Нора Робъртс
Островът на ранените души (9)

9.

През осемнайсетте месеца и трите седмици, които Симон прекара във Флоренция, Патриша Хобарт уби трима души.

За да убие Хилда Баркли, която бе държала в ръцете си умиращия си 47-годишен съпруг по време на атаката, трябваше да пътува до Тампа, където Хилда се бе преместила, за да бъде по-близо до дъщеря си. Но Патриша смяташе, че времето и разходите си струват.

Напълно презираше вниманието, което Хилда получаваше от медиите, особено след като създаде стипендия за деца в неравностойно положение на името на съпруга си.

В неравностойно положение друг път, мислеше си Патриша. Мързеливци и негодници, дундуркани от хленчещи либерали.

Освен това заради жертвата си получи възможност да се махне от отвратителното време в Мейн и от баба си и дядо си, които чакаше да умрат.

Направи проучване, разбира се, преди да целуне дразнещо дълголетните си баба и дядо за довиждане и да поеме на напълно заслужена почивка, както всички бяха съгласни.

Може пък и двамата да умрат в съня си, преди тя да се върне, и също толкова неприятната котка, която баба й глезеше като бебе, да им изяде очните ябълки.

Едно момиче има нужда от мечти.

Флорида много й хареса и това я изненада. Харесаха й слънцето, палмите, синьото небе и водата. Докато се наслаждаваше на гледката от хотелския си апартамент — защо пък да не профука малко пари? — и правеше снимки, които да изпрати у дома, си представяше какво би било да живее тук.

Можеше да си помисли, ако не беше пълно със старци.

И евреи.

Въпреки това щеше да си помисли.

Във всеки случай й се стори абсурдно лесно да дебне Хилда и да огледа едноетажната къща с две спални, в която тя живееше и която се намираше на същата улица, на която бе домът на семейството на дъщеря й.

След три седмици заключи, че е опознала напълно навиците на Хилда. Старият прилеп живееше простичко. Обичаше да работи в градината, имаше няколко хранилки за птици, които винаги бяха заредени, и караше велосипед с три колелета из квартала като някакво сбръчкано дете.

На четвъртия ден в главата на Патриша се завъртяха идеи за трагични случаи с градинари и велосипедисти. Мина покрай Хилда точно когато тя зареждаше птичата хранилка, направена като малък ресторант — със саксии на прозорците и табела, която предлагаше храна за пернатите.

Спря колата, намести късата си черна перука и слънчевите си очила с кехлибарени стъкла и слезе.

— Извинете, госпожо?

Жизнената и жилеста Хилда с шапка с периферия на главата се обърна.

— Мога ли да ви помогна?

— Надявам се да не ви се стори прекалено странно, но можете ли да ми кажете откъде сте взели тази очарователна къщичка за птици? На майка ми много ще й хареса.

— О. — Хилда се засмя и даде знак на Патриша да се приближи. — Тя обича ли птици?

— Много. Боже, отблизо е още по-сладка. Уникална изработка ли е?

— На местен майстор е, но магазинът, който ги продава, има и други като нея. „Къща за птици“. — Тя продължи да обяснява на Патриша как да стигне дотам, а Патриша внимателно си записваше в телефона.

— Страхотно.

— Мисля, че ви видях да минавате оттук вчера.

Усмивката на Патриша замръзна само за секунда.

— Сигурно. Родителите ми току-що се преместиха в къща през няколко пресечки. Помагам им. Просто вече не могат да понасят зимите в Сейнт Пол.

— Разбирам. Аз избягах от зимите в Мейн.

— Значи знаете как е — каза Патриша през смях. — Ако мога да намеря нещо подобно, ще е страхотен подарък за новия дом на мама.

— Любимата ми е черната, та да мога да я виждам от прозореца на кухнята. Английска вила.

— Шегувате се! — Патриша вдигна вдъхновено ръце. — Майка ми е израснала в английска вила в Езерния район. Преместила се е в Щатите като тийнейджърка. Хранилка за птици под формата на английска вила — ще се влюби в нея.

