Нора Робъртс
Островът на ранените души (1)

1.

В петък, 22 юли 2005 година, Симон Нокс си поръча голяма фанта портокал с пуканките и дъвчащите бонбонки. Изборът й, обичаен за вечерното й ходене на кино, промени живота й и най-вероятно също така го спаси. Но тя никога повече нямаше да пие фанта.

В онзи момент обаче само искаше да се настани в киносалона с двете си най-добри приятелки и да се изгуби в мрака.

Защото животът й — в момента и със сигурност за остатъка от лятото, а може би и завинаги — беше неизмеримо гаден.

Момчето, което обичаше, момчето, с което бе излизала, без да се среща с други, седем месеца, две седмици и четири дни, момчето, което си представяше до себе си и в новата учебна година — ръка за ръка, сърце до сърце — я бе зарязало.

С есемес.

Омръзна ми да си губя времето, защото искам да съм с някоя, която е готова да извърви целия път с мен, и това не си ти, така че приключихме. Доскоро.

Със сигурност не може да е имал това предвид. Тя се опита да му се обади, но той не отговори. Написа му три унизителни есемеса.

След това посети страницата му в „Май Спейс“. „Унижение“ е мека дума за това, което изстрада.

Смених стария дефектен модел за нов и секси.

Симон — вън!

Да заповяда Тифани!

Отървах се от загубенячката и през лятото и следващата учебна година ще съм с най-секси момичето на Випуск 2006.

Постът му — със снимки — вече бе предизвикал коментари. Тя беше достатъчно умна, за да знае, че той е поръчал на приятелите си да напишат гадости за нея, но това не намаляваше болката и срама.

Тъгува с дни. Вкопчи се в удобния праведен гняв на двете си най-добри приятелки. Ядосваше се на закачките на по-малката си сестра, влачеше се на лятната си работа и седмичните уроци по тенис, за които майка й настояваше.

Есемес от баба й я накара да подсмръкне. Дори когато медитираше с Далай Лама в Тибет, беше на концерт на „Ролинг Стоунс“ в Лондон или правеше купони на Острова на спокойствието, Сиси знаеше как да вниква в нещата.

Сега боли, болката е истинска, така че прегръдки, съкровище. Но след няколко седмици ще осъзнаеш, че той е просто поредният задник. Мачкай и намасте.

Симон не смяташе, че Трент е задник (макар Тиш и Май да бяха съгласни със Сиси). Може да я бе изоставил — и то по наистина гаден начин — само защото не искаше да го прави с него. Просто не беше готова да го направи. Освен това Тиш го бе направила с бившия си приятел след бала в 8-и клас и още два пъти след това, а той пак я бе изоставил.

Най-лошото беше, че Симон още обичаше Трент и дълбоко в шестнайсетгодишното си отчаяно сърце знаеше, че никога повече няма да обича друг. Макар да бе откъснала страниците от дневника си, където бе написала бъдещите си имена — госпожа Трент Улуърт, Симон Нокс-Улуърт, С. Н. Улуърт — да ги бе надробила на малки парченца и изгорила заедно с всяка негова снимка, която притежаваше, на момичешка церемония с приятелките си, тя пак го обичаше.

Но както бе отбелязала Май, трябваше да продължи да живее, макар част от нея да искаше да умре, затова остави приятелките си да я замъкнат на кино.

Освен това й беше писнало да тъгува в стаята си и наистина не искаше да се появи в мола с майка си и малката си сестра, така че киното спечели. Май спечели също, защото бе неин ред да избира и Симон трябваше да се задоволи с някакъв научнофантастичен филм със заглавие „Островът“, който приятелката й умираше да гледа.

Тиш нямаше нищо против този избор. Като бъдеща актриса тя смяташе филмите и пиесите за свой дълг и предварителна подготовка. Освен това Юън Макгрегър беше сред топ 5 кино гаджета на Тиш.

— Да си намерим места. Искам да са хубави. — Май, дребничка, компактна, с тъмни драматични очи и гъста черна коса, взе пуканките си — без изкуствено масло — напитката си и шоколадовите бонбонки с фъстъци, които харесваше.

Май бе навършила седемнайсет през май, излизаше от време на време на срещи, за момента предпочиташе науката пред момчетата и се спасяваше от дамгосване като зубрачка само защото беше добра гимнастичка и имаше твърдо място в отбора на мажоретките.

