Нора Робъртс
Островът на ранените души (14)

14.

Шеф на полицията? Това беше просто още една лудост.

Сиси я стовари върху него и после безгрижно се оттегли в ателието си.

А Рийд се разходи сам по плажа с надеждата, че свежият въздух ще издуха лудостта от мозъка му.

Седна на скалите и се замисли. Поразходи се още малко.

Когато най-накрая се прибра, Сиси седеше в двора, уютно завила краката си с одеяло, а на масата имаше две чаши.

— Имаш нужда от чаша хубаво вино.

— Не мога да бъда шеф на полицията.

— Защо не? Това е просто длъжност. — Тя наля вино.

— Не е просто длъжност. Това означава да отговарям за целия участък. Административна длъжност е.

Тя потупа с ръка стола до своя.

— Ти си умен, а и сегашният шеф ще работи с теб, докато влезеш в ритъм. През последните няколко дни и забавни вечери ми разказа достатъчно, за да разбера, че не си щастлив в Портланд. Не си щастлив в кутията, в която собственият ти шеф или капитан те е поставил. Излез от тази кутия, Рийд. Ти имаш мисия — продължи тя. — Цялата ти аура пулсира с нея.

— Моята аура пулсира с мисията ми?

— Да. И ще я изпълниш тук. Ще изпълниш и също така важната си цел да работиш по разследването на онази психарка Хобарт. Тук и през зимата има работа за полицията, но ще имаш време и пространство. — Тя го погледна. — Кажи ми, че си щастлив там, където си, и ще спра.

Щеше му се да го направи, но поклати глава.

— Не. Мислех си да се преместя, но не го направих заради Еси. И някои други. Семейството ми.

— Тук си на по-малко от час път от приятелите и семейството си. Ти искаш тази къща. Няма нужда да съм ясновидка, за да го знам, защото ти личи. Но тъй като си падам малко ясновидка, знам, че тук ще си щастлив, ще си щастлив в онази къща, защото тя е твоят дом. Ясно е като бял ден. Ще имаш своята мисия, своя дом. Ще намериш любовта на живота си.

— Вече съм я намерил — прекъсна я той.

Тя се пресегна и хвана ръката му.

— Ще намериш тази, която ще сподели този дом с теб. Ще създадете семейство там.

— Едва мога да си позволя тази къща. Кой знае дали съм достатъчно квалифициран, за да бъда шеф на полицията, ако общинският съвет реши да ми предложи работата.

Тя се усмихна над ръба на чашата. На ушите й блестяха сребърни халки с кървавочервени камъни.

— Имам известно влияние. Трябва ни добра, млада, умна кръв за тази работа. И ето те теб.

— Ти си пристрастна, защото и ти ме обичаш.

— Така е, но ако не мислех, че това е правилното решение за теб и за острова, дори не само правилното решение за теб, а отговорът на всичките ти въпроси, нямаше да говоря днес с Хилди.

— Хилди?

— Кмет Хилди Инц. Тя с удоволствие ще се срещне с теб.

— Мили боже, Сиси.

Тя се засмя и го сръга в ръката.

— Нещата стават реални, не съм ли права? Това ме накара да се сетя за Симон. Казах ти, че и тя се опита да се впише в кутията и накрая осъзна, че не може. Когато предприе рязък скок, намери отговора. Или един от всичките отговори. Не им позволявай да те държат в тяхната кутия, Рийд. По дяволите, това е моят телефон. Оставих го вътре.

— Ще ти го донеса.

Той тръгна бързо към къщата и й донесе телефона.

— Ха! Барбара Елън. — Тя сви вежди и вдигна. — Здрасти, Барбара Елън. Да. Хм.

Слушаше, кимаше и отпиваше от виното.

— Разбирам. О, абсолютно. И аз се радвам, че те видях. И Коуди. Да, свършил е чудесна работа. Разбирам защо се гордееш с него. Аха. — Извъртя очи към Рийд. — Знам, че ще го направиш. Нека ти звънна по-късно, а? Чао засега.

Тя затвори, остави телефона и отпи пак от виното.

