Нора Робъртс
Островът на ранените души (4)

4.

Стана така, както каза Сиси. Макар че на Симон всичко й се струваше като някакъв странен сън, от онези, които сънуваше, когато не беше напълно будна, но не и напълно заспала. Всичко беше едновременно ярко и размазано, а звуците идваха като ехо през тунел.

Но когато Сиси я въведе в интензивното отделение, сърцето на Симон заби толкова силно и бързо, сякаш някой го бе стиснал с ръце. Усещането я изстреля обратно в онази тоалетна кабинка, в която бе клекнала с угаснал телефон и изпълнена с ужас.

— Сиси.

— Дишай. През носа, сякаш коремът ти е балон, който надуваш, а след това издишай през носа, сякаш балонът изпуска въздух. Вдишвай, издишвай — говореше Сиси напевно, обвила с ръка талията на Симон. — Точно така. Добре си. Май ще се оправи, така че дишай и заради нея. Погледни, ето я Нари.

Лицето на Нари бе побледняло от умора, очите й пареха от изтощение. Тя стана и тръгна към тях.

— Родителите ни са при Май. Лекарят каза, че скоро ще я преместят в болнична стая, може би още днес, защото състоянието й се подобрява.

— Тя е по-добре? — Гърлото на Симон се стегна. — Наистина ли е по-добре?

— По-добре е, кълна се. Тя изглежда… — Нари стисна устните си, защото те трепереха. — Изглежда много крехка, но е по-добре. Трябваше да й кажем за Тиш. Тя има нужда да те види, Симон, много.

— Нари, скъпа, цяла нощ ли беше тук? — попита я Сиси.

— Баба и дядо отведоха брат ми у дома. Останах с родителите ми. Просто не можехме да я изоставим.

— Ще ти донеса кафе. Или чай? Сода?

— Ще съм ти благодарна, ако ми донесеш кафе.

— Симон, седни при Нари. И Нари, когато майка ти и баща ти излязат, вие тримата трябва да се приберете и да поспите. Симон и аз ще останем. Ще се сменяме, за да има винаги някой тук. Седни.

— Не знам дали те ще си тръгнат — каза Нари, след като Сиси отиде за кафе.

— Сиси ще ги убеди. Тя е добра в това. — Симон си помисли, че трябва да е смела заради Май и да започне веднага, като отведе Нари до столовете. — Ще се редуваме, за да не остава Май сама.

— Тя си спомня. Поне някои неща, но си спомня. Полицаите говориха с нея тази сутрин. Лекарят им позволи да останат само няколко минути. Ти говори ли с полицията?

— Не и днес. Все още не.

Сиси се върна с кока-кола за Симон и кафе за Нари.

— Малко сметана и много захар, нали?

— Да. — Нари успя да се усмихне. — Запомнила си.

— Запечатано е тук. — Сиси почука с пръст по слепоочието си. — Пътувала съм с рок групи преди време на турнета. Научаваме се да помним как хората предпочитат кафето, алкохола и секса.

— Сиси.

— Факти от живота ми, момичета. Срещаш ли се с някого, Нари?

Симон не знаеше как го прави баба й, но дори в този момент разбираше защо го прави. Тя извади Нари от ужаса и я въведе в нормалността; за три минути разбра повече, отколкото според Симон знаеха Май и родителите им за момчето, с което Нари бе започнала да излиза. Ирландец, католик, от Бостън, който сега пътуваше, за да бъде с нея.

Когато родителите на Май излязоха, Сиси стана, отиде бързо при тях и ги прегърна. Докато си говореха приглушено, Симон видя как госпожа Янг погледна назад към вратата със сълзи на очи, но Сиси продължи да й говори тихо и успокоително.

Като насън, помисли си Симон отново, когато само няколко минути по-късно семейство Янг се съгласиха да се приберат за малко.

Когато това приключи, Сиси седна пак и потупа Симон по коляното.

— Те мислят, че няма да могат да заспят, но ще заспят. Тялото и духът имат нужда от презареждане и духът ще води тялото.

— Не знаех, че Нари има сериозен приятел.

— Не мисля, че и тя е знаела, докато не й е казал, че зарязва всичко и идва, за да бъде до нея. А сега искам да призовеш силни и позитивни мисли.

Сиси вдигна пръст във въздуха и погледна многозначително Симон със златистите си очи, които бяха същия цвят като на внучката й.

