Нора Робъртс
Островът на ранените души (29)

29.

Понякога джинът и тоникът, краченето и планирането не помагаха. За да се отпусне, да успокои все по-натоварения си ум, Патриша се отдаваше на любимото си вечерно забавление.

Във вилата на плажа, която вече бе започнала да мрази и която планираше да изгори до основи, преди да си тръгне от острова, при заключени врати и пуснати пердета Патриша минаваше на уиски с лед и гледаше записа с интервюто си.

То я забавляваше и увличаше, колкото и пъти да го гледаше.

Изглеждаше добре! Дяволски добре. Отдавна го нямаше дебелото момиче с пъпките и грозната коса, което бе седяло в нейната стая, гледало телевизия и усвоявало хакерски умения. Всъщност изглеждаше невероятно, слаба и стройна в червената рокля, която камерата обичаше. Подчертаваше тялото й, мислеше си, докато превърташе пак отначало. Безупречен грим, но си беше тя. Без контактни лещи, които променят цвета на очите й, без дегизировка, без перука.

Самата Патриша.

Изглеждаше по-добре от онази тъпа журналистка, това беше сигурно. По-млада и по-силна, а и по-красива, по дяволите. Може би трябваше да отдели време да изглади костюма, който Макмълън носеше, изглеждаше сякаш е спала с него, ха-ха!

Но това нямаше значение. Патриша Хобарт беше звездата, точно както би трябвало да бъде.

Нямаше го вече момичето, мечтаещо да е значимо, свиващо се в тъмното и представящо си как убива момчето, което я наричаше Пати Свинята, момичетата, които й бяха откраднали гащите и ги бяха сложили на слон, майка си, баба си и дядо си, идеалните семейства, които виждаше в мола.

Мечтаеше да ги избие, до крак.

Всичките.

Хрупаше чипс с аромат на лук и сметана (напълно заслужена награда, само този път) и слушаше собствения си глас. Колко ясно разказваше историята си, обясняваше на света колко лошо се е отнасял с нея и я е тормозил. Родителите й, баба й и дядо й, учителите, шибаните агресивни деца. Засмя се както винаги, когато стигна до частта с онова тъпо хлапе, което си бе разбило лицето, след като му беше повредила велосипеда.

Искаше й се, о, как й се искаше да си бе счупил врата.

А колко умна е била! Беше родена по-умна от всички останали. Записът го доказваше.

А и колко очарована изглеждаше Макмълън, колко страхопочитание имаше в гласа й! Знаеше, че е надиграна. Разбираше какъв ум и каква воля се изискват, за да се постигне това, което Патриша Хобарт бе постигнала.

Жалко, че Макмълън бе започнала да дрънка глупости, че бе показала истинската си същност. Просто още една опортюнистка, която търси начин да забогатее, да се набута пред камерите и да се хвали.

— Жалко, че ме ядоса — промърмори Патриша, докато си наливаше още скоч, преди да превърти напред към убийството.

Единственото й съжаление? Че не бе помислила да пристъпи напред и да влезе в обсега на камерата. Щеше да й хареса да се види отстрани как вдига оръжието и стреля. Но Макмълън компенсираше това, караше я отново да се смее.

— Ето го шокираното лице, бум, бум, бум. — Докато виеше от смях, си взе още чипс. — Говори ми за високи рейтинги! Но не за теб.

Не, не за теб, помисли си Патриша, докато превърташе назад към мястото, където тя бе звездата, където казваше на шибания свят, че преди да навърши четиринайсет, вече бе имала достатъчно мозък, умения и въображение да започне да планира масов разстрел от мащаба на този в „Даунийст“.

Гледаше го за сетен път и кимаше ли, кимаше, доволна от собствената си ясна мисъл, одобряваща малоумното възхищение по лицето на Макмълън.

И на малко повече от километър от дома на Рийд тя влезе във Фейсбук профила на някакъв тъпак от Нешвил и прикачи видеото на стената му.

Помисли си, че това е само началото, и реши, че заслужава още едно питие. След двайсет и втори, след като отново простреля шерифа, ще прати още едно видео на шибаното ФБР.

