Нора Робъртс
Островът на ранените души (7)

7.

След като задраска Робърта Флиск от списъка си, Патриша реши, че й стига толкова учене в колеж. Освен че я отегчаваше до смърт, ходенето на лекции и домашните й отнемаха време и я разсейваха сега, когато вече бе извършила първото си убийство.

Тя се върна обратно в Рокпойнт и с малко измама се нанесе обратно при баба си и дядо си. Те бяха развълнувани да са пак под един покрив със своята сладка, загрижена и отзивчива внучка.

Тя се погрижи за това, защото нямаше начин да живее отново в някаква скапана къща под наем с вечно мрънкащата си майка.

За да отговори удовлетворително на въпросите на баба си и дядо си за образованието и бъдещето си, тя се записа на няколко дистанционни курса и започна да посещава общинския колеж. Това служеше като прикритие на проучванията й за създаване на фалшива самоличност и фалшиви кредитни карти.

Имаше планове.

Обитаваше собствено крило в достолепния стар палат, караше БМВ роудстър и имаше достатъчно умения, за да краде от сметките им.

С допълнителните средства започна да трупа оръжия и да се запасява с пари в брой.

Смееше се на шегите им, вършеше им услуги, караше баба си на фризьор, стана незаменима. Беглите разговори за търсене на работа и инвестиране в кариера се пръснаха като мъгла.

Те така и не забелязаха.

Междувременно купуваше хранителни продукти за майка си и се отбиваше редовно при нея, организираше риненето на сняг от алеята пред мизерната й къща под наем.

И гледаше да не се набива на очи.

Изкара така две години, през които чакаше удобен момент да убие майка си. Смяташе това за отплата на огромните усилия да се прави на загрижена дъщеря и внучка.

Всички знаеха, че Марша Хобарт е слаба жена с много проблеми. Жена, която така и не се отърси от вината за действията на сина си, от мъката след неговата смърт.

Дори когато се обърна към Бог, тя избра неговата най-отмъстителна и строга версия. Разкаянието й като потомка на Ева изискваше цял живот страдание и разкаяние.

Единствената светлина в мрачния й личен свят беше нейната дъщеря (Патриша се погрижи за това). Това, че бе родила дете, способно на толкова доброта и състрадание, дете с такъв буден ум и кротост, донякъде компенсираше факта, че бе родила и чудовище.

И въпреки това обичаше това чудовище.

Патриша използваше тази любов като скрито оръжие през петте години след „Даунийст“.

Погрижи се всички статии за стрелбата, грозни писма, обвиняващи Марша, и смъртни заплахи да се озоват в ръцете на майка й. Някои пращаше по пощата, други лепеше на входната врата или пъхаше под нея. Вечерта, преди да тръгне за Колумбийския университет, хвърли камък, увит в особено злостна бележка, през прозореца на всекидневната, а после се втурна вътре и се скри с писъци зад дивана.

Анонимно обаждане накара Макмълън да преследва Марша — на работа, вкъщи. Марша загуби втората си работа. Макар адвокатите да имаха желание да я запазят, тя се премести по-далече и се изолира.

Пиеше хапчета, за да заспи, още хапчета, за да контролира непрестанната и нарастваща тревожност. Патриша пося семената на тревога у баба си и дядо си. Майка й понякога обърквала хапчетата или взимала двойна доза, защото забравяла, че ги е пила.

Те, които бяха отрязали Марша, задето се бе развела с онзи негодник, сина им, обсипваха Патриша със съчувствие.

Тя сложи скрити камери в къщата на майка си, за да може да я наблюдава. Знаеше кога точно да се обади от телефона с предплатена карта, който си бе купила, как да събуди изтощената си майка от предизвикания от ксанакса сън и да й прошепне името на брат си.

Когато я посещаваше, добавяше по някое стрито хапче в супата, която й бе сготвила като примерна дъщеря, след това пускаше стари видеозаписи от времето, когато Джей Джей е бил бебе.

Със сълзи на очи разказваше на баба си и дядо си как намерила майка си да гледа в ступор от дивана въпросните видеозаписи. Докато все още беше в колежа, където учеше психология, искаше съвети от преподавателите си. Организира случайна свръхдоза и се обади трескаво на 911, след това държа отпуснатата ръка на майка си в линейката.