— И не мисли, че не виждам кривата ти усмивка в ума ти. Въпреки това ги призови. Ще си поплачете заедно, но това е нещо лечебно, макар да не ти се струва такова. Ще я изслушаш, каквото и да има нужда да ти каже. И ще й кажеш истината за всичко, което те пита, защото, ако сега доверието помежду ви изчезне, може никога да не го възстановите.

— Не искам да казвам нищо, което би влошило нещата.

— Нещата вече са лоши и ще преминете през тях заедно. Имате нужда от истина между вас. Ето я медицинската й сестра. Иди и виж Май, скъпа. Бъди силна и смела.

Симон не се чувстваше силна и смела, не и с тази бучаща глава и свито сърце. Кимна на сестрата, но не разбра какво й каза тя.

Стана по-лошо, когато видя Май през стъклото.

Тя изглеждаше толкова малка, толкова болна. Крехка, бе казала Нари, но на Симон й изглеждаше пречупена. Нещо крехко в нея бе паднало и се бе счупило.

Изтощените очи на Май срещнаха нейните и се насълзиха.

Тя не помнеше как влезе. Не помнеше дали сестрата й каза да не докосва Май. Но трябваше, трябваше.

Притисна буза в стиснатите длани на Май и те й се сториха тънички като криле на птица.

— Мислех… страхувах се, че са ме излъгали. — Гласът на Май беше немощен като ръцете й, задавен от стонове. — Страхувах се, че и ти си мъртва, и те не искат да ми кажат. Страхувах се…

— Не съм. Тук съм. Не съм ранена. Не бях там. Излязох… — чу гласа си Симон и чу и този на Сиси: „Изслушай я“.

— Тиш наистина ли е мъртва?

Симон кимна, все още притиснала буза в тази на Май.

Те заплакаха заедно, крехкото тяло на Май се тресеше до нейното.

Симон се извъртя, за да седне отстрани на леглото и да хване ръката на Май.

— Той влезе. Отначало не го видях. След това чухме стрелбата и писъците, но не знаехме какво се случва. Тиш каза: „Какво става?“ и след това… — Май затвори очи. — Може ли малко вода?

Симон й подаде чаша с извита сламка.

— Той я простреля, Симон, простреля я, а аз почувствах ужасна болка и Тиш падна върху мен, просто се прекатури върху мен и аз почувствах още болка и тя… не знам, тресеше се. Симон, той продължи да стреля в нея, докато тя беше върху мен и тя умря. А аз — не. Тя ме спаси. Казах го на полицията. Не можех да помръдна. Не можех да й помогна. И бях в съзнание, но нищо не ми изглеждаше реално. Той просто не спираше да стреля, след това всичко спря. Стрелбата. Хората пищяха и плачеха. Аз не можех да извикам и не можех да помръдна. Мислех, че съм мъртва, и тогава… просто са ме изнесли, предполагам. Не помня нищо, докато не се събудих тук.

Стисна с пръсти ръката на Симон, бяха крехки като крилца.

— Ще умра ли?

Кажи й истината.

— Ти беше тежко ранена и бяхме много уплашени. Лекарката не излезе с часове, но след това каза, че си наистина добре. И днес ще те изведат от интензивното отделение, защото вече не си в критично състояние. Сиси е тук с мен и тя убеди родителите ти да се приберат вкъщи, за да поспят. Никога не биха си тръгнали, ако ти щеше да умреш.

Май затвори очи.

— Но Тиш умря. Защо?

— Не знам. Не мога… Все още мисля, че това не е истина.

— Ти отиде до тоалетната. Какво се случи?

— Когато се връщах, си помислих, че шумът е от филма. Но някой… някакъв мъж… се опита да избяга и падна. Видях, че е целият в кръв. Погледнах вътре само за секунда и видях… видях някой да стреля, чух всичко. Изтичах обратно в тоалетната и се обадих на 911. Оттам ми казаха да остана на място, да се скрия и да чакам, и докато говорех, батерията на телефона ми падна.

Май леко се усмихна.

— Пак си забравила да го заредиш.

— Повече никога няма да се случи, никога. Полицията дойде. Една полицайка. Казах й имената ви и тези на мама и Натали.

— Те бяха в мола. Бях забравила.

— Били са трима, Май. Така казаха по новините. Двама в мола и един в киносалона.

— Майка ти и Натали? Не, Симон, не.