— Барбара Елън няма търпение да си събере багажа и да се премести, просто да тръгне с Коуди и да се приключи с всичко. И заради това накарала Коуди да намали цената, а за теб ще свали с още седемдесет и пет хиляди, смятай го за обсъдено.

— О, мамка му.

— Тя знае, че ще обичаш къщата, която и тя обича, къщата, в която си е отгледала децата. Очевидно е права за това.

— Не трябваше да се качвам на терасата на покрива. — Още камъни на шията, помисли си той, нещата бързо му ставаха ясни. Потри лицето си с ръце. — Работата беше зле и преди това. Още докато усещах мястото. Но когато се качих там… Не мога да се разубедя да не го правя.

— Никога не съм разбирала защо хората винаги се опитват да се разубеждават да направят нещата, които искат да направят. Ти просто видя още един знак, мой човек. Трябва да го последваш.

— Да.

— Защо да не се обадя на Хилди и да я поканя на питие?

Той я погледна и кимна.

— Защо да не го направиш?

 

 

Веднага щом се върна в Портланд, Рийд се свърза с Еси и я помоли да се видят в парка. Седна на същата пейка, на която бяха седели преди повече от десетилетие. Той бе поел в нова посока точно на това място с нейна помощ.

Сега бе подготвен да направи точно същото отново.

Под хладния ноемврийски вятър Рийд гледаше водата и хората и си мислеше за онзи горещ летен ден. Погребението на Анджи, момичето, което така и не получи шанс да смени посоката.

Може би това беше част от цялото — част от неговото цяло поне. Той бе получил шанс на два пъти и вярваше, че е длъжен да се възползва максимално от това.

След случилото се в мола „Даунийст“ Рийд се чудеше с тревога дали някъде няма куршум, сложен на пауза, който само чака някой да натисне копчето за пускане. Патриша Хобарт бе натиснала това копче, два пъти, не само веднъж, куршумите го бяха намерили.

И бе оцелял.

Помисли си, че не може повече да губи време и възможности. Никакво обръщане назад след време и мисли от типа: „Защо не го направих?“.

Седеше там, вятърът духаше в косата му, зимата сръчкваше със студените си пръсти благата есен, а той си мислеше за миналите и предстоящите дни. Защото подходящото днес вече бе настъпило, по дяволите.

Гледаше как тя се приближава, неговият партньор, неговият ментор, неговият приятел. Бързи крачки в груби ботуши, тъмно яке с вдигнат догоре цип, за да се предпази от вятъра, тъмна плетена шапка върху късата небрежна прическа, която наричаше „прическата на ченгето/майката“.

Без нея той щеше да умре от кръвозагуба върху прясно лакираното дървено дюшеме. Колкото и да обичаше семейството си, Еси беше човекът, когото в най-голяма степен искаше никога да не разочарова.

— Добре, нека те погледна. — Тя го направи с присвити очи и критично изражение на лицето. След това кимна. — Да, изглеждаш добре. Няколкото седмици на острова са ти се отразили добре. — Седна и го погледна в очите. — Как се чувстваш?

— По-добре. Много по-добре. Разхождах се всеки ден, тичах по малко. Ходих на физиотерапия. Влюбих се в очарователна секси жена.

— Не си си губил времето.

— Бум! — Той щракна с пръсти. — Чувала ли си за Сиси Ленън?

— А… художничката, нали? Местна е. Тя не е ли… на възрастта на баба ти?

— Може би. Давам си сметка, че жените са оказали огромно влияние върху живота ми. Майка ми със сигурност, сестра ми също. И по някакъв странен и ужасен начин — Анджи. С теб седяхме тук в деня на погребението й.

— Спомням си.

— Ти. Ти имаше огромно влияние и ефект.

— Ти сам си избра пътя, Рийд.

— Харесва ми да мисля така, но ти ми помогна да го намеря. Обичам работата си. Мразех да виждам тревогата по лицата на родителите ми в болницата и не ми е приятно, че отсега нататък никога няма да спрат да се тревожат. Но знам, че ще се справят. Имам нужда да бъда ченге.

