Нора Робъртс
Островът на ранените души (26)

26.

Пощата стигаше бавно до острова. Рийд получи следващата картичка пет дни след почивния си уикенд и точно преди уикенда на Деня за възпоменание с неговия селски парад, фестивал на омарите, първите ваканционни дейности и първия поток от туристи.

Както винаги, Дона взе пощата по пътя към участъка и пристигна малко след него. Беше си направил първото работно кафе на машината, за която бе платил със собствените си пари. Бе настанил кучето с кокал и — макар да бе малко унизително — малкото плюшено кученце, което Барни обичаше.

Рийд очакваше палето да направи играчката на парчета, но то обикновено я стискаше внимателно с челюсти или лапи и не й причиняваше големи щети.

Когато включи компютъра с едно око към календара за юни, пристигна Дона и отвори вратата.

— Шефе.

— Да. Този фестивал на изкуствата и занаятите през втория уикенд на юни? Помня, че майка ми една година не спираше да говори за него. Имаме ли някаква оценка на…?

Млъкна, когато вдигна очи и видя лицето й.

— Проблем.

Не беше въпрос.

— Имаш още една картичка. Същият почерк, сигурна съм. Пощенската марка е от Западна Вирджиния. Докоснах плика само в ъгъла, за да го пъхна в чантата.

— Дай ми я.

Не беше очаквал нова картичка, макар да се бе надявал.

Още една следа. Още една загуба на контрол.

Дона я остави внимателно на бюрото и седна.

— Първо, преди да я отвориш, имам да кажа нещо.

— Трябва да се заема с това, Дона.

— Знам, че трябва да се заемеш с това, но преди това имам да кажа нещо. — Тя стисна голямата си лятна сламена чанта в скута си. — Искам да го кажа, преди да я отвориш, защото и двамата знаем, че това е още една заплаха срещу теб.

— Давай тогава — каза той, докато вадеше чифт ръкавици и джобното си ножче.

— Ти удържа думата си. Вярвам, че щеше да го направиш и без да се кълнеш върху Библията. Но това беше за застраховка. Постъпи правилно и не остави момчетата, включително и внука ми, да се отърват напълно безнаказано, но не им обърка живота заради една шега. Добсън ти се накара, притиска кмета, но ти постъпи правилно.

— Беше просто тоалетна хартия, Дона, вероятно е била биоразградима.

— Не е там въпросът. Не знаех какво да мисля, когато те направиха началник на полицията, но тогава не мислех много с главата си. Ти си млад, от континента, дързък.

Нямаше как да не се усмихне, макар вътрешно да изгаряше заради картичката, която го чакаше на бюрото.

— Аз съм дързък?

— Това не е комплимент. Но вършиш добра работа, отнасяш се към полицаите с уважение и си държиш на думата. Добър си с това куче идиот.

— Напоследък е само полуидиот.

— Не ми харесваше, че го водиш тук, но честно казано, вече се привързах към него.

Той знаеше, че нейната привързаност се изразява в това да дава тайно на кучето лакомства във формата на кокал от торбичка, която тя вече държеше в участъка.

— На Барни не можеш да устоиш.

— Мисля, че имаш нужда от прилично подстригване и истински обувки вместо тези очукани маратонки.

Рийд се намръщи към маратонките си. Не бяха толкова очукани.

— Отбелязано.

— Иначе — тя изсумтя — се справяш прилично. Повече или по-малко.

— Трогнат към.

— И си началник, така че има още нещо. — Тя порови в чантата си и извади черна бейзболна шапка с бял надпис НАЧАЛНИК над козирката. — Така че това е за теб.

— Взела си ми шапка.

— Гледам непрекъснато сериали и в тях началниците на полицията имат такива шапки.

Искрено трогнат, Рийд я взе и я сложи на главата си.

— Как изглеждам?

— Е, имаш нужда от прилично подстригване, но бива.

Свали я, огледа надписа НАЧАЛНИК, сложи я пак.

— Благодаря ти, Дона. Горд съм да я нося.

— Поне хората ще я виждат и няма да си мислят, че си някой летовник лентяй с тази рошава коса и очукани маратонки. — Тя стана от стола. — Ще се обадя на почиващите полицаи, за да ги информираш, след като разгледаш картичката.

— Благодаря.

