Нора Робъртс
Островът на ранените души (18)

18.

Рийд се облече за първия си ден като началник. Имаше униформа — бежова риза и бежови панталони, дори и шапка — но избра джинси и светлосиня риза. Щеше да слага униформата за специални случаи, но се довери на думите на баба си и реши, че трябва да започне така, както иска да продължи.

Обу си ботите, които не бяха нови, но не и прекалено износени, и тъй като през март духаше студен вятър, сложи и коженото яке, което имаше от около десетилетие.

Прикрепи служебното си оръжие към колана си.

Предпочете да извърви пеша разстоянието от един километър до селото. Да намали въглеродния си отпечатък, а и като началник в участъка имаше кола за него.

Разходката му даде време да се успокои. Не че беше притеснен. Живееше на острова от близо три месеца и вече бе напипал пулса му. Много от неговите 1863 жители на възраст от седем месеца до осемдесет и осем години не вярваха, че ще издържи зимата.

Но той бе издържал.

Някои от тях смятаха, че няма да изкара лятото като началник.

Но той щеше да го изкара.

Не просто харесваше живота си тук, това място беше неговият живот.

Имаше и друга мисия и щеше да работи по случая „Хобарт“, докато откачената кучка чуе как се затръшва вратата на килията й; но от днес негов приоритет трябваше да бъде островът.

Забеляза два елена в участъка от гората, който смяташе за свой, и прие това като положителен знак. Топящият се сняг бе разкалял почвата под краката му и в нея се бяха образували локви и островчета. Но зимата още не бе свършила, поне според старците, които следобед висяха в „Изгрев“, пиеха кафе, играеха карти и се шегуваха.

Всички те бяха постигнали консенсус, че ще трябва още един североизточен вятър, за да издуха зимата и да донесе пролетта.

Не смяташе да им противоречи.

Подмина някои от ваканционните вили, които щяха да останат затворени до лятото. Вандализмът, дори и от хлапета аматьори, беше рядко явление. Всеки познаваше всекиго и всеки знаеше, че островната икономика до голяма степен зависи от летовниците.

Още няколко къщи на местни. Рийд си бе набелязал да се запознае макар и само повърхностно с всички, които живееха тук целогодишно.

Художници, фотографи, магазинери, готвачи, градинари, пенсионери, занаятчии. Двама адвокати, няколко медицински работници, механици, майстори (и майсторки) и т.н.

Всички те движеха живота на острова.

Сега и той беше част от тях.

Загледа се във ферибота, който се плъзгаше към континента. Някои имаха бизнес тук и се хващаха на работа извън сезона. Малка група пращаше децата си в частни училища. Четиридесетминутното пътуване не беше толкова дълго, поне така му се струваше. Нямаше задръствания все пак.

Мина покрай фериботното пристанище, където си спомняше как колите се редяха на опашка, за да се приберат след летен ден на Острова на спокойствието.

Влезе в селото. Също като летните вили, повечето магазини и ресторанти бяха затворени до летния сезон. Някои щяха да бъдат освежени с нова боя, когато настъпи пролетта, и избелелите им дъски щяха да станат ярки, за да привличат посетители и техните пари.

Оттам марината и плажът предлагаха всичко, което летовниците биха могли да поискат: слънце, пясък, вода и водни спортове.

Стигна до „Изгрев“, влезе и го посрещна миризма на бекон и кафе.

Барманката Вал с яркорусата коса и розовата престилка му се усмихна весело.

— Добро утро, началник.

— Добро утро, Вал.

— Нервно ли ти е първия ден, а?

— Не чак толкова. Ще ми трябват шест големи кафета за навън. Две черни, едно само със сметана, едно със сметана и захар, едно със сметана и двойна доза захар и едно с ваниловия ви крем и тройна доза захар.

Тя му кимна и отиде да вземе каната.

— Черпиш участъка?

— Струва ми се подходящо в първия ден.

— Правилно. Ще отбележа какво има в тях, за да знаеш. Може би ще вземеш и кейк с тях.

— Дал съм поръчка за дузина понички от пекарната. Ченгета, понички. При нас е така.

Докато Вал изпълняваше поръчката, Рийд поздрави някои от редовните посетители за закуска: двама посивели мъже с толкова силен акцент от Нова Англия, че трябваше да си пренастрои ушите, за да разбере какво казват; управителят на сезонния пансион за домашни любимци; блогър, който пишеше за птици, с фотоапарата си, очила за поход и тетрадка; банковият мениджър; местният библиотекар.