— Никога не съм се съмнявала.

Той се загледа във водата.

— Работата е там, че и аз не съм се съмнявал. Дори когато лежах на пода и се чудех така ли ще приключи всичко. Край на играта. Решението, което взех точно тук — или поне започнах да го обмислям — беше правилно. Една от големите причини за него беше Анджи и онази вечер. Не мога да престана да работя по това, Еси. Не мога да престана да се опитвам да спра Патриша Хобарт.

Еси се обърна към него.

— Тази кучка простреля партньора ми. Виж, и аз съм бясна, че ни изолираха, и аз все още се надявам, че федералните ще я хванат. Но и в двата случая ще работим по това, Рийд. Ще работим неофициално, в свободното си време.

— Ще ме оставят известно време на бюро. Предполагам, три или шест месеца. Участъкът не ни пази гърбовете в този случай. Ти имаш семейство, Еси. Можем да намерим някакво време да работим по това, разбира се, но докато ме върнат на активна служба, ще ти намерят друг партньор.

— Няма да се съглася — започна тя.

— Трябва да работим по текущите случаи. Те са приоритет. Никога няма да ни позволят да работим по разследването на Хобарт, дори и периферно, и не мога да съм по-ядосан от това. Но Хобарт е ключът към останалото и аз няма да оставя тази работа така. Когато ме допуснат обратно до активна служба, ще ми намерят друг партньор. И двамата можем да се съпротивляваме, но това е едно голямо зейнало „може би“. И двамата ще имаме нови разследвания, които ще бъдат на първо място.

— Кръжиш около нещо и имам лошо предчувствие. Да не би да обмисляш да поискаш преместване?

— Не точно. Намерих къщата. Намерих я на острова. Тя е всичко, което съм искал и от което имам нужда и това е причината да не я намирам тук.

— Мили боже, Рийд, разбирам колко много искаш да си намериш свое местенце, но…

— Моето местенце, Еси, там е работата. През повечето време, докато бях на острова, бях отседнал в къщата на Сиси. Не както си мислиш — каза той и се изсмя. — Макар че ако ми даде шанс… Както и да е, открих много неща. „Блъди Мери“ и палачинки, йога на плажа…

Челюстта на Еси бе увиснала. Тя вдигна ръка.

— Почакай. Правил си йога на плажа?

— Сиси си има начин да те накара. Работата е там, че бях седнал на скалите под дома й, защото помнех точно нейната къща отпреди милион години, когато съм идвал няколко пъти на почивка на острова. И тя ме покани да отседна при нея, защото ме била познала — от прострелването и от връзката ми с мола. Внучката й също е била там.

— Чакай, чакай, ето това е. — Еси удари с юмрук дланта си във въздуха. — Нещо ме гризеше. Тя е баба на Симон Нокс.

— Точно така. Ти се отзова на обаждането на Симон на 911. Разглеждам нещата в цялост, Еси. Анджи… Аз говорих с нея, отправих й някаква тъпа покана за среща минути преди да умре. Накрая скрих Брейди в нейния магазин, а кръвта й бе по мен. И после се озовах на тази пейка с теб. И отидох на острова заради всичко това. Не искам да звуча метафизично или нещо такова.

— Да не би да ми казваш, че си купил къщата на Сиси Ленън?

— Не. Две къщи ме бяха впечатлили навремето, когато бях на около десет години, и аз й разказах за това, защото, мили боже, със Сиси може да се говори. Или поне аз мога. Чуй ме, Еси, това означава нещо — че собственичката и синът й оправяха къщата, която помнех, за да я продадат. Означава нещо и това, че когато започнах да се разхождам из нея, усетих в червата си, че е моя, колкото и тъпо да звучи. Опитах се да се разубедя да не го правя. Но всичко беше пред мен. Казах си, че мога да я разглеждам като инвестиция, да я отдавам под наем, да ходя на почивка там понякога. Защото полицаят трябва да живее там, където работи, и аз имам нужда да съм полицай. Но работата е там, че не искам да я отдавам под наем.

