Нора Робъртс
Островът на ранените души (2)

2.

В 7:25 на 22 юли полицай Еси Маквий довърши доклада си за леката катастрофа на паркинга на мол „Даунийст“.

Нямаше ранени, щетите бяха минимални, но шофьорът на лексуса стана доста агресивен с трите колежанки в мустанга кабрио.

Макар вината очевидно да беше на мустанга — плачещата двайсетгодишна шофьорка си го призна — защото бе излязъл на заден ход, без да се огледа, хубавецът и неговата ослепителна дама в лексуса също така очевидно бяха изпили няколко питиета.

Еси остави партньора си да се оправя с лексуса, тъй като знаеше, че Бари ще извади старите глупости за жените шофьорки. Нямаше да им обърне внимание, защото знаеше и че Бари ще отбележи, че мъжът е карал пиян.

Успокои момичетата, записа показанията им, взе данните им и им написа акт. Лексусът не прие кротко обвинението за шофиране в нетрезво състояние — нито таксито, което Бари му поръча — но Бари се справи по обичайния си спокоен начин.

Когато радиостанцията изписука, тя се заслуша. От четири години беше полицай, но пулсът й още се ускоряваше.

Отиде бързо до Бари и по лицето му позна, че и той се е заслушал. Еси обърна лице към микрофона си.

— Екип 45 е на място. Ние сме точно зад киното.

Бари отвори багажника и й хвърли бронежилетка.

Еси я закопча с пресъхнала уста и провери пистолета си — никога не бе стреляла с него извън стрелбището.

— Подкрепление идва след три минути. Специалните части са мобилизирани. Господи, Бари.

— Не можем да чакаме.

Знаеше каква е процедурата, беше преминала през обучение — макар че никога не бе очаквала да го използва наистина. „Активен стрелец“ означаваше, че всяка секунда има значение.

Еси затича заедно с Бари към широките стъклени врати.

Познаваше мола и се чудеше какъв обрат на съдбата я бе довел заедно с партньора й толкова близо до входа на киното.

Не се почуди дали ще се прибере у дома, за да нахрани възрастната си котка и да довърши книгата, която бе започнала. Нямаше време.

Локализирай, задръж, отвлечи вниманието, неутрализирай.

Представи си мястото, преди да стигнат до вратите.

От фоайето на киното се излизаше в мола, надясно бе будката за билети, продължи към намалените стоки, наляво по коридора към трите салона. От 911 казаха, че стрелецът е в първия, най-големия от трите.

Тя огледа терена през стъклото, влезе, зави наляво, а Бари — надясно. Чу музиката от мола, шума от клиентите.

Двамата продавачи на щанда за намалени стоки гледаха с разширени очи двете ченгета с извадени пистолети. И двамата вдигнаха ръце. Голямата сода в ръцете на този вляво падна върху щанда и се разля.

— Има ли някой друг тук? — попита Бари.

— Само Дж-дж-джули при гардеробите.

— Изведете я навън. Веднага! Тръгвайте!

Единият се втурна към вратата зад щанда. Другият стоеше с вдигнати ръце и повтаряше:

— Какво? Какво? Какво?

— Вървете!

Той тръгна.

Еси зави наляво, огледа ъгъла, видя труп, проснат по очи, пред вратата на първия салон и кървава следа зад него.

— Имаме труп — каза тя на диспечера и продължи напред. Бавно, внимателно. Покрай смеха от салона вдясно от нея и към звуците, които напираха през вратата на първия салон.

Изстрели, писъци.

Еси се спогледа с Бари и прекрачи трупа. Той кимна и тя си помисли: започна се.

Когато отвориха вратите на салона, през тях се изляха звуци на насилие и страх и приглушената светлина от коридора се прокрадна в мрака.

Тя видя стрелеца — мъж с бронежилетка, каска, очила за нощно виждане и бойна пушка в едната ръка и пистолет в другата.

В мига, в който го забеляза, той застреля мъж, бягащ през страничния изход в дъното на помещението.

