Нора Робъртс
Островът на ранените души (10)

10.

Къщата на Сиси предлагаше гледки към залива, океана и шеметния бряг на Острова на спокойствието, включително и към издадената скалиста суша в далечния източен край, където бе кацнал фарът.

Когато Сиси се засели на острова, фарът беше скучен и бял.

Тя се бе погрижила за това.

След като лобира сред художническата общност, убеди общинския съвет, бизнеса и собствениците на имоти да променят някои неща. Разбира се, имаше и хора, които бяха недоверчиви към идеята група художници на стълби и скелета да изрисуват тънкия фар с морски цветя, миди, русалки и корали.

Но се бе оказала права.

След завършването му — и дори по време на работа — туристите идваха да правят снимки, а други художници включваха уникалния фар в своите морски пейзажи. Рядко турист си тръгваше от острова без поне една фигурка на Фара на спокойствието, каквито се продаваха във всички магазини в селото и по плажа.

През няколко години боята се освежаваше и често се добавяха нови изображения.

Сиси обичаше да гледа към брега и да се наслаждава на това изобилие от цветове и творческа енергия.

Домът й бе на запад от фара, на възвишение над друга издатина на неравния бряг. Големи прозорци и каменни тераси украсяваха двата етажа — с преустроената мансарда и нейното малко балконче етажите ставаха три. Голям двор обгръщаше постройката от страната на водата, любимата й страна, където в топлите сезони тя поставяше огромни саксии с цветя и подправки, които попиваха слънцето, кресла с ярко оцветени възглавници и боядисани маси.

Цветя и удобни места за сядане имаше на широката тераса на втория етаж. Там под навес бе разположено и джакузи, което тя ползваше целогодишно, често се настаняваше в него щастливо гола с чаша вино и гледаше водата и лодките, които плаваха по нея.

Можеше да влезе в ателието със стъклена стена откъм страната на залива — то бе проектирано и построено, след като тя купи къщата — от всекидневната или от двора. Обичаше да рисува там, когато водата грейваше в сини светлини като скъпоценен камък или когато ставаше леденосива и бушуваше в лапите на зимните бури.

Беше преустроила мансардата — или по-скоро Джаспър Минк (който топлеше леглото й от време на време между браковете й) и неговият екип я бяха преустроили, докато Симон бе в Италия.

Там имаше чудесна светлина, много простор, а сега и чаровна малка баня.

Сиси обичаше да казва, че си пада малко ясновидка. Беше си представяла как Симон работи в това пространство, как отсяда в голямата къща, докато си намери свое местенце.

И тъй като си падаше малко ясновидка, Сиси не се съмняваше къде ще е това място, но момичето трябваше само да го намери.

Междувременно, винаги когато Симон се връщаше в Мейн, тя се връщаше и при Сиси.

Въпреки че и двете имаха артистичен темперамент, лесно се спогаждаха. Всяка си имаше своята работа и своите навици и можеше с дни да не се виждат. Или можеше да стоят с часове заедно в двора, да карат велосипеди в селото, да се разхождат по тесния плаж или просто да седят на скалите в удобно мълчание.

След като Симон се върна от западната част на страната, двете прекарваха часове в разглеждане на нейните снимки и скици. Сиси взе назаем две от фотографиите — уличен панаир в Санта Фе и драматичен кадър на каменните издатини на Каньон д’Шей — които щеше да използва в собствената си работа.

Когато Уорд дойде на гости, Сиси се измъкна, запали свещи и тамян и се отдаде на медитация, доволна, че баща и дъщеря полагат усилия да се сдобрят.

Десет дни, докато летовниците се тълпяха на острова, те живяха щастливо в своя собствен свят, със своето изкуство, водата и коктейлите по залез-слънце.

Тогава дойде бурята.

Натали влетя в къщата като природно бедствие. Сиси пиеше първата си чаша кафе (все още предпочиташе изгревът да е последното, което вижда, преди да си легне, а не първото, след като стане) и примигна озадачено.

— Здравей, скъпа. Какво ти е влязло в дупето?

— Къде е тя?

— Бих ти предложила кафе, но ти вече ми изглеждаш доста превъзбудена. Защо не седнеш и не си поемеш дъх, сладурче?

