Нора Робъртс
Островът на ранените души (22)

22.

Когато Патриша реши, че иска да документира историята си професионално, можа да се сети само за един човек, който бе в състояние да свърши работата. Селийна Макмълън е била в „Даунийст“ тогава и се беше качила на гребена на вълната с видеозаписите, които бе направила на онзи идиот Полсън.

Кой би бил по-добър? Освен това на Патриша й се струваше, че Селийна се бе отнесла към нея с известно уважение, когато направи интервюто за годишнината от събитията. Дори й бе харесал начинът, по който изглеждаше и звучеше; макар, разбира се, да си беше сложила онази нещастна, срамежлива физиономия от типа „горката аз“.

Това щеше да е различно. Това щеше да е истинско. И когато се появеше в кабелните телевизии и в интернет, хората най-накрая щяха да разберат кой притежава проклет интелект и е дяволски недоволен.

Патриша дори написа нещо като сценарий и започна да репетира. И докато го правеше, беше толкова впечатлена от собствените си способности, че реши, когато се установи в прекрасната Флорида, да напише сценарий за собствения си живот.

Когато всичко бе готово, когато всяко нещо си бе на мястото, когато се убеди, че всичко е идеално, тя установи контакт.

— Селийна на телефона.

— Не затваряй — прошепна Патриша с разтреперан глас. — Не се обаждай на полицията.

— Кой се обажда?

— Моля те, трябва да поговоря с някого. Толкова съм уплашена!

— Ако искаш да говориш с мен, ще ми трябва име.

— Аз… аз съм Патриша. Патриша Хобарт. Моля те, не се обаждай на полицията!

— Патриша Хобарт? — Появи се съмнение. — Докажи го.

— Ти влезе в това, което наричаше зелена стая, преди да излезеш с мен, за да направиш репортаж за годишнината миналия юли. Седя с мен и каза, ако някога си спомня нещо за брат си, колкото и дребно да е, което не съм казала на полицията, да се обадя на този номер. Мога да ти разкажа.

— Тук съм, Патриша. — Сега вече вълнението много личеше на Селийна. — Радвам се, че се обади на мен.

Патриша чу шумоленето и си представи как Макмълън грабва касетофон и бележник. И се усмихна.

— Не знам какво да правя!

— Кажи ми къде си. ФБР те търси. Както и много ченгета.

— Не е вярно това, което казват, нищо не е вярно, нищо не е вярно. Не знам какво се случва и не разбирам. Бягам, но през цялото време се страхувам. Ще се предам, но първо трябва да говоря с някого. Имам нужда да поговоря с някой, който ще ме изслуша, за да кажа истината. — Добави няколко сподавени стона. — Ти не знаеш, не знаеш какво направиха с мен.

— Кой?

— Баба ми и дядо ми. О, боже, имам нужда да споделя с някого. Не мога да продължавам да бягам, но никой не ми вярва.

— Можеш да кажеш на мен. Аз ти вярвам. Какво ти сториха?

— Не, не така. Лично. Искам да запишеш всичко, за да е официално. Не бива да казваш на никого, иначе ще ме убият. Знам го. Може би трябва просто да се самоубия и да се свърши.

— Не искаш това, Патриша. Трябва да разкажеш своята история. Аз ще ти помогна.

Патриша се усмихна, остави гласа си да потрепери от надежда.

— Ти… Ти ще ми помогнеш?

— Ще ти помогна. Защо не ми кажеш къде си?

— Аз… Ти ще се обадиш на полицията!

— Не, не, няма. Ти каза, че ще се предадеш. Но искаш преди това да разкажеш своята история. Няма да се обадя на полицията.

Патриша извади слаб глас със съвсем лек нюанс на отчаяна надежда.

— Заклеваш ли се?

— Патриша, аз съм журналист. Искам само истината. Искам само твоята история. Никога няма да те предам. Всъщност, когато си готова, познавам адвокат, който ще ти помогне. Ще уредим как да се предадеш, така че никой да не те нарани.

