаме по компютърен път на телефонната компания и оттам ни посочват абоната. След това името и адресът се препращат в Спрингфийлд, където са колите. Ако Старк се придържа към автотелефони, вече можем да установим на коя улица е още преди да е затворил.

— А за какво е третата линия?

— Това е факсът.

— И защо ни е факс?

По всяка вероятност Майлс вдигна рамене.

— Един бог знае! Лу го поиска.

— Да видим сега — ако аз… — Телефонен звън прекъсна думите на Ковалски.

Спайк вдигна слушалката с надеждата, че е Брайън.

— Приятелката ти нещо се поразболя, ще трябва да ускорим доставката на парите.

— Почакай…

— Почакайте още малко и ще умре. Ако искате да я спасите, поразмърдайте се малко.

— Как да съм сигурен, че е още жива?

Спайк усети зад себе си ченгетата, които се туткаха, засичаха номера и мърмореха нещо в слушалките. Системата действаше. Но докъде ли щеше да доведе?

— Просто ми вярвай — изръмжа Старк. — Нямаш голям избор.

— Не ти вярвам — отвърна Спайк и сам се учуди на дързостта си.

— Жива е, просто не е добре.

— Дай й да говори с мен.

— Не и този път, Халек. Нова игра, нови правила, нов изход. Чуй ме. Ако наистина си толкова голям мозък, за какъвто явно те смятат всички, ще спасиш кучката. Но трябва да слушаш дяволски добре, казвам ти — дяволски добре, за да я измъкнеш от тази бездна. — Старк наблегна на последната дума, бездна.

Какво ли намекваше? Дали че предстоят още терзания и мъки? Или че непрестанно насилва Дебра? Дали пък не беше просто уловка, един от капаните, които щяха да отведат Старк до желания завършек? Спайк нямаше представа.

Нечия едра ръка — може би на Ковалски — го стисна и му даде да разбере, че са засекли автотелефона и са пратили данните в Спрингфийлд. Ако Старк бе някъде там, той трябваше да се опита да го задържи.

— Старк, щом е болна, намери й лекарство. Погрижи се за нея.

— Ти пък се погрижи за себе си, Халек. Няма да прекалявам с телефона — ще ти кажа само, че има промяна.

— Промяна ли?

— Искам парите за момичето до тридесет и шест часа.

— Тридесет и шест?!

— Доведете и лекар. Не съм сигурен дали ще издържи още дълго.

— Искам доказателство, че все още е жива.

— Не настоявай толкова — отвърна грубо Старк, — че може да си я получиш мъртва или да ти я пратя парче по парче.

При тази мисъл стомахът на Спайк се сви на топка. Нямаше съмнение, че ако го раздразнят, Старк е в състояние да направи подобно нещо. Търсейки равновесието между настоятелност и предпазливост в опит да се задържи на хлъзгавата почва, той каза:

— Нека Дебра ти каже на кой зъб Джейни трябва да си сложи пломба.

— Какво?!

Спайк повтори въпроса и рече:

— В следващия разговор искам да ми кажеш отговора.

— Хей, я чакай…

— Съжалявам, Старк, трябва да търся цял милион. Обади се, когато си готов за размяната. — Спайк затвори и се обърна към мястото, където знаеше, че стоят останалите.

— Така, значи става дума за автотелефон — обади се Ковалски.

— Отново ли този на Кинкейд?

— Не. — Майлс подсвирна. — На някоя си Дениз Блаущукен. Познайте къде живее.

— Чикаго? — предположи Спайк.

— Къде по-точно в Чикаго?

Спайк вдигна рамене.

— Лейк Форест?

— Не — отвърна Майлс. — Уотърфронт Тауърс.

— Обадете се на Яновски — каза Спайк.

— Точно така! — рече Ковалски. — Вече трябва да е стигнал.