Нора Робъртс
Островът на ранените души (6)

6.

Патриша Джейн Хобарт поглъщаше блога на Макмълън заедно с купа зеленчукови пръчици, потопени в хумус.

Беше пълничко дете, редовно глезена от майка си с бисквити, тортички и любимите си бонбонки „M & M“. Интересите й — компютри, четене, гледане на телевизия и понякога видеоигри — вървяха добре с апетита й. Често изяждаше цял пакет бисквити „Орео“ (предпочиташе двойните, изстудени в хладилника), като ги поливаше с литър кока-кола, забила нос в шпионски роман, детективска мистерия и понякога романтична книга или изпитвайки хакерските си умения.

Докато баща й (селянин загубеняк) и майка й (нещастна идиотка) се караха и разбиваха брака си, тя обичаше да настройва единия срещу другия и да се възползва от създалия се хаос, както и да яде още бисквити.

На дванайсет години вече беше седемдесет килограма при височина от метър и шейсет.

Играеше си с учителите и съседите си също толкова коварно, колкото и с родителите си, като носеше маската на тормозено дете, което стоически понася грубостите. Тя наистина беше тормозена, но си го просеше, наслаждаваше се на това и го обръщаше в своя полза.

Докато възрастните я милваха и я успокояваха, тя планираше и изпълняваше отмъщенията си така незабелязано и целенасочено, че би й се възхитил и агент на ЦРУ.

Момчето, което я бе нарекло Пати Прасето, полетя с главата напред от велосипеда си, когато веригата, която тя бе разхлабила, се скъса.

Смяташе счупената му челюст, разбитите му зъби, престоя в болницата и хилядите долари за зъболекар, които родителите му платиха, за почти достатъчна отплата.

Тарторката на момичетата, която открадна долните й гащи, докато тя бе под душа след физическо, и след това изобретателно ги закрепи към рисунка на слон, преди да ги сложи на дъската за обяви, за малко да умре, когато фъстъците, които Патриша стри на прах и сложи в термоса й с горещо какао, й причиниха анафилактичен шок.

Докато влезе в тийнейджърска възраст, Патриша беше станала виртуоз в отмъщението.

От време на време получаваше помощ от брат си, единствения човек, когото обичаше почти колкото себе си. Нейните заговори — тя планира няколко и за него — бяха достатъчни, за да държат връзката им здрава след развода.

Никак не й харесваше, че Джей Джей живее с безполезния им баща, не й харесваше, че той бе предпочел така. Разбираше защо. Брат й можеше да дивее без последствия, да вкарва бира и трева вкъщи, докато тя бе принудена да живее при тяхната мрънкаща майка мъченица.

Но Джей Джей зависеше от нея. Той не бе особено умен, затова се нуждаеше от помощ в училище. Имаше проблеми с контрола на импулсите и тя му бе необходима, за да му напомня, че отмъщението работи най-добре, когато е внимателно планирано.

Нищо не й харесваше повече от внимателно планираното отмъщение.

Когато стана на седемнайсет, брат й започна прекалено често да се показва пред света като гневен, агресивен и огорчен звяр. От друга страна, зад фасадата на Патриша като тихо, усърдно дете с проблеми с теглото се криеше хитър и жесток психопат.

Напълно нормални тийнейджъри — а тя причисляваше всички мъже към тази категория — биха пъхнали патката си във всичко и тя бе правила секс и с Уайтхол, и с Полсън. Смяташе това за начин да ги контролира — те бяха полезни оръдия — и да ги накара да вярват, че те я контролират.

Джей Джей знаеше истината, но кръвта вода не става.

Тя състави план. Масова стрелба, която да разтърси не само презираната от нея общност до основи, но и цялата страна. Работи по това с месеци, избираше и отхвърляше локации, преценяваше точния момент и оръжията.

Не каза на никого, дори и на Джей Джей, докато не се спря на мола. Молът, където на глутници се разхождаха кикотещи се тийнейджърки, които я третираха като боклук. Където идеалните родители и техните идеални деца ядяха пица и ходеха на кино. Където старите хора, които вече трябваше да са умрели, крачеха в грозните си анцузи или се движеха със скутери.