— Благодаря, Вал.

— Успех днес, началник.

Рийд понесе таблата с кафетата към пекарната, взе дузина понички и поговори набързо с жената, управляваща „Ваканционни имоти под наем“, която чакаше за кифлички за брейнсторминг събрание.

Продължи, зави надясно и тръгна към избелялата едноетажна сграда с тясна покрита веранда. На табелата на тревистата ивица между тротоара и верандата пишеше: „Полицейски участък — Остров на спокойствието“.

Като крепеше с усилие кафетата и поничките, Рийд изрови ключовете, които предшественикът му бе дал предната вечер на бира за сдаване на поста. Той отключи вратата, пое дълбоко дъх и влезе в новия си дом точно в седем и двайсет.

Сиси, която твърдеше, че е самотна вещица, освен че си падаше малко ясновидка, бе настояла за някакъв ритуал. Пречистване, отваряне, нещо подобно. Не виждаше нищо лошо да й позволи да запали няколко свещи, да размаха китка градински чай и да попее.

Огледа се из помещението, което с очите на градско ченге виждаше като хамбар. Бюрата на подчинените му — четири, на двойки срещуположни места, и още две за летните кадри. Диспечерската станция беше до дясната стена. Столовете за посетителите бяха строени покрай лявата. Имаше окачена карта на острова и растение с много жалък вид в саксия в ъгъла.

Желязната врата водеше към три килии в дъното. Друга — към малка стая за оръжия. Една тоалетна, унисекс, миниатюрна стая за почивка с котлон за кафе, малък хладилник и микровълнова печка. Маса, покрита с издраскан линолеум, която се надяваше да смени, стига да намери средства в бюджета си.

Той имаше бюджет. Това не беше ли ритник в задника?

Тръгна из хамбара към тесния коридор, който в единия си край водеше към стаята за почивка, а в другия — към тоалетната и неговия кабинет. Влезе в кабинета си, остави кафетата и поничките, свали си якето и го окачи на закачалката до вратата. Бюрото му бе обърнато към вратата на основното помещение и щеше да го остави така. Имаше приличен стол, компютър, бяла дъска за графиците, коркова дъска, шкафове и един-единствен прозорец, през който влизаше слънчева светлина.

Имаше си собствен котлон и след време смяташе да го смени с истинска кафемашина.

— Така — каза на глас.

Отиде зад бюрото си, включи компютъра и въведе паролата. Предната вечер, по време на магическия ритуал на Сиси, беше създал документ, който сега отвори, прегледа и изпрати.

Когато чу вратата на участъка да се отваря, стана, взе кафетата и поничките и отиде в основното помещение.

Не се изненада, че Мати Стивънсън е дошла първа.

— Шефе — каза тя малко хладно и малко троснато.

— Благодаря, че дойде толкова рано. Черно кафе. — Извади чаша от подноса.

Тя се намръщи.

— Благодаря.

— Понички. — Отвори капака на кутията. — Първа си, така че избирай.

Тя продължи да се мръщи и той сложи кутията на най-близкото бюро.

— Когато извикам всички половин час по-рано, най-малкото, което мога да направя, е да донеса кафе и понички.

Докато тя се чудеше коя да избере, влязоха Лион и Ник.

— Началник Куотърмейн — каза Лион дружелюбно, но официално.

— Кафе — каза Рийд и подаде чашите. — Понички. — Размаха пръст към кутията.

Влезе Сесил.

— Здравейте. Закъснях ли?

— Точно навреме — каза му Рийд и му подаде кафето.

— Еха, благодаря, шефе. Хей, точно както го обичам.

— Вземи си поничка и сядай.

— Проклетото куче! — Дона се втурна вътре. — Не знам защо оставих Лен да ме убеди да си взема куче. Какво е това? — попита тя, докато сваляше пухкавото си яке и издърпваше приличащия на боа шал. — Да няма купон, това не е ли полицейски участък?

— Събрание. — Рийд й подаде последното кафе. — Вземи си поничка.

— Понички. Накрая ще свършим като шайка дебели ченгета. — Но си взе.