Отбор, чийто капитан, за нещастие, беше Тифани Брайс, крадла на гаджета и мръсница.

— Трябва да отида до тоалетната. — Тиш бутна в ръцете на приятелките си своите пуканки с двойна доза изкуствено масло, кока-кола и ментови бонбони. — Ще ви намеря.

— Не си пипай лицето и косата — предупреди я Май. — И без това когато филмът започне, никой няма да ги вижда.

А и тя вече изглежда перфектно, помисли си Симон, докато крепеше пуканките на Тиш на път към една от кинозалите в синеплекса на мол „Даунийст“.

Дългата, лъскава копринена кестенява коса на Тиш беше с професионално направени златисти кичури, защото майка й не бе застинала в 50-те години на миналия век. Лицето й — Симон обичаше да изучава лица — имаше класическа овална форма с флиртаджийски трапчинки; и трапчинките й флиртуваха често, тъй като Тиш винаги намираше за какво да се усмихне. Симон си мислеше, че също би се усмихвала често, ако беше висока, с апетитни форми, яркосини очи и трапчинки.

На всичкото отгоре родителите на Тиш напълно подкрепяха амбициите й да стане актриса. Според Симон тя бе ударила джакпота. Външност, характер, ум и родители, които наистина разбираха за какво става въпрос.

Но Симон обичаше Тиш въпреки това.

Трите вече имаха планове — тайни засега, защото родителите на Симон нямаха никаква представа за какво става въпрос — да прекарат лятото след завършването си в Ню Йорк.

Може би дори да се преместят в мегаполиса, защото там би трябвало да е по-вълнуващо, отколкото в Рокпойнт, щата Мейн.

Симон смяташе, че дори пясъчна дюна в Сахара би трябвало да е по-вълнуваща от Рокпойнт, щата Мейн.

А Ню Йорк? Ярки светлини, множество хора.

Свобода!

Май можеше да следва медицина в Колумбийския, Тиш да учи актьорско майсторство и да ходи на прослушвания. А тя… и тя можеше да прави нещо.

Нещо, което да не е следване в юридически факултет, което нейните нищо неразбиращи родители искаха. И това не бе учудващо, но пък бе такова тъпо клише, защото собственият й баща бе виден адвокат.

Кланът Нокс щеше да бъде разочарован, но пък и така трябваше да стане.

Може би щеше да учи рисуване и да стане известна художничка като Сиси. Това със сигурност щеше да побърка родителите й. И също като Сиси щеше да си намира любовници и да ги изхвърля, когато й скимне. (Когато бъде готова да го прави.)

Това ще даде урок на Трент Улуърт.

— Излез — нареди й Май и я сръга с лакът.

— Какво? Тук съм.

— Не, ти си в мрачната зона на Симон, ела в истинския свят.

Може би в мрачната зона на Симон й харесваше, но…

— Трябва да отворя вратата със силата на ума си, защото ръцете ми са заети. Добре, готово. Върнах се.

— Умът на Симон Нокс е красива гледка.

— Трябва да го използвам за хубави неща, а не за да накарам Тифани да се превърне в локва от мръснишка слуз.

— Няма нужда. Мозъкът й и без това е локва от мръснишка слуз.

Симон си помисли, че приятелите винаги знаят какво да кажат. Тя щеше да се върне в реалния свят при Май и Тиш, когато последната спре да си играе с перфектното си лице и коса, щеше да остави мрачната зона на Симон зад гърба си.

Беше петък вечер и салонът беше вече наполовина пълен. Май запази три места в самия център и седна на третото от пътеката навътре, така че Симон — която все още бе с разбито сърце — да може да се настани на седалката между нея и Тиш, чиито дълги крака й спечелиха мястото до пътеката.

Май се размърда на седалката. Вече бе пресметнала, че имат шест минути, докато светлините угаснат.

— Трябва да отидеш на купона у Али утре вечер.

Мрачната зона на Симон я зовеше.

— Не съм готова за купон и знаеш, че Трент ще е там с Тифани и мозъка й от мръснишка слуз.

— Точно заради това, Сим. Ако не отидеш, всички ще си помислят, че се криеш, че не си го преживяла.

— Крия се и не съм го преживяла.

— Точно заради това — настоя Май. — Не му доставяй това удоволствие. Ще отидеш с нас. Тиш ще бъде със Скот, но той е готин. И ще си облечеш нещо ослепително, ще оставиш Тиш да те гримира, защото тя умее. И ще се държиш така: „Кой? Какво? Той ли?“. Сякаш толкова отдавна си го преживяла. Така ще отправиш послание.