Остави следа на разтревожена, любяща дъщеря на майка, давеща се в хапчета и вина. Дори когато посещаваше студентска група за взаимопомощ на деца на пристрастени, тя намираше нови начини да налива масло в огъня.

Вечерта преди рождения ден на брат си се промъкна в къщата и изпече любимата му шоколадова торта. Нарочно остави продуктите пръснати по плота, купата и тавата в мивката, за да подготви мизансцена.

След това угаси пилотната светлина на газовата печка.

Събуди майка си, която бе натъпкана с лекарства, и я поведе към кухнята, която миришеше на шоколад и прясно изпечен сладкиш.

— Тъмно е. — Марша се спъна и се олюля. — Колко е часът?

— Време е за торта! Ти си изпекла много хубава торта.

— Така ли? Не си спомням.

— Любимата шоколадова торта на Джей Джей. Той иска да запалиш свещичките, мамо.

Погледът на Марша се стрелна из стаята.

— Той тук ли е?

— Идва. Пусни телевизора. Ето го дистанционното.

Марша послушно взе дистанционното и с помощта на Патриша пръстите й натиснаха копчето за пускане. На екрана се появи ухиленият беззъб Джей Джей, който се кикотеше, докато майка му палеше свещичките на тортата за рождения ден.

— Запали свещичките, мамо, заради Джей Джей.

— Той беше моето сладко малко момченце. — Сълзи на вълнение и вина напълниха очите на Марша. Тя взе бутановата запалка и запали свещичките. — Той не е искал да бъде лош. Той съжалява. Виж, виж колко е щастлив. Защо спря да бъде щастлив?

— Трябва да си изпиеш хапчетата. Джей Джей иска да си изпиеш хапчетата. Те са ето там. Трябва да си изпиеш хапчетата.

— Изпих ги. Не съм ли ги изпила? Толкова съм уморена. Къде е Джей Джей? Навън е тъмно. Малките момченца не трябва да са навън по тъмно.

— Идва. Трябва да си изпиеш хапчетата заради рождения ден на Джей Джей. Мисля, че трябва да изпиеш по едно за всяка свещичка.

— Шест свещички, шест хапчета. Момченцето ми става на шест. — Докато се взираше с навлажнени очи в телевизионния екран, Марша изпи шест хапчета едно по едно, преглътна ги с виното, което Патриша бе сложила до тях.

— Браво, много добре. Джей Джей има нужда от още светлина. Трябва му още светлина, за да намери пътя към дома си. Мисля, че се е изгубил!

— Не. Не. Къде е момченцето ми? Джей Джей!

— Трябва да запалиш пердетата. Ако ги полееш с газ, те ще грейнат толкова ярко. Той ще ги види и ще се прибере.

Марша взе кутията с газ. За миг Патриша се почуди дали не видя някакво осъзнаване в очите на майка си. Може би облекчение. Марша поля пердетата с газта, след това ги запали.

— Видя ли колко ярко светят! Трябва да пуснеш фурната, мамо.

— Аз ли изпекох тортата?

— Както винаги. — Патриша хвана Марша за ръка и я поведе към фурната. — Пусни фурната, мамо. — И бутна ръката на майка си към копчето.

— Толкова ми се спи. Трябва да поспя.

— Само пусни фурната и после ще си дремнеш.

— И след това Джей Джей ще дойде, нали?

— О, скоро ще видиш Джей Джей. Пусни фурната, точно така. Защо не си полегнеш на дивана?

Когато майка й се стовари на дивана, Патриша използва втора запалка — която щеше да вземе със себе си, за да запали вече полетите пердета на всекидневната.

Погледна отпуснатото лице на майка си, докато се отдалечаваше към вратата.

— Честит рожден ден на Джей Джей, мамо.

Със затворени очи и надебелял език Марша се опита да запее.

Когато газовите изпарения свършиха своята работа, когато огънят ги подпали и те избухнаха, Патриша беше в леглото си в къщата на баба си и дядо си.

Спа като бебе.

 

 

Телефонът на нощното шкафче на Рийд иззвъня. Той се претърколи, взе го и примигна срещу него.

— По дяволите.

— Полицейска работа? — Елоиз Матерсън се размърда до него.

— Да. — Не точно, помисли си той, но тъй като си бе сложил същата аларма като Еси, за да получава съобщения за всеки инцидент, свързан с мола „Даунийст“, точно тази случка не искаше да пренебрегне.