Тя се спря на вратата.

— Бъди умен и внимателен.

— Смятам да бъда и двете.

— Постарай се. Платих много пари за тази шапка. Не искам нищо да й се случи.

Той се усмихна за миг, докато тя излизаше, след това си сложи ръкавиците и разряза плика с ножчето си.

На тази картичка пишеше:

Мисля за теб.

На фон от цветя.

Вътре върху дъга и още цветя бе написано:

Ти означаваш толкова много за мен, имам нужда да ти го кажа.

Каквото и да видя, където и да отида. Ти си винаги в мислите ми.

Беше го подписала с „Целувки“, а на обратната страна бе оставила личното си послание.

Нямам търпение да се срещнем отново. Мина толкова време! Надявам се, че мислиш за мен толкова често, колкото аз мисля за теб, и със същата… дали да не я нарека страст? Прилагам ново доказателство за неизкоренимата си омраза.

Доскоро… Патриша.

Вдигна кичура коса в затворения найлонов плик. Не може да е на Макмълън, помисли си Рийд. Макмълън, отвличането, видеозаписът, убийството — всичко това за Хобарт беше не просто лично, а интимно.

Кичурът беше от Трейси Либерман.

Направи снимки и запечата оригинала и кичура в плик за веществени доказателства.

— Само ела, кучко. Спри да се лигавиш и ела. Ще довършим това.

Свърза се с Джейкъби, прати й снимките, прати ги и на Еси.

След това се завъртя със стола си и погледна през прозореца към цъфналите храсти. Азалии, дори и той ги познаваше. Изглеждаха добре. Имаше от тях и край къщата си, яркочервени, а в края на март между бурите беше цъфнал и дрянът — него го идентифицира Сиси.

Рибарските лодки и ловците на омари скоро щяха да излязат. Не след дълго към тях щяха да се присъединят и яхтите, моторните лодки, сърфистите, плажуващите и пясъчните дворци.

Когато и да дойдеше тя, както и да се добереше, той щеше да намери начин да я спре и да не й позволи да остави белег върху острова.

Потупа с пръст козирката на шапката си и стана да информира подчинените си. Кучето го последва с играчката в уста.

 

 

Симон седеше в ателието си и моделираше глината. Търсеше недостатъци, възможности за подобрение. През последните няколко дни бе оправила някои детайли, изрязала малки късчета глина с инструментите си, загладила други, деликатно нанасяла разтворител, за да премахне следите от инструментите.

От опит знаеше, че един художник може да реже и заглажда едно произведение в търсене на съвършенство и така да унищожи душата му.

Ръцете й я сърбяха да хване пак инструментите, но излезе и извика надолу по стълбите към Сиси, която бе седнала на сутрешното си кафе.

— Сиси, може ли да се качиш и да погледнеш Рийд?

— Винаги съм готова да погледна Рийд. От дни не ми даваш да го видя, покри го дори когато заведе Ханк и Еси горе.

— Знам. Не беше готов. Сега съм сигурна, че е готов, но не мога да спра да търся причини да го пипна още малко. Спри ме — каза тя, когато Сиси стигна до стълбищната площадка. — Или ми кажи да продължа.

Сиси влезе, отметна дългата си плитка зад гърба си и обиколи така, както бе обикаляла допреди малко Симон.

Скулптурата бе около шейсет сантиметра висока върху основа, която приличаше на скала. Беше го уловила в момента на замахване, точно както си го бе представяла, хванал меча с две ръце над лявото си рамо, тялото му бе извито в кръста, краката бяха напрегнати, а дясното стъпало беше пред лявото и повдигнато.

Косата му се спускаше на вълни и сякаш бе полетяла от движението. На лицето му се четеше едва прикрит гняв и хладна съсредоточеност.

Зад левия му крак беше Барни, който бе вдигнал глава, а очите му бяха пълни с надежда и доверие.

— Боже, разкошен е — каза Сиси, докато го обикаляше.

— На живо или тук?

— И по двата начина. Абсолютно и по двата начина. Симон, това е великолепно. Поразително е и е напълно Рийд. Каза, че ще го наречеш „Закрилникът“. И е просто идеално. Остави го на мира. Перфекционизмът често е враг на действието, но ти вече си го направила перфектно.

Тя прокара пръст по белезите.

