Нора Робъртс
Островът на ранените души (8)

8.

През април 2013 година Еси роди здраво момченце, което с щастливия баща кръстиха Дилън. Тъй като същия месец партньорът й се бе пенсионирал, тя поиска след връщането й от отпуск по майчинство новият й партньор да бъде детектив Рийд Куотърмейн.

Макар че с радост ползваше този отпуск, остана в течение на всички новини, клюки и доклади с редовни включвания на новия си партньор.

Докато излизаше на пръсти от спалнята, в която спяха съпругът и бебето й, Еси си помисли колко много неочаквани обрати е претърпял животът й.

Никога не бе очаквала да стане детектив втора степен, още по-малко да бъде част от отдел „Тежки престъпления“. Никога не бе очаквала да има в живота си такъв сладък, забавен, умен и секси мъж като Ханк. Със сигурност не бе очаквала подкосяващата краката любов, която я заливаше всеки път, когато погледнеше или дори си помислеше за сина си.

Животът й се бе преобърнал в една юлска вечер и от трагедия бе поел по пътека, която беше, общо взето, страхотна.

Наля си билков чай в чаша с лед, взе едно списание от купчината и отиде да седне на предната веранда и да наблюдава малкия си свят.

Вероятно щеше да заспи и би трябвало да е горе и да прави точно това. Спи, когато бебето спи. Това беше съветът на майка й. Но тя искаше да подиша чистия пролетен въздух и да си отдели малко време за размисъл.

Можеше да изведат бебето на разходка по-късно. И дано свежият въздух да помогне на триседмичния Дилън да поспи по-дълго от рекордните два часа и трийсет и седем минути.

Би могло да се случи.

Може би с Ханк щяха да се гушнат и да изгледат някой филм и ако преди това си изцеди кърма, да пийнат вино.

Може би…

Задряма на дървеното кресло.

Стресна се и посегна към оръжието, което не носеше.

— Извинявай! Извинявай. — Рийд вдигна ръце. В една от тях държеше букет лалета на бели и розови райета. — Не исках да те будя. Просто смятах да ти оставя това.

— Колко е часът?

— Около пет и трийсет.

— Добре, добре — въздъхна Еси. — Просто се бях отпуснала за няколко минути. Донесъл си ми лалета.

— От сигурен източник — сестра ми — знам, че хората имат склонност да забравят лишената от сън майка след първите две седмици. Защо не спиш вътре в къщата?

— Не смятах още да лягам. Седни. Моите момчета хъркат горе. Малко компания ще ми дойде добре, за да не задремя на верандата. Чакай, първо влез вътре и си вземи нещо за пиене. Има чай, има и бира.

— Предпочитам бира.

Той се чувстваше в къщата й като у дома си, взе си студена бира и я отвори. Излезе и седна при нея.

— Как си?

— Честно казано, никога не съм мислила, че има такова щастие. И продължава да става все по-добре. Ханк ми каза днес, че е решил да си вземе една година академичен отпуск. Ще гледа детето у дома. Няма да ми се налага да оставям Дилън на бавачка или на ясли. — Очите й се насълзиха и тя се плесна по бузите. — Боже, боже. Хормони. Дали някога пак ще станат нормални? Говори ми за полицейски неща. Това ще свърши работа.

— Приключихме случая „Бауър“.

— Хванахте я.

— Да, алчната подла вдовица е в ареста. Гаджето й се пречупи. Той получава сделка, тя — обвинение в предумишлено убийство.

Осведоми я за някои незавършени случая, разсмя я с няколко служебни клюки.

— През уикенда разгледах още две къщи.

— Рийд, ти ходиш по огледи вече почти цяла година.

— Да, но никоя от тях не ми казва: ето ме!

— Може би си много капризен и накрая ще си останеш в онази дупка.

— Апартаментът е място, където се прибираш да преспиш. С къщата всичко трябва да е наред.

Не можеше да не се съгласи, но все пак…

— Онази къща, която разглеждахме заедно преди два месеца, беше страхотна.

— Близо беше, но не точно това, което търся. Ще знам, когато го видя.

— Може би е заради Портланд.

— С Портланд всичко е наред. Близо съм до семейството си, ще работя с теб. Това стига, за да се примирявам с онази дупка, докато намеря каквото търся.