— Не искам да сядам. Симон! По дяволите! — Натали викаше, изпълнена с бяс, докато крачеше из къщата и пръскаше негативна енергия, която Сиси се примири, че ще трябва да пречисти с градински чай. — Горе ли е?

— Няма как да знам — отвърна спокойно Сиси. — Току-що станах. И макар да съм с две ръце за себеизразяването, ще се наложи да внимаваш с какъв тон ми говориш.

— Писна ми, писна ми от всичко това. Тя може да прави каквото си поиска, когато си поиска и ти нямаш нищо против. Аз си скъсвам задника от работа, завърших сред първите пет процента в моя курс — първите пет — и вие двете изобщо не си направихте труда да се появите.

Искрено озадачена, Сиси остави чашата с кафе.

— Да не си се побъркала? И двете бяхме там, пълни с ентусиазъм, млада госпожице. И не мога да повярвам, че ме ядоса до такава степен, че да те нарека „млада госпожице“. Прозвучах като майка си! Симон работи със седмици върху подаръка ти и…

— Симон, Симон, шибаната Симон.

— Сега звучиш като цинична Джан Брейди. Стегни се, Натали.

— Какво става? — Симон влезе с бърза стъпка. — Чух ви да викате от ателието ми.

— Спрете! — Сиси престъпи напред и се опита да въдвори ред. — Не позволявам да има физическо насилие в дома ми. Викане и цинизми може, но не и физическо насилие. Не погазвайте правилата ми.

— Какво става, по дяволите, Натали? — Симон се обърна и сложи ръка върху рамото на Сиси.

— Я се вижте! Все вие двечките. — Лицето на Натали бе порозовяло от гняв, сините й очи искряха. Тя ги посочи с показалците на двете си ръце. — Писна ми и от това. Не е редно, не е честно да я обичаш повече от мен.

— Първо, в любовта няма нищо честно. И второ, обичам те също толкова, дори и когато се държиш като луда. Всъщност може би те обичам повече, когато се държиш като луда. Това е интересна смяна на стереотипа.

— Просто престани. — Сълзи от гняв рукнаха по лицето на Натали. — Винаги е била тя. Винаги е била твоята любимка.

— Ако ще ме обвиняваш в нещо, бъди по-конкретна, защото не мога да си спомня някога да съм те пренебрегвала.

— Не преустрои мансардата заради мен.

На Сиси започваше да й писва. Отпи от кафето си. Но това не помогна.

— А ти искаше ли?

— Не е там работата.

— Точно там е работата, по дяволите. Не заведох Симон във Вашингтон след завършване на гимназията и не й уредих обиколка на Конгреса, защото тя не поиска. Ти поиска и аз го направих. Я се осъзнай.

— Дори вече не мога да идвам, защото тя живее тук.

— Това си е за твоя сметка и със сигурност ми се струва, че в момента си тук. И още нещо, преди да сменя това кафе с коктейл „Блъди Мери“, за който вече копнея. Симон може и ще живее тук, докато иска. Не ти решаваш кой ще живее в шибаната ми къща. Ако искаш да се пренесеш, си добре дошла, но ти не го искаш. — Сиси отиде до хладилника. — Някой друг да иска „Блъди Мери“?

— Всъщност да… — започна Симон.

— Ето — каза подигравателно Натали. — Точно както казва мама. Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака.

— Е, и? — вдигна ръце Симон. — Имаме общи неща. Ти и мама също имате общи неща. Е, и?

— Ти нямаш никакво уважение към моята майка.

— Нашата майка, глезло. И със сигурност имам.

— Глупости. Не прекарваш никакво време с нея. Дори не си правиш труда да си с нея на Деня на майката.

— Бях в Ню Мексико, за бога, Нат. Обадих й се, пратих й цветя.

Очите на Натали, които бяха също така яркосини като на майка им, искряха.

— Мислиш ли, че това означава нещо? Да поръчаш цветя по интернет?

Симон наклони глава.

— За това трябва да питаш мама и татко, тъй като точно така правят на всяко откриване на моя изложба.