— Оценявам, че всички дойдохте по-рано. Снощи пих бира с началник Уикет и той пожела да ви кажа, че ви благодари за работата, която сте свършили под негово ръководство. Няма да променям много неща тук.

— Много неща? — изсумтя Дона и захапа една пълна с желе поничка.

— Точно така. Ще си поиграя малко с бюджета, да видим дали мога да взема нова маса в стаята за почивка. Ще запазя политиката на отворената врата на началник Уикет. Ако вратата ми е затворена, значи има причина за това. Иначе е винаги отворена. Ако Дона все още не е раздала на всички мобилния ми телефон, вземете го от нея. И ще ми трябват вашите. Искам да държите телефоните си заредени и у вас през цялото време. И когато сте дежурни, и когато не сте. Знам, че началник Уикет е използвал бялата дъска за графиците. Аз ще използвам компютъра. Направил съм графика за следващия месец. Ще бъде на компютрите ви. Ако някой има нужда да се размени или иска почивка, можете да се разберете помежду си. Просто искам да знам. Ако не можете да се разберете, ще измислим начин.

— И твоят график ли е там? — поиска да знае Мати.

— Да. Докато сме тук, може ли някой да ми каже какво, по дяволите, е това нещо?

Всички погледнаха към болнавото растение.

— Много грозно — каза Дона. — Съпругата на началника му го даде по незнайна причина. Трябва да го избавим от мъките му.

— Виж, Дона… — започна Сесил.

— Началникът зачерняше всички растения. Не се обиждай, Сесил.

Сесил, единственият чернокож в стаята, се ухили.

— Аз също. Но не можем просто да го изхвърлим. Не е редно.

— Някой да се оправя добре с растенията? — попита Рийд. — За себе си не знам. Никога не съм се опитвал да отглеждам нещо.

Всички като един се извърнаха към Лион.

— Добре, Лион, ти отговаряш за това нещо там. Ако умре, ще му направим прилично погребение. И преди да започне цъфтежът, може би ще ми кажеш нещо за лупините и всичко друго, което ще порасне в двора ми.

— Ще ти помогна.

— Страхотно. Още нещо лично. Мисля, че ще ми трябва някой, който да чисти дома ми веднъж или два пъти в месеца. Нямам предвид вас. — Нямаше как да не се засмее, защото лицата им бяха в диапазона от каменни до отвратени. — Питам за предложения.

— Кейли Майкъл и Хестър Дарби отговарят за „Ваканционни имоти под наем“ — каза му Дона. — Наемат допълнителна работна ръка през летния сезон, но Кейли и Хестър са местни.

— Запознах се с Хестър.

— Тъй като си сам мъж без домакински умения в голяма къща, ще е по-разумно да наемеш и двете. Ще свършват по-бързо и са добър екип.

— Благодаря. Ще говоря с тях. Ако някой има въпроси, коментари, ехидни забележки, сега е моментът. Ако са по-лични въпроси, коментари и ехидни забележки, можем да се видим в кабинета ми.

— Ще бъдем ли порицавани за ехидни забележки?

Той погледна Мати право в очите.

— Май предстои да разберем. Не съм много строг, но не съм и мекушав. Ще трябва да ми намерите слабото място. Вижте си графиците. Аз ще съм в кабинета си.

Взе си поничка, докато излизаше.

След по-малко от десет минути на вратата му се почука.

— Влез, Ник.

— Сложил си ме дежурен следващата събота вечер. Тогава празнувам шест месеца от сватбата и обещах на Тара, съпругата ми, да я заведа в Портланд в хубаво заведение. Сесил каза, че може да се смени с мен.

— Ще го оправя. Как се запозна с Тара?

— Беше се хванала с приятелка на работа през лятото на острова преди две години. Спасителка. Извади от водата един тип, който после се оказа, че получил инфаркт и за малко да се удави. Извади го, направи му изкуствено дишане, върна го към живот. Аз патрулирах на плажа, така че говорих с нея, взех й показания и т.н. И това беше.

Той се усмихна с блеснали очи.

— Както и да е. Благодаря, шефе.

Минути по-късно влезе Мати, седна и скръсти ръце.

— Да не би да следва ехидна забележка?

— Зависи. Започва като коментар и въпрос. Дали ще има ехидна забележка, зависи от отговора ти.

Той се облегна.

— Давай.

— Началник Уикет беше добро ченге, добър шеф и добър полицейски началник, но имаше един пропуск. Имаме само една тоалетна.