— Те са добре. Мама има сътресение и порязвания от летящи стъкла. Нат я е издърпала зад един щанд. Тя е добре. И двете са добре. — Поколеба се за миг, след това продължи: — Трима са били, убивали са хора. Убиха Тиш. И ние сме ги познавали.

— Ние сме ги познавали? — повтори бавно Май.

— Мъртви са. Доволна съм, че са мъртви. Джей Джей Хобарт.

— О, боже.

— Кент Уайтхол и Девън Полсън са били в мола. Джей Джей е бил в киносалона.

— Той е убил Тиш. Виждах ги в училище почти всеки ден. Те са убили Тиш.

— И Трент. Той е мъртъв. Тифани е тежко ранена. Видях майка й снощи. На Тифани. Джей Джей е стрелял по нея. Може да има мозъчно увреждане и лицето й… Чух само някои неща. Не знам колко е зле.

— Специално за Джей Джей знаех, че е лош, много зъл понякога, но… — От наранените очи на Май отново потекоха сълзи. — Аз избрах този филм. Исках точно него да гледам и сега Тиш е мъртва.

— Нямаш вина. И аз нямам вина, че отидох до тоалетната и не бях там. Но така ми се струва. Те са виновни, Май. Мразя ги. Винаги ще ги мразя.

— Толкова съм уморена — промълви Май и затвори очи. — Не си тръгвай.

— Ще бъда отвън — каза Симон, след като на вратата се появи медицинската сестра и й даде знак, че времето й е изтекло. — Няма да си тръгвам.

 

 

Веднъж или два пъти в миналото Рийд бе сънувал много интересни сънища, в които Анджи беше гола. Сега, след повтарящи се кошмари, в които се криеше до мъртвото й тяло, той стоеше на последния ред на методистката църква, където беше погребението й.

За малко да не дойде. Двамата не бяха точно приятели. Той не я познаваше добре. Също така не знаеше, че родителите й са разведени, че е свирила на флейта и има брат морски пехотинец.

Може би щеше да научи тези неща, ако бяха отишли на кино или на пица или се бяха разходили по плажа. Но не го направиха.

Сега той се чувстваше изгубен, виновен и глупав, докато седеше там с хора, които са я познавали и обичали и които плачеха за нея.

Но трябваше да дойде. Вероятно беше последният човек — освен клиентите — който е говорил с нея. През онези ужасни минути криеше малко момче в нейния магазин, а трупът й беше… до него.

Кръвта й беше по обувките и панталона му.

Затова седеше и слушаше молитвите, плача и сърцераздирателните речи, облечен в костюм, който му бе прекалено тесен в раменете. Майка му беше казала, когато се прибра за лятото, да си купи нов, но той бе отхвърлил идеята като излишно пилеене на пари.

Както винаги майка му се оказа права.

Мислите за костюма го накараха да се почувства така, сякаш не проявява нужното уважение. Затова се замисли за трите лица, които виждаше непрекъснато в новините.

Всички бяха по-млади от него и един от тях бе убил Анджи.

Не е Хобарт, спомни си той. Той е бил в киносалона и полицайката — полицай Маквий — го бе застреляла. В новините се казваше, че Хобарт е действал в киносалона. Че той бил лидерът.

Но Анджи бе убита или от Уайтхол, или от Полсън.

На снимките по телевизията, във вестниците и в интернет изглеждаха нормални.

Но не са били нормални.

Този, когото той видя — и все още ги виждаше в кошмарите си — с бронежилетка, как се смее, докато стреля в главата на мъжа; той не беше нормален.

Вече знаеше повече за тях, за тримата, убили момичето, което той бе харесвал, по време на осемминутната си касапница. Хобарт бе живял с баща си след грозен развод. По-малката му сестра живееше с майка им. Бащата бил страстен колекционер на оръжия, учел децата си да ловуват и да стрелят.

Уайтхол бе живял с майка си, пастрока си, полубрат и доведена сестра. Баща му в момента бил безработен, имал два ареста за пиянски скандали и шофиране в нетрезво състояние. Съседите казваха, че Уайтхол бил затворен и имал известни проблеми с наркотиците.

Полсън на пръв поглед бил образцов ученик. Добри оценки, никакви проблеми, солидно семейство, единствено дете. Бил бойскаут и имал отличие по спортна стрелба. Бил младши член на Американската организация по спортна стрелба и имал шанс за участие на Олимпийски игри.