— Могат да гнездят вътре. Елате, ще ви покажа.

— О, толкова сте любезна. Ако не ви създавам прекалено много трудности?

— Ще се радвам да ви покажа. — Докато вървяха, Хилда махна на мъж, който излее от съседната къща. — Здрасти, Пийт.

— Добро утро, Хилда. Отивам на пазар. Имаш ли нужда от нещо?

— Не, благодаря. На родителите ви много ще им хареса тук — добави тя, когато завиха покрай къщата.

— Надявам се. Ще ми липсват ужасно, но се надявам да им хареса.

Не мога да я убия сега, помисли си Патриша. Колата й беше отпред, а и глупавият съсед.

— О, каква красива веранда. Обзалагам се, че тук може да се плува целогодишно.

— И го правя — потвърди Хилда. — Всяка сутрин преди закуска.

— Затова сте в такава чудесна форма — усмихна се Патриша.

Тя охка и ахка над глупавата хранилка за птици, направи комплименти на градината и саксиите на верандата и благодари обилно на жената, която скоро щеше да бъде мъртва.

Не последва упътванията до „Къща за птици“, а отиде в „Уолмарт“ за тостер и удължител.

Точно в седем и петнайсет на следващата сутрин Хилда излезе от къщата на верандата, свали си синия хавлиен халат и влезе в басейна, облечена в семпъл шоколадовокафяв цял бански.

Докато плуваше спокойно и с лекота, Патриша се появи на верандата през отключената врата, включи удължителя в контакта на задната стена на къщата и хвърли тостера в басейна.

Видя как тялото на Хилда подскочи, когато от водата избухнаха искри. Видя как изплува, обърната по корем, след това изключи удължителя и извади тостера с мрежата за басейна.

Вероятно ще разберат как е станало, но защо да им помага? Сложи оръжията на убийството в раницата си и облечена в долнище на анцуг, потник и бейзболна шапка тича три пресечки до колата под наем.

Хвърли тостера в кофа за боклук зад ресторанта, а удължителя — няколко километра по-далеч на паркинга на един базар.

След това натъпка кестенявата перука в раницата си, върна се в хотела си и се наслади в стаята си на обилна закуска от омлет със спанак, пуешки бекон, плодове и пресен портокалов сок.

Чудеше се кой ще намери Хилда във водата. Дъщеря й? Някой от внуците й? Добрият съсед Пийт?

Може би трябваше да проверява местните вестници.

Но засега реши без никаква ирония да прекара остатъка от деня край хотелския басейн.

 

 

Баба й и дядо й не успяха да й направят услугата да умрат в съня си. Тя се задоволи да се отдаде на мечтания за различни начини да ги убие.

Всъщност тяхното убийство трябваше да почака, но пък баща й я улесни, като се напи, преди да се качи зад волана на своя форд пикап.

Отнесе майка и двамата й синове тийнейджъри, като влезе в насрещното платно и се блъсна в тяхната кола, но за Патриша това си бяха нормални щети.

Можеше да зачертае още един човек от списъка си.

Зачерта Фредерик Моузбли в една приятна лятна вечер — преди да убие Хилда — като сложи експлозив под шофьорската седалка на незаключената му кола.

Това й достави особено удоволствие, тъй като Моузбли бе постигнал някакъв малък успех на местна почва със самиздатска книга, която бе написал за мола „Даунийст“. Освен това за първи път бе направила бомба.

Според нея й се удаваше.

Зачерта третата си жертва за годината — трябваше да ги разпръсне малко във времето. Срещна го в препълнен бар и забоде в него спринцовка с ботулинов токсин. Стори й се поетично, тъй като доктор Дейвид У, който пиеше аперитив преди вечеря заедно със съпругата си и още една двойка в скъп ресторант и бе известен с това, че в онази фатална нощ бе спасил човешки животи, всъщност беше пластичен хирург.

Патриша реши, че след като си вади прехраната (доста добра прехрана), като инжектира хората с ботокс, може да бъде инжектиран, общо взето, със същото вещество.