— Това е различно и не се опитвай да пренасочиш вината. Не ти пука за нея или за някого от нас, каквото и да си наговорила на татко. Те се карат заради теб. Заради теб с Хари имахме ужасен скандал във вечерта на годежното парти.

— Мили боже. Не пести водката — каза Симон на Сиси.

— Няма, повярвай ми.

— Вие двете — изстреля Натали. — Толкова сте самодоволни във вашата алтернативна реалност. Е, аз живея в истинския свят. Свят, в който вие се втурвате непоканени като някакви непознати, отбили се от пътя. Но сте успели да влезете под кожата на Хари и татко, нали, като се правите на жертви.

— Не съм влизала под кожата на никого. Може би ако ти не беше излъгала и двамата, че си ми се обадила, нямаше да имаш проблем.

— Не те исках там!

Това прониза болезнено Симон, макар че вече го знаеше.

— Очевидно. Но не беше честна по този въпрос и за това аз нямам вина.

— Ти си егоистична, пълна с омраза и не ти пука за никой друг, освен за самата теб.

— Може и да съм егоистична според твоите представи, но не съм пълна с омраза. И ако не ми пукаше за никого, нямаше да се отбия при мама и татко и накрая да изложа и двете ни. Ти обаче, малка противна кучко, си лъжкиня и страхливка и в твоя реален свят не поемаш отговорност за това. Майната ти, Натали. Няма да ставам боксова круша нито на теб, нито на мама.

Макар сърцето й да биеше силно и ръцете й да искаха да се разтреперят, Симон взе питието, което Сиси й бе оставила на плота, и иронично вдигна с него наздравица.

— Наслаждавай се на своята версия на реалността, Нат. Аз оставам в моята.

От очите на Натали потекоха ядни сълзи.

— Отвращаваш ме. Знаеш ли го?

— Доста съм прозорлива, така че — да, усетих се.

— Добре, момичета — намеси се Сиси. — Достатъчно.

— Ти винаги си на нейна страна, нали?

Макар в очите й да имаше болка, Сиси се насили да говори спокойно и ясно.

— Положих огромни усилия да не заемам ничия страна, но ти прекали, Натали. Сега, след като изпусна парата…

— Не означавам нищо за никоя от вас. Ти си настроила и нея срещу мен! — изкрещя Натали на Симон. — Мразя ви. Двете сте си лика-прилика.

Тя се обърна и изхвърча навън, но огорчена и заслепена бутна скулптурата „Появяване“ от поставката, която Сиси бе поръчала за нея. Макар Симон да извика от болка, фигурата падна и се счупи на пода. Красивото, спокойно лице, олицетворяващо раждането на радостта, лицето на изгубената й приятелка, стана на парчета.

— О, боже, о, боже. — Звукът и гледката на разрушението превърна гнева на Натали в ужас и шок. — Съжалявам. О, Симон, съжалявам. Не исках…

— Махай се. — Симон едвам успя да прошепне тези думи, раната й бе толкова дълбока, че в нея се надигаше писък. Успя да остави питието и да я вдигне, защото знаеше, че ако го запрати по сестра си, можеше никога да не успее да спре.

— Симон, Сиси, толкова съжалявам. Не мога…

Натали пристъпи напред с протегната ръка, но Симон отметна глава назад.

— Не се приближавай до мен. Недей. Махай се. Махай се! — Гневът и мъката я задавяха. Тя се втурна през задната врата, преди да е започнала да използва юмруци вместо думи.

Натали хлипаше, покрила лицето си с ръце.

— Съжалявам, съжалявам. Сиси, не исках.

— Искаше. Искаше да нараниш нея и мен. Този път с извинение няма да мине.

Когато Натали падна в прегръдката й, Сиси я потупа по гърба, но след това се обърна и я поведе през предната врата.

— Трябва да си тръгваш и трябва да проумееш защо направи това, което направи, защо каза това, което каза, и чувстваш това, което чувстваш. И трябва да помислиш как да оправиш нещата.

— Съжалявам. Моля те.

— Сигурна съм, че съжаляваш, но ти унищожи творбата на сестра си заради едно избухване. Разби й сърцето, както и моето.