Смяташе мола за идеалната локация за отмъщение към всички и всичко, което презираше.

Каза на Джей Джей и го накара да се закълне, че ще пази тайната. Не биваше да казва на никого и не биваше да записва нищо от това, което обсъждаха. Когато моментът е подходящ, когато тя е готова с всичко и всички проблеми са решени, щяха да посветят и двамата му приятели.

Извървя километри в мола, присъедини се към онези отвратителни стари хора и се превърна в тяхна любимка.

Снимаше, чертаеше карти, изучаваше охраната. Свали малко килограми, за да има прикритие, и накара Джей Джей да си намери почасова работа в мола.

Той избра киносалона, затова тя разработи този сектор за него.

Според изчисленията й операция „Родени да убиват“ трябваше да получи зелена светлина в средата на септември, като така щеше да има време да изглади проблемите, а и щяха да се възползват от празничните тълпи и да постигнат максимални щети.

Щяха да избият стотици.

Но тогава Джей Джей буквално грабна оръжието. Дори не беше й казал.

След всичката работа, която бе свършила, той остави импулсите му да го овладеят. Тя разбра за стрелбата, когато прекъснаха програмата на местната телевизия за извънредна емисия по време на повторение на „Приятели“.

Трябваше бързо да унищожи записките си, картите, снимките, всяко листче от шестмесечния си труд. Скри лаптопа си в изпочупената градинска барака на съседите. Беше го купила срещу пари в брой, докато беше на гости в лъскавата тузарска къща на баба си и дядо си в Рокпорт, и го бе използвала само за проекта в мола.

Ченгетата щяха да дойдат, тя знаеше това. Щяха да разпитват нея и майка й, да претърсят мизерната им къща до жп линиите от горе до долу. Щяха да разговарят със съседи, учители, други ученици.

Защото Джей Джей щеше да бъде арестуван. Дори да бе следвал плана й така, както тя го бе начертала за момента, пак щяха да го арестуват. Никога не би я издал, но скапаните му приятели биха.

Ала ченгетата нямаше да получат нищо друго, освен думите на двама задници срещу думите на четиринайсетгодишно момиче, отлична ученичка без нито едно провинение в досието си.

Докато крачеше и чакаше новините, тя обмисляше какво ще каже, как ще реагира, всяка дума, всяко изражение, езика на тялото си.

Шок и дълбока искрена мъка я събори на земята, когато репортерът с мрачен поглед обяви, че стрелците — смяташе се, че са трима — са мъртви.

Не и Джей Джей. Не и единственият човек на света, който я познаваше и на когото поне малко му пукаше за нея. Не и брат й.

Тази мъка се изрази в един-единствен стон. След това тя я натъпка обратно в душата си. Щеше да си я запази за полицията. За онази идиотка майка й, когато ченгетата я измъкнат от втората й работа — чистене на кантората на група лъжливи адвокати.

Щеше да я запази за камерите.

И когато дойдат, когато я уведомят и я разпитат — с треперещата й майка до нея — когато претърсват къщата от горе до долу, говорят със съседите, те ще видят четиринайсетгодишно момиче в шок. Момиче, което се притиска в майка си и плаче. Момиче, което е толкова невинно, колкото брат му е виновен.

Както се очакваше, майка й се разпадна на парчета, баща й се разгневи и грабна бутилката, която и без това не пускаше. Тя иззе инициативата, помоли един от адвокатите, чиято кантора майка й чистеше, да й помогне да напише изявление, в което да изразят шока, ужаса и мъката си, изявление, твърдеше тя разплакана, с което да се извинят на всички.

И тъй като родителите й не можеха да се справят, тя сама прочете изявлението през сподавени стонове.

Трябваше да се преместят. Тя скри лаптопа в кутия с плюшени играчки. Не можеха да се преместят далече — майка й имаше нужда от двете си работи и работодателите й я задържаха. Патриша завърши гимназия като частна ученичка — богатите родители на баща й платиха за това.

Гледаше да не се набива на очи и набираше хъс за отмъщение, което да сервира леденостудено.