Патриша се взря в шишето скоч, от което бе отпила, докато Макмълън говореше.

— Ще го направиш ли?

— Кажи ми къде си и ще дойда да се срещна с теб. Ще поговорим.

— Ако кажеш на полицията и те дойдат, ще се самоубия. Аз… имам хапчета.

— Не взимай никакви хапчета. Няма да го направя. Къде си? Ще дойда веднага.

— Веднага?

— Да, веднага.

— Аз съм в мотел „Травълърс Рест“ на магистрала 98, точно преди изхода за Брансуик. Моля те, помогни ми, госпожице Макмълън. Няма кой друг.

— Стой там, Патриша. Ще съм при теб след четиридесет минути.

— Някой трябва да ме изслуша. — Патриша пак изхлипа. — Ти си единствената.

Затвори, вдигна тост към образа си в огледалото със скоча, към който бе развила вкус напоследък.

Селийна се втурна да се преоблече в подходящ за пред камерата костюм. Ако всичко минеше добре, щеше да вкара откачената в студиото си до часове. Най-ексклузивният материал от всички, и просто й падна в ръчичките.

След като го пусне, щеше да се обади на ФБР. Първо — най-ексклузивният материал на всички времена, а после щеше да се направи на безстрашната репортерка, спряла Патриша Джейн Хобарт.

Провери колко е часът, докато си взимаше лаптопа. Щеше да започне с дигитална връзка от разстояние. Беше почти полунощ. Ако побързаше, щеше да стигне до четиридесет минути.

Взе си касетофона, в случай че Патриша отначало се окаже срамежлива, камера, телефона си, хвърли гримове в чантата си, провери глока си с красива розова дръжка и след пет минути беше в гаража си.

Емили Девлън можеше да я предупреди за уменията на Патриша с гаражните врати, но мъртвите жени не говорят.

Селийна седна зад волана.

Очите й се уголемиха в огледалото за обратно виждане, когато Патриша се изправи на задната седалка. Докато посягаше към чантата и пистолета, спринцовката се заби в шията й.

— Лека нощ — каза Патриша.

Когато Селийна се строполи, Патриша слезе и отвори багажника. Измъкна тялото й навън, сложи свински опашки на китките и глезените й и й запуши устата, в случай че се свести от седатива и започне да вдига шум.

С известни усилия я завлече до багажника, вдигна я и я претърколи вътре.

— Дремни си малко — каза й Патриша. — Чака ни дълъг път.

И затвори багажника.

 

 

Симон не му каза; не беше готова. А и във всеки случай моментът не изглеждаше подходящ за признания в любов.

Знаеше, че ще задържи кучето. Ако още не се беше влюбил в него, той също като нея се плъзгаше в тази посока.

Тъй като бе свършил много добро дело този ден, тя реши да направи същото и приготви паста за вечеря. Не спомена, че е научила рецептата от един италиански виолончелист.

Докато Рийд обясняваше колко лесно кучето се плаши от хора и защо, Симон стратегически не му обръщаше внимание.

Рийд нахрани кучето, което ядеше така, все едно бе гладувало със седмици. Сърцето я болеше, докато се чудеше дали наистина е било така.

Докато приготви вечерята, кучето вече бе спряло да се крие зад Рийд, беше се свило под масата и спеше до празната си купа.

— Има нужда от име.

Рийд поклати глава, докато сядаха да се хранят на сгъваемата дървена маса, която бе купил от приятел на Сиси.

— Ако отиде някъде другаде, ще го прекръстят и това само ще го обърка още повече. Боже, страхотна е — каза той, след като опита пастата. — И си го крила от мен. Можеш да готвиш?

Тя поклати глава.

— Мога да правя няколко неща добре, още няколко стават за ядене. Това е по-скоро оцеляване, отколкото готвене.

— По моите критерии е готвене. Благодаря. Как мина денят ти?