Симон усети как мрачната й зона я притегля към себе си отново.

— Не мисля, че ще мога да го понеса. Тиш е актрисата, не аз.

— Ти игра Ризо в „Брилянтин“ през пролетта. Тиш беше невероятна като Санди, но ти бе също толкова невероятна като Ризо.

— Защото съм ходила на уроци по танци и мога малко да пея.

— Пееш страхотно и се справи страхотно. Бъди Ризо на купона у Али — уверена, секси и непоколебима.

— Не знам, Май. — Но донякъде можеше да си го представи. Как Трент ще я види уверена, секси и непоколебима, ще я поиска отново. След това Тиш се появи и хвана Симон за ръката.

— Не се шашкай.

— Че защо… О, не. Моля те!

— Мръсницата си слагаше блясък за устни, а гаднярът висеше пред дамската тоалетна като добро кученце.

— Гадост. — Пръстите на Май обхванаха ръката на Симон. — Може да отиват на някой друг филм.

— Не, идват тук, защото такъв ми е късметът.

Май я стисна по-силно.

— Да не си помислила да си тръгваш. Той ще те види и ще изглеждаш и ще се почувстваш като загубенячка. Ти не си загубенячка. Това ти е генералната репетиция за купона у Али.

— Тя ще дойде? — Трапчинките на Тиш се появиха. — Убедила си я?

— Работим по въпроса. Само седни. — Май се извърна съвсем леко. — Права си, влизат тук. Не мърдай — просъска тя и ръката на Симон потрепна под хватката й. — Дори не ги забелязваш. Ние сме до теб.

— До теб сега и завинаги — отекна Тиш и стисна ръката на Симон. — Ние сме… стена от презрение. Ясно?

Те минаха покрай тях, блондинката с водопад от къдри и дръзко изрязани джинси и златното момче — високият и толкова красив куотърбек на „Дивите котки“.

С лице към Симон Трент бавно се усмихна, което някога разтапяше сърцето й, и нарочно прокара ръка по гърба на Тифани, като я плъзна чак до задника й и я задържа там.

Тифани обърна глава, когато Трент прошепна нещо в ухото й, и погледна през рамо. След това се усмихна самодоволно с идеалните си, току-що намазани с блясък устни.

Макар да бе с разбито сърце и животът й без Трент да бе бездна, Симон твърде много приличаше на баба си, за да приеме такава обида. Тя също се усмихна самодоволно и й показа среден пръст.

Май се изсмя шумно.

— Браво, Ризо.

Разбитото сърце на Симон биеше силно, но тя се насили да гледа как Трент и Тифани сядат три реда пред тях и веднага започват да се натискат.

— Всички мъже искат секс — каза мъдро Тиш. — И защо не? Но когато това е всичко, което искат, не си струват.

— Ние сме по-добри от нея. — Май подаде на Тиш ментовите бонбони и кока-колата.

— Защото тя само това предлага.

— Права си. — Макар очите й леко да се бяха насълзили, сърцето й пареше и това й се струваше като оздравяване. Тя подаде на Тиш пуканките. — Отивам на купона у Али.

Тиш се изсмя, нарочно прозвуча присмехулно и силно. Достатъчно, за да накара Тифани да трепне. И след това се ухили на Симон.

— Ще сме върхът на този купон.

Симон стисна кутията с пуканки между бедрата си, за да хване за ръце приятелките си.

— Обичам ви, момичета.

Когато свършиха рекламите, Симон вече бе спряла да гледа силуетите три реда по-напред. През повечето време. Очакваше да е тъжна през целия филм, даже го планираше, но се увлече. Юън Макгрегър наистина беше мъж мечта, хареса й колко силна и смела беше Скарлет Йохансон. Но петнайсет минути след началото осъзна, че е трябвало да отиде с Тиш до тоалетната — макар че щеше да е катастрофа да срещне там Тифани — или да го бе карала по-леко с фантата.

Двайсет минути след началото се предаде.

— Трябва да се изпишкам — прошепна тя.

— Я стига! — отвърна й шепнешком Май.

— Няма да се бавя.

— Искаш ли да дойда с теб?

Тя поклати глава към Тиш и й подаде каквото бе останало от пуканките и фантата.