На осемнайсет тя беше вече петдесет килограма при височина от метър шейсет и пет. Семейството й отначало отдаде отслабването й на мъката, но Патриша съзнателно се бе превърнала в ефективно оръжие.

Имаше хора да убива и събираше досиета за тях.

Пресметна, че времето е на нейна страна, а трябваше и да завърши колеж. С отличните оценки и острия си ум имаше голям избор, но избра Колумбийския, тъй като две от жертвите й — едната от които бе на първо място в списъка й — бяха избрали този университет.

Нямаше по-добър начин да държи под око лицето, което смяташе за най-виновно — дори повече от ченгето, което бе стреляло — за смъртта на брат си.

Без Симон Нокс полицията нямаше да стигне там толкова бързо, нямаше да влезе в киносалона и да убие брат й. Той щеше да излезе, както бе влязъл, ако не беше Симон Нокс.

Беше имала вече хиляди възможности да убие Нокс с нейната малка азиатска приятелка и да завърши започнатото от брат си. Но блюдото все още не беше достатъчно студено.

И те далеч не бяха първите, които щяха да си платят.

В йерархията на нейното отмъщение първи бе поставила родителите си. Но сега, докато четеше блога на Макмълън в едностайния си апартамент, за който плащаха баба й и дядо й — просто не можеше да живее с други хора! — тя размисли.

Не ченгето и не момчето герой, което също бе станало ченге. Те бяха прекалено високо в йерархията, за да ги свали на първото стъпало. Може би трябва да избере някои от по-маловажните и да направи тест.

Дъвчейки зеленчуковите пръчици с хумус в апартамент, който се намираше от другата страна на улицата срещу жилището на най-важната й жертва, тя започна процеса на селекция.

 

 

На 22 юли 2005 година Робърта Флиск стана на трийсет и шест. Отиде до мола със сестра си и малката си племенница, за да пробият ушите на десетгодишната Кейтлин.

Бяха планирали да завършат този ритуал на съзряването със сладоледени сладкиши. Но когато Кейтлин с нейните златни обеци, Шелби с торбата с прескъп препарат за почистване на лещи и Робърта излязоха от кабинета, за да отидат в магазина за бижута, всичко се промени.

Робърта спря в един магазин, за да купи на момченцето си плажни играчки за дългия му уикенд с баба и дядо. Тя и съпругът й бяха планирали свой собствен дълъг уикенд на остров Маунт Дезърт с надеждата да съживят проблемния си брак.

По-късно щеше да каже на полицията, семейството си и репортерите как е видяла момчето, идентифицирано като Кент Франсис Уайтхол, да влиза в мола, докато тя, сестра й и племенницата й вървели към същата врата.

Тя си бе помислила, че е облечен в костюм заради някакво събитие. Докато не вдигнал пушката. Сестра й беше първата жертва на атаката.

Когато тя падна, Кейтлин изпищя и се свлече на земята при майка си. Робърта се хвърли върху племенницата и сестра си. Уайтхол стреля два пъти в нея — в лявото рамо и левия крак — преди да подмине към другите жертви.

Сестра й бе мъртва, племенницата й — травмирана, собствените й наранявания изискваха две операции и месеци рехабилитация — физическа и емоционална, затова Робърта никога не бе отказвала да говори пред пресата.

Тя стана страстен и гръмогласен защитник на регулацията на оръжията. Помогна за създаването на „За Шелби“, организация, посветила дейността си на постигане на сигурни и разумни решения.

Уебсайтът им и страницата им във Фейсбук всеки ден съобщаваха общия брой на смъртните случаи от огнестрелни оръжия — убийства, самоубийства, нещастни случаи.

Бракът й беше мъртъв, още една жертва на „Даунийст“.

Изнасяше речи, организираше митинги и шествия, появяваше се по телевизията — винаги с медальона във формата на сърце, в който носеше снимка на сестра си.

В своята трагедия тя се превърна в боец, лице и име, добре познат глас не само за местните, но и в национален мащаб.

Поради тази причина идеално отговаряше на нуждите на Патриша.

