Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Shelter in Place, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Кодинова, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 18 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2018)
Издание:
Автор: Нора Робъртс
Заглавие: Островът на ранените души
Преводач: Елена Кодинова
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 03.09.2018
Редактор: Евгения Мирева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7078
История
- — Добавяне
13.
Втори ден подред, докато си пиеше сутрешното кафе в двора, Сиси наблюдаваше мъжа на тесния плаж отдолу.
Той тича известно време, походи, пак потича, движи се така напред-назад около половин час, преди да се качи на скалите, да седне и да се загледа във водата.
След това, като човек, който някога е бил силен и в добра форма и сега се възстановява от дълго боледуване, повтори всичко, преди да тръгне по плажа към велосипедната алея, водеща към селото.
След първия ден тя научи името му от агента, отдал му под наем бунгалото. Триседмичен престой в края на октомври и началото на ноември не беше прецедент за острова, но беше необичаен.
Но преди да научи името му, тя бе използвала бинокъла си, за да разгледа хубаво лицето му.
Привлекателен, но прекалено слаб и прекалено блед.
Тя лично предпочиташе мъже с по-дебели вратове.
Беше го разпознала — Сиси следеше текущите събития — но искаше да бъде сигурна.
Така че знаеше кой е и какво му се бе случило, но се чудеше какво ли минава през ума му, докато тича, разхожда се и седи.
И тъй като искаше да разбере, на третия ден по време на сутрешната му тренировка Сиси си сложи грим, оправи си косата, която наскоро бе боядисала в тъмнолилаво, сложи си клин — все още имаше хубави крака — памучна блуза с дълъг ръкав и дънково яке.
И след като напълни две чаши с капачета с лате, отиде при скалите, където той бе седнал.
Хвърли й поглед, когато тя започна да се катери, за да отиде при него, и си спечели точки, когато веднага скочи, за да й подаде ръка.
Тя забеляза, че й подава лявата си ръка, а лицето му трепна от болка.
— Добро утро — каза и му връчи едната чаша.
— Благодаря.
— Прекрасна сутрин да поседнеш на скалите и да пийнеш лате. Аз съм Сиси Ленън.
— Рийд Куотърмейн. Възхищавам се на работата ти.
— Значи си човек с вкус, а и изглеждаш вкусно. Да бъда ли честна? Познах те. Знам кой си и какво ти се е случило. Но няма нужда да говорим за това.
— Оценявам го.
Разкошни очи, помисли си Сиси. Приглушено зелено, с буден, омагьосващ поглед.
— Какво те води на нашия остров, Рийд?
— Дойдох на почивка.
— Добро място за това, особено през спокойния сезон.
— Идвал съм няколко пъти през лятото. Със семейството ми като малък, с приятели, когато станах достатъчно голям, за да шофирам. Но не съм бил тук от около десет години.
— Не се е променило много.
— Не, и това е хубавото. — Той се обърна бавно и внимателно и погледна назад. — Помня къщата ти и си мислех колко ли хубаво е да живееш в нея, с всички тези прозорци, да виждаш водата през цялото време, да можеш да слизаш до този малък плаж.
— Хубаво е. Единственото място за мен, както се оказа. Къде е твоето?
— Все още го търся. Всъщност бях прострелян, докато търсех на погрешното място. — Той се усмихна непринудено. — Това ще ми даде урок. Имаше и друга къща тук, която помня, и още си е на мястото. Дойдох от селото пеша, за да видя дали е така. Двуетажна, с тераса на покрива. Асиметрична като твоята. Предполагам, че асиметричността ми харесва. Няма толкова прозорци, но са достатъчно. Облицовка от кедър с патина. Две големи веранди отпред. Веранда отзад. Наблизо има гори, вижда се морето. Малък плаж, не колкото този, и скали.
— Това е къщата на Барбара Дорчет. От тази страна на селото, леко скрита. През лятото лупините в двора полудяват. Имаше ли червен пикап отпред?
— Да, „Мерцедес Джи Уагън“.
— На сина й е. Той е тук, за да й помогне да я пооправят, преди да я предложат за продан.
— Сериозно ли?
