Нора Робъртс
Островът на ранените души (31)

Една година по-късно

В парка, където деветнайсетгодишният Рийд Куотърмейн бе попитал полицай Еси Маквий как да стане ченге, се бяха събрали стотици. Оцелелите и близките на загиналите носеха по една бяла роза и стръкче розмарин.

Кметът на Рокпойнт произнесе кратка реч под синьото лятно небе, а над водата прелитаха бели чайки. Сред насъбралите се се въртяха деца, проплакваше бебе.

Симон зае мястото си, огледа лицата, по които вече се стичаха сълзи. Погледна към Рийд, който стоеше с неговото и нейното семейство.

— Благодаря, госпожо кмет, благодаря и на баща си Уорд Нокс, на баба си, невероятната Сиси Ленън, за това, че направиха възможно да поставим тези творби в парка Рокпойнт. Благодаря на майка си Тюлип Нокс, че помогна за организирането на това… събиране за откриването днес.

Беше се опитала да си подготви реч, да напише нещо и да се упражнява, но всичките й опити завършиха с неловки, нескопосни слова, прекалено подготвени.

Затова постъпи така, както я бе посъветвала Сиси. Каза каквото й хрумна на момента, но от сърце.

— Аз бях там — започна тя — на двайсет и втори юли преди четиринайсет години. Загубих приятелка, красиво момиче — продължи, като гледаше към семейство Олсен. — Приятелка, която още ми липсва всеки ден, както на много от вас всеки ден липсват изгубените ви близки. Дълго се опитвах да забравя какво се случи. Някои от вас може би разбират какво имам предвид, когато казвам, че се опитвах да се преструвам, че всичко е свършило и не е засегнало живота ми. Мислех си, че трябва да правя точно това, за да оцелея. Но грешах и всички тук знаят, че макар да трябваше да продължим напред, ние никога няма да можем и не бива да забравяме. Познавате лицата им, на синовете и дъщерите, майките и бащите, братята и сестрите, съпрузите и съпругите. Познавате ги. Аз също ги опознах и се надявам, че след като съм ги почела, те никога няма да бъдат забравени. Надявам се, че ще видите в това не мемориал, а спомен. Бих искала да посветя работата си не само на тези, които обичахме и изгубихме, но на всички нас. Ние сме свързани с тях, но не само чрез трагедията. А с любов.

Тя посегна към ръката на Рийд и изчака Еси и Май да заемат местата си от другата страна на драперията.

— Добре. — Пое дълбоко дъх. — Добре.

Вдигнаха драперията заедно.

Беше разположила бронзовите фигури в красива композиция — повече от сто лица, свързани с преплитащи се рози и стръкчета розмарин. Всички бяха внимателно покрити с патина в сини и зелени нюанси. В основата бе изброила всички имена.

Симон стисна ръката на Рийд, когато чу плач, и не можа да се застави да извърне поглед от лицата, които бе изваяла, към лицата на плачещите.

После чу гласа на Сиси, на невероятната Сиси, която запя „Дългият виещ се път“.

Другите се присъединиха, отначало колебливо, след това по-ентусиазирано, ако знаеха текста.

Погледна ги и видя, че си стискат ръцете, както Рийд стискаше нейната. Видя хора да се прегръщат. Видя сълзи, видя утеха.

Когато и нейните собствени сълзи потекоха, тя се обърна към Рийд и намери утеха в него.

Щом песента свърши, хората се приближиха. Някои се протягаха, за да докоснат нечие лице. Други идваха при нея, подаваха й ръка или я прегръщаха.

Рийд доведе при нея една жена.

— Симон, това е Лия Патерсън. Майката на Анджи.

— Искам да знаеш — каза Лия, като стисна и двете ръце на Симон, — имам нужда наистина да разбереш колко много означава това за мен. Хората ще знаят, че нея я е имало. Че е живяла. Нямам думи да ти благодаря.

След това Лия се отдалечи и положи бяла роза на тревата в основата при другите.

Тюлип изчака, докато тълпата се разреди, и тогава отиде при Симон.

— Много се гордея с теб.

— Всички се гордеем с теб — каза Уорд, целуна я по бузата и се усмихна. — От теб щеше да стане ужасен адвокат.

— Боже, нали?

— В семейството има двама добри. — Той погледна към Натали и Хари, докато Нат прокарваше ръка по коремчето си. — И скоро ще се появи и следващото поколение.

— Уорд. — Тюлип го потупа по ръката и присви очи към Симон. — Какъв цвят е косата ти?

— Великолепно кестенява с божествени златисти кичури.

— Никога няма да го разбера, теб също. — Тя прегърна Симон. — Въпреки това те обичам.

— И аз теб.

— Рийд. — Тюлип обърна бузата си към него и той се наведе и я целуна. — Май и ти няма да можеш да убедиш дъщеря ми вие двамата и майка ми да вечеряте с нас тази вечер в клуба.

— Благодарим за поканата, но трябва да се връщаме. Довечера съм дежурен.

— Добре. — Тя оправя вратовръзката му, докато остана доволна, след това приглади реверите му. — Надявам се да ви видя скоро.

Рийд стисна ръката на Уорд и погледа след тях, докато се отдалечаваха.