Погледна доволно към списъка с потенциалните жертви и посочи с пръст.

— Тогава, очилатко Чаз Бъргмън, ти ще си наред. — Вдигна наздравица към него. — Идвам, Ню Йорк.

Пусна отново записа и пак го изгледа.

 

 

— Толкова се радвам, че дойде. — Симон прегръщаше Май в ателието си. — Само да не трябваше да си тръгваш толкова скоро. Един ден не е достатъчен.

— Ще се видим на сватбата на Нари през септември. С теб и Сиси. Ще доведеш и Рийд.

— Добре. След това ти ще дойдеш на сватбата на Нат през октомври.

— Разбира се. И ще се върна през септември за големия купон на Сиси. Едно, две, три. Но… Ела с мен, Сим, пак трябва да ти го кажа. Елате със Сиси в Бостън за няколко дни.

— Знаеш защо не мога. Рийд не трябваше да те моли да се опитваш да ме убедиш.

— Той те обича. И аз те обичам.

— Знам. Затова те повика и ти дойде. Обичам го, затова не мога да тръгна. Обичам и теб, така че ти трябва да заминеш.

— Това не би ме убедило, но той ме накара да се закълна, че ще се кача на ферибота за континента със или без теб. — Май мушна ядосано ръцете си в джобовете. — Не трябваше да му давам думата си. Утре е двайсет и втори. Защо не й е достатъчно, Сим? Всичката тази смърт, която брат й причини, не й е достатъчна.

— Зад всичко това винаги е стояла тя. Мисля, че той се е оказал дефектно оръжие. Рийд казва, че тя се променя, допуска грешки. Боже, Май, тя качи онзи запис във Фейсбук. Имала е такава нужда от внимание, че е рискувала да влезе в чужд профил и да пусне това.

— Но още не са проследили откъде го е направила.

— Ще я проследят. Рийд ще я спре, независимо дали ще успеят.

— Никога не съм виждала да вярваш на друг така, както вярваш на Сиси.

— И на теб.

— Тринайсет години — каза Май с въздишка и се обърна към полицата с лицата на загиналите. — Това, което правиш тук, означава много. Хората забравят, пък и следват кошмар след кошмар. И въпреки това след скръбта и яростта хората забравят. Никой няма да може да забрави, когато види какво си направила.

— Аз се опитах да забравя.

— Но така и не успя. А Тифани? — Май взе внимателно бюста. — Все още е тук.

— За да ми напомня, че всички, които оцеляха на 22 юли, имат белези. Но ние оцеляхме, Май. Можем да помним онези, които не успяха, и пак да ценим живота, който имаме. Тифани не е имала намерение да ме дари с това прозрение, но го направи. Така че ще пазя лицето й в ателието си в знак на благодарност.

Май върна бюста на мястото му.

— Не си направила Тиш.

— Искам да я направя последна. Тя означава повече от всеки друг за мен, така че трябва да завърша с нея.

— Все още ми липсва. Ще ми направиш ли една услуга? Не, няма да те притискам да заминеш — каза Май, когато Симон се стегна. — Когато си готова да започнеш бюста на Тиш, ще ми позволиш ли да дойда? Знам, че не обичаш хора край теб, когато работиш, но искам да съм тук.

— Ще направя нещо повече. Когато съм готова, ти ще ми помогнеш. Ще го направим заедно.

— Винаги си казвала, че за художник съм добър учен.

— Толкова е вярно. — Симон се усмихна. — Но ще го направим заедно. А сега ще те изритам, за да не изпуснеш ферибота.

— Ако ти се случи нещо…

— Положителни мисли. — Хвана Май за ръката и я поведе навън.

— Може пък тя да не е на острова. Това е положително отрицание.

Сиси се прибра от ателието си, когато те слизаха по стълбите.

— Почти залез-слънце е. Какво ще кажете да вдигнем тост за края на деня?

— Май трябва да си върви.

— Мога да остана за питие.

— И да изпуснеш ферибота.