След това обърна пушката към вратите на салона и откри огън.

Еси се скри зад стената зад последния ред и видя как Бари бе улучен в бронежилетката и падна назад.

Не трябва да се целя в торса, каза си тя, докато адреналинът се разливаше във вените й, не в торса, защото също като Бари стрелецът носеше бронежилетка. Вдиша бързо три пъти, претърколи се и за свой ужас видя, че той се приближава към нея по наклонената пътека.

Тя стреля ниско — бедрата, чатала, краката, глезените, продължаваше да стреля, докато той не падна.

Трябваше да потисне инстинкта си да отиде при партньора си и се примъкна към стрелеца.

— Стрелецът е повален. — Като продължаваше да се цели в него, издърпа пистолета от ръката му и изрита пушката, която той бе изпуснал. — Има повален полицай. Партньорът ми бе улучен. Нуждаем се от линейка. Боже, множество жертви с огнестрелни рани! Имаме нужда от помощ тук. Имаме нужда от помощ.

— Има данни за друг активен стрелец, вероятно са двама или повече на територията на мола. Потвърждавате ли, че единият е повален?

— Повален е. — Тя огледа долната половина от тялото му, локвата кръв. — Не се изправя. — Докато го казваше, насечените дихания на стрелеца утихнаха.

Имаше пъпка на брадата. Тя се взираше в нея, докато най-накрая успя да вдигне глава и да огледа какво бе направил.

Трупове, пръснати по пътеката, на седалките, в тесните пространства между редовете, където бяха паднали или се бяха опитали да се скрият.

Никога нямаше да забрави тази гледка.

Когато екип на специалните части се втурна през вратата на салона, Еси вдигна ръка.

— Полицай Маквий. Стрелецът е неутрализиран. Партньорът ми…

Докато го казваше, Бари кашляше и стенеше. Тя се изправи от клекналото си положение и се олюля, виеше й се свят.

— Ранена ли си, Маквий?

— Не. Не, само… Не. — Тръгна приведена към Бари.

— Следващия път, когато мрънкам колко са тежки тези жилетки и колко ми е топло в тях, удари ме. — Дъхът му хриптеше. — Адски боли.

Тя преглътна надигналата се в гърлото й горчилка и хвана Бари за ръката.

— Щеше да боли повече без нея.

— Ти го повали, Еси. Повали копелето.

— Да. — Пак трябваше да преглътне, този път повече горчилка, но кимна. — Мисля, че е хлапе, Бари. Не е сам.

Влетяха още ченгета и екипът на първата линейка. Докато другите полицаи се втурваха в мола да търсят другия стрелец или стрелци, Еси и Бари проверяваха тоалетните на салона и гардеробите.

— Имаш нужда от медицинска помощ — каза му тя, докато наближаваха дамската тоалетна.

— Ще я получа по-късно. Обаждането до 911. — Той кимна към вратата на тоалетната.

Еси я бутна и отвори, насочи пистолета си напред и зърна собственото си лице в огледалата над мивката. Болезнено бледо, но по-добре от посивялото тъмнокафяво лице на Бари.

— Полиция! — извика Еси. — Симон Нокс? Ние сме от полицията.

Отвърна й тишина.

— Може да е излязла.

Вратите на кабинките бяха отворени, но едната бе само открехната.

— Симон — повтори Еси и тръгна натам. — Аз съм полицай Маквий от участъка на Рокпойнт. Вече си в безопасност.

Бутна вратата и видя момичето, клекнало върху тоалетната чиния и притиснало ушите си с ръце.

— Симон. — Еси се наведе и сложи ръка върху коляното на Симон. — Вече си в безопасност.

— Те пищят. Той ги избива. Тиш, Май, майка ми, сестра ми.

— Помощта вече пристигна. Ще ги намерим. Да те измъкнем оттук. Ти постъпи много умно. Спаси животи тази вечер, като се обади за помощ, Симон.