— Добре, но осъзнах, че имам нужда да си почина от моята… мисия. Смяна на скоростта. Трябва да ти направя скици.

— Какво ще кажеш за препаска на слабините? Мога да си сложа.

— Имаш ли?

— Не, но мога да си направя. Голотата…

— Виждала съм те гол.

— Различно е да ме видиш гол и да ме изучаваш гол, да ме рисуваш гол. Ти си от другата страна на барикадата.

— Била съм и от двете страни.

— Какво? — Той спря да се храни.

— Допълвах си дохода в Ню Йорк, като позирах.

— Гола?

— Етюди. — Беше развеселена, но не и изненадана от реакцията му. Хапна от пастата. — Това е изкуство, Рийд, не воайорство.

— Гарантирам ти, че някои от мъжете, а вероятно и някои от момичетата, са воайорствали.

Тя се засмя.

— Във всеки случай ми плащаха. Така че тази вечер е идеална. Донесла съм си скицника. Можеш да го сметнеш за отплата за вечерята и за това, което ще ти дам после.

— Подкупваш ме със сексуални услуги? Това… напълно става.

— И аз така си помислих. Не спомена, че си имал посещение от ФБР днес.

— Клюките — каза той.

— Много са сочни. Да не би да не го спомена, защото си мислиш, че ще ме разстрои?

— Не беше кой знае какво.

Тя беше чула друго, но искаше да чуе неговата версия.

— Кажи ми как мина и имай ми доверие, ще го понеса.

Той взе чашата с вино, което тя бе настоявала, че върви по-добре от бирата с тази паста. Не би могъл да отрече, че е била права.

— Не става въпрос дали ще го понесеш. По-скоро не искам да си нося работа у дома.

Тя вдигна вежди, изви се и погледна демонстративно към кучето под масата.

— Добре, тук ме хвана — призна Рийд.

— Което доказва, че работата ти не свършва с работния ден, също като моята. Е?

— На специален агент Задник не му харесва, че някакво Се Ре със сладка работа на затънтен остров му стъпва по чувствителните пръсти.

— Нарекъл те е така?

— А… о. Не. — Докато се смееше, Рийд хапна още паста. — Се Ре е „служител на реда“.

— О. И смята острова за затънтен.

— Той е донякъде. На мен ми харесва да служа и охранявам нашия затънтен остров. Но не ми харесва някой да идва в кабинета ми и да се опитва да ме сплашва. — Разказа й най-важното, сви рамене и добави: — Така че, общо взето, му казах да духа супата и той си тръгна.

— За него няма ли значение, че една жена е мъртва?

— Трябва да вярвам, че има и че това е една от причините, поради които е решил да ме сплаши. Замахна и не ме уцели. Виж, повечето хора от ФБР, с които пътищата ни са се пресичали, са отдадени на работата си, искат да заловят лошите и са готови да си сътрудничат с местните Се Ре, да ги интегрират в разследванията, когато има нужда. Но този тип? Той приема „специален“ в „специален агент“ буквално. Просто си мисли, че е по-добър от другите полицаи.

— Не ми харесва.

— Хей, и на мен. Той е абсолютен задник. Но това не означава, че не е добър в работата си.

— Тогава защо не е заловил Хобарт?

— Тя е хлъзгава. Умна, хлъзгава и ужасно лукава. Има умения, съсредоточена е и разполага със страшно много пари. Не бих корил специален агент Задник, че още не я е заловил. — Рамото му потрепна. — От нафуканото му и териториално поведение заключих, че отказва информация и помощ от външни източници, особено от мен, по незнайни причини.

— Сиси познава много хора. Обзалагам се, че познава и някой, който познава шефа на ФБР, или хора, които познават хора, които го познават.

— Недей. — Той я потупа небрежно по ръката. — Аз ще се оправя с това. А ако се окаже, че не мога? — Той допи виното си. — Тогава можем да помислим пак върху идеята да се възползваме от невероятните възможности на Сиси.

