Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (37)

Трийсет и пета глава

Миналата година по това време, едва ли не на същия ден, Спайк Халек беше с Дебра и двамата упорито търсеха начин да открият и да спасят Джейни Гранвил. Заедно успяха. Сега Дебра имаше нужда от помощ. И без да го показва, Спайк не беше сигурен дали ще се справи, а това го ужасяваше. Този път времето течеше по-бързо. Старк нямаше да се издаде сам, а Спайк не разполагаше с никаква следа, за която да се хване и да го открие.

Тази година Майк Майлс се въртеше наоколо и му помагаше, вдигаше служебния телефон, получаваше информацията, проследяваше обажданията от колите. Ковалски бе тръгнал да засича обажданията на натрапчивите информатори, истеричните майки и изплашените възрастни дами. Досега всички се бяха оказали глуха линия. Систематичен през цялото време, но може би прекалено муден, Лу Сканън уточняваше дреболия след дреболия и с помощта на някаква нова програма с изкуствен интелект за изготвяне на личностни характеристики чертаеше схеми относно евентуалното скривалище на Старк, вероятните му ходове, изяви и заплахи. С други думи, тъй като нямаше нещо стабилно за основа, той занимаваше ума си с игрички. Яновски следваше съмненията си и обикаляше улиците около един гараж за паркиране с надежда да попадне на нещо.

Освен Старк можеше да вини само себе си. Ковалски беше останал и се беше опитал да намери хора за охрана, които му бяха отказани. Сканън бе предложил да използват програмата за защита на свидетелите. Знаеха, че Старк се бе разписал едва ли не на входната им врата, без да го усетят. Знаеха също, че е тръгнал да убива. И въпреки това се беше съгласил с Дебра, че трябва да си останат у дома. Срещу човек, избягал от Червената армия в Афганистан! Но не бяха ли виновни също господ и малките деца? Дори да обвиняваше когото трябва, това с нищо не помагаше.

По дяволите, та те дори не знаеха кога и къде Старк иска парите!

Секунда по-късно телефонът зазвъня. Касетата за запис се включи автоматично. Компютърът бе в готовност моментално да проследи обаждането.

Специалният агент Майк Майлс се приближи и преди да вдигне слушалката, каза:

— Ще погледна номера на екрана и ще изчакам проследяващата програма да заработи, Спайк. Като получа данните, отивам на служебната линия в спалнята. Задръж го на телефона максимално дълго. Ако мога да сведа показанията до едно конкретно място, ще го направя. Окей?

Спайк усети потупване по рамото и мъжът го стисна също като Дебра преди една година. Стегна се, вдигна слушалката и бавно я поднесе към ухото си.

— Спайк Халек.

— Познай кой…

Връзката бе лоша, пращеше. Овладей се, рече му някакъв вътрешен глас. Дай насока на разговора.

— Кой зъб, Старк? — запита.

— К’во?

— Ако Дебра е жива, трябва да ти е казала на кой зъб Джейни има кариес.

— Тя… н… г-во-и. И… тр-ск…

— Чакай. Връзката е много лоша. Можеш ли да завъртиш отново?

— Ам…! С… уш… й!

— Ако ще си поставяш условията, трябва да те чувам по-добре.

— Слу…! И… з… н… ува… обре. Само тр… ва… а.

— Не чух половината от това, което каза!

— Пр… пр… сто.

— Какво?

— Повтори во… ка…!

— Повтаряй какво ти казвам?

— Схв… ш.

— Схващаш?

— А така.

— А така. — Спайк бе сигурен, че е чул това ясно.

— Х-х-х… м… он… ой.

— Един милион в брой.

— Точно така.

Спайк повтори.

— Н… чки… то.

— На пачки по сто?

— … б нов… но… к… ф… че.

— Ъ-ъ-ъ, в куфарче за ръчен багаж?

— Донеси го сам.

Спайк се вледени. Миналогодишният белег от куршума пламна с нов огън. Преглътна нервно и повтори чутото. В сравнение с останалото това се чу относително добре.

— … в… б… лет…

— Вземи билети?

— Два б… лета! Н… с… ра и… рен!

— Два билета. Не се прави на ударен.

— Пол… 92… Париж. В… ч… рта.

— Полет 920? Предполагам 920, Старк, изобщо не те чувам. Париж? Довечера? — Спайк спря и го обзе паника. — Старк, имаш предвид утре вечер. Все още има един ден пре…

— Млък… й!

Спайк потресено мълчеше.

— Само повтаряй!

— Само повтаряй! — прошепна той.

— Тази вечер.

— Тази вечер. Но…

— Момичет… же… н… ржи!

— Момичето може и да не издържи? — повтори Спайк и запита: — Какво й е, Старк?

— Млъквай!

— Добре.

— Д… б… ле… Пан… м… кан… 20. Париж.

— Два билета? — Спайк се обърка и думите прозвучаха като въпрос.

Старк му отвърна със злобен смях:

— З… теб… ен.

— Какво? — Той съвсем се вледени.

— Повтаряй!

— За теб и мен.

— Вземи си паспорта.

— Вземи си паспорта — измънка Спайк.