— Перфектен в недостатъците си. Истински. Мъжествен. Човек.

— Става все по-важен за мен с всеки ден. И колкото по-важен става… Искам да го излея в бронз.

— Да. Да. О, вече го виждам. — Сиси се завъртя и прегърна Симон през кръста. — Ще му дадеш ли да види глинения модел?

— Не.

— Добре. Да почака.

— Ще го оставя да изсъхне. По-голямата част от мен знаеше, че е завършен. Мога да задействам процеса тази сутрин.

— Ще ти помогна. Моето талантливо момиче. Това ще бъде шедьовър.

— Добре тогава — промърмори Симон, когато остана сама.

Взе четката и латексовата смес. Спря се, извади бутилка вода и пусна музика — една от ню ейдж плейлистите на Сиси. Успокояващи арфи, камбанки, флейти.

С четката намаза сместа върху глината. Премахването на въздушните балончета и покриването на всеки милиметър изискваха търпение, внимание и време.

Вече познаваше тялото му толкова добре, дължината на торса, очертанията на бедрата, точното разположение на белезите.

След като приключи, отстъпи назад и огледа и за най-малките пропуски. Щеше да нанесе следващия слой на другата сутрин, след това още един. Четири слоя, реши тя, преди да направи отливката от гипс.

Когато това изсъхнеше, щеше да извади калъпа и да махне латекса от глината. Така щеше да получи негатив и да излее реплика от восък.

Реши да изчака, докато стигне до този етап, преди да запази час за леярната, която ползваше на континента. Отливането на восъчната реплика ставаше в няколко стъпки, след това трябваше да премахне несъвършенствата, да изглади ръбовете и да оформи линиите.

Беше пипкава работа, но предпочиташе сама да си обработва восъка, както се бе научила във Флоренция.

Но дотогава, дори и при стъпките, които следваха, щеше да е наясно кога ще е готова за отливката.

Отпи вода и се обърна към дъската и лицата, които я чакаха. Помисли си, че е време да се върне към мисията си. Разходка по плажа, за да си прочисти главата, а след това щеше да се захване отново за работа.

 

 

Рийд се прибра пеша с Барни у дома в размекнатия от пролетта въздух. Сградите, повечето прясно боядисани за сезона, се издигаха сред меко розово, яркосиньо, приглушено жълто и зелено. Нещо като градина с още допълнителни нюанси в кошници и саксии по прозорците, преливащи от… и той не знаеше от какво точно, но изглеждаше добре.

Ходенето, за разлика от шофирането, си имаше своите предимства. Хората по маршрута му вече го познаваха, спираха да си поприказват, да задават въпроси. Това според него беше най-добрият начин да се впише в тъканта на общността и да е трайно видим, а и комплиментите за цветята, боядисването и новите прически никак не вредяха.

Барни все още беше плах, но не чак толкова и не с всички. Вече си имаше своите любимци по пътя.

Най-скъпият му от тях — а и на Рийд — слезе от колата си в алеята му, когато те се приближиха. Барни излая радостно, замаха с опашка и Рийд откопча каишката му и го пусна да тича.

— Точно навреме. — Симон се наведе, за да го погали. Погледът й се вдигна нагоре, изглеждаше развеселен. — Хубава шапка, началник.

— Харесва ми. Дона ми я подари.

— Дона? — Тя вдигна вежди и се изопна. — Я виж ти. Вече си приет.

— Така изглежда.

— Поздравления — каза Симон, приближи се, притисна се в него и го целуна дълго, дълбоко и страстно.

— Еха. Чудесен край на работния ден.

— Аз също имах хубав работен ден. — Целуна го отново, докато той не бръкна с ръка под гърба на ризата й.

— Защо просто…

— Ммм. — Тя леко ухапа долната му устна. — Първо трябва да свършим някои неща. Можеш да внесеш продуктите.

— Имаме продукти?

— Имаме салата с паста — още нещо от ограничения ми кулинарен репертоар, и няколко мариновани пилешки гърди, благодарение на Сиси. Каза, ако не знаеш как се пече пилешко, да провериш в Гугъл.

— Мога да го направя, както и да доставя виното.

Той извади чантата, докато тя взимаше квадратен пакет от другата страна. Беше виждал достатъчно такива, за да разпознае опакована картина.