Сиси, която си падаше малко ясновидка, се усмихна и отпи от латето.
— Моментът не е много подходящ, тъй като няма да има много хора, които да търсят подобна къща на острова през късната есен или през зимата, когато Барбара ще е готова да я предложи. Но тя загуби съпруга си миналата година и не й се остава тук. Отива на юг. Синът й се премести в Атланта преди дванайсет години заради работата си. Тя има трима внуци там, така че иска да отиде при тях.
— Ще продава къщата. — Рийд се изсмя. — От години търся подходящата къща и най-после, след като дойдох тук и видях твоята и онази другата, осъзнах защо нищо не ми е харесвало досега.
— Търсил си на погрешното място — заключи Сиси и веднага добави: — Трябва да й дадеш оферта. Лесно мога да разбера каква цена ще й иска.
— Не смятах да… — Рийд млъкна и отпи от наистина отличното лате. — Това си е направо странно.
— Аз си падам по странното. Е, хайде, детектив Сладкиш. Ще ти направя закуска.
— Няма нужда… — Той млъкна и се вгледа в нея, във великолепната коса, невероятните очи. — Често ли каниш непознати мъже на закуска?
— Само тези, които са ми интересни. Обикновено те готвят, но тъй като през нощта не съм направила нищо мило за теб, ще ти приготвя боровинкови палачинки.
Това го накара да се разсмее и да се ухили широко, като така спечели още точки.
— Би било глупаво да откажа на красива жена и да отхвърля боровинкови палачинки едновременно. А аз не съм глупав.
— Виждам.
— Да ти помогна.
Той слезе, като пазеше дясната половина на тялото си, и примигна, когато й подаде лявата си ръка.
— Още ли те боли?
— Пробожда ме от време на време и все още работя по обхвата на движенията и трупането на мускули. Ходя на физиотерапия, правя упражнения, връщам се с ферибота два пъти седмично за наистина големи мъчения.
— Трябва да пробваш с йога. Силно вярвам в нея и в холистичния подход. Но ще започнем с палачинките. Какво ще кажеш за „Блъди Мери“?
— Не пести табаското.
— О, ти си мой човек. — Сиси хвана лявата му ръка и влезе в крачка с него. — Да вземем назаем известната фраза: „Това е началото на едно красиво приятелство“.
Вътрешността на къщата се оказа също толкова очарователна като екстериора й. Цветовете, светлината. Мили боже, гледките.
— Прилича на теб.
— Виж ти, колко си умен.
— Не, наистина. — Рийд се разхождаше и оглеждаше навсякъде. — Дръзка, красива, творческа. И… — Той спря до бюста и се взря с почуда в „Появяване“. — Еха. Това е… Еха.
— На внучката ми е. Произведение на Симон. И наистина е „еха“.
— Усещаш триумфа, радостта. Това ли е подходящата дума?
— Това е отлична дума. И тя е била в мола в онази вечер. Моята Симон.
— Знам. — Той не можеше да откъсне очи от скулптурата, от лицето й. — Симон Нокс.
— Познаваш ли я?
— А? Какво? Извинявай. Не. Просто следя нещата. Още отпреди да стана полицай. Имах нужда да издиря хората, които са били там, когато имам възможност.
— И тя е била там. — Сиси докосна леко бюста, преди да отиде в кухнята, за да приготви питиетата. — Това е лицето на приятелката, която Симон загуби онази вечер, така, както си представя, че би изглеждало днес. Така че — да, триумф.
— Тя първа се е обадила на 911, твоята внучка.
— Ти наистина следиш нещата.
— Полицайката, която застреля Хобарт, която се появи първа на местопрестъплението? Сега, след като станах детектив, тя е моя партньорка. И е една от причините да стана ченге.