— Така е и не виждам как мога да разтегля бюджета, за да добавя още една.

— Не ми пука за това. Пука ми, че пропускът на шефа беше, че очакваше аз и Дона да се редуваме да чистим тоалетната. Защото имаме яйчници, така мислеше той.

— Не споделям този начин на мислене. Освен ако не успея да разтегля бюджета и да наема някой да идва веднъж седмично…

— Мъжете са миризливи и мърляви. Веднъж седмично не стига.

— Добре тогава, два пъти седмично, ако успея да намеря пари за външен човек. Ако не, всекидневно почистване, пълна ротация. Включително и за тези с яйчници. Ще изпратя заповед за това.

— Ти включен ли си в ротацията?

Той й се усмихна.

— Аз съм началник на полицията. Това означава, че не чистя тоалетни. Но ще се постарая да не съм миризлив и мърляв.

— Тоалетната хартия трябва да е на поставката, а не на проклетата мивка.

— Ще добавя и това.

— Седалката на чинията се сваля.

— Мили боже. — Рийд се почеса по врата. — Какво ще кажеш капакът и всичко останало да се свалят след всяко ползване? Само седалката? Това значи, че имам любимци.

— Така е справедливо. — Мати се поколеба.

— Още ли има?

— Само полицаите трябва да се редуват да чистят тоалетната.

— Защо не и Дона? Тя не я ли ползва?

— Трябва да клекнеш, за да измиеш чинията. Тя е във форма и е гъвкава, но знам, че я болят коленете.

— Добре, само полицаите. Благодаря ти, че ми каза.

Тя кимна и стана.

— Защо си ме сложил да патрулирам с Ник и Сесил, а не с Лион?

— Защото и двамата имат нужда от обучение, а ти и Лион — нямате.

— Преди…

— Вече не е преди. Зарадвай се на тоалетната си победа, полицай. — Той чу телефона в общото помещение да звъни. — Ако това е повикване, вие с Ник сте първи. Да действаме безопасно.

До края на първия ден Рийд свърши още неща — направи компромиси, но в повечето случаи удържаше позицията си. Пое няколко обаждания, за да е в течение на нещата.

В края на първата седмица заключи участъка, чувствайки се доволен и стабилен. Остави колата си пред полицията, предпочете да върви пеша. Ако имаше обаждания след работно време, щеше да вземе личния си автомобил. Купи някои неща на пазара и тръгна към дома си, а въздухът миришеше на буря.

Синоптиците от „Изгрев“ казаха, че североизточният вятър настъпва. И тъй като официалната метеорологична станция потвърди това, той смяташе да затвори капаците на прозорците, за да е готов, в случай че се получи съобщение за поражения от буря, нещастни случаи или паднали дървета.

Дърветата му се люлееха под свистящия вятър, но те и преди бяха оцелявали в бури. Пое към задната страна на къщата, към кухнята.

Забеляза колата на Симон, паркирана до неговата, и си помисли: „О, да. Най-накрая!“.

Не я видя, затова заобиколи откъм страната на къщата с лице към водата. И тя беше там, стоеше срещу вятъра, а косата й се развяваше. Сега бе в цвета на любимия махагонов бюфет на баба й.

Сърцето му затупа: туп, туп, туп. Почуди се дали винаги ще става така.

— Здравей — извика той. — Хубав бриз, а?

Тя се обърна, очите блестяха, лицето й грееше.

— Няма нищо по-хубаво от настъпваща буря. — Приближи се към него. — Как мина първата седмица?

— Не беше зле. Искаш ли да влезеш?

— Да.

Симон тръгна с него, наблюдаваше го, докато отваряше плъзгащата се стъклена врата към кухнята.

— Не заключваш ли?

— Ако някой иска да влезе, просто ще счупи стъклото. — Той остави покупките на плота. — Искаш ли питие?

— Какво предлагаш?

— От виното на Сиси. — Имаше по бутилка бяло и червено. Вдигна ги във въздуха.

— Ще пия каберне. — Симон се разходи. — Хубав диван. Имаш нужда от малко възглавнички.

— Жените имат нужда от възглавнички. Аз съм мъж.

— Мъж, който вероятно иска жени да сядат на дивана му.

— Имаш право. Значи — възглавнички. Не знам нищо за тях обаче. — Отвори кабернето.