Мина покрай тях и закрачи бързо по пътеката. След като зави надясно, забърза към дамската тоалетна. Бутна вратата. Беше празно, нямаше опашка. Изпита облекчение, влезе в една кабинка и се замисли, докато си изпразваше мехура.

Беше се справила със ситуацията. Може би Сиси бе права. Може би беше близо до осъзнаването, че Трент е задник.

Но беше толкова сладък, толкова сладък, а усмивката му…

— Няма значение — промърмори тя. — И задниците могат да са сладки.

Продължи да мисли за това, докато си миеше ръцете и се разглеждаше в огледалото над мивката.

Нямаше дългите руси къдрици на Тифани, нито дръзките й сини очи и убийственото тяло. Доколкото можеше да прецени, беше средна хубост.

Със средна хубост кестенява коса, в която майка й не позволяваше да си направи кичури. Нямаше търпение да навърши осемнайсет и да прави каквото си поиска със собствената си коса. Щеше й се да не беше я вързала на опашка тази вечер, защото със сигурност така се чувстваше инфантилна. Може би трябваше да я подстриже. Да я направи по-стърчаща, по-пънкарска. Може би.

Устата й беше прекалено голяма, макар Тиш да казваше, че е секси като на Джулия Робъртс.

Кафяви очи, но не дълбоки и драматични като тези на Май. Просто кафяви, като тъпата й коса. Разбира се, Тиш си е Тиш и й каза, че са кехлибарени.

Но това е просто красива дума за кафяви.

И това нямаше значение. Може да беше средна хубост, но не беше фалшива. Като Тифани, чиято коса също беше кестенява, но я изрусяваше.

— Не съм фалшива — каза тя в огледалото. — И Трент Улуърт е задник. Тифани Брайс е мръсна кучка. И двамата могат да вървят по дяволите.

Кимна решително, вдигна високо глава и излезе от тоалетната.

Мислеше си, че силните пукотевици — дали не бяха фойерверки? — и писъците са от филма. Наруга се, че се бе забавила и бе изпуснала важна сцена, и усили крачка.

Когато наближи вратата, тя рязко се отвори. Мъж с див поглед се спъна и падна напред.

Кръв… Това кръв ли беше? Ръцете му задраскаха по зеления килим, по който се появиха червени петна, след това застина.

Проблясъци, тя видя проблясъци през вратата, открехната с няколко сантиметра от краката на мъжа. Нови и нови взривове, писъци. И хора, сенки и силуети, които падаха, тичаха, падаха.

И една фигура, тъмна на тъмен фон, която методично крачеше по редовете. Симон гледаше като замръзнала, когато тази фигура се обърна и застреля в гърба една тичаща жена.

Не можеше да диша. Ако успееше да си поеме дъх, той щеше да избухне във вик.

Част от мозъка й отричаше видяното. Не можеше да е истина. Трябваше да е част от филма. Просто актьорска игра. Но инстинктите й се задействаха и я накараха да побегне обратно към тоалетната и да клекне зад вратата.

Ръцете й отказваха да работят, докато ровеше в чантата си за телефона.

Баща й бе настоял първият номер за бързо набиране на апарата й да е 911.

Погледът й се замъгли, започна отново да диша, но насечено и отривисто.

— 911. Какъв е спешният случай?

— Той ги избива. Той ги избива. Помощ! Приятелките ми. О, боже, о, боже. Той стреля по хора.

 

 

Рийд Куотърмейн мразеше да работи през уикендите. Не харесваше много и работата си в мола, но искаше през есента да се върне в колежа. А при колежите има една малка подробност, която се нарича такса. Като прибавеше учебниците, квартирата и храната, излизаше, че трябваше да работи и през уикендите в мола.

Родителите му носеха основния товар, но не можеха да се справят с всичко. Не и след като сестра му също ставаше студентка след година, а брат му от три години вече учеше в Американския университет във Вашингтон.

Той със сигурност не искаше да е сервитьор през остатъка от живота си, така че отиваше в колеж. И преди да си сложи още една тога и шапка, щеше да разбере какво би искал да прави през остатъка от живота си.

Но през лятото беше сервитьор и се опитваше да гледа ведро на живота. Ресторантът се намираше в мола и това бе добре, бакшишите не бяха лоши. Може би сервитьорството в „Манджа“ по пет дни в седмицата с двойни смени в събота убиваше социалния му живот, но поне се хранеше добре.