— Какво е това?

— Русалката ти, както обещах. Дай ми вино и ще ти я покажа.

— Много секси. — Рийд й се усмихна, докато влизаха през верандата, която той с помощта на Сесил и Матиас бе боядисал в лилаво. — Май наистина си имала хубав работен ден.

— Така е. А ти?

— Нека първо налеем виното, после ще говорим.

Бе започнал да развива вкус към виното, така че наля две чаши, докато тя разопаковаше картината.

Беше квадрат със страна 45 сантиметра, пълен със светлина. Синьото небе се сливаше с розовото и златното на хоризонта, синята вода бе нашарена с тези богати цветове.

Но русалката беше звездата на картината.

Тя беше седнала върху скалите на ръба на водата, опашката й бе истинско съкровище от ярки сини и зелени тонове, прошарени със златисто, в което се отразяваха всички цветове на дъгата. Прокарваше гребен през вълнистата си червена коса, която се разстилаше по голите гърди, гърба и торса. Лицето й бе обърнато към гледащия.

А това лице, помисли си той, зловещо красиво, екзотично, с дръзки зелени мъдри очи и идеални устни, извити в чувствена усмивка на фона на пръскащата по скалите вода.

— Тя е… еха. Много секси русалка.

— Сиси я сложи в рамка — тя е по-добра в това, отколкото аз някога ще бъда. Да отидем да я закачим.

— След малко. Първо — още веднъж „еха!“ и благодаря. — Рийд остави картината на земята и я придърпа за още една целувка. Задържа я една идея по-дълго.

— Мисля, че денят ти не е бил чак толкова добър.

— Зависи от перспективата. Искам да го кажа, за да можем да го отметнем и да продължим нататък. — Той се отдръпна. — Получих още една картичка тази сутрин.

— О, боже.

— Почакай. Това ми показва, че тя все още е вторачена в мен и е загубила основния си фокус. Емоциите и личната неприязън й пречат. Тя ни е оставила следа, Симон, комуникира, вместо само да се изплъзва. Това е предимство за нас.

— Тя иска да те убие.

— Веднъж опита — припомни й той. — Винаги съм знаел, че ще опита пак. А сега, вместо да се покрие и да ме нападне, когато не съм подготвен, ми дава следа и срок. Не само на мен, но и на ФБР. Джейкъби е на седмото небе.

— Ако се опитваш да ме успокоиш…

— Не. Тя е опасен, луд, кръвожаден психопат. Ти не просто си също на острова, ти си с мен на острова. Тя няма как да знае все още за втората част, но ще разбере и ще иска и двама ни. Не те успокоявам.

— Така вече е ясно. — Симон издиша. — Кажи ми за картичката.

— Тази е от онези с надписите „Мисля за теб“ — започна Рийд и й разказа всичко, извади телефона, показа й снимки.

— И пак кичур с коса — добави Симон. — Не е на Макмълън, нали? Мина прекалено много време.

— По някаква причина Макмълън за нея влиза в друга категория.

— На горката Трейси е, нали?

— Това е моето предположение. Криминолозите ще потвърдят.

— Познавах я бегло, основно чрез Май, но… — Трябваше малко време, за да се овладее. — Тази връзка я свързва с мен. Заради това го преживявам по-тежко от другите.

Той я погали по косата.

— Обичам те. Този остров е моят дом. Дори имам куче за доказателство. Хората, които живеят тук, които идват тук, са моя отговорност. Трябва да ми имаш доверие, че ще се погрижа за всичко това.

Тя си помисли за скулптурата, за нейната душа. Беше я направила, защото го познаваше.

— Наистина ти имам доверие. Ще я накараш да си плати за Трейси и всички останали и това прави всичко по-леко. Радвам се, че ми го каза веднага, за да си го махнем от главите.

— Добре. Да го направим. Да си го махнем от главите и да прекараме нормална вечер.

— Нормална ми звучи добре.

— Добре тогава. — Той я вдигна и тръгна по стълбите.

— Какво е това?

— Това съм аз, Рет Бътлър, който те носи по стълбите към леглото.

— И това ми било нормална вечер?

— Аз така я виждам.

Зави и я хвърли на леглото, след това легна върху нея.

— Ти започна. Целувки на алеята. Сега аз трябва да довърша.