— Ще взема следващия.

— Нарочно се бавиш — каза Симон. — Даде дума.

— Не биваше. — Ядосана на себе си, Май си взе чантата. Беше хванала първия самолет след обаждането на Рийд, дори не си бе взела багаж. А сега въздъхна. — Той смяташе, че просто ще ти се обадя, и ми се накара, когато казах, че идвам. Хитър е и умен. Наистина го харесвам, Симон. Наистина го харесвам.

— Аз също. Ще имаш повече време да го опознаеш, когато се върнеш. Ще ти покажа къщата и дотогава ще съм приключила проекта на ателието си. Ще имаме повече време — добави тя, докато изпращаше Май до вратата.

— Искам утре да ми пращаш съобщения. На всеки час.

— Щом се налага.

— Ще се грижим една за друга. — Сиси целуна Май за довиждане. — А ти се върни скоро.

— Чувствам се така, все едно ви изоставям — каза Май, докато Симон я изпращаше до колата, която бе взела под наем в Портланд.

— Не ни изоставяш. Ти ми се доверяваш. Този остров винаги ми е давал подслон, когато съм имала нужда. Това няма да се промени. Прати ми съобщение, когато стигнеш в Бостън.

— А ти утре — на всеки кръгъл час, Сим.

— Обещавам.

Симон погледа след колата й и се обърна към къщата. Забеляза движение, спря се и видя как жената, вървяща по тихия път, се поколебава.

— Мога ли да ви помогна? — попита Симон.

— О, не. Ами извинявайте. Аз просто се възхищавах на къщата. Толкова е красива. Толкова уникална. — Жената сложи ръка върху бременния си корем и намести слънчевите си очила. — Но аз се натрапвам — каза тя със свенлива усмивка. — Чух в селото, че тук живеят известни художнички, и исках да видя къщата отблизо. Виждала съм я от плажа. Вие известна художничка ли сте? Сиси Ленън, така ми каза жената от галерията.

Случваше се по няколко пъти всяко лято — туристи минаваха оттук, често снимаха къщата и се надяваха да зърнат Сиси Ленън.

Така че Симон се усмихна.

— Това е баба ми.

Симон забеляза русата коса, широкополата шапка. Раница, скъпи туристически обувки, розова тениска, на която пишеше „Кифличка във фурната“, атлетични крака с добър тонус под късите до средата на бедрото бежови панталони.

— Съпругът ми би трябвало да познава работата й, Брет е луд на тема изкуство. Нямам търпение да му кажа. Тук сме на ваканция за няколко седмици, от Кълъмбъс сме.

Не, помисли си Симон, има прекалено силен акцент от Мейн, за да е от Охайо. Кълъмбъс, където бе застрелян още един оцелял и откъдето бе марката на последната картичка.

— Надявам се да ви харесва тук. — Симон направи крачка към къщата. И тогава го видя. Видя го въпреки слънчевите очила, шапката, коремчето. Видя го в очертанието на челюстта, във формата на ушите.

Тя разбираше от лица.

— О, много! Това е последната ни ваканция преди бебето! Вие също ли живеете тук?

— Островът е моят дом. — Още една крачка назад, после още една, дръжката на вратата бе на ръка разстояние.

Отново си помисли, че разбира от лица, и видя промяната. За миг двете се разпознаха.

Тя се втурна навътре, когато Патриша посегна към раницата си. Заключи вратата и скочи към шокираната Сиси.

— Бягай — каза Симон.

 

 

Рийд проведе брифинг с хората си и благодари на двамата агенти на ФБР, които му бе пратила Джейкъби. После отиде да се разходи из селото и по плажа. Имаше намерение да се прибере пеша, да го виждат. Може пък да успее да примами Хобарт да се покаже, помисли си той.

Видя Бес Трикс през стъклената врата на бюрото за отдаване под наем и реши да направи още един опит.

— Началник, Барни. — Тя поклати глава. — Отговорът е същият както винаги. И Кейли може да го потвърди. Тя чисти много вили и заедно с Хестър ръководи целия обслужващ персонал.