Стана, за да отнесе чиниите. Кучето веднага скочи и в бързината удари главата си в крак на стол.

— Боже, успокой се. Трябва да му дам още едно хапче и да му почистя ушите отново. С таблетките е лесно. Има едни малки ароматни неща, в които се слагат. Но това с ушите може да стане много грозно.

— Обзалагам се, че е много добро куче. — Симон се извърна на стола си, когато кучето последва Рийд до мивката. — И се обзалагам, че е много смел. — Кучето я наблюдаваше, залепено за крака на Рийд. — Ти си толкова красив и имаш такива мили очи. — Докато му говореше, тя постепенно седна на пода. — Как може някой да бъде лош с теб? Но сега вече всичко ще е наред. Сега си в кучешкия рай. — Кучето направи предпазлива стъпка към нея, отдръпна се, но тя продължи да му говори. — И колко си умен да намериш Рийд. Той ще те задържи. Казва си, че няма да го направи, но така ще стане.

Нова предпазлива стъпка, после още една.

Рийд стоеше неподвижен и мълчалив, за да не го разсейва, и наблюдаваше, мислеше си, че кучето изглежда наполовина хипнотизирано. То легна по корем до ръката на Симон на пода. Подуши я, опита се да я близне.

Сви се, когато тя я вдигна, затрепери, когато тя я положи на главата му.

— Ето. Никой повече няма да те удря.

Животното се приближи още, без да откъсва очи от лицето й, докато тя го галеше.

— Усещам белезите — промърмори тя. — Има сърце и устойчивост. Душата му трябва да е много силна, за да се довери отново на човек. Не са успели да го озлобят. В него няма нищо зло. — Тя се наведе и целуна кучето по носа. — Добре дошъл у дома, страннико.

Рийд извади едно хапче и го пъхна в мекото малко джобче. И прие, че се е сдобил с куче.

Негативната страна на това се прояви, когато изведе животното на разходка. Помисли си, че кучето постепенно ще маркира територията си и ще почне да излиза само. Но засега той щеше да го извежда в гората.

Щом мечките акаха в гората, значи и кучетата можеха.

Когато кучето не постъпи като мечките, Рийд реши, че не е яло достатъчно, за да се изходи.

Докато не стигнаха до покритата с плочи пътека, където животното клекна и се облекчи.

— По дяволите, какво й имаше на гората? Сега ще ми трябва лопатка.

Когато взе инструмента, кучето се сви и заквича.

— О, боже, това не е за теб.

Усети как изгаря от гняв, че някой може да пребие нещастно куче с лопата.

Когато се прибраха, той взе кучешка бисквитка, приклекна и му я предложи.

— Това не е награда, задето се изака на пътеката, защото това просто не е цивилизовано. Давам ти я просто така. А сега трябва да се кача горе, да се съблека гол, и то не заради секс. Вече умирам от страх.

Тръгна нагоре с кучето до себе си. Когато стигна горе, се обърна и чу квиченето.

— Как го направи? — Учуден, Рийд се върна надолу до мястото, където кучето бе навряло главата си между летвите на парапета и се бе заклещило. — Защо го направи? Чакай. Спри да се въртиш.

Успя да обърне главата и тялото му, после още веднъж и да го освободи.

— Не прави повече така.

Този път кучето го последва по петите до спалнята.

Симон седеше на креслото до огъня и си драскаше в скицника. Рисуваше тела — голи тела. Неговото голо тяло?

Сякаш това не беше достатъчно странно, той погледна към леглото. Пристъпи към него.

— Това е меч. На леглото има меч.

— Казах ти, че трябва да държиш меч.

— Имаш меч.

— Взех го назаем от Сиси.

— Сиси има меч. — Рийд го вдигна, беше тежък. Разгледа дългата гравирана кания. Изглеждаше му стар. Нямаше украса със скъпоценни камъни, но все пак беше стар… изпитан в битка. — Много яко. — Извади го и се удиви на блясъка и гладкостта му. Изпитан в битка, помисли си пак той, когато забеляза резките. Стомана в стомана. — Това е просто ужасно яко. Защо Сиси има меч?