Барни, който бе наблюдавал подобно поведение и преди, отиде до леглото си с играчката и се настани, за да изчака.

— Само големи приказки. Може пък аз да искам да довърша това, което започнах.

— Ще имаш тази възможност. — Той сведе устни към нейните и продължи целувката безкрайно.

Това беше всичко, което бе искала, помисли си Симон. Прекалено много от това, което бе искала. Всичките тези чувства и нужди, слабостта и силата, надигащи се и бушуващи в нея.

Тя се притисна в него и се пусна по течението.

Той я съблече бавно, малко по малко. Без да бърза, дори и опиянен от нейното въздействие. Прокара ръце по голата й кожа, усети топлината по тях, мина и с устните си по същите места, почувства я как потръпва.

Времето сякаш бе спряло; въздухът се беше сгъстил. Всяка въздишка, всеки шепот бяха нежни като крила на пеперуда и се понасяха надалеч, докато двамата се движеха в ритъм и свършваха заедно.

Той обичаше всичко, което тя беше, била е и ще бъде. Знаеше, че и тя го обича, и можеше да почака да го опознае и да му го каже с думи. Защото тук и сега тя му го показа и думи не бяха необходими.

Той я бе разтворил и тя не можеше да го обясни. Бе отключил в нея неща, които тя не знаеше, че съществуват, и се отнасяше с тях толкова внимателно.

Тя прокара ръка по хълбока му, по белезите. Закрилникът, помисли си, но кой ще закриля него?

Аз ще го закрилям.

Хвана лицето му в длани и се надигна към него. Аз ще го направя.

Той влезе в нея съвсем бавно, без да откъсва очи от нейните.

Аз ще го закрилям, помисли си тя пак и се предаде.

Докато лежеше под него и чувстваше как сърцето му бие до нейното, красотата задави гърлото й със сълзи.

— Харесва ми твоята представа за нормално — успя да му каже.

— Надявах се да е така. — Той прокара устни по извивката на рамото й. — Мога да прекарам няколко живота в такава нормалност с теб.

Не още, помисли си тя. Не още.

— Тази нормалност включва ли вечеря?

— Веднага след като проверя в Гугъл как се пече пилешко. — Рийд се надигна и погледна надолу към нея. — Хей. — Той изтри една сълза от миглите й.

— Това са хубави сълзи — каза му тя. — Много хубави. Ти ме караш да чувствам повече, Рийд. Все още свиквам с това. Хайде да го направим. Ти разбери как да приготвиш пилешкото, а аз ще окача русалката. Подозирам, че и двамата ще правим това, в което сме силни.

— Да видим дали ще мислиш така, след като изядеш пилешкото. Хубави сълзи?

— Много хубави сълзи!

Рийд нахрани кучето и изпече пилешкото, което стана доста хубаво. Наслади се на секси русалката на стената в банята. Двамата се разходиха и той огледа острите листа на появяващите се лупини, преди да минат през гората и да слязат на брега.

Даваха си един на друг нормалност.

Опита се да хвърля топката и да кара Барни да я носи, но без успех. След това Симон я взе и я хвърли. Барни побягна след нея, взе я и я върна обратно.

— Защо го прави за теб?

— Защото е джентълмен.

— Хвърли я пак.

Тя го направи и резултатът беше същият.

— Дай ми я. Донеси я, Барни! — Рийд хвърли топката. Барни само се взираше в него. — Ами…

— Барни. — Симон му посочи топката. — Донеси ми я.

Той размаха опашка, втурна се по пясъка и й донесе топката.

— Той се бъзика с мен — реши Рийд. — Мога да го накарам да седне. Имаме 90 процента успеваемост в това. Но си заклещва главата в парапета на стълбището по два пъти на седмица. И става все по-голям, така че не е лесно да го освободя.

Продължиха да се разхождат и Рийд опита нова тактика. Хвърли топката назад през рамото си. Барни затича след нея.

— Схванах му номера вече.

Хванал Симон за ръка и с кучето до себе си, той видя как луната изгря над водата.

— Можеш ли да останеш тази вечер?

— Трябва да тръгвам рано. Имам ангажимент. Но мога да остана.

Той вдигна ръката й към устните си, загледа се в луната и си помисли, че не би могъл да иска по-хубава нормалност.