— Светът не е ли очарователно място, Рийд? Как се пресича, свързва, разделя, отдръпва! Онова момче унищожи онова сладко момиче, а тя наистина бе сладко момиче. Унищожи целия й потенциал. Симон я върна триумфално със своя талант и с любовта, която изпитваше към Тиш. Полицайката се отзовава, защото съдбата я изпраща точно там, и спира онова извратено момче, за да не може да отнеме още животи, помага на Симон в началото на ужасните последствия. — Сиси пристъпи напред, за да му подаде чашата с „Блъди Мери“. — Същата тази полицайка се свързва с теб и ти ставаш полицай. Аз си падам малко ясновидка — каза тя. — И усещам, че си много добър полицай. След това сестрата на онова извратено момче започва да убива, опитва се да убие и теб. И ето те тук, в моята къща, на която си се възхищавал като малък. Вярвам, че това е трябвало да се случи. — Тя чукна чашата си в неговата. — Аз съм прилична готвачка, но боровинковите ми палачинки са изключителни. Така че приготви се да бъдеш впечатлен.
— Впечатлен съм още от мига, в който поседна на скалите до мен.
— Определено те харесвам. Това вече е абсолютен и необратим факт. Седни, докато забъркам тестото, и ми разкажи за сексуалния си живот.
— В момента не съществува.
— Това ще се промени. Упражнения, добра диета, йога, медитация, разумен прием на питиета за възрастни. Малко време на острова и определено известно време с мен. И ще си върнеш либидото.
— Днес е отличен старт.
Тя се усмихна.
— Наел си бунгалото на Уислър.
Блъди Мерито го ритна в стомаха като муле — точно както го обичаше.
— Малко неща ти убягват.
— Нищо не ми убягва. Локацията не е лоша, но тази тук е по-хубава. След закуска ще трябва да се върнеш и да си събереш багажа. Може да отседнеш тук.
— Аз…
— Не се тревожи. Не съм госпожа Робинсън[1]. Изкушаващо е, но трябва плавно да влезеш в тази територия, а не да започнеш с кресчендо. Над ателието ми има студио за гости — продължи тя. — Пускам там само определени хора. Ще имаш страхотна гледка, достъп до плажа и невероятната ми компания. Готвиш ли?
Той не можеше да спре да се взира в нея. Имаше татуировка на китката като гривна, пурпурен кристал във формата на стрела висеше на шията й.
— Не точно… никак даже.
— Е, добре, имаш други качества. Освен това ще ми направиш услуга.
— Защо?
— Симон живее и работи тук през повечето време. И заради това съм свикнала да има някого наоколо. Някой симпатичен и интересен. Ти ставаш. Симон току-що замина за Бостън, след това ще отиде до Ню Йорк. Направи услуга на самотната жена. Обещавам да не те съблазнявам.
— Може би пък аз искам.
— Много сладко. — Тя му отправи ослепителна усмивка, докато бъркаше брашното. — Но повярвай ми, Сладкиш, няма да можеш да се справиш с мен.
Тя беше истинска природна стихия, реши Рийд. Как иначе жена, с която току-що се бе запознал, можеше да го нахрани с боровинкови палачинки (невероятни) и да го убеди да се премести в стаята й за гости?
Очевидно беше природна стихия, тъй като Рийд не вярваше в любовта от пръв поглед. И сега той бе жертва на тази стихия.
Разопакова си багажа. Не му отне много време, тъй като не си бе донесъл много неща. Все още леко замаян, той огледа стаята, която тя му бе предложила с лекотата, с която някой друг би му предложил упътване до местния бар.
Като останалата къща, като самата стопанка, стаята също преливаше от цветове и стил. Помисли си, че за Сиси Ленън удобната неутралност не съществува. Тя действаше с размах, наситенолилаво по стените, които бяха покрити с картини. Не с морски пейзажи, както можеше да се очаква, забеляза той, а със стилизирани голи и полусъблечени тела, мъжки и женски.
Беше особено поразен от една жена, която сякаш току-що се събуждаше и посягаше с една ръка към небето с хитро изражение на лицето, а на гърба й се разперваха криле.
Леглото имаше четири колони в ъглите, беше боядисано в дръзко бронзово, а по колоните се виеха лози. На кувертюрата бе изобразена градина от лилави цветове, пръснати върху ярко бял фон. Беше отрупано с възглавници, доколкото му бе известно, жените имат странна любовна история с възглавниците. Основите на лампите бяха дървета, каквито човек очаква да види в омагьосана гора.