Старк щеше да го вземе със себе си като заложник в Париж. Щеше да направи опит да се екстрадира оттам, тъй като във Франция нямаше смъртно наказание. А в Америка отвличането бе углавно престъпление. Съвършено изпипано! Зловещо, но съвършено!

Но защо да не спрат полета?

Ясно е. На претъпканото летище нямаше да се размине без невинни пострадали.

Но Спайк веднага си даде сметка, че това не е единствената причина. Истинската причина се криеше в любимото занимание на Старк. Той беше специалист. Специалист, обсебен от своите идеи. Можеше да превърне тялото си в бомба и ако някой — или нещо — го ядосаше, да разруши всичко и всеки — в радиус от сто метра. Експлозията на борда на самолет, спрял на края на пистата например, щеше да се прехвърли и на съседния, който зарежда, и на следващия, и така, докато цялото летище не лумне в пламъци.

Спайк се опомни от думите на Старк:

— Би… т… ми… ме… о… на… Тр… в… с Б… ню… н.

— Билетът ми да е на името на Травис Бунюин?

— Роджър.

Спайк повтори.

— Об… чи си… т… мн… р… хи.

— Облечи си тъмни дрехи.

— Ела рано.

— Рано. Ела рано — прошепна Спайк.

— Аб… лю… о… са…

— Абсолютно сам.

— К… ла шо… р… кат в… риж.

— Кола и шофьор да чакат в Париж?

— … се в… дим в ч… ра.

— Чакай, Старк! Времето е прекалено малко. Нали каза двадесет и…

Пропукващият глас на Старк го сряза с крясък:

— Н… лко. К’ви с… я ши… б… ни… ме… а! Д… м… слиш, ч… и… рая, а? Нали искаше напътствия? Е, сега ги получи.

— Почакай! — примоли се Спайк, но още преди да довърши, връзката се разпадна.

Внезапно телефонът звънна отново. Спайк се стресна и не вдигна веднага, а чак на третото позвъняване. По шума, който се чуваше, се досети, че е портиерът. Сложи разтреперана ръка на челото си и промълви:

— Халек.

— Сержант Яновски се качва — изчурулика напереният, противно познат глас на Харолд.

В това време на вратата силно се почука.

— Чакаме ли някой? — обади се Майк Майлс.

Спайк долови с острия си слух как агентът извади оръжието си от кобура.

— Яно е — отговори той. — Връща се от слухтене.

— Аз ще отворя.

Входната врата отляво на Спайк се отвори и вътре заедно с подсмърчането и кашлицата на Ед Яновски нахлу и вълна хлад. Още преди той да си е съблякъл палтото, Майлс го засипа с новини:

— Старк се обади и постави условията. Чух всичко по подслушвателя, докато засичах обаждането. Пак се обади от автотелефон. И знаеш ли откъде?

— Уотърфронт Тауърс — не беше предположение.

— Точно така.

— Името?

— Фентън, Джанет.

— Така — рече Яновски. — Да вземем разрешително и да действаме.

— Чакай — прекъсна го Майлс. — На какво ще се опрем?

— Като начало на това.

Спайк усети раздвижването на въздуха, когато Яно показа нещо на Майлс. Но и Майлс, който го виждаше, не разбра какво е.

— Какво е това?

— Обзалагам се, че Спайк знае — отвърна Яно.

Изведнъж нещо студено и кръгло, явно от метал, допря брадичката на Спайк. И той мигновено се сети. Още преди Яно да го дръпне, рече:

— Това е оръжието, което Старк използва миналия път, когато бе тук.

— Не — каза Яно. — Това е дългата цев на рязана пушка. Намерих я в един очукан форд пикап, паркиран в гараж, пълен с лъскави возила от Уотърфронт Тауърс. Номерата бяха сменени. Както и на БМВ-то 735i с автотелефон, за което се обзалагам, че принадлежи на доктор Фелдстайн. Обзалагам се също, че пикапът е на каубоя, който извадиха от снега край Трищатската магистрала.

— Това значи само, че Старк е скрил две от колите си в този гараж — заяде се Майлс. — Освен това, кажеш ли на съдията, че си отворил пикапа без разрешително, ще те вкарат в затвора.

— Просто ще си премълча за цевта. Ще му кажа само за колите. Ти добавяш последните разговори и имаме повод за съд.

— Но ние подслушваме противозаконно! — възпротиви се той.

Спайк чу как Яно тупна с едрата си лапа Майлс по гърба и му обясни с носовия си глас:

— Майлс, синко, ти най-добре от всички би трябвало да знаеш, че подслушване е, когато трето лице записва разговор между две други лица без тяхното знание и разрешение. Но в Илинойс всеки е свободен да записва разговорите си с който и да било, когато и да било. Дори не е нужно да казваш на другата страна. Напълно законно си е. Така че имаме легално придобито доказателство, което може да бъде представено на някой разбран съдия.

— А ти познаваш ли такъв? — запита Майлс.

— Знам точно човека, който ни трябва.

— Чакайте — прекъсна ги Спайк. — Какво точно разрешително ни трябва?

