Нора Робъртс
Островът на ранените души (21)

21.

Рийд наистина получи извинение — резервирано и очевидно по заповед — от детектива във Флорида. И последващо обаждане от лейтенанта на детектива, чиято глава май не беше завряна в задника.

Размениха си информация и си обещаха да се държат в течение.

Дона почука на вратата му.

— Имаме обаждане от Айда Букър от „Тайдъл Лейн“ и е побесняла.

— За какво?

— Някакво куче влязло в компостера й, изровило цветната й леха с напъпилите нарциси и гонило котката й, която се покачила на дърво.

— Чие е кучето?

— Ничие, това е другият проблем. Тя казва, че за втори път гони котката й, и разпитала дали някой не е виждал това куче преди. Всички смятат, че е изхвърлено. Някой е дошъл с ферибота с него и си е тръгнал без него.

— Имаме ли проблем с бездомните кучета на острова, за който не знам?

— Нямаме, но по всичко личи, че сега се е появил. Айда казва, че ако види кучето отново, ще го застреля в главата. Тя обича котката си.

— Никой няма стреля по кучето.

— Тогава по-добре го намери преди нея. Кръвта й е кипнала.

— Ще се заема. — Малко разсейване щеше да му дойде добре.

Отиде с колата до „Тайдъл Лейн“, хубав квартал с осем целогодишно населени къщи, чиито обитатели се гордееха с градините си и бяха образували нещо като неофициална комуна от занаятчии.

Айда, яка жена на около петдесет, тъчеше текстил, бе отгледала двама сина и обичаше котката си.

— То подплаши Бианка и бог знае какво щеше да стори, ако тя не се бе покачила на дървото. И погледни какво е направило! Изровило ми е луковиците, разпиляло ми е компоста навсякъде. И когато излязох, избяга като истински страхливец.

Рийд си помисли, че предпочита да си има работа със страхливо вместо с агресивно куче.

— Имаше ли нашийник?

— Не видях такъв. Според мен е бясно.

— Е, това не го знаем. Дай ми описание.

— Някакъв кафяв помияр, мръсен. Бърз. Първия път, когато дойде и подгони Бианка, бях ето тук, приготвях онази леха за засаждане. Изправих се, извиках и той побягна. Същото се случи и днес. Чух лая и бъркотията. Бианка обича да дремва на верандата. Излязох и той изчезна.

— Накъде?

Тя посочи.

— С подвита опашка. Имаше късмет, че пушката ми не беше наблизо.

— Госпожо Букър, не ви съветвам да стреляте с пушка.

— Котката е моя, имотът е мой.

— Да, госпожо, но стрелянето с огнестрелно оръжие в жилищна зона е в нарушение на закона.

— Това е самоотбрана — заинати се тя.

— Да видим дали ще успея да намеря кучето. Казахте, че е избягало, значи не ви е нападнало?

— То подгони Бианка.

— Разбирам това, но не е било агресивно срещу вас, нали?

— Избяга в мига, в който ме видя. Страхливец.

Значи не е агресивно към хора. Вероятно.

— Добре. Ще го потърся. Ако не го намеря, ще пратя двама полицаи да огледат. Ще го хванем. Съжалявам за нарцисите.

Той огледа из квартала, намери хора, които са забелязали кучето, обикновено след като им бе обърнало кофата за боклук и избягало.

Обикаля известно време, чудеше се къде би отишъл, ако беше куче, което обича да гони котки и да изравя нарциси. Даде си сметка, че това го успокоява. Проста задача — издирване на бездомно куче, заради която кръстосваше острова с колата си и пеша.

Накрая почти се отказа и реши да прати Сесил да го търси, когато чу лай.

Забеляза кучето на брега, гонеше птици на фона на вълните. Извади примката и хамбургера, който бе купил по-рано, приближи се бавно и внимателно, като преценяваше животното.

Не му се струваше бясно, ако съдеше по начина, по който тичаше и газеше във водата, а и бе съвсем малко. Беше кльощаво, ребрата му се брояха, така че вероятно храната щеше да свърши работа.