Патриша прекара цял месец в проучване, следене, водене на записки и правене на снимки, за да състави своя план. Върна се в Рокпойнт за по-голямата част от лятото, на пръв поглед да гостува на баба си и дядо си, но всъщност за да направи подробно описание на навиците и обичайните движения на Робърта.

Накрая всичко й се стори абсурдно лесно.

Рано една сутрин преди изгрев-слънце тя се измъкна от къщата на баба си и дядо си и потича около километър към дома на техни приятели. След като си сложи къса руса перука и латексови ръкавици, тя взе резервния ключ за колата от магнитната кутия под калника. Кара внимателно в рамките на разрешената скорост към тихия квартал на Робърта, после извади от раницата си пистолета и заглушителя, които бе взела от баща си, докато той спеше пиян.

Точно по изгрев-слънце Робърта излезе от задната врата. В обичаен ден би минала напряко през двора и пред портата на съседите, за да се присъедини към останалите двама тичащи, които й правеха компания.

Но тази сутрин Патриша чакаше.

Излезе иззад големия червен клен.

Докато Робърта нагласяше слушалките, загледана в изгрева, тя я свали с два бързи изстрела в гърдите. Заглушителят снижи звука до безобидно пукане. Третият контролен изстрел в главата изпука по-силно, но не можеше да се мине без него.

Патриша извади от раницата си табелата, която бе направила предварително, и я хвърли върху трупа.

ЕТО ТИ Я ВТОРАТА ПОПРАВКА, КУЧКО!

Събра гилзите и ги сложи на сигурно място в раницата си заедно с пистолета и заглушителя. По източното небе се разливаха червени и розови отблясъци, докато караше обратно към съседите и връщаше ключа.

Прибра ръкавиците и перуката в раницата си, извади слушалките, сложи ги на ушите си и започна да тича.

Изпитваше… даде си сметка, че не изпитва нищо специално. Очакваше да почувства екстаз или почуда. Нещо. Но не чувстваше нищо повече от това, което изпитваше, когато изпълнеше добре някоя необходима задача.

Леко удовлетворение.

Потича, беше си създала този навик, откакто наблюдаваше сутрешните движения на Робърта, стигна до пекарна на километър и половина разстояние. Слушаше новините и предположенията, че видимата и шумна активистка дейност на Робърта са я направили мишена на някоя откачалка, защитник на правото на носене на оръжие.

Реши, че е време пак да изчака. Да чака, да планира и да проучва. А тестът? Беше го преминала отлично. Убийството е лесна работа, ако имаш план и се придържаш към него.

Влезе в пекарната и получи широка гостоприемна усмивка от Карол, която отваряше магазина всяка сутрин.

— Здравей, Патриша. Точно навреме.

— Великолепен ден — усмихна й се в отговор Патриша, докато тичаше на място. — Какво ще кажеш за три от онези ябълкови мъфини, Карол?

— Имаш ги. Наистина е много мило, че всяка сутрин купуваш нещо за баба си и дядо си.

— Те са най-добрите баба и дядо. Не знам какво щях да правя без тях. — Патриша извади пари от страничния джоб на раницата си и леко я извърна, докато отваряше основното отделение, за да прибере пакета с мъфини при перуката и пистолета.

Прибра се и скри перуката, ръкавиците, оръжието и заглушителя. След бърз душ занесе мъфините в кухнята и ги сложи в малка купа на плота.

Току-що бе започнала да прави кафе, когато баба й влезе.

— Вече си ходила да тичаш! — каза тя, както правеше всеки шибан ден.

— Станах със слънцето. Каква прекрасна сутрин. Днес има ябълкови мъфини, бабо.

— Глезиш ни, сладурче. Глезиш ни до смърт.

Патриша само се усмихна. Глезеше ги, да, а когато умрат, тя щеше да получи всичко.

Можеше да направи много неща с всичко това.

 

 

В онази вечер Еси и годеникът й бяха домакини на лятно барбекю в малкия заден двор на къщата, която тя се бе убедила да купи, когато стана детектив.

Имотът постави бюджета й на изпитание, но наистина бе щастлива да си има хубава къща с три спални и малък весел двор.