Изхвърли спринцовката по пътя към къщи и влезе тихо у дома.

За един прекрасен сладък миг си помисли, че молитвите й са чути.

Баба й лежеше на пода във фоайето. Стенеше, така че… все още дишаше, но това можеше да се поправи.

След още един стон баба й извърна глава.

— Пати, Пати. (Ох, как мразеше да я наричат така). Слава богу. Паднах. Ударих си главата. Мисля, че съм си счупила бедрото.

Патриша си помисли, че сега е моментът. Просто трябваше да сложи ръка върху устата на старта кучка, да й стисне носа и…

— Агнес! Не мога да намеря дистанционното! Къде си го…

Дядо й излезе от спалнята на първия етаж със смръщено от раздразнение чело над очилата си.

Видя жена си, извика и Патриша бързо се задейства.

— О, боже, бабче! — Хвърли се напред, застана на колене и стисна ръката на баба си.

— Паднах. Паднах.

— Всичко е наред. Всичко ще се оправи. — Извади телефона от чантата си и набра 911. — Трябва ми линейка! — Каза адреса, като внимаваше гласът й да трепери наистина. — Баба ми падна. Побързайте, моля ви, побързайте. Дядо, дай одеяло на баба. Тя трепери. Вземи онова на дивана. Мисля, че е в шок. Дръж се, бабче, тук съм.

Значи тази вечер няма да имам късмета да отбележа двоен успех, помисли си Патриша, докато нежно галеше баба си по бузата. Но пък счупено бедро (да се надяваме!) при осемдесет и три годишна жена имаше много потенциал.

Патриша скри горчивото си разочарование, докато Агнес се възстановяваше. И спечели възхищението на медицинския екип, персонала и съседите с отдадеността и грижите си.

Използва времето, за да убеди баба си и дядо си не само да й дадат генерално пълномощно — адвокатите се съгласиха — но и да включат името й във всяка своя сметка — чекова, инвестиционна, в нотариалния акт на къщата, в която живееха, и на вилата/инвестиционния имот на нос Мей.

Вече и без това бе наследила бижутата на баба си и от време на време осребряваше по някое от тях при пътуванията си до Огъста или Бангор и веднъж по време на екскурзия през уикенда (по съвет на лекарите) до Бар Харбър.

Част от тези пари в брой бе похарчила за добри фалшиви документи за самоличност, с които си бе открила малка банкова сметка и бе наела сейф в банка в Рочестър, Ню Хемпшър.

След продажбата на бижутата, редовните кражби, продажбата на ваканционния имот, за която баба й и дядо й бяха прекалено глупави да се усетят, че са подписали, тя се бе сдобила с повече от три милиона долара, които държеше в сейфа заедно с четири фалшиви лични карти, паспорти и кредитни карти.

Държеше прилична сума от сто хиляди в брой заедно с други неща от първа необходимост в чанта за спешни случаи над гардероба и бе започнала да пълни и втора чанта.

Тъй като нито баба й, нито дядо й вече можеха да се качват по стълбите, целият втори етаж бе на нейно разположение. Сложи здрави заключващи устройства на спалнята си и на стаята за гости, която използваше за работилница.

Чистачката, която идваше веднъж седмично, не бе показала, че й се струва странно вторият етаж да е недостъпен. Плащаше й се добре, а това означаваше по-малко работа.

Когато наближи следващата годишнина от събитията в мола „Даунийст“, Патриша започна да крои планове. Много планове.

И зачерта още двама от списъка си.

 

 

Селийна Макмълън се възползва от приближаването на 22 юли както в блога си, така и в токшоуто си. Това й даде възможност да нагнети вниманието към допълненото издание на книгата си.

Тя не се измъчваше от факта, че дължи кариерата си на една трагедия. Стана обичайно всеки път, когато някой лунатик открие стрелба на публично място, да я канят за коментар по кабеларките.

Обхождаше ги на всеки две години и събираше добри хонорари. Осигури си ангажимент като изпълнителен продуцент на добре приет документален филм за стрелбата, а в пика на славата си осигури и епизодична поява в „Закон и ред: Специални жертви“.

