Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (22)

Двайсета глава

Старк стоеше точно от другата страна на улицата срещу „Карлтън“ и гледаше право към главния вход. Край него минаваха тълпи от хора, излезли на пазар за Коледа. Вървяха бързо, понякога докосваха леко масленозеленото яке на Колкинс и не казваха нито дума! Може би бяха твърде заети или пък смятаха, че е някакъв побъркан или скитник, или — не, ако си мислеха нещо такова, щяха да се държат на разстояние от него. Вместо това просто профучаваха, без да се отклоняват дори на крачка от пътя си, навели глава срещу силния вятър, който духаше от езерото Мичиган. Този вятър, наситен с ледени парченца, идваше с вой от Канада, врязваше се през високия каньон и стигаше чак долу до Оук Стрийт Бийч, като развяваше дългите цветни шалове на поруменелите от студа жени. Жени! Боже, колко добре изглеждаха само. Толкова добре, че му идваше да протегне ръка и да ги докосне, както си минаваха. За това обаче щеше да има достатъчно време по-късно.

Господи, как искаше да ги опипа, особено по-младите. Старк смяташе, че щом са достатъчно големи да им тече кръв, са достатъчно големи и да бъдат заклани. Но всичко това трябваше да почака. Само дето толкова му се искаше да протегне ръка, да я плъзне по гърдите им или нагоре по бедрата им, следвайки извивките на задниците им.

Старк смъкна очилата си и се усмихна. От другата страна на Дивижън Стрийт под бяло-зелен навес с ресни, който плющеше на силния вятър, мазният портиер пляскаше ръце в белите си ръкавици, за да се стопли, изпускаше кълба пара и се въртеше в тесни кръгове, докато очите му шареха наоколо в очакване да спре някоя кола. Старк напрегна паметта си, за да си спомни името му, и то изплува като подпухнал труп от дъното на река: Харолд. Това беше същият човек, който нае кола за Халек и приятелката му, за да проверят неговото скривалище преди година. Трябваше веднага да познае Харолд. Той имаше много запомнящ се вид.

Въпреки униформата, ако изобщо можеше да се нарече така. Беше по-скоро костюм. Дългото палто достигаше до лъснатите върхове на обувките му и изумително подхождаше на цвета на навеса. По цялата му предница, възкачвайки се като стъпала нагоре, бяха избродирани златни халки като онези, които носят барабанчиците в гимназиите. На раменете палтото се разтваряше в широки златни ревери, обрамчени от пищни сполети с ресни. Под дясната му ръка висяха три преплетени халки, обточени от ланец във формата на мундщук.

Ръцете в бели ръкавици продължаваха да пляскат и да махат като на регулировчик насред кръстовище, вдигнаха пръсти за такси, плеснаха, за да дадат знак на една възрастна дама да излезе, подхванаха я нежно под съсухрената й ръка, за да са сигурни, че няма да падне, обърнаха се дискретно нагоре, за да получат бакшиша си, и докоснаха обшитата със злато козирка с бърз и кратък карикатурен жест. Под тази неонацистка униформена шапка Харолд грейваше в усмивка със зъби на акула и се обръщаше да дебне своята следваща цел.

Старк мазно се ухили.

Харолд виждаше всичко в зелено. Очите му се разширяваха и главата му се издигаше като наблюдателна кула. Когато в отсрещното платно на Дивижън Стрийт се появи такси, Харолд прониза въздуха с остро изсвирване, принуждавайки колата рязко да завие. После отново щеше да отвори със замах вратата пред излизащия, да смачка в мръсната си малка лапа още един бакшиш и да отстъпи към вратата.

Но колкото и да се оглеждаше зоркият Харолд, така и не забеляза Старк. Не би и могъл. Няколко пъти погледът му мина през него, дори веднъж се задържа, а той се огледа объркано и поклати глава, като че ли нещо не беше наред, но не можеше съвсем точно да определи какво.

А Старк изобщо не помръдна, дори на направи опит да се скрие. Просто стоеше като статуя от другата страна на улицата срещу дома на Халек и разузнаваше. Това беше първият етап за успешна подмолна акция. Наблюдаваш тайно, събираш и преценяваш информацията за жертвата си. След това съставяш план и го поставяш на изпитание. Предпоследно, точно това беше думата, употребена в наръчника, преработваш плана, за да сведеш уязвимите места до минимум. И последно, още една оперативна дума, изпълняваш плана си с точността и съгласуваността на часовников механизъм, постигаш целта си и се измъкваш без драскотина и без да те усетят.

Но какво е това?

Под плющящия навес Харолд се усмихваше и кимаше на някой, когото Старк познаваше, някой… психиатъра! От Стейтвил! Виж го ти малкия гаден плъх, коварното копеле. Вътре в него избухна взрив от ярост, който излъчи гневна вълна, заляла кожата му със силна червенина.

Като внимателно се озърташе, той се втурна между колите, без да обръща внимание на клаксоните, и се добра до двойната жълта линия, разделяща платното на две, като през цялото време не изпускаше психиатъра от поглед.

