Нора Робъртс
Островът на ранените души (23)

23.

Селийна се свести и простена. Ужасен махмурлук, помисли си тя, изтощена и замаяна. Главата я болеше, очите й пулсираха, гърлото й бе напълно сухо, а стомахът й се бунтуваше.

Колко питиета бе…

И тогава си спомни.

Разбуди се рязко и светлината прониза очите й като шило. Когато се опита да вдигне ръце, за да се предпази, усети болка от свинските опашки.

Изпищя диво и истерично.

— Боже, много си кисела, когато се събуждаш. — Патриша се появи пред погледа й с чаша кафе в ръка. — Сигурно се чувстваш доста зле, а пищенето само ще те накара да се почувстваш още по-зле. Никой няма да те чуе, така че не си прави труда.

— Къде сме? Защо правиш това? Боже, не ме убивай.

— Дълбоко в северните гори сме. И вече ти казах защо — искам да разкажа историята си. Ако исках да те убия, вече щеше да си мъртва. Успокой се. — Подаде й чаша със сламка. — Само вода. Трябваш ми будна и готова за работа. Извинявай за иглата в шията. Но така е по-добре и за двете ни.

Цялото й тяло се разтрепери, когато погледна Патриша в очите. Пикочният й мехур заплашваше да се изпразни.

— Няма нужда да правиш това. Казах ти, че няма да се обадя на полицията.

— Да, повярвах ти за това. Искаш историята, така че няма да се обадиш веднага на ченгетата. Но така е по-добре. — Патриша извъртя очи и отпи малко вода през сламката. — Видя ли? Само H₂O. — Отчаяната Селийна прие водата и я изпи до дъно. — Не мога да ти направя макиато, така обичаш кафето си, нали? Но се обзалагам, че би искала да пийнеш кафе и да си прочистиш мозъка.

— Да. Ако обичаш.

— Нека ти кажа какви са правилата.

— Но преди това… Извинявай, но трябва да отида до тоалетната.

— Разбираемо, но стискай, Селийна. По-добре първо чуй правилата, за да си нямаме разправии. Ще те освободя и ще можеш да отидеш до тоалетната. — Патриша посочи. — Свалих вратата. Хей, и двете сме момичета, нали? След като се върнеш, пак ще завържа лявата ти китка и глезените, но ще ти оставя дясната свободна, за да можеш да пиеш кафе и да хапнеш десерт с кисело мляко, за да си силна. Ако се опиташ да направиш някоя глупост, ще започна да ти чупя пръстите. Няма да те убия, имаме нужда една от друга, но ще направя така, че да те заболи.

— Разбирам.

— Страхотно.

Когато Патриша извади дългите клещи с остри върхове, Селийна се сви.

— Те са, за да ти отрежа свинските опашки. Имам още много такива.

Преряза ги, отстъпи и извади пистолета си от кобура.

— Иди да пикаеш.

Краката на Селийна трепереха, когато се изправи.

— Това е от седатива, все още си малко разтреперана. Свърши си работата спокойно. Имаме много време.

— Ще ме търсят.

— Може би. Пратих на асистентката ти съобщение от твоя телефон, че си надушила гореща следа и няма да си в града ден-два. Но това може би няма да мине за дълго.

— Ден-два. — Селийна се опитваше да запамети всички подробности. Осъзна, че е във вила, щорите бяха спуснати. Груби селски мебели, никакви звуци от трафик. Никакви звуци.

— Няма да ни трябват повече. И след това ще имаш своята голяма история.

— И ти ще ме пуснеш да си ида. — Като потисна срама си, Селийна вдигна полата си и направи това, което трябваше да направи.

— Че защо да не те пусна? Такава е сделката. Аз ти разказвам моята история, ти я публикуваш. Аз искам тя да излезе. Искам хората да ме чуят.

— И ще се предадеш?

— Ами за това те излъгах. — Патриша се ухили. — И за самоубийството ми. Но виж. — Тя махна с ръка. — Имам триножник, професионална камера, осветление, всичко. Смятай това за нашето изнесено студио. Ще говорим тук. Можеш да задаваш въпроси. Аз ще говоря. Ще ти разкажа всичко. Това искам. И ти това искаш.