А откакто Ханк се нанесе, бюджетът получи глътка въздух и всичко стана още по-щастливо.

В момента къщата и дворът бяха пълни с ченгета и преподаватели, бяха се отбили и няколко роднини и съседи. И всичко беше много хубаво.

Ханк, очарователен със своята поддържана брада, академични очила и престилка, на която пишеше „Готвя срещу секс“, се бе заел с грила. Освен това бе направил картофена салата, фаршировани яйца и други гарнитури. Тя беше белила и рязала, дори бъркала, но престилката на Ханк казваше истината — той се бе оказал дяволски добър готвач.

Наля си „Маргарита“ — това можеше да прави — и погледа как мъжът, когото обичаше, се шегува с бившия й партньор.

С Бари не се бяха разделили, не и извън работа, когато тя смени униформата със значка. Чувстваше се стабилна, като гледаше колко добре се разбират ченгето, което харесваше и уважаваше, и нейният мъж.

Може би беше изненадана, че се разбират, дори че тя се разбира с професор Коулсън, учен, специалист по Шекспир, с класните очила с рогови рамки.

Със сигурност не бе търсила любов и бе отишла на срещата на сляпо (първата и последната й), защото приятелка я бе врънкала, докато накрая пречупи съпротивата й.

Той я впечатли още на аперитива, искрено го хареса по време на основното ястие и вече го желаеше на десерта.

Озоваха се в леглото след прозрачното извинение за питие преди лягане — фраза, която никога преди това не бе използвала в живота си.

Когато на сутринта й приготви закуска, тя вече беше влюбена.

Отиде до грила и цялото й тяло се усмихна, когато той се наведе, за да я целуне небрежно.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Като сложа тези бургери в чинията, можеш да ги отнесеш заедно с кренвиршите на масата.

— Добре. Получи ли изгорелия кренвирш, Бари?

— Даже два. Местенцето изглежда много хубаво, Еси. Проблемът е, че Джини го огледа и започна да се оплаква, че нямаме такива хубави цветни лехи.

— Има нужда от Тери. — Еси посочи към енергична блондинка, която водеше две близначета. — Съседката ни е гений с растенията. Тя ни учи.

— Предотврати няколко растителни убийства това лято — добави Ханк. — Еси започва да става майстор в градинарството. Моите умения са още съмнителни. Ето, красавице.

Той постави бургерите в чинията при кренвиршите.

— Ще ги отнеса, трябва да заситят тълпата за известно време. Трябва да си починеш, Ханк, и да хапнеш малко.

— Добра идея. Какво ще кажеш първо за една студена напитка за възрастни, Бари?

— С две ръце съм „за“.

Тя се промуши между гостите към масата и загуби няколко бургера и кренвирша по пътя, тъй като хората си взимаха направо от движещата се чиния.

Остави я на масата и взе почти празната купа с картофена салата. Занесе я заедно с една празна чиния, в която бе имало домати (от градината на Тери), в кухнята, за да ги напълни отново.

Намери Рийд, облегнат на плота, да пие бира. Той бе потънал в сериозна дискусия с десетгодишния син на сегашния й партньор.

— Няма начин, човече, просто няма начин — каза Рийд. — Съгласен съм с теб за прекосяването на потоците, но няма начин Батман да победи Железния човек. Железния човек има костюм.

Кръглоликият луничав Куентин не беше съгласен.

— Той не може да лети с костюма, брат.

Еси слушаше дебата, докато пълнеше купата и чинията.

— Ще напиша разказ — заяви Куентин. — И ще видиш. Тъмния рицар е трепач.

— Ти го напиши, аз ще преценя.

Очевидно доволен, Куентин изтича навън.

— Добре се разбираш с него — отбеляза Еси.

— Не е трудно. Това хлапе е страхотно. Макар че греши за Тони Старк.

— Кой е Тони Старк?

— Мисля, че точно сега изобщо не искам да говоря с теб. — Рийд поклати глава и отпи от бирата. Все пак посегна към купата, за да я отнесе, и точно тогава телефонът на Еси в джоба й се обади.