— Добре, нека опитаме така. Дали има някой, като изключим семействата и хората с деца, който да прави впечатление на странен? Или за когото някой от персонала е казал, че му се струва странен?

Кейли извъртя очи и се наведе към Барни.

— Началник, ако започна да ти разказвам за странните летовници, ще стоим тук до вторник. Има четирима приятели в Уиндсърф, които плащат за чистене три пъти седмично и за които със сигурност знам, че си разменят партньорите.

— Стига, Кейли.

— Кълна се, че е истина, Бес. Можеш да питаш Хестър, чистим заедно там. — Тя завъртя края на плитката си около пръста си и се впусна в клюки. — Има една двойка, сигурно на осемдесет години, които искат чистене всеки ден и всеки ден изпиват по бутилка водка. Има един тип, който си държи втората спалня заключена и с пуснати щори. Съпругата казва, че това е кабинетът му и аз се чудя какво ли работи този човек, щом заключва всичко.

— Държи вратата на спалнята заключена?

— Е, началник, и ти имаш стая у вас, в която не пускаш никого.

— Не й заключвам вратата.

— Е, значи имаш повече доверие на мен и Хестър, че няма да надникнем.

— Но той си заключва вратата — повтори Рийд.

— Да, и работи много, така изглежда. Това не го спира да изпива порядъчно количество скоч и джин, от скъпите. И вино и бира след това.

— Сам ли е?

— Със съпругата си. И ще кажа, че има хубава млада съпруга, но не са се гушкали, ако ме разбираш, откакто са дошли. Човекът, който сменя чаршафите, ги знае тези неща.

— Кейли.

— Е, пита за нещо странно, Бес, а това е странно. Кара те да се чудиш как съпругата изобщо е забременяла. Хвърля чисти дрехи в коша за пране, което е по-добре от онази група…

— Да се придържаме към тази двойка. Къде са бременната жена и загадъчният съпруг?

— О, това е в Серенити. На края на гората. Хубав изглед от втория етаж, но е далеч от плажовете и селото.

— Някои искат повече спокойствие и лично пространство — отбеляза Бес.

— Така е. Той обича да прави преходи и кара бедната жена да ходи с него. А когато не я влачи на някой поход, се затваря в кабинета си. Поне в дните, в които аз чистя.

— Как изглежда? — попита Рийд.

— Аз… — Тя отново нави края на плитката си на пръста си. — Ами не бих могла да кажа, сега като попита. Не съм го виждала.

Всеки мускул по тялото на Рийд се напрегна.

— Никога не си го виждала?

— Трябва да призная, че не съм, след като попита. Предполагам, че и това е странно. Той е все под душа или в спалнята или в онази другата стая, когато съм там. След това излизат на поход. Винаги започвам от горния етаж. И приключвам, преди те да се върнат.

— Дай ми резервацията — каза той на Бес. — Ти срещала ли си го? — попита я той.

— Не мисля. Направи резервацията по интернет. Ако правилно си спомням, тя взе ключовете и пакета, защото той бил задържан за няколко дни. Виждала съм я наоколо, но… Ето. Брет и Сюзън Брийн, Кеймбридж, Масачузетс.

— Сега като се замисля, и това е странно — каза Кейли. — Колата им, хубав сребрист джип, е с регистрационен номер от Охайо.

— Марка, модел, година на производство? — попита Рийд.

— Откъде да знам?

— Не знам коя година е произведен — обади се Бес, — но е „Линкълн“. Брат ми има такъв. Видях го, когато тя дойде. Сребрист, както каза Кейли, и съвсем нов.

— Опиши ми я — сопна се Рийд на Кейли.

— Ами млада, хубава, гримирана. Никога не съм я виждала негримирана или с мокра коса. Трябва да е на не повече от двайсет и шест или нещо такова. Руса, колкото мен висока, но пък не съм я виждала много често. Както казах, излизат, докато съм там. Тя е бременна със сигурност.

Това не е задължително, помисли си Рийд.

Извади визитка.