С крайчеца на окото си Селийна забеляза чантата си. В нея имаше пистолет.

— Бих запазила всичко това в тайна. Няма нужда да ме връзваш за стола.

— Помисли си. Някои от нещата, които ще ти кажа, са… ами доста зловещи. Може да се разстроиш или да се уплашиш. Може да си помислиш: „О, не! Тя ще убие и мен!“. И да се опиташ да избягаш или да направиш някоя глупост. Точно в момента се чудиш дали можеш да стигнеш до сладкия си розов глок в чантата си. Тогава? Ох! Счупени пръсти.

Патриша посегна назад, извади пистолета от колана си, където го бе пъхнала. И го вдигна.

— Така ще си причиниш болка и няма да спечелиш нищо. Предпазвам те от това. — Тя се усмихна чаровно. След това устните й се свиха. — Сядай, мамка ти, или вместо да ти счупя пръста, ще те прострелям в крака със собственото ти момичешко пистолетче.

— Ще ти съдействам. — Като я гледаше право в очите и говореше спокойно, Селийна се върна на стола. — Искам да чуя историята ти.

— Ще я чуеш. — Патриша прибра собствения си пистолет, универсален „зиг зауер“, и държеше глока прицелен в Селийна. Розовото започваше да й харесва.

Извади няколко свински опашки и ги хвърли в скута на Селийна.

— Завържи си глезените за краката на стола. После и лявата си ръка към лявата облегалка. Ще пием кафе, ще хапнем и ще поговорим какво ще правим. Гримът ти е избледнял и размазан, косата ти е трагедия. Но не се тревожи. Ще оправя това. Много съм добра в прическите и грима, повярвай ми.

 

 

Докато Патриша правеше кафе, Рийд се занимаваше с инцидента с боята, успокояваше продавачките, оправяше нещата с непохватния бояджия, който току-що бе навършил двайсет години и бе ужасен, че ще си загуби работата или ще бъде арестуван.

Когато се връщаше обратно със служителя си от кучешки произход, Барни понечи да клекне на тротоара.

— Не го прави! — Като постави джинсите си в риск, Рийд вдигна кучето и ускори крачка. Барни затрепери и започна да ближе нервно брадичката на Рийд.

— Стискай. Само стискай.

Втурна се в участъка и стресна Дона и полицаите от човешки произход.

— Имам нужда от торба за веществени доказателства. Бързо!

Мати скочи с торба в ръка.

— Какво има?

— Общинска разпоредба 38-Б.

Мати извъртя очи, когато Рийд изскочи обратно навън.

— Прибери лайното — каза тя на Сесил.

Рийд постави Барни на тревата зад участъка.

— Сега можеш да се изходиш.

Тъй като кучето изглеждаше тревожно и уплашено, Рийд започна да го разхожда напред-назад по тревата.

— Тя е ядосана. Не ме уби, даже по-лошо, аз я прострелях. И заради това трябваше да избяга. Застреля баба си на проходилката. Представяш ли си?

Барни помириса несигурно тревата.

— Така че тя не наследи онази голяма къща. Струва поне милион, че и повече. А с всичко вътре в нея? Още повече. Добави и замразените банкови сметки. Вече беше откраднала доста от тях, но имаше още много. Да, струвах й много и това не дава мира на психопатския й мозък. Психопатка — повтори той, като гледаше към магазините от другата страна на улицата, заведенията, апартаментите над тях, които собствениците даваха под наем на сезонните работници.

— Това е много важно. Тя винаги успява да ме изпревари. Брат й оплеска нещата, но й е брат, а кръвта вода не става, нали? Преди мен поразяваше всичките си набелязани цели. Сто процента успеваемост, а тъкмо започваше. — Замисли се и спря на място. — Не просто й увеличих хендикапа, нали? Струвах й цяло състояние, което според психопатския й мозък вече бе спечелила. Все едно съм откраднал от нея. И я раних. Накарах я да кърви. Оттогава е започнала да се срива, ето това се случва. — Спомни си изражението на лицето й, когато стреля в нея — шока и страха й. Нещо повече, помисли си той, беше му се сторило, че тя изпищя, преди да побегне.