— Извинявай.

— Така стоят нещата. — Тя пак се размърда. — Искаш ли да си тръгна?

— Не, заспивай. Ще ти пиша по-късно. — Той я тупна по задника, докато ставаше от леглото.

Статусът им на приятели с някои екстри задоволяваше и двамата. Нищо сериозно, тъй като приятелският аспект в уравнението оставаше приоритет.

Взе си дрехите в тъмното, изкъпа се набързо и се замисли за Марша Хобарт.

Беше й направил досие и щеше да освежи паметта си с него, но помнеше, че тя бе разведена, когато синът й откри огън в киносалона на „Даунийст“. Хобарт бе живял с баща си, а по-малката му сестра — с майката.

Докато си нахлузваше джинсите, си спомни, че тя бе чистачка. Беше се местила два пъти, доколкото знаеше, след стрелбата.

Алармата му сигнализира, че в момента пожарникари се борят с огромен пожар в настоящото й жилище, който заплашвал и съседните имоти. От дома на Хобарт бяха извадили само един труп.

Запаса личното си неслужебно оръжие и взе бутилка с газирана напитка от хладилника. Отпи малко и изтича по стълбите от апартамента си към обраслия с плевели, покрит с чакъл паркинг и към колата си.

Колата, същият додж „Неон“, който родителите му бяха подарили, когато завърши гимназия, беше, общо взето, боклук. Също както кооперацията, в която живееше, беше, общо взето, дупка.

Бе решил да последва примера на Еси. Пестеше всичко, което можеше, за първа вноска за купуване на къща.

Оказа се, че скапаният му апартамент е на пет минути от адреса на Марша Хобарт.

След по-малко от две чу сирени.

Когато забеляза патрулките, той отби, за да паркира. Познаваше единия униформен, който поставяше барикадите, и тръгна към него.

— Здрасти, Бушнър.

— Куотърмейн. Тук ли живееш?

— Недалече. Какво знаеш?

— Знам, че задникът ми не е дупка в земята.

— Добре че го потвърди. Какво друго?

— Чух, че от 911 са докладвали за експлозия и пожар. С къщата там е свършено, вътре има и препечен труп. Нагълталите се с дим още кашлят. Къщата на изток е пострадала, но всички са успели да излязат.

— Имаш ли нещо против да се доближа?

— Все ми е тая.

Виждаше очертанията на огнеборците в защитни дрехи на фона на пулсиращия пожар. Водни струи се извиваха през мъглата от дим и падащите сажди. Гражданите стояха настрани и стискаха децата си или се прегръщаха един друг. Някои плачеха.

Чуваше насечените заповеди, пукането на радиостанциите.

И видя, че Бушнър е разбрал правилно. С къщата, в която бе живяла злощастната Марша Хобарт, беше свършено. Гледаше я как се сгъва навътре и изхвърля пламъци и искри в задимения мрак. Още маркучи започнаха да атакуват огньовете, които пълзяха към западната стена на къщата от изток, други обливаха стените на сградата на запад, за да спрат разпространението.

Моравите пред трите къщи и тесните пътеки между тях бяха почернени от локви с подгизнали сажди и кал.

Той огледа тълпата, взря се в младата двойка с дете в ръцете на жената и златист лабрадор в краката им. По лицето на жената се стичаха сълзи, докато двамата се взираха в къщата от източната страна.

Рийд тръгна към тях.

— Това вашият дом ли е?

Мъжът наближаваше 30 години по преценка на Рийд, а русата му коса бе разрошена като след сън. Той кимна и прегърна жената.

— Гори. Къщата ни гори?

— Гасят я. И сте успели да излезете. Вие и семейството ви сте излезли.

— Нанесохме се само преди две седмици. Дори не сме разопаковали целия си багаж.

Рийд гледаше как водата удавя пламъците.

— Ще има поражения, но няма да е нещо, което да не може да се поправи.

Жената потисна стон и завря лице в рамото на съпруга си.

— Купихме къщата евтино, защото има нужда от ремонт. Нали, Роб?

— Всичко ще бъде наред, Клои. Ще я направим страхотна.

— Бихте ли ми казали какво се случи? Какво знаете? Извинявайте. — Рийд извади картата си. — Не съм просто любопитен.