Имаше място за сядане с малък диван в зелено, каквото можеш да получиш, ако включиш този цвят в електрическия контакт, маса с крак във формата на свит дракон — може би приятел на онзи, застанал на каменен пиедестал, който изглеждаше готов да издиша огън — и скрин с извити крака и нарисувани по чекмеджетата феи.
Вълшебна стая, помисли си Рийд, докато разглеждаше отблизо дракона, възхищаваше се на детайлите по люспите, на изражението на едвам сдържана сила в очите.
Но въпреки всичките си чудеса стаята не беше нищо в сравнение с гледката — каквото и да означаваше това. Заливът и океанът, лодките, скалите, небето — всичко това бе също така част от стаята, както произведенията на изкуството и цветовете.
Той не бе дошъл на острова за приключения, а за да се усамоти, да помисли, да презареди. Но за една сутрин бе намерил всичко това.
Първо се изкъпа — тя не се бе пестила и в банята — но пропусна малките кранчета на височината на торса под душа. Ребрата все още го наболяваха.
Беше му казала да слезе в ателието й, след като се настани, така че той тръгна надолу по боядисаните в яркочервено стълби и към вратата в същия цвят с ухилени гаргойли от двете страни.
Сиси извика „Влез!“, когато Рийд почука на ателието й. И той се озова в друг вълшебен свят.
Миришеше на боя, терпентин и тамян — и на малко трева. Което не беше изненадващо, тъй като тя държеше четка в едната си ръка и джойнт в другата. Носеше месарска престилка, опръскана с боя, а прекрасната й коса, горе-долу в същия цвят като стените в стаята за гости, беше вдигната с нещо, което приличаше на клечки за хранене, обсипани със скъпоценни камъни.
По високите червени етажерки бяха разхвърляни картини и материали за рисуване. Както и на дългата работна маса, опръскана с боя като престилката й. Навсякъде имаше платна.
Не разбираше много от изкуство, но разпознаваше красивото, когато се блъсне в лицето му.
— Еха! Това тук е… като нищо друго на света.
— Така ми харесва. Как е стаята?
— Вълшебна.
Тя му се усмихна одобрително.
— Точно така.
— Не знам как да ти благодаря. Чувствам се като… щях да кажа, че се чувствам така, все едно съм влязъл в страниците на наистина хубава книга, но… Как беше? Все едно съм влязъл в една от тези картини.
— Ще си прекараме наистина добре тук.
Тя му подаде джойнта, той й отвърна с полуусмивка и поклати глава.
— Аз съм ченге, Сиси.
— Аз съм старо хипи, Рийд.
— В теб няма нищо старо. — Той се разходи наоколо с увиснала долна челюст.
— Това е…
— „Ролинг Стоунс“ около 1971 година. Това е отпечатък. Мик купи оригинала. Трудно се отказва на Мик.
— Обзалагам се. На една ръка разстояние съм от проклетите „Стоунс“.
— Фен ли си?
— Определено. Познавам някои от тези обложки на албуми — добави той, докато се разхождаше. — И плакатите. Имах този плакат на Джанис Джоплин.
Тя дръпна от джойнта със заинтригувано изражение.
— Малко преди твоето време, така ми се струва.
— Тя е вечна.
— Ние сме създадени един за друг — реши Сиси, докато го наблюдаваше как се възхищава на работата й и потрива десния си хълбок с ръка. — Там ли беше прострелян? — попита го тя.
Той свали ръката си.
— Това е едното място. Ребрата ми заздравяват, но още ме наболяват.
— Имаш ли обезболяващи?
— Засега ги пропускам.
Тя размаха джойнта.
— Органично лекарство.
— Може би, но двата пъти, когато опитах в колежа, след надрусването и зверското огладняване следваше ужасно главоболие.
— Жалко. Аз обичам наркотиците и те ме обичат. Няма как да знаеш, докато не опиташ, нали?
— Знам, че ако скоча от скала в океана, ще умра.
Тя се усмихна зад тънката димна завеса.
— Ами ако има русалка, която те извади и се грижи за теб, докато оздравееш?