Обида и сълзи, гняв и страх.

— Винаги съм знаел, че ще се ядоса и ще иска пак да опита с мен. Но да ми праща картичка? Иска да е сигурна, че няма да я забравя. Иска да ме накара да чувствам това, което тя чувства, да изпитам шок и страх. Но това е грешка. След като направи една, е много лесно да направи и втора.

Барни изквича и дръпна каишката.

— Или на тревата, или никъде другаде. Пратила е това, преди да напусне Флорида. Пратила го е веднага след убийството, била е самодоволна. Ще тръгне на север, така виждам аз нещата. Може би не чак далеч на север, но е поела в тази посока.

Погледна надолу към кучето.

— Ще сме готови за нея.

Барни приклекна с извинителен вид.

— Ето така се прави. — Когато животното си свърши работата, Рийд го погали хубаво. — Май и двамата разбрахме по нещо. Добро момче. За това говоря. Жалко, че не мога да те науча да почистваш след себе си, но затова са родителите.

Когато влязоха с торбичката, той си изми хубаво ръцете, след това влезе в общото помещение.

— Дона, искам да се обадиш на Ник и Лион и да ги повикаш.

— За какво?

— Защото трябва да говоря с всички.

Отиде в кабинета си за папката, която държеше там за всеки случай. Извади снимката на Патриша Хобарт.

— Сесил, искам да ми направиш копия на това, цветни.

— Колко?

— Да започнем с петдесет.

— Петдесет? — Сесил примигна. — Това ще отнеме известно време.

— Тогава по-добре тръгвай. Дона, федералните идват. Знам каква е позицията ти по въпроса, но ще ти бъда благодарен, ако направиш кана прясно кафе, щом пристигнат.

— Ще направя изключение. Лион и Ник пристигат.

— Добре. Приемайте обаждания, но ако нещо не е спешно, ще чака, докато свърши оперативката.

Седна срещу Мати.

— Кажи ми мнението си за полицаите, които работят тук през лятото. Кой може да се справи с нещо повече от катастрофа и разсипана боя?

— Чел си досиетата им, говорил си с някои от тях.

— Така е и имам своето мнение. Сега искам твоето.

Тя се намръщи, но го каза. Той кимна и стана, когато влезе Лион.

— Проблем ли има, шефе?

— Още не. Седни, Лион. — Отиде да вземе снимките от Сесил и когато и Ник влезе, закачи една на основната дъска. — Седни, Ник. Сесил, това е достатъчно засега. Ще довършиш след оперативката. Искам добре да погледнете тази снимка. Всички имате копия и ще разпространим такива и из селото, в агенциите за отдаване под наем, сред персонала на ферибота. Това е Патриша Хобарт, на двайсет и седем години. Засега е убила десет души, за които знаем. Прибавете и опит за убийство срещу мен.

Макар да подозираше, че знаят историята, поне по-голямата част от нея, я разказа пак. Искаше информацията им да е свежа и да я чуят от него.

— Изпрати ми това днес.

Извади от папката плик за веществени доказателства, в който бяха картичката, пликът и кичурът.

— Ще ги предам на ФБР, когато дойдат тук.

— Некадърници — измърмори Мати. — Гонят я цяла година и нямат нищо.

— Не знаем какво имат или колко близо са стигнали, защото не ни казват. Така работят. — Рийд остави папката и отвори друга. — Това е моята папка, нашата папка, с копие на картичката, плика и няколко косъма от косата, която ще проверя. Имам контакти. Ще съдействаме напълно на ФБР, но това не означава, че ще стоим с вързани ръце. Тя ще дойде тук рано или късно — продължи той. — Симон Нокс също беше в мола. Тя е друга нейна набелязана цел, и то доста приоритетна според мен, защото първа се обади на 911. От днес нататък ще започнем редовно да патрулираме около къщата на Сиси. Ще стоим на пристанището, ще гледаме кой слиза от ферибота. Ще повикам двама от сезонните полицаи, за да помогнат с това.