— Не ме мрази. — Сиси отвори вратата, но Натали не си тръгна. — Тя ме мрази. Не ме мрази и ти.

— Не те мразя, нито пък тя. Мразя думите, които чух да излизат от устата ти. Мразя това, което направи, защото искаше да нараниш и двете ни. И мразя, че трябва да кажа на собствената си внучка: обичам те, Натали, но не се връщай тук, докато не проумееш какво си направила и не измислиш начин да оправиш нещата.

— Тя наистина ме мрази. Тя…

— Спри — сопна й се Сиси и я избута навън. — Спри и погледни навътре в себе си, вместо да се опитваш да приписваш неща на човек, когото дори не си се опитала да разбереш. Обичам те, Натали, но в този момент със сигурност не те искам тук. Върви си.

Въпреки че сърцето й се късаше, Сиси затвори вратата на дома си в лицето на внучката си.

Облегна се на вратата и се взря в безразсъдно унищожената красота, елегантност и радост, тогава остави и собствените си сълзи да потекат.

Примири се със случилото се и отиде при другата си внучка.

Симон седеше върху камъните в двора, прегърнала свитите си крака и притиснала лице към коленете се, и хлипаше. Сиси седна на земята, прегърна я, залюля я и двете хубаво се наплакаха.

— Как можа да го направи? Как може да ме мрази толкова много?

— Не те мрази. Завижда, гневна е и пълна с презрение. Тя е дъщеря на майка си. Но съм сигурна, че Тюлип никога не би искала това да се случи. Ти не си по техния калъп, мило момиче, и за тях това е обида. Ние ги засрамваме и този срам ги кара да се чувстват нищожни, затова те се обгръщат с презрение.

Тя прегърна с една ръка Симон, която сведе глава на рамото й, а Сиси се загледа към водата, към меко приплясващите яркосини вълни със зеленикави нюанси.

— Бих поела част от вината, но какъв е смисълът? — разсъждаваше на глас Сиси. — Направих каквото можах. Тюлип бе щастливо дете, а после майка ми… Е, и тя не е виновна. Ние сме това, което сме и което избираме да бъдем. — Сиси нежно погали Симон по косата.

— Тя е съсипана, миличка. Толкова много съжалява.

— Недей, недей, недей да я защитаваш.

— О, не я защитавам. Тя засегна и мен, а нямаше право. Отдавна й е време да спре да се държи като дете и да обвинява теб, мен или когото се сети за собствените си проблеми. Ако осъзнае какво е направила и положи всички усилия, за да оправи нещата, това може да се окаже повратна точка за нея.

— Не ми пука.

— Знам. Не те виня. Семействата прецакват нещата. Боже, семействата са прецакани през половината време. Но прецакана или не, тя винаги ще бъде твоя сестра и винаги ще бъде моя внучка. И на двете няма да ни е лесно да простим и така трябва да бъде. Тя трябва да го заслужи.

— Не знам дали ще мога да я оправя. Това е Тиш, а аз не знам дали ще мога да я оправя. Не знам дали ще ми стигнат силите да опитам. И ако ми стигнат, ако мога, няма да е същото.

— Можеш да я оправиш. — Сиси се обърна и целуна темето на Симон. — Имаш сили. Не, няма да е същото. Ще е нещо друго, нещо повече. Ето какво ще направим. Ще влезем, ще съберем парчетата и ще преценим пораженията. Ще занесем всичко в ателието ти и когато си готова, ще започнеш да я поправяш. Междувременно ще опушим къщата с градински чай и ще прогоним негативната енергия.

— Добре, но може ли да поседим тук още малко?

— Да го направим.

 

 

Хари се прибра у дома след игра на голф и се чувстваше напрегнат. Свали още два удара от предишния си личен рекорд и така започна деня, който той бе твърдо решен да бъде отличен.

Имаше още час, преди да вземе Натали за обяд с приятели, след това възнамеряваше в ранната вечер да изненада бъдещата си съпруга с оглед на къща, която смяташе, че ще се хареса и на двамата.

Къща, тяхна собствена къща, означаваше преминаване на следващия етап. Нещо, което те сами ще намерят, купят и обзаведат и където най-накрая ще живеят заедно.