— Мисля, че този начин на мислене не ти позволява да имаш сериозна връзка, но и аз бях същата, преди да срещна Ханк.

— Не съм намерил това, което търся — съгласи се той. — Получих покана за сватбата на Елоиз през юни.

— Значи наистина ще го направи.

— Така изглежда. Тя скача с главата напред и мисля, че й се отразява добре.

— Има и нещо друго. — Еси го смушка с пръст. — Знам, че е така.

Той се взря за миг в бирата си, после отметна назад косата си, която вече не бе длъжен да подстригва много късо.

— Не си получила съобщението?

— Мамка му. Дори не знам къде ми е телефонът в момента. Кой?

— Маршал Файнстийн. Беше прострелян в бедрото, успял бе да изпълзи.

— И свидетелства доста подробно срещу Полсън. Беше консултант на документален филм. Появява се по телевизията на всяка годишнина.

— На следващата няма да успее. Блъснат от кола, шофьорът е избягал. Всяка сутрин тичал, започнал, след като се изправил на крака след инцидента. Колата дори не намалила, блъснала го и продължила.

— Свидетели?

— Тих участък на пътя, рано сутрин. Но една тойота ланд круизър с огъната предна броня и кръв, нишки от плат и човешка кожа по нея била зарязана на около километър от местопрестъплението. Собствениците — родители на две деца, счетоводителка и педиатър, я обявили за открадната горе-долу по времето, когато е блъснала Файнстийн. Ще ги проучим още, но те са чисти, Еси.

— Някой е знаел навиците и маршрута на Файнстийн, откраднал е кола и го е убил.

— Това са шест смъртни случая, при които жертвите са свързани с мола „Даунийст“. С това стават три убийства, две самоубийства и нещастният случай с Марша Хобарт. Тук има модел, Еси.

— Едното самоубийство беше в Делауеър, другото — в Бостън. Едното убийство, което бе свързано с организираната престъпност, беше в Балтимор. — Тя вдигна ръка, преди той да протестира. — Не казвам, че грешиш, Рийд. Но е малко изсмукано от пръстите. Някаква връзка — да, но статистически във всяка голяма група има смъртни случаи, особено самоубийства и нещастни случаи. Няма съвпадение и в метода. Пистолет със заглушител, пробождане с нож, блъскане с кола.

— Има съвпадение в жестокостта — настоя той. — Три куршума в Робърта Флиск. Тринайсет прободни рани в Мартин Боулингър, удар с огромен джип при висока скорост при Файнстийн. Боулингър бил по-малко от месец на работа като охранител в мола, изпаднал в паника и побягнал, когато започнала стрелбата. Не може да го преживее, премества се, започва да взима наркотици. Той е накълцан на кайма, бил е мъртъв след първите две намушквания, но убиецът продължава да го ръга. Жестокост. А самоубийствата — продължи той, вече загрял. — Ами ако не са били самоубийства? Като добавим и нещастния случай с майката на Хобарт, който изобщо не ми изглежда такъв, стават прекалено много.

— Моделът се пропуква с майката на Хобарт. Тя не е жертва. Не е оцеляла от мола.

— Тя е жертва — настоя той и зелените му очи станаха строги. — Може би не е била добра майка, може би е била слаба, но е жертва. Синът й я е направил жертва.

— Мотив?

— Понякога лудостта е достатъчен мотив. Знам, че е недоказуемо, но непрекъснато мисля за това.

Ледът в чая на Еси се бе стопил и го бе разредил, но Еси продължаваше да го пие.

— Което може да е истинската причина все още да си в онази дупка. Не можеш да продължаваш да циклиш върху това, Рийд. Да следиш събитията е едно. Аз никога няма да спра да ги следя. Но трябва да продължиш напред.

— Ако не беше онази вечер, нямаше да стана ченге. А ченгето в мен казва, че усеща някакъв модел в това. Искам да проуча по-подробно самоубийствата и нещастния случай. В свободното си време — добави бързо той. — Но исках да знаеш, че смятам да ги проуча по-подробно.

— Добре, става. Ако откриеш нещо, аз ще съм първата, която ще ти помогне.

— Достатъчно ми е.

И двамата чуха първите нервни проплаквания през прозореца на горния етаж.

— Това е сигнал за мен — каза Еси. — Искаш ли да влезеш, да останеш за вечеря?

— Не и тази вечер, благодаря. Следващия път аз ще донеса вечеря.