Признаваше, че нещата са на приливи и отливи: на всяка годишнина тя подгряваше темата и бе в центъра на вниманието.

Имаше служители, агент, секси гадже — след кратък брак и тежък развод. Но пък разводът и секси гаджето бяха вдигнали рейтинга и увеличили кликовете.

Щяха да пробият тавана с гостите, които бе осигурила за седмицата на годишнината.

Беше поканила полицайката, която бе застреляла Хобарт. Признаваше, че се наложи да притисне кмета, който да притисне полицейския началник, който да притисне полицайката, но щеше да я има. Не успя да уреди някогашния тийнейджър герой, сега партньор на полицайката, и от това й загорча.

Полицията на Портланд й даде да избира — единия или другия, но не и двамата. Тя предпочете полицайката, която първа се бе появила на местопрестъплението, и се отказа от другия.

Щеше да дойде и жена, която за малко не загинала в киното, но оживяла с белези по лицето и мозъчна травма. Бе поканила компютърджията, който беше спасил цял магазин с хора, като ги бе барикадирал в склада, някои от пострадалите, парамедик, лекари от спешното отделение в онази нощ.

Но перлата в короната? Сестрата на стрелеца, малката сестра на ръководителя на бандата.

Беше поканила Патриша Джейн Хобарт.

Въпреки този успех, който беше огромен, защото сестрата на Хобарт досега не бе давала официални интервюта, Селийна крачеше гневна из кабинета си.

Искаше проклет хеттрик. Полицайката, сестрата на Хобарт и Симон Нокс, момичето, което се бе обадило първо на 911 и бе съобщило на полицията за инцидента и заради което Маквий бе успяла да застреля Хобарт.

Кучката дори не приемаше обажданията й. Всъщност бе накарала някакъв задник адвокат да й изпрати официално предупреждение да стои настрана от нея, когато я бе издирила в някаква галерия в Ню Йорк.

Публична проява, помисли Селийна. И имаше идеалното извинение на Първата поправка да й завре микрофон в лицето.

Никак не й хареса, че я изхвърлиха от галерията, докато си вършеше работата.

Беше написала унищожителен коментар за отношението, което бе получила, и за самата кучка. И щеше да го публикува, ако бившият й — преди да разбере за гаджето й и да й стане бивш — не я бе убедил, че така тя ще изглежда като кучка.

Никак не й хареса, че той беше прав.

Е, можеше да пусне обаждането до 911 и щеше да го направи. Можеше да спомене името на Симон Нокс и да намекне, че госпожица Нокс вече е известна художничка и не иска да свързват името й с трагедията в мола „Даунийст“.

— Мисли — промърмори тя. — Мисли как да го кажеш. Как да хвърлиш сянка върху нея, но да запазиш приличие, да покажеш съчувствие.

Тя отвори рязко вратата и извика:

— Марли! Къде, по дяволите, ми е макиатото?

— Лука трябва да се върне всеки миг.

— За бога, разбери къде е Симон Нокс и къде ще бъде следващата седмица.

— О, госпожице Макмълън, адвокатът…

Селийна се обърна и невзрачната Марли отскочи назад.

— Да съм те питала за това? Просто разбери. Искам да знам къде ще бъде, когато интервюирам Патриша Хобарт и полицайката, която уби брат й. И също така искам нейни снимки от тогава и сега. Размърдай си задника, Марли.

Селийна тресна вратата.

— Да видим кой ще спечели този рунд — промърмори тя.

 

 

Симон спечели. Тя прекара седмиците около годишнината, пътувайки из Аризона, Ню Мексико, Невада. Правеше скици, снимаше пустинята, каньоните, хората, представяше си как би пресъздала тези цветове, текстури, форми, тези лица и силуети в своето изкуство чрез глината.

Наслаждаваше се на самотата, радваше се да изследва места, които бяха толкова различни от източния бряг на Мейн, колкото Марс от Венера. Нямаше пред кого да се отчита, следваше само собствените си хрумвания, спираше когато и където иска, оставаше колкото й харесваше.