Симон вдигна поглед, огромните й кафяви очи бяха плувнали в сълзи и показваха, че е в шок.

— Падна ми батерията на телефона. Забравих да го заредя и той угасна. Затова се скрих тук.

— Добре си направила. Сега ела с мен. Аз съм полицай Маквий. А това е полицай Симпсън.

— Мъжът, мъжът избяга и падна. Кръвта. Видях… Видях… Тиш и Май са в салона. Майка ми и сестра ми пазаруват.

— Ще ги намерим. — Еси прегърна Симон и й помогна да слезе и да излезе навън. — Ще трябва да отидеш с полицай Симпсън. Аз ще намеря майка ти, сестра ти и приятелките ти.

— Еси.

— Ранен си, Бари. Вземи хлапето. Заведи я да я прегледат.

Тя поведе момичето по коридора покрай салоните. Според докладите за ситуацията по радиостанцията й още двама стрелци бяха повалени. Надяваше се да няма повече, но трябваше да е сигурна.

Когато Бари пое Симон и я поведе към стъклените врати и проблясващите светлини на полицейските коли и линейките, Симон се спря и погледна Еси право в очите.

— Тюлип и Натали Нокс. Май Хай Янг и Тиш Олсен. Трябва да ги намерите. Моля ви. Моля ви, намерете ги.

— Разбрах. Заемам се.

Еси тръгна в обратна посока. Не чуваше повече изстрели и слава богу, че някой бе спрял музиката. Радиостанцията й изпука и по нея дойде информация за обезопасените зони, чуха се и молби за медицинска помощ.

Тя се спря, взря се в мола, в който пазаруваше, из който се разхождаше и в който се бе хранила, откакто се помнеше.

Помисли си в ступор, че ще трябва време, за да се изнесат труповете, да се превържат и транспортират ранените и да се вземат показания от тези, които бяха избегнали нараняванията — физическите наранявания, поправи се тя. Съмняваше се, че някой преживял тази вечер може да остане незасегнат.

В мола вече се втурваха парамедиците, но имаше толкова много хора, на които нямаше как да помогнат.

Жена със стичаща се по ръката й кръв бе прегърнала в скута си мъж, на когото нямаше как да се помогне. Друг с тениска на „Ред Сокс“ лежеше по корем. Виждаше мозъка му през раната на главата. Жена на около трийсет години седеше и плачеше пред „Старбъкс“, престилката й бе оплискана в кръв.

Видя малка розова маратонка и макар да се молеше момиченцето, което я бе изгубило, да е на сигурно място, сърцето й се сви.

Видя младеж на двайсетина години или може би тийнейджър да се олюлява на излизане от „Геймстоп“. Дебелите му очила бяха килнати пред замъгления му поглед.

— Свърши ли? — попита я той. — Свърши ли?

— Ранен ли сте?

— Не. Ударих си лакътя. Аз… — Замъгленият му поглед се плъзна по нея, след това към кървящите и мъртвите. — О, боже, о боже. В склада. Има хора в склада. Казаха да направя така, ако… Има хора в склада.

— Изчакайте една минута. — Тя се извърна, за да попита по радиостанцията дали може да изведе група хора навън и къде. — Как се казвате? — попита го тя.

— Аз съм Чаз Бъргмън. Аз съм дежурният управител тази вечер.

— Добре, Чаз, справил си се отлично. Да изведем сега хората. Навън има полицаи, които ще ви вземат показанията, но нека първо изведем всички.

— Имам приятел. Рийд, Рийд Куотърмейн. Той работи в „Манджа“, ресторанта. Можете ли да го намерите?

— Ще го намеря. — Еси добави и него към списъка.

— Свърши ли? — попита пак Чаз.

— Да — каза му тя, макар да знаеше, че е лъжа.

За всички докоснали се до насилието тази вечер това никога нямаше да свърши.

* * *

Рийд носеше Брейди на ръце, когато забеляза част от персонала на „Манджа“. Някои седяха на тротоара и се прегръщаха. Роузи, все още с готварската си престилка, бе заровила лице в дланите си.