— Обади се на този номер и кажи на специален агент Джейкъби, че имам нужда от пълна проверка на тези имена.

— ФБР?

— Веднага.

Той се втурна навън и извади радиостанцията си.

— Мати, може би имам нещо. Искам със Сесил да се срещнете с мен до плажната вила на Серенити. Не се приближавайте. Само наблюдавайте. Взимам колата и тръгвам.

Стигна преди тях. Забеляза, че няма кола на алеята. Нямаше и запалени лампи в настъпващия мрак. Не върза кучето, докато обикаляше къщата. Ако изпаднеше в беда, искаше Барни да може да избяга.

Огледа всекидневната през прозорците, отворените кътове за сядане, готвене и хранене. Чифт мъжки туристически обувки, или поне така изглеждаше по размера им, стоеше до вратата. Странно, помисли си той. Мъж, който редовно прави преходи, би трябвало да ги е поизносил повече. Тези изглеждаха като току-що купени.

На плота до мивката имаше една чиния и една чаша.

Натисна дръжката на вратата — беше заключено.

Отиде до прозорците на спалнята. Още една самотна чаша от едната страна на леглото, а възглавниците от другата бяха непокътнати. Една-единствена хавлиена кърпа висеше на вратата на душа. Вратата от спалнята към малката веранда също бе заключена.

Отиде до прозорците на банята — бяха заключени, но през тях видя грим, много грим, пръснат покрай мивката. Имаше две мивки, а над втората бяха подредени мъжки тоалетни принадлежности.

— Добър театър си разиграла, Патриша, но не достатъчно.

Опита задната врата, преди да заобиколи къщата и да отиде при прозорците на втората спалня. Видя пуснатите щори, пробва прозорците, но и те бяха заключени.

Когато бръкна в джоба си за ножчето, чу подчинените му да спират.

— Пуснете съобщение за издирване на сребрист джип — нареди им той. — Регистрационен номер от Охайо. И руса жена, на около двайсет и пет, изглежда бременна. Отидете отпред и направете това.

Мати го погледна, после се обърна към спуснатите щори на прозорците.

— Да не би да смяташ да проникнеш през този прозорец, шефе?

— Отивай отпред, полицай.

Тя извади тежък многофункционален инструмент.

— Това ще свърши работата по-добре и по-бързо от нещастната чекийка, която носиш. Тази, дето изглежда бременна, Хобарт ли е?

— Ще разберем. — Рийд взе многофункционалния инструмент.

— О, мамка му. Ще влизаме с взлом ли?

Без да поглежда към Сесил, Рийд отвори прозореца.

— Пуснете съобщението за издирване. Ако греша, ще дължим извинение на бременна жена и параноичния й съпруг. Ако не, ще трябва доста да потанцувам около законността на влизането.

— Не и ако го направиш както трябва. Този прозорец беше отворен, когато дойдохме — каза небрежно Мати. — И щорите бяха вдигнати достатъчно, за да видим какво има вътре. Ако няма нищо за гледане, никой няма да пострада.

Рийд отвори прозореца на няколко сантиметра и вдигна щората.

— Сега е време аз да кажа „Мамка му!“ — каза Мати, когато надникна заедно с него.

— Сесил, описаната заподозряна е Патриша Хобарт. Тя е въоръжена и опасна. Искам фериботът да спре да се движи.

— Да спре?

— Няма да тръгва от острова, преди аз да дам разрешение. Мати, искам екип от трима души за тази къща. Без да прави впечатление. Ник, Сесил и… Лорейн е стабилна. Задвижи това. Останалите заедно с приятелите ни от ФБР ще започнем издирването.

Той извади радиостанцията си, за да започне координацията, но телефонът му звънна.

— Симон, трябва да…

— Тя е тук, у Сиси. — Симон говореше задъхано и със страх, от което кръвта му се смрази. — Видях я, руса, носи фалшив корем на бременна. Тя е…

Той чуваше вятър и плискане на вода и задъхания страх в гласа й.

— Къде си?

— Бягам. Плажът, скалите. Чух чупене на стъкло, но още не е дошла. Трябва да побързаш.