Купите с паста, богатите пици и парчетата от прочутото тирамису на „Манджа“ не бяха натрупали плът по длъгнестата му кокалеста фигура, но не защото не се стараеше.

Баща му някога се бе надявал, че средното му дете ще последва стъпките му на футболна звезда, както вече бе направил най-големият му син — и то паметно. Пълната липса на умения у Рийд на терена и кльощавата му фигура обаче разбиха тези надежди. Но тъй като на шестнайсет краката му вече бяха дълги цял метър и непрекъснато изпитваше желание да тича по цял ден, се превърна в по-незначителна звезда на пистата и постигна някакъв баланс.

След това сестра му отклони вниманието към себе си с огромния си талант на футболния терен.

Сервира ордьоври на маса за четирима — смесена салата за майката, ньоки за бащата, пръчици от моцарела за момчето и пържени равиоли за момичето. Флиртува безобидно с момичето, което му се усмихна дълго и срамежливо. Безобидно, защото предположи, че е на четиринайсет и извън радара на второкурсник.

Рийд знаеше как да флиртува безобидно с млади момичета, с по-възрастни жени и всичко, влизащо между тези две категории. Бакшишите имаха значение и той се бе научил как да е чаровен за клиентите след четири лета като сервитьор.

Покриваше сектора си — семейства, възрастни двойки, трийсетгодишни на среща. Вероятно вечеря и кино. Което го накара да се сети, че трябва да попита Чаз, помощник-управителя на „Геймстоп“, дали не иска да гледат късната прожекция на „Островът“, след като им свършат смените.

Прокарваше кредитните карти през апарата — разговорите на трета маса му бяха спечелили цели двайсет процента бакшиш — обхождаше масите, влизаше и излизаше от полудялата кухня и накрая дойде време за почивката му.

— Дори, излизам в почивка за десет минути.

Главната сервитьорка огледа набързо сектора му и му кимна.

Излезе през двойната стъклена врата и попадна в петъчния хаос. Обмисляше дали да не пусне съобщение до Чаз и да прекара почивката си в кухнята, но реши, че иска да излезе. Освен това знаеше, че в петък вечер в магазина за плажни принадлежности работи Анджи, която можеше да ангажира четири или пет от десетте му минути с не толкова безобиден флирт.

Тя имаше приятел, с когото ту се събираше, ту се разделяше, но доколкото Рийд знаеше, в момента бяха разделени. Можеше да си опита късмета и дори да си извоюва среща с момиче, което имаше същото ужасно работно време като него.

Закрачи бързо с дългите си крака сред клиентите, през групи от тийнейджърки и тийнейджъри, които ги следваха, покрай майки, бутащи колички и водещи по-големи деца за ръка, през нестихващата влудяваща музика, която вече не чуваше.

Имаше гъста черна коса — от италианската си половина, която дължеше на майка си. Дори не му мрънкаше да се подстригва, и баща му най-накрая се бе отказал. Дълбоките му светлозелени очи, които се открояваха на фона на смуглата кожа, блеснаха, когато видя Анджи в магазина. Намали скоростта, пъхна небрежно ръце в джобовете на панталоните си и тръгна към нея.

— Хей, как върви?

Тя му хвърли усмивка и извъртя красивите си кафяви очи.

— Натоварено. Всички освен мен са тръгнали на плаж.

— И освен мен. — Той се облегна на щанда със слънчевите очила с надеждата, че изглежда добре в униформата си от бяла риза, черен елек и панталон. — Мисля си да гледам „Островът“, последната прожекция е в 10:45. Почти като излет на плажа е, нали? Искаш ли да дойдеш с мен?

— О… не знам. — Тя се заигра с косата си, изрусяла от слънцето, която отиваше на златистия й тен, но за него той подозираше, че е резултат от бронзанта на другата витрина. — Май искам да го гледам.

Проблесна надежда и Чаз веднага отпадна от списъка му.

— Трябва да се забавляваме, нали?

— Да, но… но май казах на Мисти, че ще се видим след затварянето.

Чаз отново се появи в списъка.

— Супер. Слизах надолу да видя дали Чаз не иска да дойде с мен. Можем да отидем всички заедно.

— Може би. — Тя пак му се усмихна. — Да, може би. Ще я питам.

— Страхотно. Отивам да видя Чаз. — Той се отмести, за да направи място на жената, която търпеливо чакаше, докато детето й — още едно четиринайсетгодишно — мереше безброй чифтове очила. — Прати ми съобщение, каквото и да решиш.