„Яж паста — му казваше тя. — Надебелей, кльощаво момче.“

— Добре си, добре си. — Рийд затвори очи, докато клякаше до нея.

Тя скочи и го прегърна.

— Не си ранен. — Роузи обхвана лицето му с длани.

Той поклати глава.

— Добре ли са всички?

Роузи изплака, сякаш нещо се скъса в нея.

— Той влезе и… — Роузи млъкна, когато забеляза момчето, което Рийд държеше. — Ще говорим за това по-късно. Кой е този красив младеж?

— Това е Брейди. — Значи не всички са добре, помисли си Рийд. — Ние си прекарваме времето заедно. Трябва да намеря майка му.

И да се обадя на своята, помисли си Рийд. Беше й пратил съобщение отвътре, беше й казал, че е добре, да не се притеснява. Но трябваше да се обади у дома.

— Добрите дойдоха. Рийд така каза.

— Да, дойдоха. — Роузи се насили да се усмихне през сълзи.

— Искам при мама.

— Ще помоля някой от полицаите да помогне.

Рийд се изправи и тръгна към една полицайка, защото му се стори, че Брейди би тръгнал с жена.

— Полицай? Можете ли да ми помогнете? Това е Брейди и трябва да намеря майка му.

— Здравей, Брейди. Как се казва майка ти?

— Мама.

— Татко ти как я нарича?

— Скъпа.

Еси се усмихна.

— Обзалагам се, че има и друго име.

— „Лиса, скъпа“.

— Добре, а как е цялото ти име?

— Аз съм Брейди Майкъл Фостър. На четири години. Баща ми е пожарникар и имам куче на име Мак.

— Пожарникар значи. А как е цялото му име?

— Той е „Майкъл, скъпи“.

— Добре. Изчакай минутка.

Пожарникарите бяха сред първите, откликнали на молбата за помощ, така че Еси намери един от тях.

— Трябва да намеря Майкъл Фостър. Синът му е при мен.

— Фостър е от моите хора. Брейди е при теб? Ранен ли е?

— Не.

— Майка му пътува към болницата. Два изстрела в гърба, мамка му. Фостър търси момчето. Не знаеше, че са тук, докато нашите парамедици не намериха Лиса. — Той потри лицето си с длани. — Не знам дали ще оживее. Ето го и него.

Еси видя мъж да тича през шокираната тълпа. Едър, с кестенява късо подстригана коса. Той се стресна, приведе рамене, след това се обърна и затича към сина си. Брейди изпищя от ръцете на Рийд:

— Тате!

Майкъл грабна сина си от Рийд, прегърна го и започна да го целува по главата и лицето.

— Брейд, слава богу, слава богу. Ранен ли си? Някой нарани ли те?

— Мама падна, не можех да я намеря. Рийд ме намери и каза, че трябва да сме много тихи и да чакаме добрите. Аз бях много тих, както той каза, дори ме сложи в шкафа.

Насълзените очи на Майкъл срещнаха погледа на Рийд.

— Ти ли си Рийд?

— Да, сър.

Майкъл протегна ръка и стисна дланта на Рийд.

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря. Имам да ти казвам много неща, но… — Той млъкна, мисълта му се бе прояснила достатъчно, за да види кръвта по панталоните и обувките на Рийд. — Ранен ли си?

— Не. Не мисля… Не е моя… На… — Не можеше да намери думи.

— Добре, добре, Рийд. Слушай, трябва да отведа Брейди. Имаш ли нужда от помощ?

— Трябва да намеря Чаз. Не знам дали е добре. Трябва да го намеря.

— Изчакай.

Майкъл премести Брейди отстрани и извади радиостанцията си.

— Искам при мама.

— Добре, приятелче, но първо ще помогнем на Рийд.