— Приемам. — Тя взе лалетата. — Благодаря за цветята, партньоре.

— За нищо. Забавлявай се, мамо.

— Мога да заспя права. — Тя се спря пред вратата. — Гърдите ми са като млекоцентрали и не съм правила секс от един месец. И знаеш ли какво? Забавно е. Ела пак, донеси пица.

— Имаш я.

Той се върна бързо при колата си и реши да се върне в своята дупка, да сложи замразена пица в микровълновата и да проучи по-подробно двете самоубийства.

* * *

Симон сваляше куфари и кашони през четири стълбищни площадки към приуса на Май. Просто временна раздяла, каза си тя, решена да не разваля доброто си настроение. Просто временна раздяла, голяма светла възможност за Май с преместване в Бостън, нова работа в Масачузетската многопрофилна болница.

Май го заслужаваше, беше се трудила здраво за това, би била страхотна на новата длъжност.

— Как ще побереш всичко това в колата? Трябва да пратиш книгите с куриер.

— Всичко ще се побере. — Май потупа с пръст по слепоочието си. — Измислила съм го. Като „Тетрис“ е.

— Никога не съм разбирала тази игра, ти си компютърджийката…

Симон осъзна, че я бива само в носенето, затова се дръпна и загледа как Май, развяла черна лъскава опашка през задния отвор на бейзболната си шапка на бостънските „Ред Сокс“ (подарък), изчислява, подрежда, размества.

Носеше отрязани джинси, розови маратонки и тениска на Колумбийския университет. Малките й ръце се грижеха за всеки детайл. Подрязани нокти, които никога не са били лакирани. Малкият виетнамски йероглиф, татуиран под десния й палец, означаваше „надежда“.

Красиви продълговати тъмни очи, мека линия на брадичката, елегантен нос.

Огромен часовник върху тънката й лява китка, миниатюрни златни обеци на малките прибрани уши.

И разбира се — умът й, защото за минути Май бе натоварила всичко.

— Готово! Видя ли?

— Да. Как съм могла да се съмнявам? Само че има още. — Симон й подаде кутията, която бе държала зад гърба си. — Можеш да й намериш място и да я отвориш, щом стигнеш там.

— Ще й намеря място, но ще я отворя веднага.

Май дръпна панделката, свали капака и разрови памука.

— О! О, Сим.

Скулптурата, която не беше по-голяма от ръката на Май, имаше три лица. Май, Симон и Тиш между тях.

— Първоначално мислех да сме само аз и ти, но… тя искаше да е тук. Мисля, че би изглеждала така. Ако.

— Прекрасна е. — Сълзите направиха гласа на Май по-дрезгав. — Ние сме прекрасни. Тя е с нас.

— Тя би била толкова горда с теб, почти доктор Янг.

— Има още много дотогава. Щеше да е горда и с теб. Виж се колко си талантлива. — Май погали внимателно лицата на приятелките си. — Тя щеше да е звезда — промълви Май.

— Много си права.

— Това е първото, което ще подредя в новия си апартамент. — Май внимателно върна скулптурата в памука и затвори капака. — О, боже, Сим, ще ми липсваш.

— Ще си пращаме съобщения, ще се чуваме по телефона, ще си пишем имейли и ще правим видеовръзки. Ще си гостуваме.

— С кого ще си говоря, когато не мога да заспя?

— С мен. Ще ми се обаждаш. — Симон прегърна здраво Май и я разлюля. — Позволено ти е да си намериш и други приятели. Направи го. Но не ти е позволено да имаш друга най-добра приятелка.

— На теб също.

— Няма никакъв шанс. Трябва да тръгваш, трябва да тръгваш. — Но не я пускаше. — Прати ми съобщение, когато стигнеш.

— Обичам те.

— Обичам те. — Симон се насили да се откъсне от нея. — Върви. Размажи ги, Май Хай. Размажи ги, лекувай настинки и бъди щастлива.

— Размажи ги, Симон. Размажи ги, прави велико изкуство и бъди щастлива.

Май седна зад волана, сложи слънчевите очила върху разплаканите си очи, махна за последно и пое по своя собствен път.

Симон влезе, изкачи обратно стълбите и влезе в апартамента, за да се изправи за първи път пред самостоятелния живот.