— Рийд, моля те, кажи ми, че няма да ставаш полицай на острова. Ти си детектив. Ти си…

— Не, няма да ставам полицай.

— Тогава какво, по дяволите?

— Шеф на полицията.

— Ти… — Тя млъкна и издиша шумно. — Сериозно ли?

— Още не съм назначен. Общинският съвет трябва да гласува това. Но бях на интервю, даже на две. И си написах автобиографията. Ще ти се обадят, както и на Бика и лейтенанта доста скоро. Ако не получа работата… Млад съм, не съм от острова, това не е в моя полза. Аз съм детектив с няколко години стаж, имам висок процент на разкриваемост, имам договор за къща там. Това са ми плюсовете. А главното оръжие? Сиси. Така че според мен имам шанс седемдесет на трийсет.

Еси само седя и мълча известно време, опитваше се да осмисли чутото.

— Ти го искаш.

— Да отида на по-тихо място? По-далеч, отколкото ще се хареса на семейството ми. И да не работя с теб. Да не мога да се отбивам у вас, да виждам Ханк и Дилън и да си изпрося някое ядене. Надявам се да компенсирате това, като ми гостувате. Защото, да, искам го. Искам го, защото там открих неща, от които имах нужда. И защото мисля, че мога да свърша добра работа. Искам го, защото ще имам време и пространство, особено през есента и зимата, да работя по случая „Хобарт“. Не мога да съм ченге, да се гледам сутрин в огледалото и да не работя по случая „Хобарт“.

— Неприятно ми е. — Тя стана рязко от пейката и тръгна към залива, после се върна. — Просто ми е гадно.

— Еси…

Тя вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

— Гадно ми е, защото изглежда правилното решение за теб. Просто така го усещам. И ще ми липсва, че няма да можеш да се отбиваш у нас, за да си изпросиш някое хранене. Ще ми липсва работата с теб.

— Мислиш, че е правилното решение?

— Да. Кога тръгваш?

— Все още нямам работа.

— Ще я получиш. — Струваше й се, че е правилно и няма как да не стане точно така. — Кога тръгваш?

— Не и преди началото на следваща година. Сегашният полицейски началник си тръгва през март. Виждаш ли? Казал е на Сиси, преди още да съобщи на общинския съвет. Просто всичко се намести.

— Началник Куотърмейн. — Тя поклати глава. — Не е ли страхотно?

Усети колко страхотно е десет дни по-късно, когато прие длъжността началник на полицията на Острова на спокойствието.

 

 

В името на сдобряването Симон се съгласи на изискан обяд по женски в кънтри клуба на майка си. Обикновено предпочиташе да прекара бурния ноемврийски следобед в ателието си, но отношенията й с Натали се бяха подобрили.

Натали настояваше за този обяд. Е, ето ги, ядяха изискани салати, пиеха коктейли от шампанско и сок от касис и си бъбреха за сватбата, до която имаше почти година.

Майка й вече бе огледала критично късата й палава прическа в цвят, който авантюристичният й фризьор наричаше „жарава“. Но фактът, че Тюлип за първи път се въздържа от забележки, поддържаше атмосферата цивилизована.

Освен това не можеше да отрече, че бе избрала ботушите над коляното, велурените панталони и яркозеленото кожено яке само за да подразни майка си.

Във всеки случай се радваше да види Натали толкова щастлива, макар голяма част от това щастие да се дължеше на скиците на булчинската рокля и сватбените цветове.

Когато усети, че мозъкът й ще се пръсне от обсъждането на идеалната напитка за есенна сватба, тя насочи разговора към къщата, която Натали и Хари бяха купили.

— Е, нова къща. Това е вълнуващо. Кога ще сте готови да се нанесете?

— Със сигурност никой не бърза — започна Тюлип. — Особено сега, когато празниците наближават. Симон, трябва да дойдеш на зимния бал следващия месец. Синът на приятелката ми Минди — Тристан, ще си дойде от Бостън за Коледа и съм сигурна, че с радост ще те придружи.