— Ако си купя два чифта — започна момичето, докато се оглеждаше в две металически сини стъкла, — ще имам един резервен.

— Един, Натали. Това ти е резервният чифт.

— Ще ти пратя съобщение — промърмори Анджи и влезе в работен режим. — Тези ви стоят страхотно.

— Наистина ли?

— Абсолютно — чу я да казва Рийд, когато тръгваше. Забърза крачка, трябваше да навакса времето.

„Геймстоп“ беше пълен с обичайната тълпа от нърдове и гийкове, а по-младите от тях бяха придружени от родители със стъклени погледи, които се опитваха да ги изведат оттам.

На мониторите се виждаха най-разнообразни игри, по-приемливите от тях — на екраните на стената. По-кървавите — на индивидуални лаптопи, достъпни само за навършилите 18 години или с родителски надзор.

Забеляза Чаз — краля на нърдовете — който обясняваше някаква игра на жена с объркан вид.

— Ако си пада по военни игри, стратегии и фабули, ще му хареса. — Чаз бутна очилата си с дебели като бутилка от кока-кола стъкла нагоре по носа си. — Излезе само преди две седмици.

— Изглежда толкова… пълна с насилие. Дали е подходяща?

— Казахте, че навършва шестнайсет. — Кимна бързо към Рийд. — И че си пада по „Сплинтър Сел“. Щом е добър на нея, ще е добър и в тази.

Тя въздъхна.

— Предполагам, че момчетата винаги ще искат да играят на война. Ще я взема, благодаря.

— Ще ви повикат на касата. Благодаря, че пазарувахте в „Геймстоп“. Не мога да ти обърна внимание, човече — каза Чаз на Рийд, когато клиентката се отдалечи. — Заринат съм в работа.

— Трийсет секунди. Късна прожекция, „Островът“.

— С две ръце съм „за“. Има клонинги, бейби.

— Супер. Зарибих и Анджи, но тя иска да доведе Мисти.

— О, ами аз…

— Не ме разочаровай, човече. Това е най-близкото до среща, което съм получавал от нея.

— Да, но Мисти е малко плашеща. И… трябва ли да плащам за нея?

— Това не е среща. Работя по въпроса да го превърна в среща. За мен, не за теб. Ти ще подпираш мен, а Мисти — Анджи. Клонинги — припомни той на Чаз.

— Добре, предполагам. Боже. Не бях предвидил…

— Супер — каза Рийд, преди Чаз да си промени решението. — Трябва да купя билети. Ще се видим там.

И изскочи навън. Случваше се! Групова не-среща можеше да му разчисти път да излязат само двамата, а това отваряше вратата за възможност за докосване.

Малко докосване щеше да му дойде добре. Но точно сега имаше три минути да се върне в „Манджа“, иначе Дори щеше да му изпържи задника.

Заподтичва, когато дочу нещо, което му заприлича на фойерверки или серия от гърмежи на ауспух. Напомни му за игрите със стрелби в „Геймстоп“. Обърна се назад по-скоро озадачен, отколкото уплашен.

Тогава започнаха писъците. И тътенът.

Осъзна, че не идват отзад, а отпред. Тътенът идваше от десетки хора, които тичаха. Той отскочи, за да направи път на идваща срещу него жена, която буташе количка с ревящо дете.

Това по лицето й кръв ли беше?

— Какво…

Тя продължи да тича, а устата й бе отворена, но от нея не излизаше вик.

Зад нея настъпваше лавина. Хората бягаха и стъпкваха по пътя си изхвърлени торби с покупки, спъваха се в тях и някои падаха един върху друг.

Един мъж се плъзна по пода и очилата му паднаха и се счупиха под нечий крак. Рийд го хвана за ръката.

— Какво става?

— Той има оръжие. Той стреля… той стреля…

Мъжът се изправи с мъка и затича на куц крак. Две тийнейджърки плачеха и пищяха в магазина вляво от Рийд.

И той осъзна, че звукът — гърмежи от оръжие — идваше не само отпред, но и отзад. Помисли си за Чаз, който бе на трийсет секунди спринт зад него, и семейството в ресторанта, на два пъти по-голямо разстояние напред.

— Скрий се, човече — промърмори той на Чаз. — Намери къде да се скриеш.

И затича към ресторанта.

Пукането и тряскането продължаваше, сега вече като че ли идваше от всички страни. Чупеха се и падаха стъкла, жена с окървавен крак се бе свила под една пейка и стенеше. Чу още викове, но лошото беше, когато спираха внезапно като скъсана лента.