Докато Майкъл говореше по радиостанцията, Рийд се огледа. Толкова много светлини, всичко бе ярко и отблясъците се сливаха. Толкова много шум. Говор, викове, плач. Видя мъж, който стенеше и кървеше върху носилка, която качваха в линейка. Жена с една обувка и стичаща се по лицето й кръв подскачаше на един крак в кръг и викаше „Джуси“, докато униформен не я отведе.

Момиче с дълга кестенява опашка седеше на тротоара и говореше с полицай. Тя само клатеше глава, а тигровите й очи блестяха под проблясващите светлини.

Видя колите на телевизионните екипи и още ярки светлини отвъд жълтата полицейска лента. Зад нея се тълпяха хора, някои крещяха имена.

Изведнъж му стана безпощадно ясно: някои от тези, които те викаха, никога нямаше да им отговорят.

Започна да се тресе отвътре. Стомах, черва, сърце. Ушите му запищяха, погледът му се замъгли.

— Хей, Рийд, защо не седнеш за минута? Ще намеря приятеля ти.

— Не, имам нужда… — Видя Чаз да излиза с група хора, водена от полицаи. — Мили боже. Чаз!

Провикна се като хората отвъд полицейската лента и затича с всички сили.

 

 

Симон седеше на тротоара и чакаше отново да почувства краката си. Да усети всичко отново. Тялото й бе безчувствено, сякаш й бяха били новокаин навсякъде.

— Майка ти и сестра ти са добре.

Чу думите на полицай Маквий и се опита да ги почувства.

— Къде са? Къде са?

— Скоро ще ги изведат. Майка ти има малки наранявания. Малки, Симон. Тя е добре. Влезли са в един от магазините, скрили са се. Майка ти е порязана от летящи стъкла и си е ударила главата. Но е добре, ясно?

Симон само поклащаше глава.

— Мама си е ударила главата.

— Но ще се оправи. Скрили са се и скоро излизат.

— Май, Тиш.

Знаеше, позна по начина, по който полицай Маквий я прегърна през раменете. Не можеше да го почувства, не докрай, усещаше само тежестта.

Тежестта.

— Май пътува към болницата. Ще се погрижат добре за нея, ще направят всичко възможно.

— Май. Той я е прострелял? — Гласът й стана писклив и прониза като нож собствените й уши. — Той я е прострелял?

— Тя пътува към болницата, там я очакват, за да се погрижат за нея.

— Трябваше да се изпишкам. Не бях там. Трябваше да се изпишкам. Тиш беше там. Къде е Тиш?

— Трябва да изчакаме, докато всички излязат и всички бъдат идентифицирани.

Симон не спираше да клати глава.

— Не, не, не. Те седяха една до друга. Аз трябваше да се изпишкам. Той е прострелял Май. Прострелял я е. Тиш. Седяха една до друга.

Погледна към Еси и разбра. И това върна сетивата й. Накара я да почувства всичко.

 

 

Рийд прегърна силно Чаз, почувства, че поне част от света отново беше наред. Стояха прегърнати пред момичето с дългата кестенява опашка и тигрови очи.

Когато тя простена горко, Рийд отпусна глава на рамото на Чаз.

Той знаеше, че в това стенание има име, на което някой никога повече нямаше да се обади.

 

 

Не можеха да я накарат да си тръгне. Беше истински хаос, но тя знаеше, че седи в болничната чакалня на твърд пластмасов стол. В ръката си държеше кока-кола.

Сестра й и баща им седяха с нея. Натали се бе гушнала в татко си, но Симон не искаше да я прегръщат и докосват.

Не знаеше откога чакат. Отдавна? Пет минути?

И други хора чакаха.

Тя чуваше числа, различни числа.

Трима стрелци. Осемдесет и шест ранени. Понякога броят на ранените се увеличаваше, понякога намаляваше.

Трийсет и шест мъртви. Петдесет и осем.

Числата се променяха, непрекъснато се променяха.

Тиш беше мъртва. Това нямаше да се промени.

Трябваше да чакат на твърдите столове, докато някой извади стъклата от главата на майка й и се погрижи за порязванията по лицето й.