— Подарък. От някакъв посланик. А може да е бил и Стийв Тайлър. Има и самурайски меч, за който също си мислех, но ти си прекалено типично американско момче и самурайският меч щеше да е прекалено екзотичен за теб.

— Тя има самурайски меч и… С широко острие ли е?

— Не знам. Извади го, началник.

Той хвана меча, замахна с него бавно надясно и наляво, защото просто не можеше да не го направи, след това я погледна пак намръщено.

— Един мъж трябва да е луд, за да размахва меч гол.

— Келтите са го правили.

— Но първо са полудявали.

— Събличай се — каза тя безмилостно. — Има бутилка вино за кураж.

— Може би преди това трябва да ми кажеш за сексуалните услуги.

— Тогава няма да са изненада, нали? Не бъди срамежлив. Повтарям, виждала съм те гол.

— Кучето не е — отвърна той, но остави меча, за да се съблече и да приключи с това.

— Много мило от твоя страна да купиш на кучето малко плюшено кученце.

— Не съм. Дона го направи. Никое мое куче не си играе с играчки.

— Наистина ли? По-добре му го кажи.

Със свалена риза и ръце на копчето на джинсите, Рийд погледна и видя кучето, което се бе свило на земята, сложило лапа върху плюшената играчка, и ближеше с любов лицето й.

— Вече ме излага. — Въздъхна и се съблече напълно.

— Застани по-близо до огъня — светлината му е хубава. С меча — добави Симон. — Завърти се наляво, но гледай назад към мен. Ще пробваме първо, като държиш меча за дръжката с върха надолу. Можеш да говориш.

— Нямам думи.

— Островът започва да се подготвя за новия сезон.

Общи приказки за голи хора. Общи приказки за голи хора с мечове. Мили боже. Но той реши да опита.

— Да, навсякъде кипи пролетно почистване и боядисване.

Тя водеше небрежен разговор, накъсан от указания към него да се обърне или да промени позата.

— Искам да вдигнеш меча над лявото си рамо, сякаш се каниш да го стовариш надолу. Просто го подръж така за минута.

Я виж ти, помисли си тя, силни бицепси, строен торс. Белегът над десния кос коремен мускул, широкият гръбен мускул и делтовидният мускул добавяха доказателства за сила.

— Свали го за минута и си почини. — Тя стана и му занесе вино. — Отпусни се.

— Свършихме ли?

— Не още. Искам да си обърнеш главата и да погледнеш към вратата. Представи си, че врагът ти е там и се хвърля към теб.

— Може ли да е Дарт Вейдър?

— И не Кайло Рен? Той уби Хан Соло, Вейдър така и не успя.

— Харесва ми, че знаеш това. — Той й подаде обратно чашата. — Но никой не владее тъмната страна повече от Вейдър.

— Дарт Вейдър да бъде тогава. — Симон взе чашата, остави я, върна се на креслото. — Искам да поемеш дълбоко дъх два пъти и да погледнеш към главата. Ето го Вейдър. След това не откъсвай очи от него, замахни с меча и задръж. Не сваляй поглед, остани в тази поза. Искам да се напрегнеш, да се подготвиш за първия удар. Разбра ли?

— Да, да.

— Направи го истинско. Повярвай в него и ще изглежда истинско. Когато си готов.

Той се опита да се накара да чуе призрачното дишане на Вейдър и когато то се появи в ума му, погледна и замахна.

— Задръж, точно така.

Идеално, помисли си тя. Ъгълът, седалищните мускули, сухожилията, четириглавият бедрен мускул. Извивката на раменете и ръцете. Напрежението в долната челюст, гърбът.

— Това е. Това е — промърмори Симон и го пренесе на хартия. — Просто задръж в тази поза. — Сграбчи телефона си и направи три бързи снимки за всеки случай. — Това е. Победи Империята. Отпусни се.