Дамата искаше есенна сватба, той щеше да изчака. Тя искаше голяма, официална сватба, той бе съгласен. Но искаше и този следващ етап.

Влезе в апартамента си и остави стиковете за голф до вратата. След това забеляза Натали свита на дивана във всекидневната. И без това ведрото му настроение стана още по-ведро.

— Хей, сладурче, не знаех… — Когато тя протегна ръце към него, той видя сълзите и размазания грим. — Какво има? Какво се е случило?

Той я прегърна и тя избухна в стонове.

— О, боже, да не е нещо с родителите ти? Баба ти?

Тя поклати яростно глава.

— О, Хари, направих нещо ужасно.

— Трудно ми е да го повярвам. Шшт, не плачи. — Той извади носната си кърпа — майка му го бе научила винаги да си носи такава — и попи лицето й. — Да не си обрала банка? Или ритнала кученце?

— Отидох да се видя със Симон.

— Добре. Предполагам, че не е минало добре.

— Тя ме мрази, Хари. Сиси също ме мрази.

— Не те мразят.

— Ти не знаеш. Не разбираш. Симон винаги е била любимката на Сиси. Тя я обожава, двете са като гърнето и похлупака, както казва мама, а аз получавам огризки.

— Ако това е вярно, тези огризки са огромно количество, защото всеки път, когато съм те виждал с баба ти, съм забелязвал колко много тя те обича, колко горда е с теб. Не съм виждал никаква омраза.

— Наистина ме мразят. Ако не са ме мразили преди, вече наистина е така след това, което се случи.

— Какво се случи?

— Не исках да стане така. — Тя сграбчи ризата му и се притисна в него. — Бях побесняла и Симон ми каза такива ужасни неща. А Сиси им приготвяше „Блъди Мери“ и просто усещах как ми се присмива. Изпуснах си нервите.

— Боже, Натали, нали не си ударила сестра си?

— Не! Просто… Изпуснах си нервите и я бутнах, а тя се счупи. Не беше нарочно и съжалявах, но те не искаха и да чуят.

— Какво бутна?

— Скулптурата. Бюст на жена. — Натали се чувстваше ужасно. Притисна дланите си към очите си. — Скулптурата на Симон от проклетата изложба във Флоренция. Сиси я купи и все се хвалеше с нея. Просто я бутнах и тя падна и се счупи. А секунда след това ми се струваше, че някой друг го е направил. Бях толкова шокирана и така съжалявах. Опитах се да им го кажа. Те не искаха и да чуят.

— Жената, излизаща от басейна? — Той я бе виждал и й се бе възхищавал. — Онази във всекидневната на Сиси?

— Да, да, да. Просто си изпуснах нервите. Те… те ми се нахвърлиха и аз си изпуснах нервите, а след това не ми позволиха да се извиня.

Той стана от дивана и отиде до прозореца. Представи си ясно скулптурата, спомни си, че когато й се бе възхитил, Сиси му бе разказала за изложбата, как се почувствала, когато я видяла.

— Натали, ти знаеше колко много означава тази скулптура за баба ти и за сестра ти.

— Тя просто беше там и аз не исках да стане така.

Той се върна, седна и хвана ръката й.

— Натали, познавам те, знам, че не ми казваш цялата истина.

— И ти си на тяхна страна. — Тя се опита да издърпа ръката си, но той я държеше здраво.

— Изслушвам твоята страна, но не изопачавай истината.

— Не съм дошла тук, за да се караме. Не съм дошла, за да се караме заради Симон. Отново.

— Не сме се карали заради Симон. Карахме се, защото ти не ми каза истината. Каза ми, че сестра ти не може да дойде на партито. Че била прекалено заета. Остави ме да си мисля, че си й се обадила и тя ти е казала, че не може да дойде.

— Тя беше някъде на запад, така че аз предположих…

— Ние сме юристи — прекъсна я той. — И двамата знаем как да използваме полуистини и семантика. Не го прилагай върху мен. Какво се случи днес?

Тя го сграбчи отново за ръката, беше истински ужасена.

— Не се обръщай срещу мен, Хари. Няма да понеса, ако се обърнеш срещу мен.

Той хвана лицето й в шепи.