Това лице се бе запечатало в ума й, всички онези малки рани, бледостта под грима. Русата коса на майка й — винаги перфектна — окървавена и сплъстена.

Бяха я докарали на една от онези колички, Натали я стискаше за ръката и плачеше.

Натали не беше ранена, защото мама я бе изблъскала в магазина и бе паднала. Натали я бе извлякла вътре зад една витрина с летни блузи.

Натали беше смела. Симон щеше да й го каже, когато отново можеше да говори.

Но сега трябваше да извадят стъклата от лицето на майка й и да я прегледат, защото тя си бе ударила главата и бе загубила съзнание за няколко минути.

Сътресение.

Знаеше, че Натали иска да се прибере у дома, защото татко не спираше да й казва, че мама ще се оправи и скоро ще излезе и тогава ще се приберат.

Но Симон не можеше да тръгне и не можеха да я накарат.

Тиш беше мъртва, Май беше в операционната и те не можеха да я накарат.

Тя държеше кенчето с кока-кола с двете си ръце, за да не може баща й пак да хване дланта й. Тя не искаше никой да й държи ръката и да я прегръща. Не още. Може би никога повече.

Просто трябваше да чака на твърдия пластмасов стол.

Лекарят излезе и баща й скочи на крака.

Татко е толкова висок, помисли си през мъглата Симон, толкова висок и красив. Все още беше с костюм и вратовръзка, защото току-що се бе прибрал вкъщи от работна вечеря, когато пуснал новините.

След това се втурнал право към колата и тръгнал към мола.

Лекарят даде на баща й някои указания. Леко сътресение, няколко шева.

Когато майка й излезе, Симон се изправи неуверено на крака. До този момент не беше осъзнала, че се бе страхувала за майка си.

С майка й ще стане като с Май, или по-лошо, като с Тиш.

Но майка й излезе в чакалнята. Имаше две странни превръзки на лицето, но не изглеждаше толкова бледа, както преди. Както Симон си представяше, че изглеждат мъртъвците.

Натали скочи и прегърна майка си.

— Моето смело момиче — промърмори Тюлип. — Моите смели момичета — каза тя и се протегна съм Симон.

И Симон най-накрая поиска да бъде докосната, поиска да прегръща и да бъде прегръщана. Обви ръце около майка си, а Натали остана между тях.

— Добре съм, имам цицина на главата. Да отведем момичетата у дома, Уорд.

Симон долови сълзите в гласа на майка си и я притисна силно още за миг. Затвори очи, когато баща й прегърна и трите.

— Ще докарам колата.

Симон се отдръпна.

— Няма да дойда. Няма да се прибера.

— Скъпа…

Но Симон яростно поклати глава, отстъпи още една крачка от умореното лице на майка си с порязванията и превръзките.

— Няма да дойда. Май… оперират Май. Няма да дойда.

— Скъпа — опита пак Тюлип, — нищо не можеш да направиш тук и…

— Мога да бъда тук.

— Нат, помниш ли къде паркирахме?

— Да, татко, но…

— Изведи майка си. — Той подаде ключа на Натали. — Двете влезте в колата и ми дайте минута със Симон.

— Уорд, момичетата трябва да се приберат. Трябва да са далече от тук.

— Влезте в колата — повтори баща й дори когато Симон седна отново и скръсти опърничаво и нещастно ръце. Той докосна с устни бузата на жена си, промърмори нещо, след това седна до Симон. — Знам, че си уплашена. Всички сме така.

— Ти не беше там.

— И това знам. — Тя долови тъгата в гласа му, но поклати глава, за да се отърси от нея. Отблъсна я. — Симон, потресен съм и съжалявам за Тиш. Потресен съм и съжалявам за Май. Обещавам ти, че ще се обадим да попитаме за Май от къщи и че ще те доведа да я видиш утре. Но майка ти трябва да се прибере, също и Натали.

— Заведи ги у дома.

— Не мога да те оставя тук.

— Трябва да остана. Аз ги изоставих. Аз ги изоставих.