— Скрий се, остани на място, не вдигай шум. Тя е у Сиси — каза Рийд и затича към колата си. — Искам всички да тръгнат натам. Ник и Лорейн да останат тук, в тази къща, в случай че се измъкне. Спрете шибания ферибот.

Барни усети припряността и бедата и не си показа главата през отворения преден прозорец, а изскочи през него.

 

 

Сиси за малко да се спъне, когато стигнаха до брега.

— Ти си по-бърза. Върви, скъпа, върви.

— Не си пилей дъха. Само трябва да стигнем до скалите и да се скрием зад тях. — Симон рискува да погледне назад. — Тя ще си мисли, че сме в къщата. Първо ще трябва да претърси къщата.

Освен ако не погледне през големите прозорци. Симон стискаше кухненския нож, който бе грабнала, преди да избяга. Бягай, мислеше си тя, скрий се. И когато нямаш друг избор, бий се.

Стигнаха до скалите и клекнаха зад тях. Водата намокри обувките им, стигаше над глезените до прасците им; пръските носеха хлад.

— Рийд идва.

— Знам, скъпа. — Сиси бе задъхана и се опитваше да се успокои. — Ти ни изведе на безопасно място и той идва. Приливът също идва.

— Ние плуваме добре. И може да се наложи да плуваме. Тя може да види стъпките ни по пясъка.

Сиси вече беше по-спокойна и възнамеряваше да остане така. Тя поклати глава.

— Стъмва се, трудно ще ги забележи. Ако ги види, ако тръгне надолу, искам да плуваш навътре, да плуваш към селото. Чуй ме — каза тя, когато Симон поклати глава. — Аз си изживях живота и съм приключила почти с всичко. Направи каквото ти казвам.

— Плуваме заедно или потъваме заедно. — Симон рискува да надникне над скалите и пак приклекна. — Тя е във вътрешния двор. Придържай се близо до скалите. Слънцето е залязло и луната още не е изгряла. Не може да ни види.

Водата вече им беше до коленете, прибоят ги завличаше навътре.

 

 

Рийд видя джипа на половин километър от къщата на Сиси, зави с пълна скорост и гумите му изскърцаха толкова силно, колкото сирената.

Чуваш ли това, Патриша? Идвам за теб.

* * *

Патриша ги чу, но вече беше тръгнала надолу към плажа. Кучката, която се бе обадила на 911, помисли си тя, внезапно обзета от паника. Пълен шибан кръг. Помисли си дали да не избяга — може би щеше да успее да стигне до колата, но шансът не беше в нейна полза.

Призна, че може би не биваше да пие онова последно питие, преди да тръгне към къщата на дъртата откачена хипарка. И може би не трябваше да стои и да гледа онази кучка и азиатската й приятелка. Начинът, по който се прегръщаха и целуваха, я отвращаваше. Нямаше съмнение, че са лесбийки.

Не биваше да заговаря шибаната Симон Нокс, не биваше да се приближава толкова, но се беше увлякла.

Толкова близо, толкова близо. Бум, бум, мъртва си.

Направи засечка, също като Джей Джей, помисли си тя.

Но нямаше смисъл да се тревожи за това сега. Просто трябваше да бъде умна, както винаги, и щеше да довърши всичко това малко преди графика.

Докато притъмняваше, тя се движеше към възвишението. То щеше да я скрие, докато ченгетата — надяваше се и Куотърмейн да е сред тях — слязат до половината на стълбите. Ще ги избие, до последното некадърно островно ченге.

Ще ги избие, помисли си, докато сваляше изкуствения си корем, за да бъде по-подвижна. Ще използва тъмнината, за да се скрие и да стигне до водата. Ще доплува до марината и ще открадне яхта.

Ще спре някъде надолу по брега, ще открадне кола. Ще трябва да стигне до един от банковите си сейфове за пари в брой, лични документи и друго оръжие, но ще измисли какво да прави.

Винаги успяваше да измисли какво да прави.