— Това никога няма да се случи. Но ще бъдем откровени един с друг. Откровени един с друг.

— Родителите ми… Майка ми е разстроена, защото баща ми е ходил на острова два пъти след партито.

— Майка ти е разстроена, защото баща ти е прекарал известно време със сестра ти?

— Ти не разбираш! Ти не разбираш. Симон презира майка ми, също така е неблагодарна. След всичко, което те направиха за нея, тя напусна колежа, избяга в Европа.

Беше чувал всичко това и преди и се опита да бъде търпелив.

— И изглежда това е било правилното решение за нея. А ако има някакъв проблем, той е между майка ти и сестра ти. Това не е твой проблем, Натали.

— Обичам майка си.

— Разбира се, че я обичаш. Аз също. — Той се усмихна и леко я целуна. — Като две капки вода сте. Ти отиде да я видиш или отиде да се караш?

— Аз съм юрист. — Тя се отдръпна. — Отидох да поговорим, а тя…

Той задържа погледа й търпеливо. Любовта в него бе преплетена с вина.

— Това не е вярно. Така беше, когато тръгнах от къщи, но докато стигна до острова и до къщата на Сиси, вече бях бясна. Аз започнах първа. О, боже, Хари, аз съм ужасна личност.

— Не говори така за жената, която обичам. — Той я прегърна за минута, обичаше я и заради недостатъците й, и заради съвършенството й. Просто я обичаше. — Почакай малко, сладурче, ще отменя плановете за обяд. — И огледа, помисли си той.

— Бях забравила. Напълно бях забравила.

— Ще го отложим. После ще налея и на двамата вино и ще ми разкажеш всичко. Ще се справим, сладурче.

— Обичам те, Хари. Наистина те обичам. — Тя се притисна към него, той беше като пристанище в бурята. — Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало.

— Ти си същото за мен.

— Иска ми се вината да е изцяло нейна. Иска ми се да продължа да съм й бясна. Така е по-лесно.

— Виждам красивото ти лице и сълзите по него. Затова не мисля, че е по-лесно.

 

 

Сиси постави триножника си в двора. Лятото щеше да свърши, преди да се е усетила, така че за нея всеки ден от него беше ценен. Нямаше да рисува пейзаж, а да продължи да работи върху снимките на Симон.

Жената с червената шапка с широката плоска периферия над лицето, състарено от времето и слънцето, жената, която преглеждаше кофа с домати на уличния панаир, сбръчканият старец на сергията, който й се усмихваше.

В нейната версия доматите бяха вълшебни яйца, красиви като скъпоценни камъни, а птицата, кацнала на раираната тента — крилат дракон.

Тя си поигра с нюансите, усещането и посланието цяла седмица. Както Симон прекара цяла седмица съсредоточена в педантичната поправка на бюста.

Сиси благослови работата и на двете, запали свещ за всяка от тях и започна да смесва боите.

Извика: „Влез!“, когато на вратата се позвъни. Рядко заключваше и неслучайно. Който и да се отбиеше, можеше просто да влезе, без тя да прекъсва работата си, за да му отвори.

— Тук съм.

— Сиси.

Сиси остави боите и се обърна, не беше сигурна дали да изпита облекчение, или да се напрегне, когато чу гласа на Натали.

Момичето изглежда разкаяно, реши тя. И много нервно, стиснало ръката на момчето, което за Сиси беше Хубавия Хари.

— Тъй като винаги си играла по правилата, ще приема, че си решила да поемеш отговорност и си измислила как да оправиш нещата.

— Поемам отговорност. Ще се опитам да оправя нещата. Не знам дали ще успея, но искам да се опитам. Толкова се срамувам, Сиси, от това, което казах онзи ден, от това, което направих. Има толкова много неща, които имам нужда да кажа на Симон, и се надявам, че тя ще ме чуе. Но имам нужда да кажа на теб, че знаех колко много означаваше онази скулптура за теб. Знаех, че тя представлява връзката между теб и Симон. Счупих я, защото аз не съм част от тази връзка. И това е непростимо.

— Аз решавам какво мога да простя.

— Мисля, че реваншът ми пред теб започва с реванш пред Симон. За да го направя, трябва да й кажа някои неща.