Баща му се състезавал за САЩ в Сидни през 2000 година и в Атина през 2004 година.

Хората, които бяха познавали Полсън, казваха, че сега като се замислят, у него имало промяна, може би отпреди шест месеца, когато започнал да стана по-затворен.

Някъде по това време момичето, което харесвал, решило, че харесва повече друг, и той се сближил с Хобарт.

Някъде по това време тримата, превърнали се после в масови убийци, започнали да подхранват един у друг своя гняв.

Според репортажите те документирали всичко в компютърни файлове, които полицията все още проучвала. Рийд, от своя страна, проучваше новините, ровеше из коментарите в интернет, гледаше емисиите по телевизията, говореше непрестанно с Чаз и други хора.

Искаше да разбере, просто да разбере защо, но очакваше, че ще мине цяла вечност, преди всичко да излезе наяве. Ако изобщо излезеше.

Според картината, която си състави, когато сглоби парчетата от новините, слуховете и разговорите, Хобарт мразел всички. Майка си, учителите си, колегите си. Мразел черните, евреите и гейовете, но най-вече просто мразел. И обичал да убива.

Уайтхол мразел живота си, искал да бъде нещо повече и вярвал, че всичко и всички работят против него. Хванал се на работа през лятото — в мола — и след две седмици бил уволнен. Защото идвал надрусан, както твърдеше негов бивш колега, ако изобщо идвал.

Полсън мразел своя късмет. Стигнал до извода, че е вършил всичко както трябва през целия си живот, но пак е загубил момичето си и в нищо не е добър колкото баща си. Решил, че е време да бъде лош.

Набелязали мола заради отзвука и Хобарт поел киносалона, защото искал да унищожи мястото, където всички очаквали да си изкарва прехраната.

Според слуховете направили три сухи тренировки, засичали времето, усъвършенствали детайлите. Планирали да се съберат в „Абъркромби енд Фич“ и да се барикадират вътре, като вземат заложници като козове в преговорите и убият колкото се може повече ченгета.

Уайтхол и Полсън почти успели, но били дали клетва. Ако един от тях падне, всички падат.

Когато Хобарт не се появил и ченгетата започнали да затягат обръча, Уайтхол и Полсън — според свидетели — си ударили юмруците, извикали „Да ти го начукам!“ и обърнали оръжията си един към друг.

Може би част от това беше вярно. Може би дори повечето. Но Рийд очакваше да излиза още и още информация. Ще издадат книга, вероятно ще направят и шибан телевизионен филм.

Много му се искаше да не го правят.

Върна се в реалността, когато хората започнаха да се изправят, и усети прилив на срам, че бе потънал в мислите си, вместо да внимава.

Стана и той и зачака носачите на ковчега да изнесат Анджи. Не можеше да си я представи в този сандък, не искаше да си я представя там. Семейството й тръгна навън, всички се притискаха един в друг и се придържаха.

Видя хора, които познаваше — приятелката на Анджи, Мисти, още няколко души, които работеха в мола. Нямаше да се изненада, ако види и Роузи. Беше я срещнал предния ден на погребението на Джъстин, момчето, което събираше съдовете.

Знаеше, че Роузи бе прекарала последните няколко дни по погребения и болнични стаи.

Изостана, за да я изчака. Вероятно беше на друго поклонение или на посещение при ранен, може би бе занесла храна на някой, претърпял загуба или възстановяващ се у дома.

Такава си беше Роузи.

Пълна противоположност на тримата убийци.

Излезе от църквата и тръгна в идеалния летен следобед. Слънцето грееше от яркосиньото небе, посипано с пухкави бели облаци. Тревата бе лятно зелена. Катеричка скачаше по едно дърво.

Изглеждаше нереално.

Видя репортерите от другата страна на улицата, снимаха с камери и фотоапарати. Искаше да ги презира заради това, но нали очакваше всяка дума, която те пишеха и казваха, всяка снимка, която публикуваха?

Въпреки това се отдалечи от тях и тръгна към колата, която бе паркирана през две пресечки. Когато чу да го викат по име, се приведе, а не се обърна. На рамото му внимателно се положи ръка.

— Рийд. Полицай Маквий е.

Той й отправи празен поглед. Косата й бе хваната в игрива медноруса опашка. Бе облечена в обикновена бяла тениска и бежови спортни панталони. Изглеждаше по-млада.