Клои избърса сълзите си.

— Мили боже. Кастър, кучето ни, започна да лае и събуди бебето. Бях бясна, защото едва я бяхме приспали. Тя не спи много и току-що я бях нахранила, беше към два часа. След три Кастър започна да лае и бебето се разплака.

— Аз станах. Беше мой ред — каза Роб. — Станах и се развиках на кучето. Развиках му се. — Роб се наведе, за да погали лабрадора, който се притисна в него. — Но той не спираше. Погледнах през прозореца. Отначало не разбрах какво става, виждах само светлина, след това погледнах по-внимателно и видях съседната къща. Видях пожара. Видях пламъците, които излизаха през прозорците на постройката до нас.

— Роб ми извика да ставам, да взимам бебето. Грабнах Одра, а Роб — телефона, за да се обади на 911, докато ние бягахме от спалнята.

— Нещо експлодира. — Огънят се отразяваше в очите на Роб, преди той да притисне пръсти към тях. — Просто се чу „бум“. Прозорците на спалнята ни се счупиха.

— Стъклата. Ако Кастър не беше… Одра беше в легълцето си до прозореца. Ако Кастър не се бе разлаял, ако не ни беше събудил, стъклата…

— Добро куче.

— Избягахме — продължи Клои. — Дори не спряхме, за да вземем нещо, просто изтичахме навън, докато Роб звънеше на 911.

— Правилно сте постъпили. Спасили сте семейството. Това е най-важното. Пожарът е потушен — каза им той.

— О, боже. Не изгоря! Роб, не изгоря. Не изгоря.

— Ще я поправите и се обзалагам, че ще я направите специална. Вижте, ако имате нужда от нещо — продукти, дрехи, помощ при разчистването? — Той извади визитка от джоба си. — Майка ми вечно организира нещо, така че познава много хора. Мога да ви свържа.

— Благодаря. — Клои изтри още една сълза, докато Роб прибираше картичката в джоба си. — Знаете ли кога ще ни пуснат обратно вътре? Да видим какво е станало?

— Зависи от пожарната. И те ще искат да се уверят, че вътре е безопасно. Нека видя дали мога да разбера нещо, може да доведа някого да поговори с вас.

Той отиде до едната помпа и забеляза там покрития с пот и сажди Майкъл Фостър.

— Майкъл.

— Рийд. Какво правиш тук?

— Това е къщата на майката на Джей Джей Хобарт.

Очите на Майкъл блеснаха на фона на изцапаното му лице.

— Сигурен ли си?

— Такава информация имам.

— Мамка му. — Майкъл пое дълбоко дъх. — Мамка му. — И издиша със свистене. — Хобарт — промърмори той. — Отново.

— Знам, човече. Слушай, имаш ли минута?

— Не сега, но след малко ще имам.

— Ще почакам. Междувременно, онази двойка там с кучето и бебето? Вие, момчета, току-що спасихте тяхната къща. Някой може ли да поговори с тях?

— Да, ще пратя някого. Майката на Хобарт? Сама ли е живяла?

— Доколкото знам.

— Не е останало много от нея.

Рийд реши, че няма да навреди на никого, ако поговори с хората, които продължаваха да се събират отвън на улицата, на собствените си морави, на верандите си. Първото впечатление, което си състави, бе, че Марша Хобарт не просто не е общувала много, ами се е изолирала. Второто му впечатление бе, че съседите не са знаели за връзката й с организатора на касапницата от „Даунийст“.

— Хей, ти!

Той се обърна и видя жена в скърцащ люлеещ се стол на скърцаща веранда.

— Да, госпожо.

— Ти да не си репортер?

— Не, госпожо, полицай съм.

— Не ми приличаш много на полицай. Ела тук.

Лицето й беше като стафида, златистокафяво и сбръчкано под снежнобялата коса. Очилата й бяха на върха на носа. Тя го огледа от горе до долу.

— Хубаво момче, признавам ти го. Какъв полицай си?

— Полицай Рийд Куотърмейн, госпожо.

— Не това те питах.

— Опитвам се да бъда добър полицай.

— Е, някои са, други не. Може би ти ще успееш. Седни тук, защото ме заболя вратът да гледам нагоре към теб.

Той седна в също така скърцащ стол до нея.