— Тогава го направи. Тя е горе в ателието си.

Натали кимна и пусна ръката на Хари.

— Ти винаги си се държала чудесно с мен и се срамувам от това, което ти казах. Никога не си ме разочаровала, никога, дори когато съм го заслужавала.

— Дълъг път е извървяла — промърмори Сиси, когато Натали излезе.

— Така е. Прекъснахме работата ти. Мога да изчакам навън…

— Не ставай глупав. Не мога да работя, докато се чудя дали няма да чуя писъци, крясъци и ругатни. Да пием бира.

— Ще ми дойде добре.

Сиси отиде до вратата, вдигна ръка и го потупа по бузата.

— Ти й се отразяваш добре, Хари. Не бях сигурна в това, но й се отразяваш добре.

— Обичам я.

— Любовта е лепилото. Използвай я правилно, тя може да поправи всичко.

 

 

Симон използва лепило, тел, шкурка, бои. След седмица усилена работа започна да вярва, че ще може да върне Тиш обратно. Можеше да върне живота върху лицето й.

Чу стъпките, когато се отдръпна, за да огледа работата си от тази сутрин.

— Ела да видиш. Мисля… мисля, че може би…

След това вдигна очи и видя Натали. Бавно стана на крака.

— Не си добре дошла тук.

— Знам. Моля те за пет минути. Моля те. Няма нищо… О, боже! Ти си я оправила.

— Да не си посмяла.

Натали се спря по пътя си към работната маса и стисна ръце зад гърба си.

— Каквото и да ми кажеш, заслужила съм си го. Не е достатъчно да съжалявам, да се срамувам и да се отвращавам от себе си. Фактът, че си поправила това, което аз се опитах да разруша, не ме освобождава от отговорност.

— Не е поправена.

— Но това… тя… Тя е толкова красива, Симон. Мразех я, мразех, че можеш да правиш такива неща от някаква шибана глина. Срамувам се от това, дори не мога да ти обясня колко много. Не ти казах за годежа и за партито, защото не исках да идваш. Казах си, че и без това няма да дойдеш. Че за теб няма значение. Щях да те поканя само на сватбата, защото иначе хората щяха да си помислят лоши неща за мен. Позволих си да мисля и чувствам ужасни неща за теб.

— Защо?

— Ти ме изостави. Имах усещането, че си ме изоставила. След мола… — Натали млъкна, когато лицето на Симон стана безизразно и тя се извърна. — Ето пак. Не искаш да говориш с мен за това.

— Говорих за това по време на терапията. Говорих за това с полицията. Отново и отново.

— Но не искаше да говориш с мен, а аз имах нужда от голямата си сестра. Бях толкова уплашена. Будех се с писъци, а ти…

— Аз сънувах кошмари, Нат. Студена пот, душене. Не пищях, затова мама не се втурваше при мен, но сънувах кошмари.

Натали се взираше в нея, докато триеше сълзите си.

— Никога не си го казвала.

— Не исках да говоря тогава за това. Не искам да говоря и сега за това. Оставила съм го настрана.

— Оставила си и мен настрана.

— О, глупости. — Симон се извърна рязко. — Глупости.

— Не са. Не ми се струват глупости, Симон. Преди ме включваше в живота си. Бяхте ти, Май и Тиш, но ти включваше и мен. Те бяха и мои приятелки. След това ме изолира. Останахте ти и Май.

— Мили боже! Тиш умря. Май лежа в болница седмици наред.

— Знам, знам. Бях на четиринайсет, Сим. Моля те, за бога, имай малко милост. Мислех, че е мъртва. Когато извлякох мама зад щанда, си мислех, че е мъртва. Мислех, че и ти си мъртва. След това се оказа, че не си, а аз продължих да сънувам, че си. Че всички освен мен са мъртви. Тиш беше и моя приятелка. И Май. А виждах как ме заместваш като сестра с друг човек. Знам колко глупаво и егоистично звучи. Двете с Май дойдохте тук, когато тя излезе от болницата. При Сиси. А аз си мислех: „Защо ме оставиха?“.