— Извинявайте, не ви познах. Без униформа. На погребението ли бяхте?

— Не. Чаках тук отвън. Обадих се в дома ти. Майка ти ми каза къде си.

— Вече дадох показания. Два пъти.

— Не съм на работа. Просто се опитвам от свое име да проследя какво се случва с всички, които срещнах онази вечер. Заради себе си. Ще отидеш ли до гробището?

— Не, не ми се струва редно. Семейството й ще е там. Не познавах Анджи толкова добре. Просто… опитвах се да я накарам да излезе с мен. Може би щяхме да отидем на същия филм, на последната му прожекция и… мили боже.

Той си играеше с очилата си с разтреперани ръце.

— Искаш ли да отидем в парка? Да седнем и да погледаме водата? Това винаги ме успокоява.

— Не знам. Може би. Да, предполагам, че да.

— Да те закарам? След това ще те върна до колата ти.

— Да, добре.

Когато по-късно си мислеше за това, се чудеше защо бе тръгнал с нея. Не я познаваше. Тя беше просто размазано лице в униформа от времето на лудост и шок.

Но беше там. Беше част от това, също като него.

Когато се качи в колата й, за миг си помисли, че нейната е по-стара и по-скапана от неговата — макар и доста по-чиста. След това си спомни.

— Вие застреляхте Хобарт.

— Да.

— Боже, нали не са ви уволнили заради това или нещо подобно?

— Не. Оневинена съм. Утре се връщам на работа. Как се справят родителите ти?

— Доста са объркани, но се справят.

— А хората в ресторанта?

— Мисля, че за тях е по-трудно. Бяхме там и видяхме… Не можеш да си го изтриеш от ума. Но сме добре. Роузи, главната готвачка, прави много неща. Ходи на погребения, на посещения в болницата, носи храна на разни хора. Това помага, според мен. Не знам.

— А какво помага на теб, Рийд?

— Не знам.

Усещаше вятъра по лицето си през отворения прозорец — бриз, идващ от водата. Това беше реално. Покрай тях свистяха коли, жена буташе количка по тротоара. Всичко беше реално.

Животът просто продължаваше. И той беше част от него. Имаше късмет да бъде част от него.

— Разговарям много с Чаз. Приятелят ми от „Геймстоп“.

— Помня го. Той спаси живота на много хора. Ти също.

— Хлапето? Брейди? Баща му ми се обади. Иска да го доведе да ме види, може би следващата седмица. Каза, че състоянието на жена му се подобрява.

Еси се поколеба дали да му каже, но също като Сиси вярваше в истината и доверието.

— Ще живее, но е парализирана. Няма да може да ходи. Сигурно не е искал да те товари, но ти и без това ще разбереш.

— По дяволите. По дяволите.

Рийд облегна глава, докато успокои дъха си.

— Опитвам се да слушам музика, да играя баскетбол в задния двор, но не мога да спра да чета и да слушам новини за това. Не мога да спра.

— Ти си част от него.

— Родителите ми искат да потърся помощ. При психотерапевт или нещо подобно.

— Това е добра идея. Аз също трябва да го направя. Такива са правилата в участъка, и то неслучайно.

Той отвори пак очи и се намръщи срещу нея.

— Трябва да говорите с психотерапевт?

— Вече говорих. Стрелбата ми е била правомерна, допусната съм до административна работа. И ходя при служебния психотерапевт. Скоро ще се върна на активна служба. Нямам нищо против процедурата. Убих човек.

Тя паркира и загаси двигателя.

— Направих го, за да спася живот, включително своя собствен и на партньора ми. Но убих седемнайсетгодишно момче. Ако мога просто да свия рамене и да отмина без съжаление, не би трябвало да съм полицай.

Тя слезе от колата и го изчака.

Повървяха покрай площадката за игра, по крайбрежната алея, след това седнаха на пейка, където чайките се спускаха и грачеха, а заливът се бе ширнал син като небето.

В морето се плъзгаха лодки и Рийд чуваше смеещи се деца. Жена с убийствено тяло в ластични шорти и прилепнала блуза, която правеше крос, притича покрай тях. Двойка възрастни, които му изглеждаха на хиляда години, се разхождаха хванати за ръце.

— Вярно ли е това, което казват по телевизията и във вестниците, че Хобарт е бил лидерът им?