Можеше да си го позволи и не искаше съквартирант. Имаше работата си, парите от позирането и дори продаде няколко свои работи чрез местна галерия.

Освен това вече можеше да ползва оставените от родителите й пари и ако се наложеше, да разчита и на тях.

Стаята на Май щеше да стане нейно ателие, нейна работилница.

Доста си поплака, докато местеше материалите си от своята спалня и от частта във всекидневната, която бе окупирала. Извлече полиците, работната маса и стола си.

Помисли си, че вече ще може да става от леглото, без да се катери по материалите си.

Светлината в стаята на Май — поправка, в нейното ателие — щеше да й върши страхотна работа. Можеше да наема модели, вместо да плаща за работно пространство в нечие чуждо ателие.

Докато подреждаше и разместваше, си правеше планове. Без компанията на Май нямаше да се изкушава да мързелува, нямаше да води онези дълги разговори и да излиза импулсивно. Щеше да използва времето, за да работи.

Не че нямаше и други приятели, уверяваше се тя. Не най-добри приятели, разбира се. Може би не се сприятеляваше лесно, но имаше с кого да излиза и да си говори.

Не се налагаше да е сама, избираше да остане сама.

След два часа, които прекара сама в апартамента, тя грабна чантата си и излезе.

Три часа по-късно се върна с подстригана на черта коса с дълъг бретон и в цвят, който в салона бяха нарекли „ледено индиго“.

Направи си селфи и го прати на Май, която вече бе пристигнала в Бостън.

След това се огледа и въздъхна. Взе една от скиците, които бе закачила на дъската, седна и започна да прави по-прецизни измервания на голата клекнала фигура със спусната по гърба дълга коса, върховете на пръстите на едната ръка докосваха земята, а другата бе леко протегната с дланта нагоре.

Симон се почуди какво прави тя. Накъде гледа? Къде се намира?

Докато правеше измерванията, в главата й се въртяха истории, тя ги премисляше, отхвърляше. Приемаше.

— Направила е скок — мърмореше си Симон. — Не заради вярата си, а заради куража си. Скочила е сам-сама, това е кураж. Разбирам те.

Тази вечер нямаше лекции и не трябваше да ходи на работа, затова извади телта за арматурата и я постави върху масата.

Реши, че е прекалено тихо, и пусна музика.

Осъзна, че не иска рок, нито класическа музика.

Трайбъл. Нейната жена щеше да си търси племе.

След това щеше да му стане вожд.

Образът изплува ясно в съзнанието й, арматурата бе готова, Симон избра глина и инструменти и се зае да освободи жената, която щеше да стане вожд на племе.

Краката й бяха дълги и слаби, глезените силни, елегантни, мускулите по прасците й се очертаваха ясно.

Напластяваше, изрязваше, почистваше, пръскаше глината с вода, заграждаше коленете.

Фигурата започваше да се откроява, тя продължи с тялото, но осъзна, че светлината се бе променила.

Вечерта вече се спускаше.

Покри фигурата, накара се да стане от стола, да се поразтъпче и разтегне. Реши да пийне малко вино, след това поръча китайско, защото ако се върнеше към работата си, щеше да забрави да яде.

Щеше да забрави да яде, да пие вода, да се движи, работата често проявяваше пренебрежение към тези неща.

През първата си вечер сама пи вино и вода, яде нудъли и свинско със зеленчуци, като съживяваше образа в съзнанието си.

 

 

Следва същата рутина през следващите три седмици. Работата, за която й плащаха, лекции, работата, която хранеше душата й.

След петнайсетчасов работен ден, по-голямата част от който бе прекарала на крак, се върна у дома, в ужасната тишина на апартамента си.

Май й липсваше като отрязан крайник, не можеше да го отрече, но не това бе сърцевината на проблема. Седеше и гледаше скулптурата, която бе започнала в онази първа вечер.

Беше добра — наистина добра. Едно от най-хубавите неща, които бе правила, но не можеше да се застави да я занесе в галерията.

— Защото имам нужда от нея — каза си на глас. — Тя ми казва нещо, още от самото начало. Говоря си сама. — Въздъхна и вдигна глава. — Е, и какво от това? Какво от това? И аз имам да казвам нещо. Време е за скок. В Ню Йорк свърших това, за което бях дошла. Време е да продължа напред.

Затвори очи.