Седна, разопакова бургера и остави половината от него до себе си.

Кучето вирна нос, подуши, след това извърна глава. В мига, в който забеляза Рийд, замръзна.

Рийд седеше и чакаше, бе оставил бриза да занесе съблазнителния мирис на месото. Кучето се сниши и допълзя по-близо. Рийд забеляза дългите му крака, клепналите уши и да, подвитата опашка.

Колкото повече се приближаваше кучето, толкова повече се снишаваше, докато накрая запълзя по корем като войник в бой. Като не откъсваше очи от Рийд, грабна хамбургера и побягна към вълните. Погълна го.

Рийд остави втората половина и приготви примката.

Кучето отново допълзя по корем, но този път Рийд сложи примката около шията му, когато то посегна към месото.

Кучето се опита да се измъкне с разширени от ужас очи.

— Опа, няма да стане. Арестуван си. И няма да хапеш.

Като чу гласа му, кучето замръзна и после започна да трепери.

— Бих казал, че някой се е държал лошо с теб. — Рийд взе бургера и движението му накара кучето да се свие. — Много лошо. — Като се стараеше да се движи бавно, той предложи на животното останалата част от бургера. Гладът надделя над страха. Подвитата опашка махна веднъж колебливо.

— Ще трябва да те прибера. Опит за нападение над котка, рушене на частна собственост. Законът си е закон.

Много бавно Рийд постави ръка върху главата на кучето, поглади го и усети белезите по врата му.

— И аз имам такива.

Гали го няколко минути и бе възнаграден с внимателно лизване по опакото на дланта.

Кучето отново се сви, когато Рийд се изправи, след това вдигна поглед нагоре, но ударът, който очакваше, не се стовари върху него. Рийд бързо разбра, че животното не харесва каишката. Дърпаше се, извиваше се и замръзваше всеки път, когато той спираше и поглеждаше надолу към него. Така стигнаха до колата.

Опашката му се размаха с повече ентусиазъм.

— Обичаш да се возиш в кола, а? Е, днес извади късмет. — Понечи да го прибере вътре, но кучето го погледна с тъжни очи, в които се зараждаше надежда.

— Не повръщай бургера в служебния ми автомобил.

В мига, в който отвори вратата, кучето скочи вътре, седна на предната седалка и удари муцуна в прозореца.

Рийд реши, че и кучетата могат да изглеждат изненадани. Свали прозореца и клепналите уши на арестанта му се вирнаха и останаха така по целия път до участъка.

— Трябва да те запиша и да видя дали ще мога да накарам ветеринаря да дойде да те погледне. След това ще измислим останалото.

Забеляза черния джип на паркинга и разбра, че има федерален гост. В общото помещение Дона приемаше ново обаждане, Сесил и Мати бяха зад бюрата си, а агент Хавиер седеше на стол за посетители с чаша кафе и преглеждаше телефона си.

Гледката, миризмата и звуците от толкова много хора на едно място накараха кучето да затрепери, да подвие опашка и да наведе глава.

— О, намерил си кучето. — Сесил понечи да стане.

Рийд вдигна ръка, за да го спре.

— Плаши се от хора.

— Не изглежда уплашено от теб — отбеляза Мати.

— Все още малко се плаши, но се спогодихме покрай един бургер, който му дадох. Дона, обади се на ветеринаря.

— Той работи само в сряда и събота, освен когато има спешни случаи.

— Знам това. Обади му се у дома, кажи му каква е ситуацията. Искам да прегледа кучето и да се увери, че не е болно. Сесил, защо не го заведеш…

Когато вдигна каишката към полицая, кучето заскимтя, притисна се в крака на Рийд и затрепери.

— Остави. Изчакай малко. — Поведе кучето към стаята за почивка, намери купа и бутилка вода.

— Специален агент Хавиер — каза той, когато се върна, — защо не влезем в кабинета ми?

— Водите кучето обратно?

— То е под мое попечителство.