— След като си полицай, значи знаеш коя е жената, която загина в къщата тази вечер. — Тя бутна нагоре очилата си и погледна към тлеещата съборетина от другата страна на улицата. — Май не си глупав полицай, щом си държиш устата затворена и чакаш да видиш какво знам аз. Бедната жена имаше син, който не стана човек. Той уби много хора. Молът „Даунийст“.

— Може ли да попитам откъде знаете това?

— Обръщам внимание, ето откъде. Имам изрезки от вестници от времето, когато това се случи, на някои от тях има нейни снимки. Беше се състарила, но разбрах коя е.

— Говорихте ли с нея или с някой друг за това?

— Че защо да го правя? — Жената поклати тъжно глава и погледна обратно към Рийд. — Тя се опитваше да продължи живота си, да се справя. И аз имах син, от когото не стана човек. Не е убил никого, доколкото знам, но въпреки това не излезе човек от него. Имам и друг син и дъщеря, които ме правят горда всеки ден. Положих всички усилия за тях, но от единия ми син не стана нищо. Тя беше тъжна жена с много проблеми.

— Бяхте ли приятелки?

— Тя не беше приятелка с никого. Беше се окопала там, ходеше на работа, връщаше се и се затваряше вътре.

— Някакви посетители? — подпита я Рийд.

— Единственият човек, когото съм виждала вътре, беше дъщеря й. Идваше от време на време, оставаше за кратко. Два пъти седмично й носеше храна. Виждала съм я да носи цветя на Деня на майката. Изпълняваше си дълга.

Патриша Хобарт, спомни си Рийд. По-малката сестра на Джей Джей.

— Говорили ли сте с дъщерята?

— Да, веднъж-дваж. Любезна, но сдържана. Пита ме дали някое момче няма да иска да окоси тревата, да изрине снега, такива неща, аз й казах за Джени Морал през две къщи надолу. Тя е добро момиче, помага ми, когато имам нужда, и е по-надеждна от момчетата. Джени ми каза, че дъщерята й плащала каквото поискала и й казала да не тревожи майка й. Че не била добре и се срамувала от това. Дъщерята просто изпълняваше дълга си към майката, ни повече, ни по-малко.

Той улови тона й.

— Не повече?

— Така го виждам, но аз имам високи стандарти. — Тя се усмихна, след това погледна пак към другата страна на улицата. — Жалко за къщата. Не беше кой знае какво, можеше да се направи по-хубава. Върху собственика не си струва да се изплюеш, затова я даваше на наематели, които не го караха да прави ремонти. Предполагам, че ще си прибере застраховката и ще продаде парцела.

Докато Рийд обмисляше думите й, тя го проучи подробно с поглед.

— Внукът ми е полицай. Полицай Къртис А. Слуп.

— Сериозно? Стига бе! Познавам Слупи.

Тя пак си намести очилата.

— Нима?

— Да, госпожо. Заедно бяхме в Академията, заедно бяхме новобранци. Той е добър полицай.

— Опитва се да бъде. Ако говориш с него преди мен, кажи му, че си се запознал с баба му. — Тя му протегна ръка, беше малка и деликатна като на кукла. — Госпожа Летиша Джонсън.

— Със сигурност ще му кажа и се радвам да се запозная с вас, госпожо Джонсън.

— Ти върви и бъди добър полицай, млади и красиви Рийд Куотърмейн. И може би някой път ще дойдеш да ме видиш.

— Да, госпожо.

Остави я да се люлее на стола и тръгна да търси Майкъл. Намери го да говори с Еси.

— Твой ли е случаят? — попита я той.

— Вече да. — С ръце на кръста тя изучаваше руините и отломките. — Специалистът по подпалванията вече е тук, така че ще видим. Официалното разпознаване на трупа ще отнеме известно време.

— Чух, че собственикът не си падал много по ремонтите и поддръжката.

Еси му хвърли кос поглед.

— Така ли чу?

— Госпожа Летиша Джонсън — внукът й е полицай. Познавам го, добър е. Тя седи на верандата от другата страна на улицата. Трябва да говориш с нея. Клои и Роб от съседната къща са били събудени от лаещото си куче около три през нощта. Роб станал, когато кучето събудило бебето до леглото им. Видял пожара, събудил жена си, грабнал телефона и се обадил на 911, докато излизали. Последвала експлозия, която счупила прозорците в спалнята им.