Когато най-накрая тръгна на изток, се отклони на север през Уайоминг към Монтана, където си купи още скицници и се поддаде на импулса да се сдобие с каубойски ботуши.

Когато прекоси границата на Мейн, календарът вече бе отгърнат на август и въпреки че редовно се мажеше със слънцезащитен крем и носеше шапка, беше почерняла, а косата й бе изрусяла от слънцето.

Беше в добро настроение и щастлива.

Искаше й се да се захване за работа, да прегледа стотиците скици и снимки, идеите и проектите си. Искаше да почувства глина в ръцете си.

Помисли си дали да не прати съобщение на Сиси, след това реши да я изненада. Спря за бутилка шампанско — по дяволите, нека са две — и понечи да подкара право към ферибота.

Но чувство на вина я накара да смени посоката. Щеше да се отбие за малко в дома на родителите си. Кратко посещение от чувство за приличие.

Отношенията й с родителите и сестра й оставаха обтегнати, но и тя не беше безгрешна. Откакто си бе тръгнала от дома на детството си, за да преследва собствените си мечти, гледаше да не се вижда много с тях.

Така си спестяваше караниците.

Но това отбягване превръщаше традиции като Коледа, рождените дни, сватбите и погребенията в напрегнати демилитаризирани зони или в бойни полета.

Защо да не положи усилие, каза си тя. Да се отбие в този хубав съботен следобед, да ги види, може би да пийне нещо с тях, да похвали градината, да разкаже няколко забавни случки от пътуванията си.

Колко тъжно и жалко беше, че й се налага да състави дневен ред, преди да посети собствените си родители!

Затова нямаше да го прави. Щеше да се отнесе към това като към пътуването си. Да решава в крачка.

Забеляза паркираните на улицата коли и си помисли, че някой е направил голям летен купон. Когато видя, че повечето тях бяха на U-образната алея пред дома на родителите й и в двора, осъзна, че ще се натресе непоканена на парти.

Реши, че това не е най-подходящият момент да се отбие, но се поколеба достатъчно дълго и един от паркиращите колите затвори пътя й за бързо бягство. Докато чакаше улицата да се освободи, за да избяга, Натали и две жени, всичките в елегантни рокли за градинско парти, пресякоха тучната морава пред къщата.

Симон се отврати от себе си, защото първият й порив бе да се наведе, затова се насили да се усмихне, когато Натали я забеляза.

Сестра й не се усмихна, а дръпна елегантните си слънчеви очила и погледна над тях. И за Симон това реши нещата.

Тя демонстративно отвори вратата на колата и слезе в екипа си за пътуване, състоящ се от зелени милитъри панталони, червени каубойски ботуши, сламена шапка с широка периферия и нова блуза с надпис „Червено, вино и синьо“.

— Здрасти, Нат.

Натали каза нещо на придружителките си, което накара една от жените да я потупа по рамото, преди и двете да се отдалечат — но не и преди да хвърлят дълги погледи през рамо, които очевидно изразяваха неодобрение.

Натали пресече до отсрещния тротоар.

Прилича на мама, помисли си Симон, идеален пример за изискана жена.

— Симон. Не те очаквахме.

— Очевидно. Току-що се върнах. Мислех си да се отбия да ви поздравя.

— Моментът не е подходящ.

Симон забеляза тона й — като към позната, която понякога се налага да търпиш.

— Също така очевидно. Можеш да им кажеш, че съм се върнала и ще бъда при Сиси. Ще им се обадя.

— Това би било нещо ново.

— Доколкото знам, можете не само да приемате обаждания по телефона. Както и да е, изглеждаш страхотно.

— Благодаря. Ще кажа на мама и татко, че ти…

— Натали!

Мъжът, който прекоси моравата в бледосиви мокасини в тон с безупречните му ленени панталони, имаше чаровни трапчинки и бе по холивудски красив. Елегантността му, бялата риза и тъмносиният блейзър, изрусялата от слънцето чуплива коса — всичко това идеално отиваше на Натали.