Той свали меча и завъртя рамене.

— Свършихме ли?

— Имам каквото ми трябва. Ти си отличен модел.

— Да видим.

— О, не. — Тя тресна скицника.

— Моля те.

— Искам да видиш завършената творба. Освен това — стана и отиде при него, — след като свършихме с позирането, си мисля, че имам гол мъж изцяло на мое разположение. — Целуна го по устата и захапа палаво долната му устна.

— Внимавай с меча — каза й той.

Тя прокара ръка по гърдите и корема му и попита:

— Кой по-точно?

— Ха!

— Остави металния. Днес има пълнолуние. Когато свърша с теб, ще виеш към луната.

Когато тя свърши с него, той реши, че ако това е заплащането, може да направи кариера като модел.

 

 

Събуди се уморен, с ужасна нужда от кафе, и си спомни за кучето, когато се спъна в него.

— Извинявай. Ще се оправя — каза той, когато Симон промърмори.

Навлече дрехите си, изведе кучето през кухнята и грабна кока-кола по пътя, защото тя беше по-бърза от кафето.

Оказа се, че е имало нужда да бърза, тъй като кучето използва двора, преди да успее да го отведе към гората.

След като се оправи с това, Рийд се върна в къщата, нахрани тъпото куче, направи кафе, изпи го, докато кучето поглъщаше храната, даде му хапче и тръгна нагоре, за да си вземе душ.

Спря се по средата на пътя, защото кучето пак си заклещи главата в парапета.

— Какво ти става? Да не си шибан идиот? — Пак го наглася и извърта, докато го освободи, след това го поведе нагоре по стълбите и горе видя как Симон става от леглото.

— Измислих име на кучето.

— Шибан идиот?

— Няма да кръщаваш това сладко куче Шибан идиот.

— Отива му, а името трябва да подхожда на приносителя. ШИ накратко.

— Пак си помисли.

— Изака се и се изпишка на двора и пак си заклещи главата в парапета. Как да не е Шибан идиот?

Докато Рийд говореше, кучето го гледаше с пълни с любов очи.

— Поне е изчакал, докато излезе навън — отбеляза Симон. — Трябва да има сладко име. Като Чонси.

— Чонси е… — Рийд млъкна, преди да каже „женско име“. — Не искам да имам куче, което се казва Чонси — поправи се той. — Имам нужда от още кафе. Имам нужда от душ. Душ. Идваш с мен. — Той грабна Симон за ръката. — Ти не — каза на кучето.

Сексът под душа му подобри настроението.

 

 

Облечена и изпила първата си чаша кафе, Симон си взе якето.

— Доведи Херман у Сиси тази вечер.

— Няма да го кръстя Херман. Но ще го доведа.

— Добре. Ще се видим тогава. — Тя целуна Рийд. — И с теб, Рафаел. — И целуна кучето по носа.

— Той не е Рафаел.

Рийд събра нещата на кучето — хапчета, джобчета, храна, играчки за дъвчене, няколко бисквитки.

— Ще работим. Време е да си заслужиш издръжката. — Изведе кучето и спря, когато забеляза, че нещо се подава изпод земята. — Я виж ти! Пролетта идва. Ако изровиш това, няма кокали за теб. Влизай.

Кучето с радост изпълни командата и веднага си удари главата в затворения прозорец.

— Видя ли, Шибан идиот. Точно това си ти. — Въпреки студа Рийд свали прозореца. — Предполагам, че ще трябва да те назнача, след като ще те влача по цял ден с мен. Това те прави полицай Куче. Ясно? — Кучето показа глава през отворения прозорец. — Това ли било? Моите невероятни детективски способности ме навеждат на мисълта, че смяташ парапета за прозорец и че вятърът ще ти изправи ушите.

Като клатеше глава, Рийд потегли от пътеката и пое към селото. Осени го вдъхновение.

— Ей, тъп, но все така сладък полицай: Барни Файф, нали? Това е. Ти си Барни. Решено е.