Той се засмя.
— Тук ме хвана.
— Ако се притесняваш от това, че си ченге, през последното десетилетие от всички наркотици предпочитам тревата — имам рецепта за нея — и алкохола. Тук няма незаконни вещества.
— Добре е да го знам. Ще те оставя да работиш.
— Преди да го направиш, кажи ми какво мислиш. — Тя посочи платното на статива пред себе си.
Рийд пристъпи напред и сърцето му изтупка силно три пъти.
Жената стоеше на горска поляна, отрупана с цветя и пеперуди и обляна от светлина. Гледаше към него през рамо, по устните и златистите й очи играеше лека усмивка.
От средата на гърба й тръгваше кичеста лоза, която разпростираше клони по лопатките й.
Тя бе потопена в светлина и цветове, но именно погледът й го караше да му се иска да пристъпи в платното и да тръгне с нея.
Където и да е.
— Тя е… „красива“ не е достатъчно силна дума. Завладяваща?
— Това е хубава дума.
— Чудиш се кого чака, към кого гледа и защо той се бави толкова. Защото кой с всичкия си не би искал да тръгне по пътеката с нея?
— Без значение накъде води?
— Без значение. Коя е тя?
— Жената от портрета? Изкушение. На практика е моята внучка Симон.
— Имам нейна снимка в архивите си, но… — Не му бе направила впечатление, не и по този начин. — Прилича на теб. Има твоите очи.
— Това е хубав комплимент, и за двете ни. Това е Натали, по-малката ми внучка. — Сиси посочи към друго платно.
Той забеляза, че цветовете в него са по-меки, по-пастелни, отдаваха дължимото на друг вид красота и друго настроение. Заприлича му на приказна принцеса с тиарата със скъпоценни камъни върху златистата коса. Очи с кротко син цвят върху хубаво лице, което излъчваше по-скоро щастие, отколкото сила, а върху стройното й тяло имаше дълга бяла рокля, достатъчно тънка, за да намекне за формите отдолу.
— Прекрасна е, гледа към някого, който я прави щастлива.
— Много добре. Това ще е Хубавия Хари, годеника й. Ще му го подаря за Коледа. Тя никога нямаше да му позволи да я окачи, ако я бях нарисувала гола, така че направих компромис.
— Ти много ги обичаш. Личи си.
— Най-големите ми съкровища. Искам да ми позираш.
— А… ами… хм…
— Ще те предразположа. Трудно е да откажеш на Мик. Също както е трудно да откажеш на Сиси.
— Обзалагам се — каза Рийд и отстъпи. — Няма да ти преча повече.
— Какво ще кажеш за коктейли в пет часа?
— Ще кажа, че ще бъда там.
Тя не повдигна въпроса за позирането през следващите два дни, което за него беше облекчение. Когато се върна изтощен от физиотерапия, го чакаше нейният специалист по акупунктура. Рийд се притесни — игли, за бога — но тя беше казала истината.
Трудно се отказва на Сиси.
Рийд реши, че е заспал по време на акупунктурата заради изтощението от физиотерапията, а не заради странните игли и ароматните свещи.
Сиси го изнуди да практикуват йога по залез-слънце. Той се почувства глупаво, беше тромав и стегнат, но почти задряма по време на шавасана.
Не можеше да отрече, че се чувстваше по-силен и с по-ясно съзнание след първата седмица, но нали затова бе дошъл на острова. Не спори за следващия сеанс по акупунктура, особено след като нито физиотерапевтът му, нито любимата му Тинет не казаха, че това е глупост, на което той бе разчитал.
Когато Сиси го убеди да покарат велосипеди, ребрата и рамото му го проклинаха, но не чак толкова силно както преди.
Есента вече беше в разгара си, но на него му харесваха голите дървета, които зловещо скърцаха от вятъра. Забеляза тиквите в градините, както и вече изрязаните по верандите. Във въздуха се носеше онзи тръпчив аромат на пръст, преди земята да заспи зимен сън.
Сиси спря велосипеда си пред другата къща, на която той се бе възхищавал като дете.