Макар че бегло го познаваше, на Симон й трябваше минута, за да си спомни името му. Хари (Харисън) Брукфийлд, една от младите надежди на адвокатската кантора на баща й.

И според Сиси — получилото родителско одобрение гадже на Натали.

— Ето къде си била, аз само… Симон?

Появиха се трапчинките му и той й протегна ръка.

— Не знаех, че и ти си тук. Това е страхотно. Кога се върна?

— Преди пет минути.

— Тогава сигурно питие ще ти дойде добре. — Той прегърна Натали през талията и според Симон още не бе усетил колко стегната е тя. След това пак се протегна към Симон.

— О, благодаря, но не съм облечена като за парти. Просто ще…

— Не ставай глупава. — Хари я хвана здраво за ръката. — Ключовете в колата ти ли са?

— Да, но…

— Страхотно.

Той даде знак на момчето, което паркираше.

— Семейна кола.

— Наистина, Хари, Симон сигурно е уморена след дългото каране.

— Още една причина, поради която се нуждае от питие. — Като с ренде, увито в кадифе, той изглаждаше грапавините. — Сега вече цялото ти семейство е тук, за да празнува, сладурче.

Този човек стиска здраво и има желязна воля, помисли си Симон, но основната причина да му позволи да я завлече — колкото и дребнава да бе тя — беше неприкритото неудоволствие на Натали.

— Какво празнуваме?

— Не си ли й казала? Мили боже, Натали. — Хари погледна Симон и намигна. — Тя каза „да“.

Симон усети как за цели три секунди умът й остана напълно празен.

— Ти си сгодена. И ще се жениш?

— Което ме прави най-големия късметлия на света.

Сега вече чу музиката, гласовете, тъй като вече вървяха по пътеката, която водеше покрай къщата към задния двор.

— Поздравления.

Почуди се как се бе случило това. Как сестра й, която някога се мушкаше в леглото й, за да й шепне тайни, не бе споделила такава жизненоважна, променяща целия живот новина? Такава щастлива вест, която бе заслужила парти с елегантни рокли, с бели покривки, обсипани с цветя, и със сервитьори в униформи, които носеха табли с напитки и красиви хапки.

— Това е прекрасно. Вълнуващо.

Още си толкова млада и толкова… защитена, помисли си Симон. Сигурна ли си? Щеше ли да ми кажеш?

Хари спря един сервитьор и взе три чаши с шампанско.

— За прекрасното и вълнуващото — каза той и раздаде напитките.

— Абсолютно. Е, определихте ли дата?

— Октомври, догодина — каза Натали.

— Не успях да я убедя за пролетта. Ще почакам. Извинете ме за минута, искам да намеря майка ми. Тя ще се радва да се запознаете, Симон. Особено много се възхищава на скулптурата ти на Натали, държаща везните на правосъдието, която й подари, когато завърши право. Веднага се връщам.

— Ти си сгодена. Боже, Нат, сгодена! Той е великолепен и изглежда страхотен човек. Аз…

— Ако си бе направила труда да го опознаеш през последните две години, щеше да знаеш, че наистина е страхотен човек.

— Радвам се за теб — каза внимателно Симон. — Той очевидно е луд по теб и се радвам за вас. Ако знаех за партито, щях да се прибера по-рано и да се облека подходящо. Ще си тръгна, ще се измъкна, преди да съм те изложила.

— Симон! — Веселият възглас на Сиси надвика музиката и разговорите.

— Прекалено късно е — каза Натали, когато баба й се втурна през двора и развя циганската си пола.

— Ето я моята пътешественичка! — Тя стисна здраво Симон в прегръдките си. — Погледни се, толкова свежа и почерняла. Не е ли страхотно! — Прегърна и Натали. — Нашето момиченце си е намерило годеник. И той е много сладък.

Тя пусна на воля силния си красив смях и ги притисна и двете.

— Хайде да изпием един тон шампанско.

— Майко.

— Леле. — Сиси се изкикоти и се отдръпна. — Хванаха ни. — Обърна се, обгърнала внучките си с ръце. — Виж кой е тук, Тюл.