— Да претърсим Уотърфронт Тауърс за Дебра Серафикос — отговори Яно.

— Задръжте. Знаем единствено, че използва коли от същия гараж, в който паркират от Уотърфронт Тауърс — каза Спайк.

— Е, да, ама баш на тези коли налита — обяви Яно.

— Може би имат някакъв отличителен белег? — предположи Спайк.

— Така е — призна Яно. — Ама как става тая работа, че все уцелва коли, чиито собственици са заминали?

Спайк се предаде и промърмори:

— Може би повечето хора са заминали за празниците?

— Той знае със сигурност — отвърна Яно. — А единственият начин да разбере е отвътре.

— Може би прониква в компютъра на Уотърфронт Тауърс с помощта на номер, който започва с 800 и му осигурява достъп — предположи Майлс.

— Там няма модем, Майлс — рече Яно. — Това да не ти е странноприемница. Това е луксозна кооперация. Проблемът им не е да напълнят леглата, а да се опазят от нежелани клиенти.

— Добре де — настоя Майлс. — Откъде тогава знае? Как се вмъква?

Спайк почти чу усмивката на Яно. Макар и зрящите да не им обръщаха внимание, Спайк се бе научил по промените в говора — пауза, триумфална самоувереност в началото на някое изказване, понякога вметната трохичка смях, да долавя кога човек се усмихва, докато приказва, сякаш се кани да сподели някоя лична тайна. Както сега Яно.

Старк е получил информацията в Уотърфронт Тауърс. За да успее, трябва да работи там. След толкова години зор човек научава това-онова. Знаем, че братята Сицилиано помагат на избягали затворници чрез връзките и препоръките си. Попитах надзирателя Олховски и познайте какво ми каза. Онзи тип, когото Старк убил в затвора — Колкинс, имал нещо общо с Джони Сицилиано. Може той да е казал на Старк къде да отиде. Просто го улеснява, предлага му къде да отиде, ако стане напечено. Така че Старк пристига и се хваща на работа. Може би просто паркира колите и дебне сгоден момент да се захване със сатанинския си план. И изведнъж какво разбира — може Кинкейд да се е разприказвал по типичния за тези раздувки начин: заминава зад граница, да се грижиш добре за колата, добре ще ти се отблагодаря, бър-бър-бър. Което Старк не пропуска да си отбележи. Мисли си, колко ли хора, които живеят сами в Уотърфронт Тауърс, ще си пътуват вкъщи по празниците? И напипва златната жила за автотелефоните.

— Какво друго освен лепенките на колите го свързва с Уотърфронт Тауърс? — попита Спайк.

Яно изхихика, подрънка пълния си с монети джоб и отговори:

— Братята Сицилиано държат гаража, където паркират колите от Уотърфронт, за които там няма място. Пращат ги при тях, тъй като ония им взимат пари за противопожарна охрана и срещу разбиване. Дрогата отдавна е вкарала Сицилиано в Уотърфронт Тауърс — продават кока. Така че всичко е в пакета, спретнато, ефективно, толкова хубаво, че направо да го вържеш с панделка и да го пратиш на баба си за Коледа. А потърсиш ли Старк, те са наясно и той е сигурен, че ще го скрият вдън земя за известно време.

— Вдън земя ли? — попита Спайк.

— Да — отвърна Яно.

— Съвършено изпипано, измислил го е с вдъхновение — възхити се Спайк.

— Какво?! — излая Яно.

— Под земята. В мазето. Машините вдигат голям шум. Никой не би могъл да чуе каквито и да било крясъци. И кой живее по мазетата на кооперациите? Отговорниците и портиерите, ето кой!

Явно Яно кимна. Поне паузата съвпадаше.

— И аз така си го представях и мислех, че ще можем да го сгащим. Само си избираме подходящ съдия. Тия работи за братята Сицилиано, за връзките с дрогата, не ги споменаваме. Казваме само, че похитител се обажда от автотелефони, които принадлежат на хора от Уотърфронт Тауърс, заминали извън града. Съдията се сеща, че работата се движи отвътре. Оттам нататък, както се казва, негова е грижата да изготви подходящо обвинение. Но няма как да стане, а и нямаме време. Никой няма да ни даде разрешително за обиск при толкова малко информация, още повече като му се изтресем вкъщи в неделята преди Коледа.

— И какво ще правим? — попита Спайк.

— Ами — рече Яно и се прокашля в кърпичката си: — И за нас е неделя, Майлс. Може да погледнем Уотърфронт Тауърс. По дяволите, аз съм в пенсия, може да си търся по-удобно жилище.

— Съжалявам, Яно, но не е редно. — След кратка пауза Майлс продължи: — Аз не съм пенсиониран, не разбираш ли? А и трябва да се подготвим да заловим Старк довечера на летището. Май ще действаш сам, сержант — завърши Майлс.

— Ох, какво ли разбираш и ти! — изръмжа Яно.

— Виж, ако ще го проверяваш, погледни и новото име, Джанет Фентън. Сигурен ли си, че е заминала?

— Надявам се — промърмори Яно.

— Надяваш се?!

— Ами ако не е заминала, обзалагам се, че е мъртва.