— Взе си свободен ден и свободна вечер — припомни му Симон.

— Дежурен съм по грил. Да кажем довиждане на Еси и нейната банда, да грабваме Май и Сиси и да се прибираме. Трябва да се отърва от тази вратовръзка.

— Ти върви. Аз ще остана още минута. Искам първо да говоря с Нат.

Той тръгна към Еси и бебето в количката.

— Здравей, Ариел.

Тя изгука, усмихна се и размаха дебело юмруче, после продължи да си чеше зъбите на играчката си.

— Къде са мъжете и кучетата? — попита Рийд Еси.

— На люлките. Поне Дилън, докато Ханк наглежда него и кучетата.

— Той със сигурност успя да спечели Барни. Благодарен съм, че се грижеше за животните, докато ние правехме всичко това. — Рийд погледна надолу към пейката, където някога бяха седели заедно. — Понякога ми се струва, че е било в друг живот, а понякога — едва вчера.

— Не бих променила нищо след мига, в който двамата седнахме на онази пейка.

— Аз също. Е, може би бих си пожелал да не бъда прострелян, макар че това доведе до други неща. Видя ли госпожа Летиша?

— Да.

— Беше мило от нейна страна да дойде. — Той погледна към красивата бронзова композиция. — Мина добре.

— Беше прекрасно, вълнуващо и значимо. Когато погледна тези лица от бронз, ми се приисква да прегърна много силно децата си, Ханк, всички, които обичам.

— Доведи ги — предложи Рийд. — Събери бандата и елате за останалата част от уикенда. Довечера ще запаля грила. Не казвай „не“. Събери малко багаж и хващайте ферибота.

— Имаш ли представа колко много багаж изискват бебе и дете?

— Още не. Но някой ден. Хайде, Еси, да завършим деня с малко щастие, да зарием с пясък случилото се на острова преди година.

Тя въздъхна.

— Става.

— Страхотно. Ще отида да си взема кучето и да кажа на Ханк.

Симон махна на Натали и хвана под ръка Сиси.

— Беше ли планирала това с песента на „Бийтълс“?

— Не, просто така ми дойде. Стори ми се подходящо и по всичко личеше, че има нужда от песен. Съкровището ми. — Тя въздъхна, наклони глава към Симон и двете погледнаха към бронзовата композиция с положените в основата й цветя.

— Сложих Тиш в центъра. Имах нужда от това. Тя беше моя. Те всички станаха мои, но тя беше моя преди всички и винаги ще бъде.

— И така трябва да е. Виждам, че нашият Рийд се приближава с Барни. Ще отида да доведа Май. Време е да си вървим у дома, да го оставим да запали грила и да пуснем музика. Искам да танцувам в пясъка.

— Ще танцувам с теб. Но имам нужда от още една минутка.

— Крайно време е. — Сиси затанцува на място. — Аз си падам малко ясновидка — добави тя. — Хайде, накарай го да се усмихне. — И побутна Симон с лакът.

Тя се засмя, поклати глава и реши, че баба й може би наистина си пада малко ясновидка.

Срещна се с Рийд и верния Барни пред бронзовата композиция.

— Поканих Еси, Ханк и децата да съберат малко багаж и да дойдат с нас. Мисля, че имаме нужда от хубав купон.

— Това е страхотна идея. Май може да отседне при Сиси.

— Става. Готова ли си?

— Почти. — Тя хвана лицето му, о, как добре познаваше това лице. — Искам нещо семпло. И може би див купон след това, но основното събитие трябва да е семпло.

— Смятах да правя бургери… — Усмивката му се появи бавно. — Кога? Трябва да си разчистя графика.

— Лятото е натоварено за началника на полицията. Какво ще кажеш за съботата след 1 септември? Островът пак ще е спокоен.

— Става.

— У Сиси. Никой не може да прави диви купони като Сиси и двете с Май ще са ми шаферки. Никакви вратовръзки, никакви смокинги.

— Може ли да започна да ти казвам колко много те обичам?

— Ще стигнеш и до това. Сиси ще настоява една от приятелките й вещици да извърши церемонията. Бих искала да й позволя.

— Стига да е лицензирана да сключва бракове, аз съм съгласен. А сега може ли да започна да ти казвам?

— Почни. Искам церемонията да е по залез-слънце. Не желая традиционни обети, но искам да си разменим пръстени. И искам меденият ни месец да е във Флоренция. — Тя помисли и после кимна. — Струва ми се, че това са най-важните неща. Сега ти можеш да дадеш твоите предложения.

— Ще се съглася с всичко това. Единственото ми условие засега е, когато всичко стане официално, ако Сиси ме помами с пръст и каже „Хайде, Рийд, да хванем лодка за някъде“ — ти изчезваш.

— Това е справедливо.

Той я вдигна и я завъртя, а Барни заподскача и замаха с опашка.

Сиси прегърна Май през раменете, докато ги гледаше.

— Плашиш ме, Сиси. Плашиш ме, но по хубав начин.

— Доктор Янг, ще направим страхотна сватба на нашето момиче.

Тя гледаше със замъглени от щастливи сълзи очи как мъжът, когото обожаваше, въртеше най-голямото й съкровище пред композиция от бронз и купчина бели рози.