— Ще се справиш. — Тя отиде до картината. — А това е прекрасно.

— Най-хубавият ми подарък. — Взе бира за себе си и й занесе виното. — Искаш ли да те разведа?

— Да, след минута. Добре си започнал тук долу. Имаш нужда от още произведения на изкуството, няколко стола, още една-две маси, включително и тук, за да има къде да седнеш, когато поканиш някого на вечеря.

— Не мога да готвя. Е, само бъркани яйца и ПСБ.

— ПСБ?

— Печено сирене и бекон. Специалитетът на заведението заедно със замразената пица. Гладна ли си?

— По-скоро любопитна. — Седна на облегалката за ръце на дивана и отпи от виното. — Последния път, когато те видях, а това беше преди повече от две седмици, ти ме целуна и ми каза, че съм най-красивата жена, която си виждал някога.

— Така е.

— Но не направи нищо повече.

Той вдигна тост с бирата и отпи.

— Но ти си тук, нали?

Тя вдигна вежди и една от тях изчезна под махагонов кичур.

— Това може би те прави умен, стратег или късметлия. Чудя се кое от трите е?

— По малко и от трите. Реших, че притискането ще е грешка.

— И си прав. И също така реши, че като изчакаш, аз сама ще дойда?

— Надявах се. Но трябва да ти кажа, че можех да издържа само още два дни, преди да тръгна към теб. Обмислях как да го направя елегантно.

— Добре тогава. — Тя стана. — Имам нещо за теб в колата. Не бях сигурна дали да ти го дам. На първо място, не бях сигурна, че ще подхожда на дома ти. Мисля, че ще подхожда. — Подаде му чашата си. — Защо не ми налееш още, докато го донеса?

— Разбира се.

Той й доля вино и се почуди как да разбира поведението й. Тя не точно флиртуваше, по-скоро разговаряше. Помисли си, че би се удавил в странната си зелена вана, ако тя реши да си останат само приятели.

Симон се върна, подаде му кутия и взе чашата.

Рийд разряза връзките с джобното си ножче и започна да къса опаковката. Извади скулптура на жена, не по-голяма от ръката му. Беше изключителна, кацнала върху нещо като стъбло с напъпил цвят, самата тя бе като цвете с посипана по раменете коса, която стигаше до крилете й.

Беше вдигнала ръка към косата си, сякаш да я отметне от лицето си, устните й бяха извити в усмивка, а очите й с дълги мигли показваха, че се забавлява.

— Феята на твоята къща — каза му Симон. — За късмет.

— Мили боже, първо оригинал на Ленън, а сега оригинал на Симон Нокс.

— Някои мъже могат да решат, че феята е прекалено момичешка.

— Аз мисля, че е прекрасна. — Той я постави на полицата над камината до ъгъла на картината, най-близо до мястото, на което бяха нарисувани двамата със Сиси. — Тук става ли?

— Да, става. Трябва ти свещник от другата страна. Нещо интересно и нещо не чак толкова…

Той се приближи и я целуна малко по-настойчиво от първия път.

— Благодаря.

— За нищо. — Този път тя отстъпи назад. — Какво ще кажеш да ме разведеш?

— Много подходящ момент. Наех екип за почистване два пъти месечно. Идваха днес.

— Кейли и Хестър. Чух.

Той я разведе из основното ниво. И тя като Еси и Сиси даде свои предложения.

Спря пред затворена врата.

— Кабинет — каза той и постави ръка върху бравата, за да остане вратата затворена. Със сигурност не искаше тя да види дъските му. — За него се грижа сам, така че вътре е доста разхвърляно. Имам стая за гости ей там.

— Наистина е хубава, гостоприемна.

— Партньорката ми имаше идеи, така че се опитах да ги следвам. Надявам се, че със съпруга й ще я използват това лято. Имат дете, но имам и втора стая за гости, или ще имам след време. И родителите ми. Сестра ми и семейството й. Брат ми и неговото.

— Банята е хубава. Тя ли е основната?

— Не, основната е в другия край.

По пътя Симон се спря до това, което той наричаше ретро зелено.

— Това е… просто очарователно. Всеки друг би изкъртил всичко тук, но ти си я оставил и е страхотна.