Тя го извади, намръщи се и въздъхна.

— Мамка му.

— Не си дежурна.

— Не е това. Телефонът ми сигнализира всеки път, когато в новините се появи нещо, свързано с мола. И имаме новина.

— Кой? Какво?

— Робърта Флиск. Намерена е мъртва в задния си двор рано тази сутрин. Простреляна три пъти. Тя беше…

— Помня. — Рийд също си пазеше информацията. Някога бе поглъщал всяка статия и всеки репортаж, бе прочел всяка книга за онази вечер и още го правеше. — Сестра й беше първата жертва извън киносалона. Самата тя беше простреляна два пъти. Сега е голям активист за регулацията на носенето на оръжие.

— Излезли са и някои подробности, имало табела върху трупа й. „Ето ти я Втората поправка, кучко!“ Мамка му!

— Кой я е намерил?

— Двама приятели. Казват, че тичали заедно всяка сутрин по изгрев-слънце.

— Всяка сутрин?

Полицейски очи срещнаха други полицейски очи, когато Еси вдигна глава и кимна.

— Да, обичайно действие. Някой е знаел навиците й. Или я е познавал, или я е наблюдавал. Не е просто някакъв извратеняк с фетиш към Втората поправка.

— Беше разведена, нали? Омъжила ли се е повторно? Приятел? Бившият й? — попита я Рийд.

— Да не се напъваш да ставаш детектив?

— Логично е първо това да се запиташ.

— Да, така е. — Вече не е новобранец, помисли си Еси, от Рийд можеше да излезе умен и стабилен разследващ офицер. — Не е мой случай.

— Но ще го погледнеш — каза той. — Тя беше там. Ние бяхме там. Трябва да го погледнеш.

— Пак си прав, но не сега. Не и днес. — Тя му подаде купата и взе чинията. — Утре ще се свържа с този, който го е поел.

— Ще ме държиш ли в течение?

Тя кимна и погледна към мрежестата врата.

— Това никога няма да свърши напълно. От онези неща е, които не можеш да затвориш в кутия и да оставиш зад себе си. Но не можеш и да живееш с него всеки ден.

— Медиите отново ще го завъртят. Винаги така се случва.

— Не се набивай на очи и си върши работата.

— Но ще ме държиш в течение, нали? — настоя той.

— Да, да, но спри да мислиш за това днес. Нека ти дам друга бира.

 

 

През следващите няколко дни Рийд посвети цялото си свободно време да издирва информация за разследването на убийството на Флиск. Еси удържа на думата си и го държеше в течение, дори помоли водещия следовател да го пусне да посети местопрестъплението.

Той огледа двора и установи, че дърветата и растителността предлагат доста добро прикритие за спотайване.

Жертвата излиза от задната врата, помисли си Рийд. Множество показания потвърждаваха този неин навик.

Той измина същото разстояние, тръгна от задната врата, прекоси вътрешния двор и се спря пред изцапаната с кръв трева.

Трябва да е била примамена по-навътре в двора, заключи той. Така е имала по-малък шанс да побегне обратно към къщата, по-трудно е било и за съседите в околните къщи да станат свидетели на убийството, а гледката от улицата е била напълно отрязана.

Умно.

Три изстрела, два в торса, след това в главата.

Той проследи ъгъла, установен от съдебния лекар и разследващия екип. Много удобно място за прикритие, забеляза, вдясно, докато жертвата се приближава към портата в оградата.

Дали убиецът е казал нещо? На Рийд му се струваше, че ако някой е решил да убие жена заради позицията й относно носенето на оръжие, той би искал да й каже защо го прави.

Но когато си го представяше, чуваше само тишина.

Почуди се дали тя се е върнала пак към онзи миг, в който бе видяла Уайтхол да вдига срещу нея полуавтоматична пушка AR-15?

Понякога се улавяше, че се чуди дали съдбата не го дебне да му прати куршума, от който бе избягал онази вечер. Куршум, застинал във въздуха като в спрян на пауза видеозапис, който ще го разкъса, когато съдбата натисне копчето за пускане.

Дали?