Еси вдигна вежди.

— Не си си губил времето, полицай.

— Е, и без това бях тук. Тя живеела сама, не общувала с никого, нямала други посетители освен дъщеря си. Дъщерята идвала от време на време, носела й храна два пъти седмично, наемала местно хлапе да коси тревата и да рине снега през зимата.

— Да не се натягаш да ставаш детектив, полицай Куотърмейн?

Той се усмихна.

— Догодина. — Обърна се към Майкъл. — Смяташ ли, че е подпалване?

— Не знам. Но мога да кажа, че има две точки на възникване — кухнята и всекидневната. Предполагам, че от пердетата. Не е било изтичане на газ, най-вероятно газта е от печката. Всъщност експлозията е сравнително ограничена и това ще помогне на разследващите да определят причината.

— Партньорът ми говори със съседите. Мисля да отида отсреща да си поговоря с госпожа Джонсън. Полицай Куотърмейн?

— Детектив Маквий.

— Ще поискам да бъдеш зачислен към екипа, водещ това разследване.

— Ура.

— Започни с оглед на улицата. Води си записки.

Тя пресече улицата и го остави широко усмихнат.

 

 

Симон се пречупи под неумолимия добронамерен натиск на семейството. Баща й се примири, че мечтата му най-голямото му дете да го последва в адвокатската професия няма да се сбъдне, но смяната на стратегията проработи.

Тя щеше да се съсредоточи върху обучението си по бизнес мениджмънт. Родителите й казаха, че с разпиляния й период е приключено и трябва да се стегне. Дипломата по бизнес мениджмънт щеше да я държи във форма, да й отвори врати, да й изкове бъдещето.

Тя положи усилия. Работи толкова усърдно през следващия семестър, че дори отговорната Май й каза да го кара по-леко, да си почива.

Приключи годината с оценки, които накараха родителите й да грейнат, а през лятото работи като помощник на помощника на мениджъра в счетоводния клон на фирмата на баща си.

До края на юни се върна пак на терапия.

През август, измъчвана от главоболия, отслабнала с пет килограма и с гардероб от костюми, които мразеше, Симон се замисли за момичето, което някога беше, онова, което се бе обадило за помощ, а след това се бе скрило в тоалетната.

Онова, което се страхуваше, че ще умре, преди да е живяло.

И което бе осъзнало, че има и други начини да се умре.

Тя бе избрала да живее.

Вечерта преди да тръгне за Ню Йорк, седна с родителите си и Натали.

— Не мога да повярвам, че и двете ни момичета отиват да учат в колеж — започна Тюлип. — Какво ще правим с празното си гнездо, Уорд? Натали отива в „Харвард“, а Симон в „Колумбия“.

— Няма да се върна в „Колумбия“.

— Ние сме толкова… Какво?

Симон стискаше ръце в скута си, за да не треперят.

— Връщам се в Ню Йорк, но няма да се върна в колежа.

— Разбира се, че ще се върнеш. Беше брилянтна през третата година.

— Мразех всяка минута. Мразех да работя в кантората през лятото. Не мога да продължа да правя нещо, което мразя, нещо, което не съм.

— Това го чувам за първи път. — Уорд скочи и прекоси стаята, за да си приготви питие. — Атестациите ти бяха блестящи. Също като на Натали по време на стажа й. В това семейство не се предаваме, Симон, нито приемаме привилегиите за даденост. Разочароваш ме.

Заболя я. Разбира се, че е заболя, точно както искаше той. Но се бе подготвила за това.

— Знам, че е така, знам също, че винаги мога да те разочаровам. Но ти дадох година от живота си. Правех всичко, което искаше от мен, и повече не мога да го правя.

— Защо разваляш всичко?

Тя се обърна към Натали, за да излее част от парещата болка върху нея.

— Какво ти развалям пък на теб? Правиш каквото искаш, в каквото си добра. Върви и го прави. Бъди идеалната бяла овца, аз ще съм черната.

— Сестра ти е достатъчно зряла, за да разбере, че има нужда от основа, че има нужда от цели и че има родители, които са й дали основа и я подкрепят в преследването на целите.

— Те са същите като вашите — каза Симон на майка си. — Моите не са.

— И откога имаш цели? — промърмори Натали.