— И сега трябва да си призная, че първата ми мисъл беше да я изкъртя. Еси, партньорката ми, беше на друго мнение. И ми прати завесата за душ на морски кончета, хавлиите и дори огледалото над мивката с рамка с мидички. Единственото, което съм купил аз, е шкафът под мивката. О, и накарах Джон Прайър да смени крановете. Бяха доста ужасни.

— Но си запазил стария стил. От средата на века. Трябва ти русалка — реши Симон. — Намери си хубав плакат със секси русалка, сложи го в бяла рамка в стил шаби шик като шкафа под мивката и го окачи на стената.

— Русалка.

— Секси русалка.

Тя излезе и го последва към спалнята.

— Я да видим. — Влезе и се завъртя. — И това ли са идеи на партньорката ти?

— Някои. Тя настоя да си купя легло.

— Щом си нямал, на какво си спял?

— Беше легло. Нещо като легло с матрак върху дървена рамка с пружини върху пода. В Портланд живях в един апартамент, истинска дупка. Нанесох се там след колежа и останах, защото исках да си купя свой дом. А за това трябва да пестиш, да намериш подходящото място. Не беше от апартаментите, в които се замисляш за мебели.

— Тук си се замислил. Цветовете са хубави, силни, но отпускащи. Харесва ми, че не си взел нов скрин. Ти ли го боядиса в тъмносиньо?

— Намерих го на вехтошарския пазар — взех някои неща оттам. Чекмеджетата имаха нужда от малко поправка, но вече беше боядисан. Видях го и си помислих: „Имаме сделка“.

— Няма пердета на френския прозорец към терасата. Никога не бих сложила пердета на тази гледка. Ако искаш да спиш до късно, завий се през глава. — Тя се обърна към него. — Случва ли ти се сутрин да се събудиш и да си помислиш: „Всичко това мое ли е?“.

Той се огледа и закима.

— Общо взето, всеки ден.

Тя отвори вратата и остави вятъра да влезе.

— Боже, усещаш ли как преминава през теб? Цялата тази сила и красота. Енергията.

Косата й се развя на диви вълни. Кожата й сякаш искреше на фона на разгневеното бурно небе. В далечината той видя първата светкавица.

— Да.

Тя затвори плавно вратата, обърна се, косата й беше разрошена и секси, лицето й блестеше. Отиде до нощното шкафче и остави чашата си.

— Подложка.

— Ако оставя чаша или бутилка без подложка, ще чуя гласа на майка ми, а тя може да говори много нервно и хладно: „Рийд Дъглас Куотърмейн, не съм те учила така“. Така че… подложки, защото понякога на човек му се иска да се излегне с бира.

— Така е. — Симон се приближи към него и впила очи в неговите, започна да разкопчава ризата му.

Той като насън я сграбчи лудо, взе това, което толкова отчаяно искаше.

За своя изненада, както и за нейна, хвана заетите й ръце със своята свободна.

— Ще забавя малко нещата — каза.

Тя пак вдигна вежди.

— О?

Рийд трябваше да си поеме дъх и да се отдръпне. Тъй като имаше само една подложка подръка, сложи бирата си на чинията, в която всяка вечер изсипваше монети.

— Да не би грешно да съм разчела сигналите?

— Не. Отличен 6 по разчитане и осмисляне. Искам те от първата секунда, в която те видях да слизаш по стълбите на купона на Сиси. Не, излъгах — поправи се той. — Искам те, откакто видях онази картина, която Сиси нарича „Изкушение“.

— Оттам и името — каза тя, без да откъсва поглед от него.

— Да, добро заглавие. Но на купона те видях. Видях те да слизаш по стълбите и всичко се преобърна. Всичко спря, след това отново тръгна. Беше невероятен миг, Симон.

— И преди си имал такива.

Когато тя понечи да се извърне и да посегне към чашата си, той сложи длан на рамото й.

— Не и такъв. Нека да изясним нещо. Това пак е невероятен момент. Просто искам да го забавя.

— Не искаш ли да правиш секс с мен тази вечер?

— Казах, че искам да го забавя малко. Не съм казвал, че съм си изгубил разсъдъка. Искам те тази вечер. Ще те имам тази вечер, стига да не си тръгнеш. Просто искам да забавя нещата.

Той я притегли и я целуна по устата.

Целуна я дълго и бавно, в контраст с бурята, която започваше от другата страна на стъклото. Нежно, меко, замечтано.