В кабинета Рийд му посочи стол, след това седна зад бюрото си. Кучето веднага изпълзя под бюрото. Рийд му наля вода и я сложи на земята.

— Е, какво мога да направя за вас? — започна той под звуците на бързото мокро лочене.

— Мислех, че една лична среща ще даде много ясно да се разбере, че нито аз, нито Бюрото харесваме намесата ви в нашето текущо разследване.

— Е, нямаше нужда да хващате ферибота заради това, но може би трябва да дефинирате намесата ми.

— Детектив, свързали сте се с двама души, доколкото знаем, и сте заявили, че смятате, че Патриша Хобарт възнамерява да ги убие.

— Първо, съм началник. И очевидно личните ми предположения са се превърнали във факт, когато Хобарт е убила Емили Девлън.

Хавиер притисна дланите си една в друга и сви всички пръсти, с изключение на показалците си.

— Засега нямаме доказателства, че Хобарт е отговорна за смъртта на Емили Девлън.

Рийд само кимна.

— Имате ли нещо против да затворите вратата? Ако стана да го направя, това куче ще ме последва дотам и обратно, а по всичко личи, че най-накрая се е успокоило. — Рийд чакаше, докато Хавиер изпълняваше молбата му. — Помолих ви да затворите вратата, защото предпочитам полицаите ми да не чуват как агент от ФБР ме нарича задник.

— Може би трябва да бъдете по-внимателен, началник.

— О, не мисля. Мисля, че трябва да съм откровен. Може да нямате физически доказателства засега или удобни свидетели, но имате всичко останало. Девлън пасва идеално в модела на Хобарт. Тя е оцеляла след случилото се в „Даунийст“ и също така е спасила живот. Получила е поздравления… Не, сега сте в моя кабинет — каза той, когато Хавиер понечи да го прекъсне. — Получила е поздравления тогава, имало е статии за нея и т.н. Нещо повече, облагодетелствала се е финансово, когато жената, която спасила, починала от естествена смърт години по-късно и оставила на Девлън сто хиляди долара в завещанието си. Всички жертви на Хобарт засега са получили медийно внимание и са се облагодетелствали по някакъв начин.

— Беше ви специално наредено да не се месите в разследването.

— Вече не работя в полицията на Портланд. Не се меся в нищо и силно се надявам ФБР да я хване, и то бързо. И докато не го направите, аз ще върша това.

— Като обработвате потенциални жертви…

— Обработване — друг път! Свързах се с Лоуен и му казах всичко, защото имах информация, която ме караше да вярвам, че Хобарт се е предислоцирала във Флорида.

— И не сте споделили тази информация с властите?

— Събрах информацията в неделя следобед и възнамерявах да я предам в понеделник сутринта. И посъветвах Лоуен да се свърже с вас. Дадох му вашето име и телефон. Бих направил същото и за Девлън, стига да се бях свързал с нея. И ако се бях свързал с нея, можеше да е жива. Така че не идвайте в участъка ми, агент Хавиер, за да се опитвате да ми хвърляте прах в очите. Вие отговаряте за разследването на Хобарт, но аз съм свързан с това, буквално.

— И точно затова ви отстраниха от разследването.

— Отново ви казвам, че не работя в полицията на Портланд. Работя за жителите и посетителите на този остров. И доколкото знам, няма закон или разпоредба, която да казва, че като такъв или като обикновен гражданин не мога да събирам информация и да се свързвам с хора, за които смятам, че са в опасност.

Хавиер само го погледна над острия си нос.

— Нека бъда ясен. ФБР няма нужда от съмнителната помощ на някакъв вманиачен служител на реда, който се прави на голяма работа на някакъв затънтен остров и прекарва времето си, като лови кучета.

Рийд погледна надолу към кучето, което вече хъркаше в краката му.