Рийд се замисли, докато гледаше нагънатия покрив, детайлните декорации, огромните прозорци, водещи към малки и големи веранди. И всичко това допълнено със странния чар на терасата на покрива.
— Сребристосиво е добре — заяви Сиси. — И когато лупините и останалите цветя в градината цъфнат, този цвят ще е идеален фон за тях. Аз бих боядисала верандите в бледолилаво.
— Бледолилаво?
— Но аз съм си такава. Коуди ги боядиса в тъмносиво, защото така е по-безопасно при продажбата. Не ги виня. Както и да е, очакват ни.
— Така ли?
— Вчера се обадих на Барбара Елън.
Той огледа къщата с копнеж и поклати глава.
— Сиси, не мога да купя къща на острова. Полицаите трябва да живеят там, където работят.
— Но искаш да я разгледаш, нали?
— Да, наистина искам. Просто не ми се ще да ги разочаровам.
— Майката на Коуди му ходи по петите от седмици. И на двамата ще им дойде добре да се поразсеят. — След като оставиха велосипедите си, тя го хвана за ръката и го поведе по покритата с каменни плочи пътека.
Прекоси верандата, която би трябвало да се боядиса в бледолилаво, почука и след това просто отвори вратата и влезе вътре.
— Барбара Елън, Коуди! Сиси е, с приятел. — Тя се опитваше да надвика чукането, идващо от стълбището до всекидневната.
Във всекидневната имаше камина на дърва и дюшеме с широки дъски, за които Рийд предполагаше, че са от времето на строежа, но бяха прясно изциклени и лакирани. Тя преливаше в кухнята в дъното, където бяха положени много усилия за модернизиране. Барът, кухненският остров, плотовете бяха от сив гранит, а определено новите шкафове бяха боядисани семпло в чисто бяло.
Не разбираше защо на някого, който не е кулинарен маниак, ще му трябва печка с шест котлона и две фурни, но те изглеждаха впечатляващо.
— Върви, разгледай — каза му Сиси. — Аз ще ги повикам.
Той не успя да се въздържи и тръгна към кухнята, забеляза плъзгащите се врати и отвори едната. Напомни си, че определено не може да купи къщата. Не само по очевидните причини, но и защото не заслужаваше кухня с килер, в който биха се събрали достатъчно провизии за оцеляване при нашествие на извънземни.
Защо бяха сложили тези страхотни декоративни крушки над бара? Той наистина имаше слабост към тези лампи.
Обърна се, когато чу някой да слиза по стълбите и да говори.
— Сиси! Едвам те чух през целия този шум. Коуди ремонтира един от гардеробите в спалнята. Не знам какво щях да правя без това момче.
Барбара Елън беше дребна жена, на Рийд му заприлича на тревожна птица, когато прегърна Сиси, без да спира да говори.
— Този път ще остане цял месец. И ще се върне през зимата, за да довърши, ако се наложи, така че ще можем да извадим къщата на пазара през пролетта. Пролетта е най-подходящото време, така казват всички, макар че бях решила да я предложа за продан преди първо число на годината. Ще тръгна с него, за да започна да си търся малък дом, може би апартамент. Не знам, но съм сигурна, че не искам да прекарам още една зима сама.
— Ще ни липсваш, Барбара Елън. Ела да се запознаеш с моя Рийд.
— О, мили боже, разбира се! Как си? Сиси ми е разказвала много за теб. — Тя пъхна малката си длан в ръката на Рийд и тъмнокафявите й очи зад прашните й очила му се усмихнаха. — Ти си полицай. Моят чичо Албърт беше полицай в Бруклин, Ню Йорк. Сиси каза, че помниш къщата ми от времето, когато си идвал на острова като момче.
— Да, госпожо.
— Е, сега тук вътре е по-различно. Коуди работи като муле.
— Изглежда страхотно.
— Почти не мога да позная мястото. Сякаш вече не е мое. Но къщата е истинско бижу, признавам. Нека те почерпя с чай и бисквити.
— Не се тревожи за това — потупа я Сиси по ръката. — Коуди е направил страхотна малка тоалетна под стълбището, нали?