— Виждам. Симон. — Тюлип бе прекрасна в роклята си от копринен шантунг с цвят на розови листчета. — Не знаехме, че си се прибрала.

— Току-що пристигам.

— Това обяснява всичко. — С безупречна репетирана усмивка и с очи, излъчващи раздразнение, Тюлип се обърна към Натали. — Скъпа, защо не заведеш сестра си горе да се освежи? Сигурна съм, че можеш да й дадеш назаем някакви дрехи.

— Не бъди толкова кисела, Тюлип.

Тюлип просто обърна искрящите си очи към майка си.

— Това е денят на Натали. Няма да позволя да й го провалят.

— Няма да го проваля. Няма да остана. — Симон подаде чашата си на Натали. — Кажи на Хари, че съм се почувствала зле.

— Ще дойда с теб — каза Сиси.

— Не. Това е денят на Натали и ти трябва да си тук. Ще се видим по-късно.

— Това беше много тъпо, Тюлип — каза Сиси, когато Симон се отдалечи. — И Нат? Крушата не пада по-далече от дървото. Срамувам се и от двете ви.

Симон трябваше да издири момчето, което бе паркирало колата й, след това да го чака да й върне ключовете.

Докато чакаше, по пътеката се завтече баща й.

О, не, помисли си тя, още едно ръгване в ребрата?

Но той я прегърна и я притегли съм себе си.

— Добре дошла.

Злобните забележки не я бяха стиснали за гърлото, но този жест успя.

— Благодаря.

— Току-що чух, че си се върнала, а след това, че си си тръгнала. Трябва да се върнеш, скъпа. Това е голям ден за Натали.

— Затова си тръгвам. Тя не ме иска тук.

— Това са глупости.

— Даде ясно да се разбере. Неочакваното ми пристигане и неподходящото за случая облекло излагат съпругата и дъщеря ти.

— Можеше да си дойдеш малко по-рано, да си по-подходящо облечена.

— Щях да го направя, ако знаех.

— Натали се свърза с теб преди две седмици — започна той, но видя физиономията й. — Разбирам. Съжалявам, тя каза, че го е направила, иначе аз лично щях да ти се обадя. Ела с мен. Ще си поговоря с нея.

— Не, недей, моля те. Тя не ме иска тук и аз не искам да оставам.

Погледът на Уорд помръкна от тъга.

— Боли ме да чуя това.

— Съжалявам. Исках да се отбия, да ви видя с мама, да се опитам… да оправя някои неща. Някои. Прекарах хубаво лято. Продуктивно, удовлетворяващо, пълно с прозрения. Исках да ви разкажа за това. И може би тогава бихте разбрали, че постъпих правилно. Може би бихте го разбрали.

— Аз го разбрах — каза той тихо. — Разбрах, че съм грешал. В убедеността си, че съм прав, те изгубих. А после ми беше по-лесно да обвинявам теб за това, а не себе си. Но сега малката ми дъщеря ще се омъжва. Ще бъде съпруга, а не просто моето малко момиченце. И осъзнах, че с теб исках повече да постъпя правилно, отколкото да бъдеш щастлива. Изпитвам срам, когато се изправя лице в лице с това, но е така. Надявам се да ми простиш.

— Татко.

Тя го прегърна и си поплака.

— И аз имам вина. Беше ми по-лесно да се отдръпна, да съм далеч.

— Да се разберем. Аз приемам, че невинаги съм прав, а ти повече няма да се отдръпваш от мен.

Тя кимна и опря буза в гърдите му.

— Все пак стана хубаво завръщане.

— Върни се на партито. Бъди моята дама.

— Не мога. Честно, Нат много ме ядосва, но не искам да й развалям партито. Може някой път да дойдете на острова и ще ви разкажа за пътуването, ще ви покажа някои неща, по които работя.

— Добре. — Той я целуна по челото. — Радвам се, че се върна.

— Аз също.

Наистина се радваше, че се бе върнала, особено докато стоеше до парапета на ферибота и виждаше как островът се приближава.