— Не отне много време. Ще ви кажа това, после ще се връщаме на работа: не искам да ви преча, и двамата знаем, че не съм ви пречил. Ядосан сте, защото вече официално е записано, че някакъв вманиачен служител на реда на затънтен остров се е свързал със следващата жертва на Хобарт — или поне се е опитал. А вие, специален агент, с всичката мощ на ФБР зад вас, не сте. И аз на ваше място бих бил ядосан. Но Емили Девлън е все така мъртва и има хора, на които държа и които се вписват в модела на Хобарт. Така че си губите времето, като се опитвате да ме сплашите.

— Предупреждавам ви. Бюрото има контрол над разследването.

— И предупреждението ви няма да свърши никаква работа. Надявам се да я заловите. Надявам се от все сърце да я заловите, преди да убие още някого от списъка си. И когато го направите? Тогава ще ви пратя каса от питие по ваш избор. Дотогава мисля, че и двамата знаем какво е мнението ни по въпроса.

— Ще преминете границата. — Хавиер стана. — И когато го направите, ще се погрижа да загубите сладката си работа тук, както и всеки шанс да носите значка някъде другаде.

— Ще го имам предвид. Знаете ли, не ме попитахте как разбрах, че Хобарт е била във Флорида и ще се опита да убие един от хората, с които се свързах. Не ме попитахте — продължи Рийд, — защото сте ядосан. Ще ви пратя тази информация и се надявам да я погледнете, когато се успокоите. Важна е, защото, ако още не сте потвърдили, че Хобарт е отговорна за Девлън, ще го направите. Тя е оставила някаква следа, тъй като иска да си припише заслугата.

— Просто не ми се пречкайте.

— Летният сезон все още не е настъпил — каза Рийд, докато Хавиер вървеше към вратата. — Така че имате два часа до следващия ферибот за Портланд. Кафето и паят в „Изгрев“ са дяволски добри.

Хавиер излезе и остави вратата да се люлее след него.

Рийд погледна пак надолу към хъркащото куче.

— Това, приятелю, беше човек, който успява едновременно да е задник и предник.

Вдигна очи, когато Дона се появи на вратата.

— Посетителят ти не изглеждаше много доволен, когато си тръгваше. Освен това е и груб, тресна вратата. Решихме, че си загазил за нещо пред федералните, но не изглеждаш притеснен.

— Не съм, защото съм вманиачен служител на реда, който се прави на голяма клечка на някакъв затънтен остров. И това ме устройва напълно.

— Голяма клечка. — Тя изсумтя.

— Хей, аз съм началник на полицията. Това ме прави голяма клечка.

— Той наистина ли нарече острова „затънтен“?

— Да, но нас това не ни ядосва, защото знаем по-добре как стоят нещата.

— Сложи ли този задник на мястото му?

— Не беше доволен на тръгване, нали?

Тя кимна отривисто в знак на одобрение.

— Доктор Дорси каза, че може да заведеш кучето.

Рийд се почуди дали да не остави животното да се наспи. Но когато помръдна няколко сантиметра на стола си, кучето вдигна рязко глава. Очите му се взряха в Рийд със страх и копнеж.

— Е, предполагам, че така ще направя.

Предпочете да походи пеша с надеждата, че кучето ще спре да се разтреперва всеки път, щом види някой, който не е арестувалият го полицай. Но при всяка среща то се притискаше в крака му и започваше да трепери.

Кабинетът на ветеринаря бе прилепен до дома му и беше на по-малко от 400 метра от самото село. Той живееше в голяма яркожълта къща със съпругата и най-малкия им син, който вече завършваше гимназия.

Доктор Дорси — дори жена му го наричаше доктор — приемаше два дни в седмицата, а сутринта на третия бе запазена за операции. Но бе винаги отворен за спешни случаи, дори когато беше на риба или се трудеше около трите си кошера.

Когато Рийд влезе, съпругата на ветеринаря седеше зад бюро в приемната. Беше нещо като помещение за животни със сбирщина от най-различни столове и винилов под.

— Госпожо Дорси, оценявам, че сте отворили заради мен.

— О, няма проблем. — Тя махна с ръка. Беше жена с дълга кестенява опашка и красиво, силно гримирано лице. — Значи това е нашето бездомно куче. Горкото изгубено бебе.