— Ще кажа, че най-вероятно той е имал най-силна воля и е настоявал за изпълнение на плана. А тримата? Приличат ми на парчета от извратен пъзел, които са си паснали в най-лошия момент. Няколко месеца по-рано или няколко месеца по-късно Полсън вероятно не би се вписал.

Рийд знаеше какво казват медиите за Полсън, какво казват съседите и учителите му. Колко били шокирани, как той никога не бил агресивен. Винаги бил приветлив и услужлив.

Шибан бойскаут.

В момента погребваха Анджи. Вчера бяха погребали хлапе, което за първи път си бе намерило работа за през лятото. Колко още?

— Не мисля, че може да се убива просто така, както те го направиха, ако не ти идва отвътре. Имам предвид, че вероятно всеки е способен да убие, но както вие го направихте. За да спаси живот, да защити хора. При самозащита или ако си войник. Това е различно. Но това, което те направиха… в тях трябва да има нещо различно.

— Не грешиш. Мисля, че средата и семейството на Полсън биха му помогнали. Но той се е свързал с другите в мрачен момент и парчетата от пъзела са паснали.

Рийд чуваше мекия прибой, виковете на птиците, нечие радио. Осъзна, че светът започва да изглежда по-реален, когато седи и си говори с полицайката там.

Чувстваше се много по-свързан с него, докато седеше с нея.

— Какво беше? Да го застреляте?

— Никога преди петък вечер не бях стреляла извън стрелбището. Бях ужасно уплашена — каза му тя, — но това беше по-скоро преди и след. В самия момент? Предполагам, че всичко се сведе до обучение и инстинкти. Той стреля в партньора ми. Виждах убити и умиращи. Той стреля по мен и аз просто направих това, за което съм обучена. Премахнах опасността. След това трябваше да се изправя пред последствията. Партньорът ми бе повален, но не беше сериозно ранен. В тоалетната имаше едно момиче. То се бе обадило първо на 911.

— Това беше… Симон Нокс.

— Точно така. Познаваш ли я?

— Не, просто… не мога да спра да чета и да гледам. Помня името й.

— Тя е в твоя клуб. Спаси живота на хора. Запазила е самообладание, скрила се е, свързала се е с полицията. С Бари — партньора ми — бяхме наблизо, точно отвън на паркинга.

— И за това четох. Били сте наблизо.

— Излиза, че обаждането на Симон е прието около минута, може би две, след като Хобарт е влетял през изхода, който е оставил отключен. Тя е загубила приятелка онази вечер, а друга е още в болницата и се възстановява. Справя се, но й е тежко.

— Говорили сте и с нея.

— С нея, с приятелката й Май, с Брейди и баща му. — Еси въздъхна и вдигна лице към слънцето. — Помага ми и ми се иска да мисля, че това помага и на тях.

— Защо сте станали полицай?

— Тогава ми се струваше добра идея. — Тя се усмихна, после въздъхна отново и погледна към водата. — Обичам реда. Вярвам в закона, но именно комбинацията ми въздейства най-много. Напълно отговаря на личността ми. Правила и процедури, опитваш се да помагаш на хората. Никога не съм се виждала в ситуация като тази в петък, но сега вече знам, че мога да издържа и нея. Мога да си върша работата.

— Как се става полицай?

Тя се обърна и го изгледа с вдигната вежда.

— Интересуваш ли се?

— Може би. Не. Да — осъзна той. — Интересувам се. Никога не съм мислил много с какво ще се занимавам. Предполагах, че просто ще си намеря някаква работа. Харесва ми в колежа. Оценките ми са добри, но просто ми харесва да съм там и не съм се замислял какво ще се случи, като завърша. Казах на Брейди, че ще чакаме добрите, защото ние също сме от тях. Така че — да, бих искал да знам как се става полицай.

Когато Еси го закара до колата му, Рийд за първи път имаше житейски план. Той бе изкован от смърт, но от него се въздигаше собственият му живот.

 

 

Селийна Макмълън имаше амбиции и бе пристрастена към пушенето. Амбицията й да стане известна блогърка я отведе до църквата за погребението. Като репортер на „Горещи сензации“, издание с малко съмнителна репутация, тя не получаваше много уважение от колегите си от вестниците и телевизиите, които се бяха събрали там.

Това не я притесняваше. Някой ден щеше да е по-известна от тях.

Беше развила това отношение и амбицията си в гимназията и колежа. В главата й нямаше никакво съмнение, че е по-умна от всичките си съученици, състуденти и колеги, затова нямаше проблем да им го показва.