Тъй като бе заключил, че не може да направи нищо, за да спре съдбата да натисне което копче е решила, той работеше, за да живее и за да остави следа, да се опита поне. Мислеше, че Робърта Флиск бе правила същото.

В ума му се появи образ. Черна шапка с лого — пистолет, ограден в кръг и зачертан — върху средна на дължина руса коса, слушалки в ушите. Тъмносиня блуза и тъмносини шорти върху атлетично тяло — белезите на крака винаги напомнят за един кошмар — ключът за къщата й във вътрешния джоб на колана на шортите. Маратонки в бяло и розово и бели чорапи.

Представи си, че е спряла само за миг.

Шок, разпознаване, решителност? Никога нямаше да разбере.

Две тихи пуквания, помисли си той, защото балистичната експертиза бе показала, че е стреляно с 32-ри калибър със заглушител. И двата улучват торса. Жертвата пада, представи си той, докато минаваше покрай петната, спечени в тревата от лятното слънце.

Трето пукане — по-силно, тъй като заглушителят е отслабен, насочен отгоре към тила.

След това табелата, посланието.

Нещо не му се струваше наред. Убийството носеше всички признаци на хладнокръвен, дори професионален удар; а табелата показваше страст — беше гневен акт, акт на невнимание.

Убиецът си бе направил труда да си събере гилзите, да не остави други следи освен куршумите в тялото, а после оставя ръчно написана табела, с която се самообявява за ядосан защитник на Втората поправка?

Струваше му се, че не се връзва, защото убиецът не е бил ядосан, убийството не изглеждаше на лична основа.

Бяха отхвърлили бившия съпруг, спомни си Рийд, докато обхождаше местопрестъплението още веднъж. Двамата с жертвата бяха поддържали сърдечни отношения. Човекът не притежаваше оръжие и всяка година правеше дарение за нейната организация от името на сина им.

По време на убийството бе помагал в приготвянето на закуска — имаше много свидетели — за двайсетина бойскаути, сред които и синът му, в лагер на остров Маунт Дезърт.

Тя не бе имала приятел, излизала рядко на срещи и без сериозни намерения, нямаше проблеми със съседите, доброволците или служителите на организацията.

Беше получавала няколко смъртни заплахи, разбира се, от същия тип хора като този, който бе написал посланието. Но не се връзваше.

Или пасваше прекалено добре.

Тръгна към колата си и си спомни, че когато паркира, двама души бяха дошли от собствените си дворове, за да го питат какво прави там. Трябваше да си покаже полицейската карта.

От показанията на съседите ставаше ясно, че по време на убийството те или още са били в леглата си, или току-що били станали, но на него му се струваше, че убиецът е трябвало да се слее добре с тихия богаташки квартал, за да може да дебне и убие.

Той влезе в колата си и започна да си води подробни бележки за наблюденията и хипотезите си. Може би водещата му хипотеза беше просто новобранска грешка, но въпреки това той я подчерта.

Убиецът е имал търпение и контрол, успял е да се слее с квартала на жертвата, убийството се отличаваше с ефикасност и прецизност. А посланието?

Контрамярка.

Разбира се, нищо в тези негови записки, хипотези и предположения нямаше да помогне на Робърта Флиск и сина й, който вече беше сираче. Но Рийд си записа всичко и го запази.

И нямаше да го забрави.

 

 

Когато Симон чу за Робърта Флиск, за ужасната смърт на оцеляла от „Даунийст“, тя изключи телевизора.

Помъчи се да забрави.

Беше дала на Май това, което й поиска. Преотдаде апартамента под наем и се прибра вкъщи.

И след една кратка седмица с родителите и сестра си избяга на острова.

Обичаше родителите си, наистина. И въпреки че перфектността на сестра й — дъщеря на майка си — я дразнеше ужасно, тя обичаше и Натали.

Просто не можеше да живее с тях.

Сиси й оставяше пространство, буквално, в кукленската къща за гости до ателието със стъклени стени. Даваше й и емоционално пространство.

Ако искаше да спи по цял ден, Сиси не я питаше дали е добре. Ако искаше през половината нощ да се разхожда по плажа, Сиси не я чакаше будна с разтревожено изражение на лицето.