Тя скочи. Кучето се сви и се скри зад краката на Рийд.

— Хората го плашат.

— Но не и ти.

— Е, дадох му хамбургер и го возих в колата.

— Това ви е сближило. — Тя махна с пръст пред Рийд, след това клекна на нивото на кучето. — Обзалагам се, че си гладен. Определено е недохранен. Какво сладко личице има. Нуждае се от хубава баня. Мисля, че под кафявото има и червена козина, но е много мръсно куче. Носиш ли проба от изпражненията?

— Ами… не сме стигнали дотам.

— Е, ще ни трябва. Заведи го отзад. Много кучета са пишкали и акали там. Миризмата може да го подтикне да го направи. Кога изяде хамбургера?

— Преди около час.

— Тогава може да имаш късмет. Вземи това. — Тя извади лекарска ръкавица и пластмасово шишенце с широко гърло от чекмеджето. — Ще кажа на доктора, че си тук.

Рийд се примири и излезе, но преди да отведе кучето отзад, то клекна и свърши работата на бетонната пътека.

— Да му се не види.

Рийд сложи ръкавицата и направи каквото трябва.

— Това беше бързо — каза госпожа Дорси, когато той се върна.

— Изходи се на пътеката, преди да се усетя… Извинявайте. — Подаде й пробата, която бе взел, ругаейки. — Взех почти всичко.

— Не се тревожи, не е за първи път. Заведи го отзад. Пред този вход, първата врата вляво. — Подаде му обратно пробата. — Ще трябва да дадеш това на доктора, но мога да ти кажа, че горкото бебче има глисти.

— Забавно.

Той отиде до кабинета, където имаше плотове, дълга повдигната тапицирана маса и везни.

Кучето отново се разтрепери, когато видя доктора. Ветеринарят имаше дълга кестенява опашка също като съпругата си, но в нея се виждаха сиви нишки. Носеше очила като на Джон Ленън, имаше красива усмивка и бе облечен с тениска на „Грейтфул Дед“ и джинси.

— Кого си ни довел?

— Не ми каза името си, но имам ето това. — Рийд с радост му предаде пробата.

— Хм — каза докторът и също като съпругата си клекна. — По всичко личи, че не е хранен редовно. Плаши се от хора, нали?

— Много трепери. Напипах белези по гърба и шията.

Красивата усмивка изчезна и очите зад очилата станаха сурови.

— Ще го прегледам. Не е приключил с растежа, бих казал. Виж дали можеш да го качиш на кантара.

Отне му известно време да убеди животното, защото когато Рийд клякаше до него, то се запъваше, треперейки.

Докторът записа теглото му и каза на Рийд да го вдигне и да го сложи на масата.

— Стой пред него, за да те вижда. И му говори. И се старай гласът ти е да е спокоен.

— Никой няма да те нарани, но трябва да те прегледаме. — Рийд не сваляше очи от кучето и му говореше тихо, докато докторът внимателно прокарваше ръце по него. — Хората съобщиха за бездомно куче вчера. Подгонило котката на Айда Букър вчера и отново тази сутрин. Разровило й градината и избягало, когато я видяло. Намерих го да гони птици на плажа надолу по пътя. Примамих го с бургер. Трябваше да изчакам известно време.

Докато говореше със спокойния и внимателен тон, който използваше с жертви на насилие, той гледаше кучето в очите.

— Хареса му да се вози в колата. Държеше главата си навън през цялото време. Ако направиш рязко движение или вдигнеш ръка, се свива.

— Класически признаци на насилие.

— Знам. Почти същото е при хората.

— Тези белези? Вероятно са от дисциплиниращ нашийник. Дърпан е многократно, докато металът го е прорязал.

— Гадняр. Извинявай.

— Няма нужда да се извиняваш. Само гадняри правят такива неща с едно животно. Трябва да му прегледам зъбите, ушите и т.н.

Рийд не спираше да говори. Кучето се тресеше по-силно, но докато Рийд го държеше, докторът прегледа зъбите, очите и ушите му.