След това видя малкото момче с червени къси панталони и тениска с Елмо, което се олюляваше като пияно покрай магазина на „Абъркромби енд Фич“.

Витрината експлодира. Хората се пръснаха и се хвърлиха към различни скривалища, а детето падна и заплака за майка си.

Видя стрелец — момче? — което се смееше, докато стреляше, стреляше, стреляше. На пода се гърчеше мъж, в чието тяло се забиваха куршуми.

Рийд грабна тичешком момченцето с тениска с Елмо, хвана го под мишница като футболната топка, с която никога не бе успявал да се справи.

Стрелбата, чийто звук никога, ама никога нямаше да забрави, ставаше все по-близка. Отзад и отпред. Навсякъде.

Никога нямаше да стигне до „Манджа“, не и с детето. Зави и затича по инстинкт, след това се втурна в магазина за плажни принадлежности.

Анджи, момичето, с което бе флиртувал пет минути по-рано, лежеше проснато в локва кръв. Красивите й кафяви очи се взираха в него, а детето под мишницата му виеше.

— О, боже, о, господи. О, господи, о, боже.

Стрелбата не спираше, просто не спираше.

— Добре, добре, ти си добре. Как се казваш? Аз съм Рийд. Как ти е името?

— Брейди. Искам при мама!

— Добре, Брейди, отиваме да я намерим само след минута, но засега трябва да си съвсем тих. Брейди! На колко си години?

— На толкова. — Детето вдигна четири пръстчета, а по бузите му се стичаха едри сълзи.

— Ти си голям мъж, нали? Трябва да сме тихи. Тук има лоши хора. Нали знаеш за лошите хора?

Брейди кимна, по лицето му се стичаха сълзи и сополи, а очите му бяха уголемени от шока.

— Ще бъдем тихи, за да не могат лошите хора да ни намерят. И аз ще се обадя на добрите. На полицията. — Правеше всичко възможно да пречи на момчето да види Анджи, всичко възможно и да потисне собствените си мисли за нея, за нея и смъртта.

Той отвори плъзгащата се врата на един шкаф и извади стоката.

— Влез тук, става ли? Като игра на криеница. Аз ще съм наблизо, но ти влез тук, докато се обадя на добрите хора.

Бутна момчето вътре, извади телефона си и тогава видя колко силно треперят ръцете му.

— 911. Какъв е спешният случай?

— Мол „Даунийст“ — започна той.

— Полицията вече пътува. В мола ли сте?

— Да. С мен има дете. Сложих го в шкаф за стока в магазина за плажни принадлежности. Анджи, момичето, което работеше в него… Тя е мъртва. Тя е мъртва. Боже. Поне двама са и стрелят по хората.

— Бихте ли ми казали името си?

— Рийд Куотърмейн.

— Добре, Рийд, смяташ ли, че в момента си на сигурно място?

— Вие бъзикате ли се?

— Извинявай. Ти си в магазин и значи си се скрил донякъде. Ще те посъветвам да останеш където си. Да се скриеш на място. С теб има дете, така ли?

— Каза, че името му е Брейди, на четири е. Отделил се е от майка си. Не знам дали тя е… — Той се огледа и видя свития Брейди, чиито очи бяха като стъклени, да си смуче палеца. — Той е сигурно, нали разбирате, в шок или нещо подобно.

— Опитай се да останеш спокоен, Рийд. И тих. Полицията е на място.

— Те все още стрелят. Просто продължават да стрелят. И се смеят. Чух ги да се смеят.

— Кой се смееше, Рийд?

— Той стреляше, витрината експлодира, на земята падна човек, а той стреляше в него и се смееше. Мили боже.

Чу викове — не писъци, а по-скоро бойни викове. Нещо първобитно и триумфално. И още изстрели след това…

— Спря. Стрелбата спря.

— Остани където си, Рийд. Към теб идва помощ. Остани където си.

Той погледна отново към момчето. Стъкленият му поглед срещна неговия. То каза:

— Мама.

— Ще я намерим след минута. Добрите вече идват. Те идват.

Това беше най-лошото, щеше да си помисли по-късно. Чакането… миризмата на изстрели, прогаряща въздуха, виковете за помощ, стоновете и хлипането. И да види по собствените си обувки кръвта на момичето, което никога нямаше да заведе на кино.