— Така е. Това момче е толкова сръчно. Не знам какво щях да правя без него.
Като не спираше да хвали Коуди, Барбара Елън, подканена от Сиси, им показа първия етаж. На Рийд му се замая главата от гледките към гората и към водата. Със Сиси начело тръгнаха към горния етаж.
Четири спални, основната бе прясно ремонтирана. Газова камина, убийствени гледки, баня почти с размерите на спалнята в старата му дупка.
Всичко в тази къща го привличаше и го тласкаше към реалността. Запозна се със сръчния Коуди, поговориха малко за ремонта, преди Сиси да го повика с ръка.
— Да се качим на терасата на покрива.
— О, да, на всяка цена! — съгласи се Барбара Елън. — Тя е короната на къщата. Вече не се качвам там. Нямам си доверие по тесните стълби, но вие трябва да я видите.
Бяха тесни наистина, но солидни — отново работа на Коуди, помисли си Рийд.
След това пристъпи на кръглата тераса и изгуби способността да мисли.
Виждаше всичко — океана, гората, селото, невероятната къща на Сиси на запад, великолепния фар на изток. Светът във всичките му цветове и цялата му прелест се бе прострял пред него като една от картините на Сиси.
Това можеше да е негово.
Помисли си, че нито веднъж, в нито една от къщите, в които се бе разхождал, които бе разглеждал и обмислял, не бе изпитвал усещането, че всичко това може да е негово, трябва да е негово, а сега чувстваше точно това.
— Мамка му, мамка му, мамка му. — Без да се замисли, прокара ръка през косата си и рамото му бе пронизано от болка. — Това е лудост. Аз съм луд. — Потри в унес рамото си. — Може би не. Мамка му. Инвестиционен имот. Така става ли? Ще го давам под наем през лятото, ще го ползвам през дългите уикенди, през отпуските извън сезона. Какво лошо има в това. Не мога да го направя. Не мога — мърмореше той, докато се разхождаше покрай парапета на терасата. — Не мога.
Слезе долу и чу как Сиси пита Коуди колко смята да поиска.
— Ами след като ремонтираме и последната баня тук горе, като освежим последната спалня, пооправим още малко тук и там и още някои неща, като боядисаме всичко и оправим двора… — Той каза цена, която накара Рийд да примигне, но не защото беше много висока, а защото не беше много по-висока от това, което той можеше да си позволи.
— Разбира се — намеси се Барбара Елън и се усмихна към Рийд, — ако някой я поиска, преди да излезе на пазара, за да ни спести грижите и таксите, ще преосмислим цената. Нали, Коуди?
— Донякъде, разбира се. Но имаме още работа.
— Ами ако нямате? — се чу да казва Рийд, като осъзна, че току-що си върза камък на шията. — Имам предвид, ако не трябва да ремонтирате банята, да оправяте двора, да боядисвате, да освежите спалнята. Ако, да кажем, довършите това, което правите тук с гардероба, и това е всичко?
— Ами… — Коуди се намръщи и потри брадичката си. — Това вече ще е различно, нали?
Сякаш на Рийд не му стигаше един камък на шията, Коуди каза друга цена и така му върза още един.
Той не пое ангажимент, не си го позволи. Трябваше да прегледа някои числа и много добре да си помисли какво би означавало това за живота му. Никога нямаше да може да си позволи къща в Портланд, ако купеше тази. Но… Рийд не искаше къща в Портланд.
— Искаш я — каза му Сиси, докато се прибираха.
— Искам много неща, които не мога да имам. Като теб.
— Ами ако можеш?
— Да те имам? Върти педалите по-бързо.
Тя пусна навън разкошния си смях.
— Луда съм по теб, Сладкиш. Ти го каза и аз съм съгласна, полицаите живеят там, където работят.
— Да, това е пречка.
— Ами ако можеш да го направиш? Да живееш и да работиш на острова. Шефът на полицията Уикет ще се пенсионира. Още не го е обявил официално, но на мен ми каза. Ще остане до февруари, може би до март, така че ще го каже на общинския съвет следващия месец. За да им даде време да му намерят заместник.