— Тя имаше нужда от мен, аз имах нужда…

Натали не беше наранена в мола, помисли си Симон. Но разбира се, че е била. Разбира се, че е била.

— Не помислих — успя да каже накрая. — Не смятах, че те изолирам или изоставям. Просто имах нужда да се махна от всичко. Репортерите, полицията, разговорите, погледите. Аз бях на шестнайсет, Натали. И опустошена отвътре.

— След това за теб остана само Май. Вие се държахте заедно. Аз също бях опустошена.

— Съжалявам. — Симон седна на стола си и потърка лицето си с ръце. — Съжалявам. Не съм разбрала. Може би не съм искала да го видя. Ти имаше мама и татко, своите приятели. Толкова се бе вглъбила в училището, в проектите си.

— Това ми помагаше да спра да мисля. Помагаше ми да се отърва от кошмарите. Но аз исках теб, Симон. Бях прекалено ядосана, за да ти кажа. Не ядосана — поправи се тя. — По-скоро се самосъжалявах. След това ти отиде в Ню Йорк, в колежа. С Май. Започна да си боядисваш косата в странни цветове, да носиш дрехи, които мама ненавиждаше. Така че и аз ги ненавиждах. Исках сестра си обратно, но те исках обратно такава, какво те харесвах. Ти не беше такава, каквато бих те харесала или каквато си мислех, че трябва да бъдеш. След това ти донякъде стана такава и… аз пак не те харесах.

Най-накрая Натали седна, въздъхна и се изсмя приглушено.

— Току-що си дадох сметка. Не харесвах онази Симон, която носеше делови костюми и излизаше с онзи… как му беше името?

— Джералд Уърт Четвърти.

— О, да — засмя се Натали. — Беше кретен, но се стараеше да не бъде. Не те харесах такава, нито в другия ти вид, защото ти не беше вече голямата сестра, която имах, преди светът ни да се промени. След това ти напусна колежа и се върна в Ню Йорк, после замина за Италия и аз вече не знаех коя, по дяволите, си. Почти не се прибираше у дома.

— Там не ме посрещаха много топло.

— Но и ти не положи усилия да промениш това.

— Може би — отвърна Симон. — А може би не.

— Всичко, което казах миналата седмица, наистина го чувствах. Вярвах го. Грешах, но наистина го чувствах, съвсем искрено. Не бях права да очаквам от теб да… не знам, да застинеш във времето, след като всички се променихме в онази вечер. Не бях никак права да кажа онези неща на Сиси, която е най-любящата и невероятна личност на света, и никога няма да спра да се срамувам от това.

— Тя не би искала да се срамуваш вечно.

— Знам. Още една причина да ме е срам. Тук съм заради Хари, защото той ме прави по-добър човек. — Сините й очи отново се наляха със сълзи. — Кара ме да искам да бъда по-добър човек. Ти беше егоистична, Симон. Аз също. Но ти си такава и аз съм такава. Ще се опитам да бъда по-добър човек, такава, каквато Хари ме вижда. Ще се опитам да бъда по-добра сестра. Не знам друг начин да се опитам да ти се реванширам за това, което направих.

— Не съм сигурна дали ще можем да станем по-различни от това, което сме, но съжалявам. Съжалявам, че не бях до теб, че не виждах, че не съм до теб. Можем да се опитаме да започнем оттук, такива, каквито сме сега.

— Да. — С насълзени очи Натали се изправи и пристъпи напред. Погледът й падна върху бюста и тя видя нещо, което не бе забелязала преди.

— Това е Тиш.

— Да.

Ръката й се стрелна към устата и остана там. Потекоха още сълзи и се разляха по пръстите й.

— О, боже, о, боже. Това е Тиш. Не бях се заглеждала, не исках. — Натали потръпна и свали ръката си. Когато Симон се изправи, видя дълбока мъка. — Това е Тиш. Ти сътвори нещо красиво, а аз… Сигурно си се почувствала така, все едно отново е умряла. О, Симон.

— Да, така се почувствах. — Симон заобиколи масата и се усети по-способна да притегли Натали към себе си. — Така се почувствах. Но мога да я върна. Мога да я върна — каза тя, взряна в глината. — Този път и по този начин.