— Тя се дегизира — каза Мати.

— Така е, и е добра в това. Затова запомнете тази снимка. Не се оставяйте да бъдете заблудени от цвят на косата, прическа, цвят на очите, очила или леки промени в лицевата структура и фигурата. Тя ще бъде сама. Ще има нужда да си наеме квартира, ще й трябва малко време да се нагласи. Ще бъде въоръжена и много, много опасна. Искам местните да бъдат предупредени, а вие да им обясните съвсем ясно да не я доближават и да не я заговарят. Ако влезе в магазина за продукти, да я обслужат, да й пожелаят хубав ден и да се свържат с нас. Тя не иска да нарани никой друг освен мен и Симон, но това няма да я спре, ако бъде притисната в ъгъла. Това е остров — добави той. — Когато дойде, ще е в капан. Това е нашият остров. Ние го познаваме по-добре от нея. Тя е търпелива. Може да дойде следващата седмица или да изчака две години.

Но той не вярваше, че тя ще чака толкова дълго. Не мислеше, че е в състояние да чака.

— Никой от нас не може да се отпуска, защото тя наистина ще дойде.

Рийд млъкна, за да отвори вратата, през която влезе Хавиер със своя колежка.

— Дона, ще съм ти благодарен, ако направиш кафе.

— Разбира се, шефе. — Дона изгледа злобно Хавиер и отиде в стаята за почивка.

— Агенти. — Рийд им посочи кабинета си.

Жената агент носеше черен костюм, бяла риза и удобни обувки. Рийд я прецени като атлетична, в началото на четиридесетте си години, с тъмнокестенява късо подстригана коса — практична прическа, също като обувките й — и с минимален грим по привлекателното си лице със сериозни кафяви очи.

Рийд предположи, че вероятно е същият задник като Хавиер. Докато не се усмихна на кучето.

— Колко е сладък!

— Притеснява се край хора — обясни Рийд, когато Барни се скри под бюрото му. — Някой го беше изхвърлил на острова, след като го е тормозил.

— Съжалявам да го чуя. Сестра ми спаси едно улично превъзходно при подобни обстоятелства. В момента е най-доброто куче на света.

— Не сме тук да си говорим за кучета.

Жената изгледа набързо Хавиер и протегна ръка на Рийд.

— Специален агент Тоня Джейкъби, началник.

— Благодаря, че дойдохте. — Тъй като вече я харесваше много повече от Хавиер, Рийд й подаде плика с веществените доказателства. — Това пристигна по пощата тази сутрин.

Джейкъби сложи ръкавици и отвори плика.

— Снимките ви бяха доста ясни — започна тя.

— Този контакт, както и заплахата вътре налагат още повече да стоите настрани — обади се Хавиер.

Рийд почти не го удостои с поглед.

— Тъй като това няма да се случи и няма смисъл да обсъждаме същото, което обсъждахме и вчера, нека опитаме така: информирах моите полицаи.

— Последното, от което имаме нужда, е банда въоръжени селяни, които стрелят по сенки.

Рийд бавно се изправи. Джейкъби понечи да каже нещо, но той я изпревари.

— Мен ме обиждайте, колкото искате. Но внимавайте какво казвате за моите полицаи. Днес сте тук по наша покана. Тази покана много лесно може да бъде оттеглена.

— Това е разследване на ФБР.

— Специален агент Хавиер, защо не се поразходите? — Джейкъби го изгледа продължително и настойчиво. — Разходете се.

Той излезе и пак затръшна вратата на участъка след себе си.

— Вие ли ръководите вече разследването? — попита я Рийд.

— Всъщност да. Захванах се с него едва миналата седмица. Той никак не е доволен от това, което може да обясни поведението му вчера. Научих всичко за случая от неговия доклад. Ще се извиня.