— Няма повече да работя като сервитьорка, няма повече да позирам за пари или за материали или за уроци. Аз съм художник, по дяволите.

Договорът й за наем изтичаше след два месеца. Или трябваше да ги издържи, или да плати цената.

Реши да плати цената.

Извади си телефона, погледна колко е часът и се замисли каква е вероятността Сиси да е още будна.

Изчака и когато чу ясния, буден глас на баба си, се усмихна.

— Да не си на парти?

— Не, и знам, че не е късно.

— Никога не е прекалено късно.

— Точно така. Затова мисля, че е време да опозная Европа. Познаваш ли някого, да речем, във Флоренция, който дава апартамент под наем?

— Кукличке, познавам всички навсякъде. Какво ще кажеш да отидем заедно и да те представя?

Усмивката премина в смях.

— Да си събирам ли багажа?

 

 

През осемнайсетте месеца във Флоренция Симон научи езика, отглеждаше домати и мушкато на малкия балкон на апартамента си с изглед към площад „Сан Марко“ и си намери италиански любовник на име Данте.

Данте беше абсурдно красив, свиреше на виолончело и обичаше да готви на Симон паста. Тъй като пътуваше със симфоничния си оркестър, връзката им не я задушаваше и й оставаше достатъчно време, което да посвети на работата си.

Фактът, че той спи с други жени при тези пътувания, не я притесняваше. За нея Данте бе част от прекрасна интерлюдия от слънце, секс и работа по скулптурите й. Беше си подарила това време и място, попиваше всичко, което те предлагаха.

Учеше, прекарваше време с други художници, с майстори, занаятчии и техници. И се трудеше усърдно в една леярна, за да се научи как да прави бронзови отливки.

Докато учеше, експериментираше, откриваше, Симон събра достатъчно увереност, за да я пуснат да направи изложба в модерна художествена галерия, а през следващите четири месеца работи върху поредица, която нарече „Богове и богини“.

Покани семейството си от чувство за дълг. Те отказаха, но изпратиха две дузини червени рози до галерията с картичка, с която й пожелаваха успех.

Товаренето на скулптурите й и обсъждането на местата им с галериста не й оставиха време за притеснения. Вече си бе казала, и то безброй пъти, че ако изложбата се провали, това ще означава, че не е достатъчно добра.

Но!

Това означаваше, че ще се върне у дома като провален художник. Докато се чудеше дали да облече строга черна или червена секси рокля, си мислеше, че родителите й може би — поправка, със сигурност — щяха да я сметнат за провалена. Но тя така или иначе никога нямаше да отговори на очакванията им. Те си имаха Натали за това. Тя завинаги щеше да си остане дъщерята, която напусна колежа и отхвърли всички възможности, които те й бяха предложили.

Симон си помисли, че майка й би избрала черната рокля. Би предпочела да е умерена, изискана. Тя предпочете червената и я съчета с убийствени златисти сандали на високи токчета, които щяха да й направят пришки. Но през тях се виждаха боядисаните в цвят на нар нокти, какъвто бе и основният цвят на косата й.

Беше си направила и кичури в тюркоазено, тъмнолилаво, яркооранжево, а прическата й бе асиметрична.

За по-бохемски вид си закачи големи златни дискове към обеците и сложи множество тънки гривни на ръката си.

Дали не прекаляваше? Може би все пак трябваше да избере черната рокля.

Но преди да успее да я извади от гардероба, на вратата се позвъни. Реши, че е нова пратка от Данте, докато излизаше от банята и минаваше през всекидневната, която вече ухаеше от белите рози, които й бе пратил предната вечер, червените лилиуми, които бе пратил сутринта, орхидеите от ранния следобед и розовите лалета от малко след това.

Отвори вратата, изпищя и се хвърли в прегръдките на баба си.

— Сиси! Сиси? Ти си тук!

— Къде другаде бих могла да бъда?

— Ти дойде. Пропътува цялото това разстояние.

— Нищо не можеше да ме спре, cara. Нищо.

— О, влизай, сядай. Току-що ли пристигаш? Дай да ти взема багажа.

— Идвам първо при теб, но не се притеснявай, ще отседна при Франческа и Изабел.

— Не, не, не може да те отмъкнат! Трябва да останеш тук. Моля те.

Сиси отметна косата, която бе паднала през раменете й и която в момента бе медночервена.