— Да. — Грейналата щастлива Натали направо подскочи на стола си. — Можете да си направите двойна среща с мен и Хари!

Симон стисна бързо и решително крака на Натали под масата.

— Календарът ми вече е пълен, мамо, но благодаря, че си се сетила. За къщата…

— Искам поне веднъж цялото ми семейство да присъства на събитие, което е важно за мен.

Симон взе чашата си и отпи внимателно от питието, което й се стори прекалено сладко и глупаво.

— Знам, че зимният бал е важен за теб. Както и зимната гала, пролетният бал, лятното празненство през юли и така нататък. Идвала съм на няколко от тях през последните години.

— Никога не си идвала на празненството, а там събираме пари, с които подпомагаме изкуството.

— Лошо време от годината, мамо.

Тюлип понечи да каже нещо, но след това извърна поглед.

— Хубаво е да правим нещо позитивно.

— Знам и го правя. За себе си. Наистина искам да чуя повече за къщата.

— Не се ли кри достатъчно дълго на острова? Ако не си там, пътуваш нанякъде. Никога няма да си създадеш социална среда или да срещнеш някой прекрасен младеж като Хари на острова.

Отново се започна.

— Имам социалната среда, която искам, и не търся човек като Хари. И той наистина е прекрасен — добави Симон, като се усмихна на Натали. — Мамо — каза тя, преди Тюлип да заговори отново. — Да говорим за неща, по които имаме разбирателство. Като например колко щастлива е Натали, каква чудесна сватба ще има. Колко невероятна е новата й къща.

— И като стана пак въпрос за сватбата — каза Натали, която толкова очевидно се опитваше да поправи настроението, че Симон отново я стисна за коляното, но този път от благодарност. — Ще ми бъдеш ли главна шаферка?

Това я изненада и трогна и всичко се изписа на лицето й.

— Нат, това е голяма чест. Наистина. Означава много за мен да ме поканиш и ако наистина го искаш, разбира се, че ще бъда. Но… — Тя хвана ръката на Натали върху бялата покривка. — Сериз ти е приятелка от десет години. Двете сте толкова близки и тя знае точно какво би искала на сватбата си. Тя ще знае как да направи всичко това да се сбъдне. Би трябвало тя да ти е главна шаферка.

— Хората биха очаквали…

Симон изгледа така зверски майка си, че тя изгуби дар слово.

— Единственото, което има значение, е, какво иска Натали. Покани Сериз и ми позволи да направя нещо специално за теб.

— Не искам да се чувстваш пренебрегната. Ти си ми сестра.

— Няма. Не се чувствам така. Бих искала Сериз да ти е главна шаферка. Искам да направя украсата на тортата ти. Искам да направя скулптура на теб и Хари. Нещо, което ще ти напомня за най-важния ден в живота ви. Нещо, което не само ще покаже колко си щастлива, но и колко щастлива съм аз заради теб.

— Вече разглеждаме украси и торти — отбеляза Тюлип.

— Мамо. — Натали посегна към ръката на майка си и така свърза трите жени в едно. — Идеята много ми харесва. Наистина ми харесва. Можеш ли да направиш нещо забавно за тортата на младоженеца? Например Хари на голф игрище или как замахва със стика?

— Абсолютно. Прати ми моделите на тортите, след като ги получите. И когато роклята ти е готова, ще направя скици и снимки. Същото се отнася и за Хари, когато сватбените му дрехи са готови. Можем да обсъдим някои идеи за тортата на младоженеца, ако искаш, но украсата на сватбената торта ще е изненада. — Тя погледна пак към майка си. — Няма да ви разочаровам и няма да ви изложа. Искам да дам на Натали нещо, което е част от мен. Какво ще кажете вие двете да си поръчате десерти, които после да си размените, а за мен — черно кафе? Веднага се връщам.

Тя си проправи път през масите, избяга в тоалетната и се закле, че колкото и да се нуждаят отношенията им от разведряване, никога повече няма да се съгласи на дамски обяд в клуба.