— Работя по въпроса. Връщам се в Ню Йорк. Ще се запиша в курсове по изобразително изкуство…

— О, за бога — вдигна ръце Тюлип. — Знаех си, че това е работа на Сиси.

— Дори не съм говорила с нея за това. Докато се опитвах да угодя на вас, разочаровах нея. Но знаете ли какво. Тя никога не ми го е навирала в лицето, нито веднъж. Там е разликата. Никога не се е опитвала да ме вкара в кутия, в която не пасвам, само защото така иска. Ще се запиша в курсове по изобразително изкуство. Ще разбера дали съм добра в това. Ще разбера дали мога да съм нещо повече от добра.

— И как смяташ да се издържаш? — попита Уорд. — Не можеш да зарежеш образованието си и да очакваш да ти даваме пари.

— Не очаквам. Ще си намеря работа.

— В някое кафене дупка? — изсумтя Натали.

— Ако се наложи.

— Очевидно е, че не си го обмислила.

— Мамо, от седмици не мисля за нищо друго. Погледни ме. Моля те, наистина ме погледни. Не мога да спя. Не мога да ям. Гардеробът ми е пълен с дрехи, които ти си ми избрала и купила. Социалният ми живот това лято се въртя около подходящия син на приятелка, когото ти ми посочи. Дрехите не ми подхождат, а синът на приятелката ти ме отегчава до смърт. Но ги носех и излизах с него, след това лежах будна цяла нощ и умирах от главоболие. Ходя при доктор Матис от юни по три пъти седмично и плащам за това със спестяванията си, за да не разберете.

— Ще си починеш един семестър — реши Тюлип с насълзени очи. — Ще си отдъхнеш, ще попътуваме. Ще…

— Тюлип — каза кротко Уорд, който се беше върнал и седнал с питие в ръка. — Симон, защо не си ни казала, че пак си почнала да ходиш при доктор Матис?

— Защото знаех, че една от причините да се наложи да се върна при него, сте вие, а нямате вина за това. Просто действителността е такава. Аз не съм това, което сте се надявали да бъда. В главата си аз съм се затворила в онази тоалетна и се страхувам да отворя вратата. Трябва да отворя тази врата. Съжалявам — каза тя, докато ставаше, — но трябва да ми позволите. Вече съм пълнолетна и съм направила своя избор. Тръгвам тази вечер.

— Нека поговорим за това — настоя Тюлип.

— Няма какво повече да си кажем, затова тръгвам тази вечер. Багажът ми е в колата ми — добави Симон, но не им каза, че първо възнамерява да отиде до острова. Имаше нужда от този преход, преди да пристъпи в неизвестното. — Натали тръгва утре, трябва да прекарате вечерта с нея. Обичам ви, но не мога да остана тук.

Тя излезе бързо и Натали изтича след нея.

— Как можеш да се държиш така с тях? — Беше бясна и сграбчи Симон за ръката. — Ти си неблагодарна и зла. Защо не можеш просто да си нормална?

— Ти си погълнала цялата нормалност наоколо. Наслади й се.

Симон издърпа ръката си, качи се в колата си, а Натали й изкрещя:

— Егоистична, глупава откачалка.

Докато караше, си мислеше за деня, в който бе напуснала предишната си работа в кафенето. Този път не можеше да каже, че се чувства щастлива, но със сигурност се чувстваше свободна.

 

 

Цяла година работи като сервитьорка, за да си плаща наема. Не беше толкова горда и независима, че да отказва чекове от Сиси, които й помагаха да посреща други разходи като курсове и материали. Но си допълваше доходите, като позираше за студенти.

Правеше го две вечери в седмицата — три, ако извадеше късмет. Качваше се върху платформа пред курса, сваляше дрехите си и заставаше както й наредят. Тази вечер дясната ръка — сгъната в лакътя, дланта отворена и обърната нагоре, лявата ръка вдигната и между гърдите.

Не се срамуваше да позира гола, както не се срамуваше и да рисува или скулптира гол модел. А с парите си плащаше обучението, скицниците, глината, печенето, инструментите.

Беше разбрала, че е добра, и вярваше, че може да бъде нещо повече от добра.

 

 

Докато Патриша печеше торта за рождения ден на мъртвия си брат и за да отбележи годишнината от смъртта на майка си, Симон се прибра в апартамента си след дълъг ден, наля си чаша вино и се почувства щастлива.