— Бих се радвала на тройка с онзи твой секси италиански сладкиш, но е малко неудобно, когато един от тримата е внучката ти.

— Данте е във Виена. Не ни съвпаднаха графиците. Но той е навсякъде.

Тя разпери ръце в пълната с цветя стая.

— Този мъж е романтик. Щом ще сме само двете с теб, с радост ще остана. Ще се обадя на Франческа и Изабел. Те идват довечера и ще заведа всички ви да празнуваме след това. Мили боже! — Усмихнатата Сиси попиваше с очи най-голямото си съкровище. — Само се погледни! Косата ти е произведение на изкуството. А и тази рокля!

— Мислех си да я сменя. Имам черна, която може да…

— Клиширано, очаквано. Недей.

— Наистина ли? Сигурна ли си?

— Изглеждаш дръзка, уверена и готова, но моля те, направи си услуга, свали тези обувки, докато тръгнем. Колко време имаме?

— Повече от час.

— Добре. Достатъчно, за да ми донесеш чаша вино, преди да се направя красива.

— Ти си най-красивата жена на света. Не мога да ти обясня какво означава за мен, че си дошла заради това, заради мен.

— Без сълзи. — Сиси потупа с пръст носа на Симон. — Очите ти изглеждат фантастично. Всъщност ще те оставя ти да ме гримираш. След виното.

Симон си събу обувките, отиде до кухнята, избра местно червено вино и приготви набързо плато със сирене, хляб и маслини.

— Знам, че не е важна изложба — започна тя.

— Веднага престани с това, не се разрешават отрицателни вибрации. Всички изложби са важни, особено тази. Тя е твоя. Това е първата ти европейска изложба. — Сиси отвори балконските врати, взе един от металните столове, след това и виното, което Симон остави на масата до нея. — Наздраве, съкровище.

Симон чукна чашата си в нейната.

— Благодарна съм за възможността. Просто не искам да прекалявам с очакванията.

— Е, виждам, че съм повече от необходима тук, за да не ти позволявам да засенчваш собствената си светлина. Тя ще грее ярко днес, повярвай ми. Знаеш, че си падам малко ясновидка. И ти ще блеснеш или ще те трябва да те наритам отзад.

— Толкова се радвам, че си тук. Колко можеш да останеш?

— Няколко седмици, за да се видя с теб, с някои приятели, да порисувам. Това е прекрасен град — каза тихо Сиси, докато оглеждаше площада, керемидените покриви и окъпаните в слънце къщи. — Твоето място ли е, Симон?

— Обожавам го. Обожавам светлината и хората, изкуството. Тук из въздуха се носи изкуство. Обичам цветовете, историята, храната, виното. Мисля, че присъствието ми тук не просто отвори нещо в мен, но го и нахрани. А кой може да нахрани тялото и душата по-добре от италианците?

— Но?

— Но въпреки че е място, на което ще трябва да се върна пак, не е моето. Ако останеш тук три седмици, ще се върна с теб. Готова съм.

— Тогава ще остана.

 

 

На откриването Симон си изигра ролята, водеше разговори на италиански и английски, отговаряше на въпроси за определени произведения. Хората влизаха, разхождаха се — тя знаеше, че много от тях са дошли заради малките чаши вино.

Но бяха дошли.

Поздрави Франческа и Изабел, когато пристигнаха, размени си прегръдки и целувки с една възрастна двойка, която я взе под крилото си, когато пристигна във Флоренция.

Галеристката, жена на петдесет, на която сериозният, строг стил стоеше фантастично, се приближи и прошепна в ухото на Симон:

— Току-що продадохме твоето „Пробуждане“.

Симон отвори уста да каже нещо, но оттам не излезе нито дума. Това произведение беше едно от малкото, които бе избрала да направи от бронз, и й струваше седмици планиране и безброй догадки за позата, средата. А и галерията му бе сложила такава цена.

А сега фигурата на жена, ставаща от легло от цветя с протегната ръка, сякаш за да улови слънцето, с полуусмивка, над която Симон дълго се бе мъчила, вече принадлежеше на някой друг.

— На кого… О, боже, не ми казвай, че баба ми я е купила.

— Не е тя. Ела да се запознаеш с купувача.

Ушите й бучаха, докато вървеше през извитата галерия, за да се запознае с бизнесмена и стилната му съпруга, които бяха направили първата голяма откупка от Симон.