Реши за баланс по пътя към къщи да купи от любимата вегетарианска пица на баба си и след това двете да се натъпчат и да пият хубаво вино.

Трябваше да събере сили, за да влезе в кабинката на тоалетната — винаги беше така. Но лекото разтреперване отмина, както винаги ставаше.

Когато излезе, почти не обърна внимание на блондинката, която внимателно си оправяше червилото пред дългия сребрист плот с дълбоки мивки.

Трябваше да измисли как да сложи радостна усмивка на лицето си и да преживее десерта и кафето. И да избяга.

— Симон Нокс.

Тя погледна към блондинката. Чу подигравката в гласа й, видя я по наситенорозовите й устни. Преди да осъзнае, че тази подигравка е резултат от деформацията на внимателно прикрит белег.

Лявото око — дръзко синьо — беше със съвсем леко увиснал клепач. Случаен човек дори не би забелязал, но художник, който е изучавал лицевата структура и анатомия, нямаше как да го пропусне.

Помъчи се лицето и гласът й да останат напълно неутрални.

— Точно така.

— Не ме ли позна?

Не, не и в първите две-три секунди. Но изведнъж си спомни всичко. Всичко.

— Тифани. Извинявай. Беше толкова отдавна.

— Нали?

— Как си?

— Как изглеждам? О, не се срамувай — продължи Тифани като махна с ръце покрай лицето си. — Осем операции за седем години. И години говорна терапия, малко мозъчни кръвоизливи. Напълно реконструирано ляво ухо — добави тя, като го потупа. — Разбира се, слухът ми е почти напълно загубен, но човек не може да има всичко.

— Съжалявам…

— Съжаляваш? Шибаното копеле ме простреля в лицето! Трябваше да го събират отново. Ти се отърва без драскотина, нали?

Не и такива, които се виждат.

— През всичките тези години продължават да говорят за смелата, бързо мислеща Симон Нокс, която се скрила и се обадила за помощ. Докато аз лежах под мъртвото си гадже с лице на парчета.

Не искаше да вижда това, не искаше да вижда проблясванията на изстрелите през вратата, открехната от труп. Не искаше да чува писъците.

— Съжалявам за това, което си преживяла.

— Ти нямаш представа през какво съм преминала. — Увисналият клепач потрепна, когато гласът на Тифани се качи с една октава. — Бях красива. Бях важна. А ти бе едно нищо. Изхвърлена от всички. Извади късмет и те наричат герой. Защо мислиш, че хората купуват боклуците, които правиш? Съжаляваш? Трябваше да си мъртва. Чаках дванайсет години, за да ти кажа точно това.

— Е, вече ми го каза.

— Пак не е достатъчно. Никога няма да бъде достатъчно.

Когато Тифани се втурна навън, Симон се замисли, че лявото й рамо беше съвсем леко по-ниско от дясното. След това влезе в кабинката и повърна изисканата салата и коктейла от шампанско и сок от касис.

Когато се върна на масата, майка й сестра й бяха доближили глави и се смееха.

— Съжалявам, но трябва да тръгвам.

— О, Симон, току-що поръчахме десерт. — Натали посегна към ръката й.

— Съжалявам. — Почуди се колко пъти щеше да каже това днес?

— Само защото има неразбирателство, не означава… — Тихата тирада на Тюлип спря насред изречението. — Симон, ти си бледа като платно.

— Не се чувствам добре. Аз…

Тюлип скочи и заобиколи масата.

— Седни. Седни за минута. Ще ти донеса вода.

— Добре. — Вода, помисли си Симон. Да, малко вода. Но ръката й леко потрепна. — Честно, трябва да тръгвам. Да изляза на въздух.

— Да. На въздух. Натали, остани тук. Ще изведа сестра ти навън. — Тя прегърна Симон през кръста. — Ще си вземем палтата. Сметката е у мен.

Бързо и ефективно Тюлип взе палтата и помогна на Симон да облече своето.

— Вземи баретата ми. Трябваше да си сложиш шапка. — Тя поведе Симон към вътрешния двор, весело украсен за празниците. — А сега кажи ми какво се случи.