— Няма нужда.

Дона влезе с кафето на поднос — кана, чаши, добавки. Той не знаеше, че имат поднос.

— Благодаря, Дона.

— Да, благодаря. — Джейкъби си капна малко мляко в кафето и седна. — Да поговорим.

Прекара трийсет минути с нея и когато отново си стиснаха ръцете, се почувства по-добре.

След като тя си тръгна, Рийд довърши оперативката с екипа си и отговори на въпросите им.

— Специален агент Джейкъби вече ръководи разследването на Хобарт.

— Да не са отстранили онзи задник? — попита Лион.

— Все още работи по разследването, но вече не го ръководи.

— Имало поне един човек във ФБР, който не е пълен идиот — реши Мати.

— Тъй като Джейкъби не ми направи впечатление на идиот, ще кажа, че е повече от един. Тя ме информира, че са по следа в Тенеси. Мемфис. Ако оттам излезе нещо, може и да приключим цялата работа. Но дотогава искам да се патрулира и да се държи под око фериботът. С партньора ми ще участваме в ротацията.

— Партньор ли? — попита Мати.

Рийд потупа главата на кучето.

— Полицай Барни. Вече е един от нас.

 

 

Във вилата Патриша беше пуснала на лаптопа си „Фокс Нюз“, в случай че съобщят нещо, което би трябвало да знае, и оправяше грима на Селийна.

— Грижиш се за кожата си — каза тя, докато й слагаше фон дьо тен. — Аз също. Майка ми се беше отпуснала. Ама много, особено след като убиха Джей Джей. Но и преди това не се грижеше за себе си. Не бих винила баща ми, че й изневерява, нито че я фрасва от време на време, но той беше такъв задник. Ще използвам неутрална гама за очите ти. Класно, професионално. Затвори ги.

Влез й под кожата, нареди си Селийна. Установи връзка.

— Удряше ли и теб?

— Почти не ме забелязваше, така че нямах проблеми. Бях дебела, това също бе по нейна вина. Винаги ме подкупваше с бонбони и бисквити и ме оставяше да изяждам по цели пакети чипс. Той ме наричаше „дебелана“, „демби“ за по-кратко.

— Това е жестоко.

— Нали ти казах, че беше задник? В училище ме тормозеха, знаеше ли това?

Трябваше да отстъпи, за да не оплеска работата си. Очите на Селийна внезапно се отвориха.

— Но избързвам. Затвори си очите, дръж ги затворени, докато не ти кажа.

Селийна затвори очи и ги задържа така. Слушаше. Чуваше лудостта в гласа й, о, боже, чуваше я, и още как. Също и горчивината, даже нещо по-лошо. Боже, много по-лошо — хладното безразличие, с което разказваше как е направила услуга на майка си, като я е убила.

— Полицията реши, че е нещастен случай.

— Защото съм много добра, момиче. Смахнатата мрънкаща дърта кучка ме улесни, но трябваше да съм добра. Отвори си очите.

Селийна ги отвори и се опита да скрие страха си.

— О, да, добра съм. Затвори ги пак. Знаеш ли, че се учех как да се гримирам, да си правя прически, да се грижа за кожата си все от интернет. От Ютюб, защото майка ми не ме е научила на абсолютно нищо. Имам коефициент на интелигентност 164 и съм сигурна, че не съм го наследила от добрия ми стар баща. Отвори ги — каза тя и започна да оправя очната линия в долната част на очите на Селийна. — Свикнала си някой друг да те гримира.

— Да.

— Аз сама се гримирам. Правя всичко сама, защото съм умна. Джей Джей не беше глупав, но не беше и много умен. Пишех му част от домашните и проектите, дори и след като тъпите ни родители ни разделиха. Не биваше да правят това.

— Не, не е трябвало да го правят. Това също е жестоко и егоистично.

— Много си права! Джей Джей беше единственият, който ме е учил как да стрелям, защото баща ми не си мръдна пръста за това. Погледни надолу, докато ти гримирам миглите. Не толкова надолу!