Барни изглеждаше доволен с изплезен език и вдигнати от вятъра уши.

Рийд отключи участъка и влезе в кабинета си. Напълни купа вода за Барни и му даде играчка за дъвчене.

— Не ме карай да съжалявам за това.

Взе си чаша кафе и чу Дона да влиза — почти винаги идваше първа. Тя отиде до бюрото си и включи компютъра.

— Всеки ден ли ще водиш това куче?

— Барни е назначен.

— Барни? — Тя сложи юмруци на ханша си. — Като лилавия динозавър?

— Не. Като Барни Файф. Полицай Барни Файф.

— Този сериал не е ли от времето, преди да се родиш?

— Това е класика.

— Не споря. Само спри да ме гледаш така опулено — каза тя на Барни. — Взех пощата на идване.

Дона влезе и остави малка купчина на бюрото му.

С кучето си размениха по още един поглед, преди тя да излезе.

Когато той започна да отваря пощата, звънна телефонът. Сюзана Дорси проверяваше какво става. Той й разказа, после изслуша отговора й, след като я попита защо кучето настоява да се изхожда по пътеките и в двора.

— Като имам предвид останалите неща, бих казала, че е държан в клетка през повечето време. На бетонен под. Познава само твърди повърхности, горкичкото. Ще се научи, Рийд, но може да отнеме известно време.

— Ще държа лопатата под ръка.

След като затвори, погледна към Барни. Той също го погледна, легнал по корем малко по-близо, погледна го с доверие и обожание.

— Ще работим по въпроса — каза му Рийд и го погали по главата, преди да се върне към пощата.

Писмото, адресирано до него в участъка, с марка от Корал Гейбълс, Флорида, накара кръвта му да замръзне.

Той взе чифт ръкавици, извади джобното си ножче и внимателно отвори плика. Извади поздравителна картичка.

ПОЗДРАВЛЕНИЯ!

Буквите от станиол лъщяха над цветен взрив от фойерверки. Рийд отвори картичката с облечен в ръкавица пръст и прочете печатния текст вътре.

ДА СЕ ЗАБАВЛЯВАМЕ!

Тя бе нарисувала черепи и кръстосани кости около думите и бе добавила послание на ръка:

Ти оцеля! Радвай се, докато можеш. Не сме приключили, но ти си свършен, когато дойда за теб.

Целувки,

Патриша

ПС: Малък сувенир от великия щат Флорида.

Той взе малката запечатана найлонова торбичка и разгледа кичура коса вътре.

Той без съмнение беше от Емили Девлън.

— Добре, кучко, играта започва. Направи я лична и това е грешка.

— Хей, шефе, ти… — Сесил спря като окаменял пред студения блясък в очите на Рийд. — А, може да дойда по-късно.

— Какво искаш?

— Мислех да ти кажа, че боядисват Плажната барака и разляха цял галон боя от стълбата. Тя оплиска „Морски съкровища“ и Черил Ригс, тъй като тя била излязла да мие витрината. Доста е ядосана, шефе.

— Можеш ли да се оправиш с това?

— Да, аз идвах пеша насам, когато се случи, така че направих каквото можах. Боята е навсякъде и по тротоара. Но госпожица Ригс иска да отидеш там.

— Кажи й, че идвам, но преди това трябва да се погрижа за нещо.

— Разбира се.

— Лично го направи, Сесил. Блокирай тротоара, така че хората да не минават през мократа боя. И накарай Дона да се свърже със службата по чистотата на селото, за да я махне оттам.

— Да, шефе.

— И затвори вратата, Сесил.

Разлята боя, ядосани продавачки — все неща, с които трябваше да се разправя, помисли си Рийд. Но те просто трябваше да почакат.

Снима с телефона си двете страни на плика, предната част, вътрешността и гърба на картичката. Направи снимка и на кичура.

След това извади визитката на Хавиер от чекмеджето си и се обади.