— Нищо. Просто главоболие.

— Не ме лъжи. Не си мисли, че не познавам собственото си дете. Покажи малко уважение към мен.

— Съжалявам. — Хайде пак. — Права си. Трябва да се поразходя. Трябва да подишам чист въздух.

— Ще се разходим. Ще подишаш чист въздух. И ще ми кажеш какво се случи.

— В тоалетната. Тифани Брайс.

— Познаваме ли я?

— Бяхме съученички. Тя беше в киното онази вечер.

— Разбира се. Познавам донякъде мащехата й. Тя… те… преминаха през доста трудности.

— Да. Тя ми каза.

— Знам, че ти е тежко, когато ти напомнят, но…

— Тя ме обвини.

— Какво? — Тюлип оправи косата си, която вятърът бе разрошил. — Не може да го е направила.

— Напротив, каза го съвсем ясно. Тя е била простреляна в лицето. А аз не. Нищо не ми се било случило.

— Случи се на всички ни, независимо дали бяхме физически ранени. Всички ни. — Тя стисна Симон за ръката. — Какво й каза ти, сладурче?

— Тя ми изброи всичките си наранявания, упрекна ме, че аз нямам никакви. И ми каза, че е трябвало да умра. Че й се иска да съм мъртва.

— Не ми пука какво й се е случило, няма право да говори така. Най-вероятно без теб тя щеше да умре в онази нощ.

— Не го казвай. Моля те, не го казвай. Не искам да мислят така за мен.

— Ти беше смела и съобразителна и никога, никога не го забравяй. — Тюлип хвана Симон за раменете. — Това момиче е огорчено и гневно и мога да му простя. Но казаното от нея е нередно и гадно. Ти обеща, че няма да ме разочароваш и излагаш. Не ме разочаровай сега и не си слагай на сърцето нито една нейна дума.

— Мразех я. Онази вечер, преди да се случи, когато тя влезе с Трент, беше толкова самодоволна и презрителна към мен. Мразех я. А сега…

— Сега си пораснала, а тя очевидно не се е променила изобщо. Не всички се променят, Симон. Не всички могат да преживеят подобна трагедия.

Симон отпусна глава върху рамото на майка си.

— Понякога се чувствам все още заседнала там. В онази тоалетна кабинка.

— Боже, ще прозвуча като майка ми, но в такъв случай отвори вратата. Отваряла си я и продължаваш да я отваряш. Макар да не ми харесва накъде те води това. Обичам те, Симон. Може би затова непрекъснато ме дразниш. Не, честно, защо правиш всичко това с косата си?

Симон успя да се усмихне през сълзи.

— Споменаваш косата ми, за да отвлечеш вниманието ми от всичко останало.

— Може би, но все още не мога да разбера защо си се подстригала и боядисала в това дяволски яркочервено.

— Сигурно съм била в дяволско настроение, когато съм го направила. — Симон се отдръпна, после целуна майка си по бузата. — Благодаря ти. По-добре съм, но не искам да се връщам. И без това не мога да погледна десерта.

— Достатъчно добре ли си, за да шофираш?

— Да. Не се тревожи.

— Ще се тревожа, така че ми прати съобщение, когато пристигнеш при баба ти.

— Добре. Кажи на Нат…

— Смятам да кажа на Нат точно това, което се е случило, за да можем да си поклюкарстваме за тъпата грозна жена по време на десерта и кафето.

Този път й беше по-лесно да се разсмее.

— Обичам те, мамо. Сигурно затова непрекъснато ме дразниш.

— Една точка за теб. Цветът на лицето ти е по-добър. Прати ми съобщение и накарай Сиси да ти направи един от нейните откачени чайове.

— Добре.

Вместо да мине през клуба, тя заобиколи сградата, за да стигне до колата си. Не бе искала да идва и не можеше да твърди, че си е прекарала добре.

Но можеше да бъде доволна, че е дошла. Макар и по странен и ужасен начин, отношенията им се изгладиха и от това те се почувстваха по-силни.

Може би щяха да успеят да ги запазят така известно време.