Дори това да означаваше, че няма истински приятели — какво толкова? Имаше клиенти. В осми клас Джими Роджърс й помогна да намери пътеката си. Като се преструваше, че я харесва, и като й казваше, че е хубава, за да я накара да му пише домашните, докато й се присмиваше зад гърба, той я подтикна да поиска да започне собствен бизнес.

Разбира се, щеше да пише чужди домашни, но срещу заплащане.

Докато завърши гимназия, бе натрупала солидно състояние, което увеличи по време на колежа.

С диплома по журналистика в ръка, тя си намери хубава работа в „Портланд Прес“. Не изкара дълго там. Смяташе главния си редактор и колегите си за идиоти и не си правеше труда да е тактична.

Освен това смяташе, че бъдещето е в интернет, и на двайсет и четири години се присъедини към „Горещи сензации“. Работеше основно от апартамента си и тъй като смяташе настоящата си работа само за стъпало към свой собствен сайт и свой собствен успешен блог, търпеше редакционната намеса и тъпите задачи.

И тогава в скута й падна касапницата от мола „Даунийст“.

Всъщност беше влязла в мола за нови маратонки само секунди преди първите изстрели. Беше видяла един от стрелците — идентифициран по-късно като Девън Лорънс Полсън — да пуска смъртоносен откос, беше се скрила зад карта на мола и бе извадила фотоапарата и касетофона си.

Беше изпреварила всички вестници, телевизии, сайтове и репортери.

След това преследва жертвите, семействата им, болничния персонал. Подкупи санитар и получи достатъчно дълъг достъп, за да направи няколко снимки на пациентите, дори се промъкна в болнична стая, след като един от пострадалите бе преместен там от интензивното отделение.

Касетофонът в джоба й бе уловил някои от разговорите между Май Хай Янг и — бонус! — Симон Нокс, а това й осигуряваше нова статия.

Според нейните изчисления й трябваха още няколко, за да направи скока от сегашното си стъпало. Вече имаше предложения.

А сега пристрастеността й към цигарите й подхвърли още едно.

Беше се отдалечила от репортерите, за да пуши, стигна почти до другата пресечка, за да се облегне на едно дърво, да пуши и да помисли. Можеше да тръгне към гробището, когато частта в църквата свърши, но колко клика биха генерирали още снимки на хора в черно?

Някой можеше да припадне — както например бе направила предния ден майката на мъртвото хлапе. Но това вече го бе публикувала.

Реши, че е време да изрови още нещо за стрелците, и почти бе тръгнала към колата си, когато забеляза полицайката.

Полицай Маквий, помисли си тя, и се плъзна покрай дървото. Няколко пъти се бе опитала да я превърне в клише — младата полицайка, която бе застреляла Джон Джеферсън Хобарт беше истинска примамка за кликове. Маквий не беше от тези, които сътрудничеха, но точно сега стоеше настрани и избягваше репортерите и камерите.

Чакаше.

Интересно, помисли си Селийна и се настани удобно, за да чака и тя.

Ковчегът излезе, тя направи няколко снимки с далечния обектив, за всеки случай, ако не се появи нищо по-добро. Видя как Маквий тръгва нататък и забеляза още една находка.

Рийд Куотърмейн — тийнейджърът, спасител на детето на пожарникаря, детето, чиято майка бе простреляна в гръбначния стълб.

Селийна им направи няколко снимки как си говорят, после как тръгват заедно, след това как се качват в колата на полицайката. И когато всички други потеглиха към гробището, тя побягна към собствената си кола.

На два пъти почти ги изгуби, но сметна, че това е на късмет. Ако се държеше като опашка, полицайката можеше да я забележи.

Пишейки вече наум потенциална статия, Селийна паркира достатъчно далече и наблюдаваше от колата, докато жертвите й се настаниха на пейка.

Доволна от инвестицията в обектива си, тя се приближи, колкото успя да се осмели. Беше просто една от онези, които невинно снимат залива и лодките.

Може би нямаше да успее да се приближи достатъчно, за да чуе разговора — полицайката нямаше да говори с нея — но снимките вече й бяха осигурили водещата й статия.

Още един болезнен ден в Рокпойнт, в който смъртта събира героите от касапницата в мола „Даунийст“.

О, да, този скок предстоеше много скоро.