Той я придърпа към себе си. Тя се съпротивляваше, опита да се освободи, но той беше по-силен и я държа, докато тя се разплака.

— Потресен съм и съжалявам за Тиш и Май — повтори Уорд. — И ще съм благодарен до края на живота си, че ти не си била в салона. Трябва да се погрижа за майка ти и сестра ти сега. Трябва да се погрижа и за теб.

— Не мога да оставя Май. Не мога. Не мога. Моля те, не се опитвай да ме накараш.

Той можеше да го направи и Симон се тревожеше, че ще успее, но тъкмо когато се отдръпна от него, влетя Сиси.

Дълга развята червена коса, половин дузина гердани от мъниста и кристали на шията й, разкроена синя пола и сандали.

Тя прегърна Симон, обви стегнатите си от йога ръце около нея и я обля с дъх на парфюм с плодов дъх и съвсем малко мирис на марихуана.

— Слава богу! О, миличка! О, благодаря на всички богове и богини. Тюлип? — попита тя Уорд. — Натали?

— Току-що отидоха при колата. Тюлип има няколко цицини и охлузвания, само това. Нат е добре.

— Сиси ще остане с мен. — Симон приближи устни към ухото на баба си. — Моля те, моля те.

— Разбира се, че ще остана. Ранена ли си? Ти…

— Той уби Тиш. Май… сега е в операционната.

— О, не. — Сиси я залюля в прегръдките си и заплака с нея. — Тези сладки момичета, тези сладки млади момичета.

— Татко трябва да отведе мама и Натали у дома. Аз трябва да чакам тук. Трябва да чакам Май. Моля те.

— Разбира се. Аз ще се погрижа за нея, Уорд. Ще остана с нея. Ще я доведа вкъщи, когато Май излезе от операционната. Аз ще се погрижа за нея.

Симон долови стоманената нишка в думите на Сиси и разбра, че баща й се е канел да протестира.

— Добре, Симон. — Той хвана лицето й с длани и я целуна по челото. — Обади се, ако имаш нужда от мен. Ще се молим за Май.

Тя го проследи с поглед, докато си тръгваше, после пъхна длан в ръката на Сиси.

— Не знам къде е. Можеш ли да я намериш?

Сиси Ленън знаеше как да накара хората да й кажат това, което искаше да знае, и да правят каквото тя смяташе, че трябва да правят. Не отне много време да заведе Симон в друга чакалня.

В тази имаше столове с тапицерия, дивани и пейки, дори автомат за закуски.

Видя родителите на Май, по-голямата й сестра, по-малкия й брат, баба й и дядо й. Бащата на Май я забеляза пръв. Изглеждаше с хиляда години по-стар от времето, когато взеха Май, за да тръгнат към киното.

Спомни си, че тогава той работеше в градината и им бе махнал.

Той стана, приближи се и я прегърна просълзен.

— Толкова се радвам, че не си ранена. — Английският му бе перфектен и прецизен, миришеше на прясно окосена трева.

— Аз ги изоставих. Трябваше да отида до тоалетната и ги изоставих. След това…

— А, радвам се за това. Госпожице Ленън, много мило, че сте тук.

— Сиси — поправи го тя. — Сега всички сме едно семейство. Бихме искали да чакаме с вас, да изпратим всичките си лековити мисли към Май.

Брадичката му трепереше, докато той се опитваше да се овладее.

— Симон, съкровище, защо не седнеш при майката на Май? — Тя прегърна господин Янг през раменете. — Да се поразходим.

Симон отиде и седна при госпожа Янг. И когато тя хвана дланта й, Симон стисна здраво нейната.

Знаеше, че Сиси вярва във вибрациите, светлината, запаления градински чай и медитацията. И всякакви други неща, които караха дъщеря й да поглежда презрително.

Симон знаеше и че ако някой може да излекува Май чрез силата на волята си, това бе Сиси.

Затова се хвана здраво за това, както здраво стискаше ръката на майката на Май.