Не вдигна вежди, когато разбра, че е напуснала работа, не въздъхна дълбоко, когато видя цвета на косата й.

Симон й помагаше, доколкото можеше, понякога готвеше, макар готвенето й да не бе повод за хвалби. Съгласяваше се да позира, когато баба й я помоли.

В резултат на това след две седмици Симон се почувства длъжна да благодари мислено на Май. За първи път от месеци се чувстваше толкова спокойна и отпусната. Достатъчно, за да започне отново да рисува.

Остави четката, когато Сиси излезе на двора с поднос с кана със сангрия, чаши, купа със салца и чипс.

— Ако не искаш да си починеш, ще отнеса това в ателието и ще изпия цялата кана.

— Не мога да го позволя. — Симон се върна към морския пейзаж, по който бе работила през последните три часа.

— Хубаво е — каза й Сиси.

— Не е.

— Със сигурност е.

Сиси беше сложила широкопола шапка върху черно-бялата си коса, сплетена на плитка. Това бе последната й визия. Наля сангрията и Симон се отпусна на един от столовете в двора.

Последната татуировка на Сиси представляваше келтски символи, преплетени около китката й като гривна.

— Това е оценка на баба ми, а не на друг художник.

— И на двете. — Сиси чукна чашата си в тази на Симон, седна, протегна крака и кръстоса обутите си в чехли стъпала. — Хубаво е. Имаш усет за движението и настроението.

— Светлината не е както трябва и тъй като съм я объркала, не е толкова хубаво. Обожавам твоите морски пейзажи. Портретите ти са просто невероятни, всеки път, а ти не правиш често морски пейзажи. Но когато ги направиш, те са мрачни и вълшебни.

— Първо, ти не си аз и трябва да се радваш на уникалността си. Второ, правя морски и други пейзажи и натюрморти, когато искам да се успокоя или съм в лошо настроение. През повечето време предпочитам просто да си седя тук и да гледам водата. Портрети? Хората са безкрайно интересни, както и да ги рисуваш. Рисуването и само то е моята страст. Не е твоята.

— Очевидно.

— Ти си на деветнайсет. Имаш достатъчно време да откриеш своята.

— Опитах със секса.

След гърлен смях Сиси вдигна чаша и отпи.

— Аз също. Много весело хоби.

Развеселена, Симон загреба малко салца.

— Ще си почина малко от него.

— Аз също. Ти си артист. И не противоречи на баба си. Ти си художник, имаш талант и визия. Рисуването ще ти създаде дисциплина, но то не е твоята страст и няма да бъде основната ти среда. Експериментирай.

— С това? Татко се опитва да ме накара да уча право, а мама мисли, че трябва да си намеря мил и надежден приятел.

— Те са традиционалисти, скъпа. Не могат да бъдат други. Аз не съм, но и аз не мога да бъда друга. Затова ще ти кажа, че би било глупаво да си като тях или като мен. Експериментирай — повтори тя — с всичко. За рисуването ще ти дам това, което никой не иска: съвет. Помниш ли онзи август, който прекара тук след онзи ужас?

Симон погледна към плажа и скалите около него, към безкрайната вода.

— Мисля, че това спаси здравия ми разум, така че — да, помня.

— С Май прекарвахте много време на плажа през седмицата, в която тя бе тук. Ти правеше пясъчни замъци. Тези на Май бяха прецизни, хубави и традиционни — също като нея. А твоите бяха очарователни и пълни с въображение.

Симон отпи отново.

— Значи мислиш, че трябва да строя пясъчни замъци?

— Създавай нещо. Опитай с глина като начало, да видим къде ще те отведе. Миналата година научи основите.

— Откъде знаеш?

Сиси само се усмихна и отпи.

— Знам много неща. И тъй като знаех и че ще проведем този разговор, поръчах някои материали. Те са в ателието ми. Можем да си ги поделим, ще се редуваме да работим с тях. Опитай. Ако не е глина, ще е нещо друго. Използвай лятото, за да започнеш, да видим дали ще откриеш каква е твоята страст.