— Извинявай.

— Беше много умел с оръжията, но аз бях по-добра от него и в това. Той нямаше нищо против. Джей Джей се гордееше с мен. Той ме обичаше. Единствено той. И те го убиха.

— Сигурно ти липсва.

— Той е мъртъв, какъв е смисълът? Знаеше, че съм умна, но не ме послуша, тръгна наполовина зареден. Нали се сещаш? Оръжие, наполовина заредено.

Докато се опитваше да прочете какво се крие в очите, впити в нейните, Селийна си позволи съвсем леко да се усмихне.

— Хубава шега.

— Мога да съм забавна, когато поискам. Не говоря много с други хора и никога от свое име. Налага ми се да общувам с откачалки, когато дебна някоя жертва, но това не съм аз. Тогава се затварям в себе си и им показвам на повърхността това, което очакват. Ти си късметлийка, защото можеш да надникнеш вътре в мен.

— Не ти е било лесно да останеш затворена вътре в себе си.

— Налагаше ми се да го правя с години, много проклети години в онзи мавзолей с дъртите ми мрънкащи баба и дядо. О, разбира се, че ще го направя, бабо. Не се тревожи за това, дядо. Ще почистя. Те просто не искаха да умрат и да ме оставят на спокойствие. Никой не би ги търпял толкова дълго, колкото мен. Очите ти изглеждат добре.

Тя огледа палитрата си и избра руж и четка.

— Говореха ужасни неща за Джей Джей, особено след като той умря. Ужасни неща, а аз трябваше да се контролирам да не им прережа гърлата. Може и да не беше много умен, може и да не ме слушаше, но те не биваше да говорят онези ужасни неща за него.

— Тяхната собствена плът и кръв — каза Селийна.

— Казваха, че е извратен, повреден, дори зъл. Е, платиха си за това, нали? Не беше достатъчно, но си платиха. Той просто не ме послуша, ето това се случи.

— Ти си се опитала да го спреш.

Патриша се отдръпна назад, огледа ружа и го одобри.

— Ще довърша — каза тя и посегна към прозрачната пудра. — Щях да го спра, ако знаех, че не се е вместил във времето. Имаше още някои подробности, които трябваше да доизчистя. А той какво прави? Удря през юли, когато прекалено много хора са на почивка или някъде другаде. Трябваше да е по време на празничната навалица през декември. Щеше да избие два пъти повече. Даже още повече, а аз щях да съм начертала и пътя за бягство дотогава.

— Не беше ли?

Патриша завъртя глава и вдигна лицето на Селийна с пръсти под брадичката.

— Изглеждаш добре. Класно и професионално, както ти бях обещала. Искаш ли студена напитка?

— Да, моля. Благодаря.

Патриша стана и отиде до кухнята.

— Имам диетична кола, вода, плодов сок.

— Диетична кола ще е супер, благодаря. Малко кофеин, да се освежа преди записа.

— Добра идея. — Патриша отвори бутилката и изля съдържанието й в пластмасови чаши с лед. — Та за какво говорехме? — Тя се върна и подаде едната чаша на Селийна. — Да. Джей Джей. Казвах ти, че не беше много умен. Да не мислиш, че той и двамата му приятели идиоти са измислили всичко това? „Даунийст“ беше моя идея, по мой план, и щях да го довърша, ако ме бяха изчакали да доизчистя детайлите.

— Ти… си планирала атаката?

— Измислих я, планирах я, откраднах кредитната карта на дядо достатъчно рано, за да поръчам бронежилетките и каските. — Тя потупа с пръсти по слепоочието си. — Досега ги оставях да си мислят, че Джей Джей е мозъкът. С теб ще променим това. Както и да е.

Вдигна чашата си и отпи.

— Ти си готова, остават само устните. Ще ги оправя точно преди да започнем. Сега ще се гримирам и ще се преоблека като за пред камера. Ще отнеме малко време. Искам да изглеждам добре, след това ще започнем купона. Измисли си хубави въпроси, Селийна. Разчитам на теб.