— Има инфекция и в двете уши. Зъбите са добре. Предполагам, че е на възраст между осем и девет месеца, което означава, че става въпрос за гадняр на квадрат.

Докторът извади гранули за кучета от джоба си. Остави първата на масата, изчака кучето, което погледна към лакомството, после към Рийд и пак към лакомството и след това го излапа.

Следващото лакомство му подаде. Кучето погледна отново към Рийд.

— Кажи му, че всичко е наред.

— Не бъди идиот — каза Рийд на кучето. — Когато някой ти предлага лакомство, трябва да го вземеш.

Кучето го взе, гледайки към доктора.

— Мога да направя тестове, за да видя дали е ваксинирано. Обзалагам се, че не е. Все още има топки и това трябва да се промени. Ще погледна пробата. Просто го дръж на масата. — Докторът отиде към малка ниша. — Можем да го задържим тук — каза той. — Да го лекуваме тук, но ти си неговият човек. Ако можеш да се справиш, ще е по-добре да остане при теб, докато оздравее. Не можем да го върнем на предишния му собственик, който и да е бил той. Ако разбереш кой е, той трябва да бъде обвинен в насилие и занемаряване.

— Тъй като по цял ден не съм си вкъщи, не трябва ли…

Кучето облиза опакото на дланта на Рийд, вдигна към него очи, в които се четеше все същата смес от копнеж и страх.

— Ще решаваме ден за ден.

— Има глисти. Ще му дам лекарство за това и ще ни трябва последваща проба от изпражненията. Ще му дам мехлем за ушите и антибиотик. Ще ти напишем указания. Препоръчвам да го храниш с качествена кучешка храна. Три пъти дневно, докато стигне нормалното си тегло. Ще трябва да му взема кръв, така че му отвлечи вниманието.

Рийд отвличаше вниманието и на двама им. Би предпочел юмрук в лицето пред игла.

— Какъв мислиш, че е? Имам предвид каква порода?

— Мисля, че има примес от кунхаунд. — Докторът щипна малко кожа на хълбока на кучето и плъзна иглата в плътта му. — Може да има примес и от лабрадор, от много породи. Не е напълно пораснал. Ще ти дам един шампоан и той ще се погрижи за бълхите. Имаш нужда от баня, момче.

Докторът заобиколи масата, като галеше кучето. То вече не трепереше толкова много; но наблюдаваше ветеринаря, сякаш очакваше нежната му ръка да стане зла.

— Някой го е тормозил здравата — каза докторът. — С времето и с търпение може да го преодолее. Някои успяват, други не. Ще ти приготвя лекарството, а Сюзана ще ти напише указания за всичко. Полицейският участък ли ще плати?

Рийд се замисли за бюджета.

— Не, аз ще платя.

Усмивката се върна.

— В такъв случай ще ти взема пари за лекарството, а прегледа ще го сметнем за общественополезна дейност.

— Оценявам го. Много.

Докторът предложи на кучето още едно лакомство. То само погледна Рийд, прецени, че му е позволено, и го взе.

— Ако не можеш да го задържиш, ще му намерим дом. Точно сега то се доверява само на теб и е достатъчно травмирано за краткия си живот.

Вече бяха минали на ти и Сюзана направи списък с основни неща за грижа за кучето, които Рийд трябваше да вземе, и му обясни как да прилага мехлема, даде му торбичка с кучешки лакомства и примамващи опаковки за хапчетата с най-различни вкусове.

Той се върна в участъка с кучето и торбата от ветеринаря.

— Сесил и Мати тъкмо тръгнаха към гимназията. Има малко произшествие до училищния двор. Две момчета са се сбили. За момиче.

— Дона.

Тя присви очи, когато чу тона му.

— Шефе.

— Знам правилата за личните услуги, но не мога да заведа това куче на пазара, а то се е лепнало за мен като велкро. Сюзана Дорси ми даде списък с неща, които трябва да взема за него.

— И очакваш да напусна поста си, да отида до пазара и да купя разни неща за едно бездомно куче?