Бученето отстъпи място на радост, когато си стиснаха ръцете и си поговориха.

Трябваше да каже на Сиси.

Повървя из помещението и най-накрая намери Сиси, застанала до творба, която бе нарекла „Появяване“. Симон смяташе бронзовите фигури за най-сложните и трудни произведения от тази изложба, а специално тази й бе любима.

Защото изразяваше сърцето й.

Женска глава и рамене, които се надигаха от басейн, главата леко отметната назад, мокра, спускаща се надолу коса, затворени очи, екстаз по лицето.

Беше я направила в светлосини нюанси.

— Сиси, аз… Какво не е наред? — Видя сълзи в очите на баба си и се втурна към нея. — Да не би да ти е лошо? Имаш ли нужда да подишаш чист въздух? Искаш ли вода?

— Не, не. — Сиси я хвана за ръката. — Да излезем за малко навън, преди да се изложа.

— Добре. Хайде.

Прегърна Сиси през талията и я поведе навън.

— Толкова е претъпкано. Ще ти намеря стол.

— Добре съм, добре съм. Боже, не се дръж с мен като със старица. Трябва ми само миг.

Навън миришеше на цветя и храна. Хората седяха в двора на ресторанта от другата страна на улицата и се наслаждаваха на вечерята и разговорите си. Мина една жена с дълги крака и къса пола, която водеше куче на каишка.

— Знаех, че си талантлива. Знаех, че ще е скулптура. Както знаеш, падам си малко ясновидка. — Сиси взе виното, което Симон бе забравила, че държи. — Видях, че напредваш в работата си, когато ти гостувах миналата есен. И ти ми пращаше снимки, видеозаписи. Но те не показват всичко, скъпа. Не го показват по този начин. Както когато го видиш с очите си. Материята, детайлите, усещането. Тук има толкова много великолепие, че не знам откъде да започна. А ти едва сега тръгваш. — Сиси избърса сълзите си. — Казвам ти го като художник на художник, така че не ми пробутвай никакви глупости, когато ти кажа, че „Появяване“ трябва да бъде моя. Купувам я не защото си ми внучка. Купувам я, защото ме разплака, докосна душата ми.

— Това е… Това е Тиш.

— Да, знам. И тя, и ти докоснахте душата ми.

— Тогава е подарък.

— Не, няма да е подарък. Можеш да ми подариш нещо друго, но не това. А сега влез вътре и им кажи, че е продадена, преди някой друг да я грабне под носа ми. Трябва да допия това вино и да се стегна. Побързай!

— Веднага се връщам.

Когато се върна, намери Сиси облегната на стената и усмихната.

— Все още ставам. Много чаровен мъж, малко по-голям от теб, току-що се спря при мен и ми предложи да ме почерпи с истинско вино. Трябва да се прибираме, преди да предизвикам сексуални безредици.

— Сега аз имам нужда от минутка, Сиси. — Симон посегна към ръката на баба си. — Сиси, продадох четири творби. Пет — поправи се тя. — Пет с твоята. Анна-Тереза е много развълнувана. Кълна се, канех се да направя магия, за да продам поне една и да не се унижа.

— Магията не действа в твоя полза. — Сиси отпи с една ръка вино, а с другата стисна дланта на Симон. — Хлъзгава територия.

— Точно така. Данте ще е много доволен, тъй като ми беше модел за две от продадените скулптури.

— А вечерта още не е свършила. Когато това тук приключи, отиваме да празнуваме. И виж кой ще дойде с нас.

— Кой… — Симон погледна в посоката, в която сочеше Сиси. Видя тичаща жена с късо подстригана коса. Кецове, раница.

— Май. О, боже, Май!

Въпреки че беше на токчета, Симон се затича, за да я посрещне.

— Полетът ми от Лондон беше отложен. Нямах време да се преоблека. На нищо не приличам. Нали не съм закъсняла много?

Пороят от задъхани думи беше примесен с прегръдки.

— Но нали си на конференция. Ще изнасяш реч. Ти…

— Тук съм само за тази вечер. Утре рано сутринта трябва да се върна. Мили боже, изглеждаш великолепно. Аз съм много зле.

— Доктор Янг, скъпа моя доктор Янг. — Симон я придърпа към Сиси и ги прегърна и двете. — Това е най-хубавата вечер в живота ми.