Нора Робъртс
Островът на ранените души (30)

30.

Макар Мати да потвърди свидетелските показания на Симон, тъй като беше на десет стъпки зад Рийд, той даде показания пред Лион.

— Ще те помоля да вземеш оръжието ми.

— Не.

— Полицай Уендъл, ще те помоля да вземеш оръжието, с което стрелях, за да запазим веществените доказателства недокоснати. Не те карам да поемеш командването, само да вземеш оръжието, да го сложиш в плик, да го запечаташ и да му поставиш етикет. Имам допълнително оръжие в кобура на глезена и го нося от Деня за възпоменание.

Лион се замисли и потри брадичката си.

— Добре тогава. Ще взема оръжието, шефе.

Рийд даде показания пред федералните, докато един от лекарите на острова го шиеше в кухнята на Сиси.

Затварянето на ферибота доведе Май обратно, така че трите жени седяха заедно и отказваха да се махнат, докато покрай тях течаха процедурите на местопрестъплението.

Джейкъби се появи и седна срещу Рийд.

— Островът на спокойствието, а?

Рийд нямаше как да не се усмихне.

— Обикновено е такъв. Какво е състоянието на Хобарт?

— Откараха я с хеликоптер в Портланд. Вашата клиника не е оборудвана за лечение на толкова сериозни рани. Оперират я. Помолих бившата ти партньорка да работи с нас от онази страна на водата. Тя иска да се чуе с теб, когато имаш възможност, и пожела да ти предам, че ще се свърже със семейството ти и ще му каже, че си добре.

— Ти си свястна за федерален агент. Оръжието ми е у моя полицай Лион Уендъл — запечатано в плик. От него са произведени три изстрела. Искаш ли да ти го пратя?

— Не, аз ще се заема. Работим по вилата под наем и колата. Ако се стигне до процес, имаме всичко необходимо. Освен ако тя не е скрила нещо друго на друго място, но по всичко личи, че фалшивите й документи са били на изчерпване. Бяха й останали само два комплекта във вилата. Ясно е, че е започнала да губи контрол, откакто те простреля. Първият път. Ще говорим пак, но искам да кажа… — Тя стана и му протегна ръка. — Беше удоволствие да работя с теб, началник.

— И за мен беше удоволствие, специален агент.

Тъй като Мати отказваше да поеме командването, Рийд координираше полицаите си, говори с кметицата, когато тя се втурна по розова блуза на волани и долнище на пижама на морски звезди. Видя се и с издателя на „Бюлетин на спокойствието“.

Щеше да се наложи да направи официално изявление и да говори с репортери от континента, които се тълпяха, но това щеше да почака.

Еси бе успокоила семейството му, той също щеше да се свърже с тях малко по-късно.

Остави всичко друго засега и седна срещу Симон, Сиси и Май.

— Как сте? — Сложи ръка първо върху коляното на Сиси.

— Ще бъда по-добре след две дръпки трева, но ще изчакам, докато ченгетата се разкарат, за да не засрамвам началника на полицията.

— Оценявам го. Съжалявам, че не дойдох по-бързо. Съжалявам, че не я намерих, преди тя…

— Млъквай. Млъквай. Млъквай. — Симон хвана лицето му и притисна устните си в неговите, като изля сърцето си до капка в тази целувка. — Направи точно това, което беше обещал. Аз също. Така че млъквай.

— Ще ви донеса уиски — реши Сиси.

— За мен ще трябва да е кафе. Дежурен съм.

— Аз ще донеса. Ти остани тук. — Май потри ръката на Сиси, стана и прегърна Рийд през шията. И остана така. — Те са моето семейство — каза му тя. — Вече и ти. — Тя се изправи и тръгна към кухнята.

— Тези момичета се държат с мен като със старица — оплака се Сиси. — Не ми харесва, така че не го прави и ти. Кога ченгетата ще се махнат от къщата ми? Присъстващите се изключват.

— Няма да отнеме още много време. — Той погледна назад към счупената стъклена врата. — Ще й сложим дъски.

Тя кимна.

— Май иска да се обади на семейството си. Новината ще се разпространи и тъй като не им е казала, че ще идва, те ще се тревожат за мен и Симон. Тюлип, Уорд и Натали също.

— Можете да се обадите на семействата си.

— Тогава ще донеса уиски и ще направя точно това. — Сиси стана. — Оставете човека на мира за минута. — Тя се наведе към Рийд. — Ти си отговор на всичките ми молитви към всички богове и богини. Разкарай тези ченгета колкото можеш по-бързо, трябва да опуша къщата с градински чай. И отведи Симон у дома.

— Тази вечер ще останем тук — каза й Рийд.

— Защото съм старица ли?

Той бутна демонстративно Симон настрани и прошепна в ухото на Сиси:

— Ти си любовта на живота ми, но трябва да се примиря с нея. — Когато тя се разсмя, Рийд я целуна по слепоочието. — А и Симон няма да се премести при мен преди двайсет и трети, когато ти ще дойдеш на вечеря.