— Има белези по гърба и врата от някой, който е дърпал дисциплиниращ нашийник толкова силно и често, че му е прорязал кожата. Има инфекция и в двете уши и се е лепнало за мен, защото всички други в живота му досега са го наранявали. Докторът каза, че е само на около осем месеца.

Тя така високо вирна брадичка, че долната й устна почти изчезна.

— Докторът ли каза това за дисциплиниращия нашийник?

— Да.

— Дай ми проклетия списък.

— Благодаря. От сърце.

— Не ти правя лична услуга. Правя я на кучето. А сега ми дай кредитната си карта, защото не знаеш колко ще струва.

Той й я подаде и реши, че по-късно ще мисли за личния си бюджет.

Когато най-накрая заключи участъка за вечерта, реши да не мъчи себе си и кучето и се прибра със служебната кола.

— Под гаранция си — каза му Рийд, когато го въвеждаше в къщата си. — Акането и пишкането в къщата, както и дъвченето на нещо различно от това, което ти давам, е в нарушение на гаранцията. Приеми това съвсем сериозно.

Кучето подуши малко в спалнята, без да сваля едното си око от Рийд, докато той се преобличаше в най-опърпания си анцуг и надяваше маратонки, които така и не се бе наканил да изхвърли.

Защото от тях двамата само Рийд знаеше, че ще последва бъркотия.

Изведе кучето пак навън, взе маркуча и шампоана. И през първите десет минути от проекта се бори с мокро куче, което виеше и трепереше и се опитваше да избяга от кошмара на сапуна и водата.

Най-накрая то се предаде, само се взираше в Рийд с очи, в които се четеше болката от предателството.

И двамата бяха мокри до кости и не особено доволни един от друг, когато пристигна Симон.

— По-добре стой настрана. Тук е голяма бъркотия.

— Сюзана Дорси казала на Хилди, която казала на Сиси, че си взел бездомно куче. Виждам, че клюките отново се оказват верни.

— Той е под гаранция. — Рийд безмилостно насочи маркуча към кучето, за да отмие сапуна и мъртвите бълхи. — И в момента е на ръба да я наруши.

— Има сладко личице.

— Да, всички така казват. Освен това е нахапан от бълхи и има глисти.

— Сюзана каза, че е бито.

— Да, това също.

Симон седна на едно стъпало, защото кучето я гледаше така, сякаш може всеки момент да запрати камък към главата му.

— От мен се очаква да го снимам и да пратя снимката на Сиси.

— Трябва да почакаш, докато стане по-представителен.

— Има хубав цвят, като на кафяв кон.

— Очевидно има примес от кунхаунд, каквото и да е това.

— Обичаш ли кучета?

— Разбира се. Имахме куче, като бях малък. Сестра ми я кръсти Фриски, преди аз и брат ми да упражним правото си на вето. Тя беше добро куче. Изгубихме я точно преди да отида в колежа. — Той погледна към нея. — А ти?

— Ние не можехме да имаме куче или котка. Майка ми е алергична. Или поне така казва. Никога не съм й вярвала. Но — да, харесвам кучета. Ще го запазиш ли?

— Не знам. Не съм тук през по-голямата част от времето. Докторът каза, че ще му намерят дом. Вероятно ще е по-добре, когато свикне да е около хора, които не го бият.

Той пусна кучето и взе една стара хавлиена кърпа, която също не се бе наканил да изхвърли, а кучето се възползва от възможността да се отърси от водата. Капките се разлетяха и поляха Рийд.

Симон се разсмя, а той си избърса лицето с хавлиената кърпа.

— Сега вече имам нужда от душ.

— Май вече мина под душа.

— Ха! — Той започна да бърше кучето с кърпата. — Харесва ли ти? — Животното отвърна с размахване на опашката и близване по лицето на Рийд. — Разбира се, разбира се, сега сме приятели.

Симон го гледаше как бърше кучето и се усмихна широко, когато то размаха опашка и го близна по лицето.

Макар да знаеше, че вече се е запътила натам, точно в този момент, при тази гледка, тя се влюби.