Харолд потупваше с комичните си ръкавици обшитата си със злато шапка и объркано се усмихваше. Непрекъснато кимаше, кимаше, кимаше. Но той не му плащаше, за да му извика такси. Тогава какво? Старк изчакваше пролука в движението, докато психиатърът се видя принуден да се здрависа с натрапчивата ръка на Харолд и да изтърпи малкия му поклон, преди да вдигне яката на палтото си, да пъхне голите си ръце в дълбоките джобове и да тръгне срещу вятъра.

Накъде?

Старк се облегна на някаква кола с гръб към психиатъра, докато той минаваше край него. После се впусна във водовъртежа на тълпата, като се блъскаше, за да може да държи под око превития на две доктор. На двадесетина метра пред него плешивата непокрита глава подскачаше и потъваше, несмущавана от тълпата, втурнала се за коледни подаръци. Разбира се! Нали е евреин. Не вярва в Дядо Коледа.

Е, време е да сменим вярата ти, Д-р Еврейски. Време е да получиш подарък от Дядо Коледа. Ха-ха-ха!!!

Потъвайки във вихъра на тълпата, Старк изоставаше почти на половин пряка. Проследи психиатъра през четири пресечки, дори почти го изгуби, когато на улица Локъст светна червено и се наложи после да се втурва да го настигне с подскоци и подтичвания. Докторът вървеше с гръб към него през целия път, без нито веднъж да се обърне. Зает малък човечец. Държеше плешивата си глава наведена, беше се прегърбил, борейки се с насрещния вятър, който идваше от езерото и го блъскаше отляво. Въпреки това той продължаваше да върви право напред, без да спира, само веднъж погледна златния си часовник. Зает, много зает. Ще трябва да се научиш да я караш по-бавно.

Да. Ще трябва да се научиш. Много скоро.

Като стигна до Чикаго Стрийт по Ласал, психиатърът сви рязко вляво и се шмугна под дълъг неонов надпис, който гласеше: „Паркинг“.

Старк побърза да го последва, като скъси дистанцията. Задъхан, той също сви вляво под надписа и бързо се огледа в двете посоки. Вдясно имаше стълбище нагоре, а вляво беше долната площадка. Между тях се намираше будката за билети. Вътре в нея, прегърбен над отворения си вестник, седеше служителят. Дори не забеляза, че Старк се отправи към стълбището.

Старк затвори тежката врата, без да се чуе нито звук, и напрегна слух да долови стъпките, изкачващи се по горните етажи. Разнасяше се кънтящ звук. Старк промуши глава в кладенеца между стълбите, погледна зигзагообразното множество от стъпала и видя познатия силует на палтото да се отправя към трето ниво. Като смекчаваше всяка своя стъпка и се движеше толкова тихо, колкото позволяваха неудобните обувки на Еди, Старк продължи напред. Като съзнателно изостана с два завоя, чу как някъде над него изскърца и се отвори друга врата. На стълбището се възцари пълна тишина — нито звук, нито дори свистенето на парна тръба. Изстреля се нагоре като реактивен заряд „Стрингър“ и бавно се прокрадна към затварящата се пред него врата. Стигна я и надникна през малкото стъклено прозорче, покрито с телена мрежа. На около шест метра пред него психиатърът, вече по-бавно, след като бе избягал от студа, се поклащаше към блестящо черно БМВ-7351, модел 1990 година.

Старк си сложи качулката, наведе глава напред и отвори вратата, после пъхна и двете си ръце в джобовете и тръгна напред.

Според наръчника най-добрият начин да избегнеш изненадата е да правиш нещо обикновено или да обезоръжиш противника с обикновения си вид, като по този начин сведеш до минимум възможността да се вдигне тревога. Старк знаеше и добре разбираше необходимостта от нещо такова, затова веднага измисли начин. Небрежно си засвирука с уста, напредвайки със спокойни крачки, и звукът отекна между голите бетонни стени. Психиатърът се обърна, за да провери неговия източник, хвърли бърз поглед към него и успокоен се промъкна между своето БМВ и едно Ауди-5000. Старк все още подсвиркваше, когато психиатърът извади ключовете си и посегна към ключалката. Точно в този миг той спря да свири и се метна като леопард напред. Беше твърде бърз за скапания малък психиатър, чиято глава се извъртя нагоре с остро изпъшкване тъкмо когато възклицанието „а?“ се откъсна от учудените му устни.

Това беше последният звук в живота му.

Една ръка, разсичаща като нож, смаза ларинкса му. Докато мъжът инстинктивно се огъваше напред, Старк посрещна лицето му и свирепо го удари с опакото на китката си. Уцели го в носа и ударът разби хрущяла с шумно изпукване, запращайки парчетата право в мозъка. Старк го сграбчи за реверите на палтото и загледа как очите изхвръкват от орбитите си. После кимна, усмихна се и прошепна:

— Винаги съм обичал тази част.

Щом през ноздрите на жертвата започна да се процежда тъмна кръв, Старк измъкна портфейла от вътрешния джоб на палтото и отпусна тялото на пода с тържествена нежност. После коленичи, за да го сложи под аудито.