— Приемам. Май, налей ми уиски, налей и на себе си каквото пиеш. След това ще се качим и ще се обадим на семействата си. Моето ще изпадне в истерия, така че питието за мен нека е двойно. Ще говорим сутринта — каза тя на Симон и се усмихна на Рийд. — На боровинкови палачинки с „Блъди Мери“.

— Тя все още може да промени решението си — каза Рийд, докато взимаше кафето, което Май му бе донесла.

— Може ли да излезем навън за минута? — попита Симон.

— Разбира се. Все още съм началник на полицията. Не позволявай на случилото се да ти развали отношението към къщата, към плажа, към всичко.

— Няма — каза му Симон, когато излязоха на двора и тя пое дълбоко дъх. — Не може.

Долу на плажа още светеше, полицаите вършеха работата си. Не й пукаше. Той беше тук.

— Когато те си тръгнат, може ли да се разходим по брега? — Тя сведе глава върху раненото му рамо. — Наша версия на тревата и градинския чай.

— Да го направим.

— Трябва да се обадиш на семейството си.

— Еси говори с тях и те знаят, че съм добре.

— Трябва да им се обадиш. Те имат нужда да чуят гласа ти. Направи го веднага. Аз ще почакам.

— Ти се обади на твоето семейство, а аз ще се обадя на моето.

— Сиси вече говори с мама и татко.

— Обади се на сестра си.

— Прав си. — Симон въздъхна. — Прав си.

Докато говореше със сестра си, чу как Рийд омаловажава опасността по телефона, докато успокоява все още тревожния Барни, галейки го дълго и внимателно.

Не го винеше, че омаловажава случилото се, защото тя направи съвсем същото. Тежките истини можеха да почакат още малко.

Остави телефона, загледа се във водата и зачака Рийд.

— Ще дойдат утре — каза той на Симон. — Не можах да ги разубедя.

— Добре, защото и Натали ще пристигне с Хари, обзалагам се, че и родителите ми ще направят същото.

— Значи трябва да запалим грила.

Тя целуна превързаното му рамо.

— А утре ще ми разкажеш всичко. Дочух някои неща, но и ти ще ми разкажеш. Не тази вечер, утре. Освен ако вече не е утре, но ще го направиш на сутринта след палачинките.

— Договорихме се. Ти ме спаси. Тя можеше пак да ме простреля лошо.

— Не мисля. Видях всичко и не мисля така. Но можем да кажем, че взаимно се спасихме. И той помогна — добави тя, като погледна към Барни.

— Кокали от черен хайвер до живот.

— И с дъх на шампанско.

— Барни го чака луксозен живот. Извинявай. — Рийд извади телефона си. — Джейкъби? Да. — Той издиша тежко. — Да, благодаря, че ми каза.

Той се взря за миг в телефона, след това го прибра.

— Не е оживяла. Хобарт. Обявили са смъртта й в 12:38.

— Двайсет и втори юли — добави Симон. — Точно тринайсет години по-късно. — Тя стисна ръката му. — Сиси би казала, че това е карма или намеса на съдбата, и няма да сгреши. Това е затворена врата, Рийд, и за двама ни. И за всички хора, които е искала да нарани, защото са оцелели.

— Тя е чула сирените, няма как да не ги е чула, но дори не се опита да избяга. Така че — да, това е затворена врата.

Рийд обърна ръцете й и ги целуна. Тя ги беше одрала малко на скалите.

— Ще се разходим по плажа — каза й той — и ще започнем следващата част от живота си. И тъй като вече те убедих да направиш първата стъпка, да се преместиш при мен, ще започна да те убеждавам за втората. Особено след като вратата е затворена и аз съм ранен.

— И каква по-точно е втората стъпка?

— Трябва да поговорим за някои неща. Така и не ми отговори дали искаш голяма сватба. Аз съм по-скоро за нещо семпло, но съм адаптивен.

— Не колкото си мислиш. Първата стъпка дори още не се е случила.

— Днес е денят. Плюс това, ох! Ранен съм. Вече си тръгват. Да се разходим по брега.

Тя тръгна с него по стъпалата, по които часове преди това беше тичала заедно с най-важната жена в живота си.

Луната вече пръскаше светлина върху водата, разливаше сребро по скалите, които бяха подслонили нея и жената, която и двамата обичаха.

Симон не погледна към пясъка, където се бе проляла кръв. Времето, вятърът и дъждът щяха да я отмият. Тя щеше да излее загиналите от бронз и те щяха да останат с тях. Щеше да тръгне с него към утрешния ден и той щеше да остане.

Двамата заедно щяха да се грижат за дома си и за доброто сладко куче и да си спомнят, че всеки ден е безценен дар.

Обърна се към него.

— Не мисля, че съм готова да бъда убедена за втората стъпка, въпреки че си ранен.

— Кръв. Игли. Шевове.

Тя отново докосна рамото му с устни.

— Само искам да кажа, че засега предпочитам нещо семпло.

Той се усмихна и целуна пръстите й, след това тръгна с нея по плажа, а кучето подтичваше по петите му.