И ще се върне някой ден за кучката, която причини цялата тази гадост. Която причини всичко.

Помисли дали да не тръгне към скалите, почуди се дали ще успее да се добере до тях, преди да дойдат ченгетата. Дали кучката и дъртото откачено хипи не се криеха там.

Приготви се да спринтира, но чу сирената.

 

 

— Трябва да погледна пак — прошепна Симон. — Трябва да видя.

— Тя сигурно е чула сирените. Трябва да знае, че Рийд идва.

— Трябва да видя.

Симон се изправи и се напрегна да види в настъпващия мрак. Луната още не бе изгряла, нямаше звезди. Беше онзи преход между нощта и деня.

Тогава го видя във вътрешния двор, беше извадил оръжието и се въртеше надясно, наляво, после пак надясно. Въздъхна с облекчение, след това замръзна, когато видя движение под къщата.

— По дяволите, какво става? — Сиси се доближи до нея. — Слава на боговете и богините, ето го нашия герой.

— Той не я вижда. Идва надолу към нас, но не я вижда.

— Какво правиш? Симон, за бога…

Симон се примъкна към скалите, изрита обувките си, тъй като прибоят се опитваше да я дръпне назад. Коленичи и му извика.

Всичко се случи много бързо, макар че той щеше да го преживява отново и отново безброй пъти на забавен каданс. Чу я въпреки звука от прибоя, видя Симон, видя коленичилия силует на скалите. Когато тя му махна и посочи, Барни залая весело и се спусна надолу по стъпалата към плажа.

Щом слезе, Барни погледна надясно, застана в отбранителна поза и затрепери.

Патриша излезе от скривалището и се завъртя наляво, за да стреля.

Рийд стреля пръв. Нейният куршум одраска рамото му малко над белега. Той вкара три в нея, в торса й.

Оръжието му остана насочено към нея, докато слизаше надолу, изрита пистолета й далеч от мястото, където бе паднал от ръката й.

Тя беше в съзнание, дишаше тежко и се взираше в него, а сините й очи бяха станали като стъклени от болка и гняв.

— Не умирай, Патриша. Повикайте линейка! — извика той, когато полицаите заприиждаха към вътрешния двор и от северната страна на плажа, както им бе наредено. — Заподозряната е ранена. На земята е. Искам двама от вас да помогнат на Симон и Сиси да се приберат в къщата, за да се стоплят и изсушат.

— Шефе. — Мати спря до него, а той коленичи, за да притисне раните в гърдите на Патриша. — Ранен си.

— Леко. Знам какво е. Тя просто ме одраска. Благодарение на моята жена и тъпото ми куче тя само ме одраска. Не спирай да дишаш, Патриша. Искам да си мислиш как ще излежиш много поредни доживотни присъди в килия. Дишай.

— Рийд.

Той вдигна поглед към Симон и Сиси, и двете бяха бледи, с потъмнели погледи и трепереха.

— Трябва да се приберете и да се преоблечете в сухи дрехи. Когато сте в състояние, ще трябва да дадете показания на Мати и Лион. Поотделно. Ще дойда веднага щом мога. Няма вече от какво да се тревожите.

Искаше да ги сграбчи и двете, да ги прегърне, но не и когато ръцете му бяха покрити с кръв.

— Тя те е простреляла. Тя…

— Ще ме накараш да го кажа. Това е просто одраскване. Добре съм. Сиси има нужда да се стопли и изсуши. Вземете Барни с вас. Той също е малко разтърсен.

— Линейката е тук. — Сесил се втурна надолу. — Слизат надолу.

— Добре. Сесил, искам да разкопчееш кобура ми и да вземеш оръжието, докато съберем всички показания. Мати ще ръководи всичко, докато изясним ситуацията.

— Не, сър, шефе.

— Сесил, така се прави.

— Няма да го направя. Можеш да ме уволниш, но няма да го направя.

— Ще трябва да уволни и мен — обади се Мати. — И останалите, защото никой от нас няма да направи това.

— Е, добре. — Рийд се изправи и отстъпи, когато парамедиците поеха Патриша.