— Не си тръгвай — прошепна той.

В отговор тя го прегърна през шията и направи целувката още по-дълбока.

— Колко бавно? — попита тя.

— Много бавно, поне в началото. — Той свали якето от раменете й. — Сънувал съм доста горещи сънища с теб в това легло. Можем да стигнем и до тях.

Върна се на устата й, а вятърът навън напираше. Падаха светкавици, а след тях трещяха гръмотевици.

Тя го бе подценявала, сега вече го знаеше. Беше толкова сигурна, че няма да се задълбочат, че ще се отърве от тази проклета тръпка, която бе посял в нея.

Но Рийд я бе примамил да иска повече, да дава повече, да чувства повече.

Когато той я вдигна от пода, тя усети как сърцето й подскочи, чу как дъхът й спря. След това той пак намери устата й. Боже, беше добър в това. Когато я постави на леглото, тя го притегли към себе си и пое цялата му тежест и форма, преди да се претърколи отгоре.

— Мога да съм бавна. — Стрелна устни към неговите, докосна ги леко, колкото да го подразни. — Но го искам.

Като се взря отново в него, довърши разкопчаването на ризата му и изрита обувките си. Легна върху него и захапа брадичката му.

— Харесвам лицето ти. Издължено, ъгловато, очите ти са кротко зелени, макар че никак не са кротки. Правих скици на лицето ти.

— Така ли?

— Опитвах се да реша какво да те правя. — Тя отметна коса и му се усмихна. — Реших това. — Прокара ръце по тялото му, но се спря стресната. — Имаш пистолет.

— Извинявай. Извинявай. — Той я претърколи по гръб и седна. — Бях забравил. — Разкопча оръжието и го пъхна в чекмеджето на нощното шкафче.

— Забравил си, че го носиш, защото е част от теб.

— От работата ми.

— И от теб.

Той се обърна и я видя на колене зад него.

— Всичко е наред — каза му тя. — Просто ме стресна за миг. Но кой разпознава по-добре добрите от лошите от теб и мен? Сега вече наистина искам да ме съблечеш.

— Мога да го направя.

— Но първо трябва да си свалиш обувките, за да мога да направя същото с теб.

— Добра идея. — Той се наведе, задърпа връзките.

— Откога не си го правил?

— От… — За малко да каже: отпреди прострелването. — От миналата есен, по една или друга причина.

— Дълго време. И за мен беше дълго. По една или друга причина. Може би можем да забързаме нещата. Съвсем малко.

— Също така добра идея. — Той се обърна, коленичи пред нея и свали пуловера й. Тя носеше черен изрязан сутиен. — Боже. Извинявай, но ще ми трябва един момент.

Когато я прегърна, тя отпусна глава назад.

— Имаш един момент. Или два. Добър си с ръцете, Рийд. Силни са, уверени.

— Отдавна искам да те докосна с тях. Ето така.

— Никога не ме притисна.

— Струваше си да почакам.

Тя вдигна глава и отвори очи.

— Чакането свърши.

Отметна ризата му, притисна се към него и се отдаде на следващата целувка. Вече по-жадна. По-страстна. Дръпна колана му, когато желанието я заля.

В стаята край тях избухна светлина от светкавиците, бурята отвърна с рев. Дъждът плющеше, блъскан от виещия вятър.

Той я бутна назад и издърпа джинсите й, после тя издърпа неговите.

— Ще го караме по-бавно после — успя да каже Симон.

— Най-добрата идея досега. Позволи ми…

Устата му бе навсякъде по нея. Имаше толкова много да вкуси, толкова много да усети. Когато ръцете му я намериха, гореща, влажна, готова, тя се изви към него с дрезгав стон.

— Не се бави, не се бави.

— Не мога.

Той я съблече докрай и влезе в нея.

Светът се разтресе най-накрая, най-накрая той се остави да получи нещо. Хвана ръцете й, сякаш искаше да ги върже за леглото. Краката й се сключиха около него, бедрата й горяха, тя искаше още и още.

Стисна го здраво и настойчиво като юмрук, но той се държеше, едвам се държеше, за да удължи мига, дори след като тя извика.

Тя отново се възбуди, стенеше все по-силно, издигаше се и се спускаше с него.

Този път, когато стигна до кулминацията, каза името му. И потънал в нея, той също свърши.