Някъде на съседното ниво изсвистяха гуми и се отправиха към него. Старк отвори скъпия портфейл, измъкна купчина банкноти и ги напъха в якето си. За да изглежда като грабеж, взе документите и кредитните карти, като претърси джобовете за талона от паркинга, но не успя да го намери. По дяволите! Вдясно два фара внезапно осветиха студените циментови стени.

Бързо!

Старк едва успя да скрие напълно трупа, когато сивото волво комби премина покрай него. Жената зад волана стискаше кормилото с побелели кокалчета и се оглеждаше през дебелите стъкла на очилата си, търсейки къде да паркира. Притеснена и нервна, тя хвърли бърз поглед към Старк. После отмина и също толкова бавно зави зад ъгъла на път към следващото ниво.

Сигурно беше видяла краката на трупа. Как би могла да не ги забележи? Трябва ли да се погрижа за нея? Да тръгна подире й? Ами ако тя…?

Отрицателен отговор.

Обикновена домакиня от предградията, която просто си търсеше свободно място. Ценно местенце, някъде под халогенна лампа, извън обсега на охранителната камера и близо до стълбището и асансьора. Ето какво търсеше тя и докато го намереше, щеше да бъде твърде притеснена, за да види каквото и да е било друго.

Старк най-сетне набута тялото на психиатъра под колата. После вдигна ключовете от асфалта, отвори БМВ-то и се настани върху тапицираната с кожа седалка. Настани се зад волана, изключи алармата и се огледа. Под жабката имаше компактдискове устройство и касетофон. До него — телефон.

Хубава кола. Наистина хубава.

Той пъхна ключа в стартера и запали от раз.

— По-добре от някоя проклета тойота — промърмори той и потегли.

Плъзна поглед по таблото, после надолу, и зърна липсващия талон за паркинг забит между две карти в преградката. Той го сграбчи, сложи го между зъбите си и извади една десетачка от парите, които току-що беше взел от психиатъра. В края на спираловидната рампа натисна спирачките и закова точно пред будката. Недовиждащият черен служител взе талона, провери колата, погледна Старк и каза:

— Това прави шест, човече.

Старк го погледна, усмихна се и му подаде десетачката.

— Задръж рестото — каза той.

Преди да вдигне бариерата, пазачът погледна колата и попита:

— Това твоята кола ли е, мой човек?

Старк се огледа, поглади брадата си и се засмя.

— Всеки това ме пита. Сигурно е заради брадата и небрежния вид — после свали очилата и каза: — Сега позна ли ме?

На лицето на човека се изписа недоумение. Старк го цапардоса по рамото и каза:

— Стивън Спилбърг.

Лицето на служителя изведнъж се проясни. Кимайки доволно, той каза:

— Да бе, наистина. Сега се сетих. К’во правиш тук бе, мой човек?

Старк се засмя, вдигна показалец към устните си и прошепна:

— Снимам нов филм и си търся терен.

— За какво е филмът?

— Деца, загубени в големия град, се опитват да намерят магически пръстен, за да излекуват болния си приятел.

— О, така ли? И къде реши да снимаш?

— Ш-ш-ш, не казвам нищо повече.

Старк кимна, ръкува се с мъжа и подкара БМВ-то. Влезе в безумно натовареното движение на Чикаго и три преки по-надолу, в пресечката на Уолтън и Стейт, светофарът светна червено. Но всичко беше наред. Защото никой не го беше проследил.

Беше сигурен в това. Никой не беше забелязал каквото и да било.

Той започна да се успокоява и да мисли. Досега никой не го беше разпознал. Сигурен беше.

Мъртвият психиатър беше скрит под аудито. Беше рано сутринта. Всички бяха навън по работа, на среща или като домакинята от предградията — на една хубава разходка за пазар. Така че трупът щеше да седи там известно време, ако имаше късмет. Но той се беше научил никога да не разчита на късмета.

Когато светофарът светна зелено, Старк включи на първа, настъпи газта и се отправи напред. Докато превключваше на втора, внезапно осъзна, че все пак някой може да намери трупа след десет минути, както и след десет часа. Така че просто използвай колата, стигни донякъде и я зарежи.

Използвай колата. Очите на Старк попаднаха върху дръжката на телефона, „Моторола 900“ с вграден микрочип за говорене отдалече. Същият модел като този, на който неговият партньор Уейд Хенсън беше провел последното в живота си обаждане само преди година, на по-малко от две мили оттук.

Студена тръпка прободе цялото му тяло.

Съвпадение? Разбира се, просто съвпадение.

Той успокои дишането си и насочи БМВ-то на север, като оглеждаше всяка сладка жена, всяко магазинче или магазин, които биха могли да послужат за плана му. Дреболиите бяха важни. Ако се погрижеше за тях, планът му нямаше да пропадне.

Отново погледна към телефона.

Дали? Дали? Знам добре номера. Никога няма да го забравя този проклет номер, никога, докато съм жив. Все същият си е. Защо да го сменя? Откъде може да знае, че съм се върнал? Дали все пак да се обадя?