Нора Робъртс
Островът на ранените души (5)

5.

Три години по-късно

Симон се претърколи, седна на леглото и побутна мъжа, с когото споделяше леглото си.

— Трябва да си вървиш.

Той изсумтя.

Тя знаеше името му, дори знаеше защо бе решила да прави секс с него. Изглеждаше чист, в добра форма и бе искал същото, което и тя.

Освен това имаше интересно лице, изсечено и с остри черти. Приличаше й на съвременен Били Хлапето. Коравият беглец от закона от уестърните.

Трябваше й известно време, за да прегърне идеята, че сексът за една нощ има определени преимущества пред драмата и напрежението на връзките — или претекста за тях.

Не й трябваше чак толкова време обаче, за да осъзнае, че той също така носи много скука.

Мъжът, Ансел, се облече под слабата светлина от прозореца. Тя не бе пуснала щорите — защо да си прави труда?

Обичаше да гледа Ню Йорк и нямаше нищо против, ако част от Ню Йорк обича да гледа нея.

— Прекарах си добре — каза той.

— Аз също — отвърна тя и наистина го мислеше до степен, че думите й не бяха пълна лъжа.

— Ще ти се обадя.

— Страхотно. — Може би щеше да се обади, а може би нямаше. И в двата случая й беше все едно.

Тъй като тя не си направи труда да стане, той сам намери пътя си към вратата. Когато я чу да се затваря, Симон си сложи нощницата и отиде бързо да заключи.

Имаше нужда от душ и влезе в банята, която делеше с Май в малкия им апартамент. Фактът, че имаше две спални и бе сравнително близо до университета, компенсираше качването пеша до четвъртия етаж, ненадеждната топла вода и обирджийския месечен наем.

Но бяха заедно, в Ню Йорк. Понякога забравяха за призрака на приятелката си, която не беше там.

Симон отми секса от себе си, като се пъхна под слабата хладна струя. Беше се подстригала късо на стърчаща прическа и наскоро се бе боядисала в цвят на зрял патладжан.

Това я караше да се чувства различна. Като че ли непрекъснато търсеше нещо, която да я накара да се чувства различна от момичето в Рокпойнт, Мейн. Нещо, което да я накара някой ден да се погледне в огледалото и да си каже: О, точно това исках!

Харесваше Ню Йорк, харесваше тълпите, суетнята, шума, цветовете. И — о, боже, да! — свободата от родителската критика, въпросите и очакванията.

Но знаеше, че е дошла, за да сбъдне мечтата на Тиш.

В Колумбийския университет й харесваше, скъса си задника от учене, за да влезе там, но също така знаеше, че го направи като част от мечтата на Май.

Не можеше да намери своя собствена и не беше сигурна, че има такава.

Но присъствието там заради мечти назаем беше за предпочитане пред живота у дома, където всичко й напомняше. Където майка й поглеждаше избора й на цвят на косата с озадачено неодобрение и където баща й със загрижен поглед я питаше небрежно как е.

Беше добре. Колко пъти трябваше да им го каже? Май беше тази, която все още имаше панически атаки и кошмари. Макар вече да бяха по-редки.

Беше направила всичко възможно, за да погребе онази вечер заедно с приятелката си. След като изписаха Май от болницата, Симон не четеше нищо, свързано с онази вечер, не гледаше репортажи за нея. На годишнините не гледаше никакви новини, за да не се натъкне на някое споменаване.

Прибираше се у дома само през зимната ваканция и за една седмица през лятото, която прекарваше на острова със Сиси. Когато не ходеше на лекции, работеше. Когато не учеше и не работеше, се забавляваше — здраво.

Излезе от душа и се уви в кърпа от египетски памук, която имаше благодарение на майка си, след това избърса малкото огледало над мивката с размери на чаена чаша.

Не, помисли си тя, не още. Видя момиче с уморени очи и мокра коса и нищо повече.

Окачи кърпата и пак си облече нощницата. Когато излезе от банята, видя Май да слага чайника на печката с два котлона в жалката им кухня.

— Не можеш да спиш?

— Неспокойна съм. Чух вратата да се затваря.

Май бе оставила косата си да порасне до истински водопад от черни кичури. Когато се обърна, Симон видя още един чифт уморени очи.

— Извинявай.

— Няма значение. Познавам ли го?

— Не мисля. Но и това няма значение.

Симон влезе в кухнята и извади две чаши.

— Музиката беше добра и той — нелош танцьор. Ще ми се да беше дошла с мен.

— Трябваше да уча.

— Изкарваш високи оценки по всичко.

— Защото уча.

Симон изчака Май да се оправи с чая.

— Виждам, че има нещо.

— Приеха ме в лятна изследователска програма.

— Това е страхотно — също като миналото лято, нали? Доктор Янг, лекар биоинженер.

— Това е мечтата. Не е като миналото лято. Програмата е в Лондон.

— По дяволите, Май! — Симон грабна приятелката си и затанцува с нея из стаята. — Лондон! Отиваме в Лондон!

— Чак в края на юни и… семейството ми помоли първо да се прибера у дома. Да прекарам малко време с тях, след като свърши семестъра и преди да замина за Лондон. Трябва да им го дам.

— Добре. — Сърцето на Симон малко се сви, но тя кимна.

— Прибери се с мен, Симон. Ела си у дома.

— Имам работа…

— Мразиш работата си — прекъсна я Май. — Ако искаш да си сервитьорка в някоя дупка, можеш да го правиш навсякъде. Не си щастлива тук. Справяш се добре в университета, но това не те прави щастлива. Правиш секс с мъже, които не те правят щастлива.

— Рокпойнт няма да ме направи щастлива.

Дребничката Май се върна с грация на гимнастичка към приготвянето на чая.

— Трябва да откриеш това, което те прави щастлива. Тук си заради мен и Тиш, а мен няма да ме има цяло лято. Трябва да откриеш какво те прави щастлива. Рисуването ти… Не прави така! — сопна се тя, когато Симон извъртя очи. — Имаш талант!

— Сиси има талант. Аз само си играя.

— Тогава спри да си играеш — сопна се пак Май. — Спри да си играеш, спри да се ебаваш, спри да се чукаш наляво и надясно!

— Еха! — Симон си взе чая, който вече не искаше, и се облегна на хладилника, който бе произведен през миналия век. — Харесва ми да си играя, да се ебавам и да се чукам наляво и надясно. Няма да прекарам живота си в учене и изследвания, забита в някаква лаборатория, само защото нямам личен живот. Господи, кога за последен път си правила секс?

— Ти правиш достатъчно и за двете ни.

— Може би ако се изчукаш, няма да си такава кучка. Не ходиш на купони, не ходиш по клубове, не си излизала на среща от месеци. Само учене, лаборатории или този лайнян апартамент. Щастлива си, ама друг път!

Очите на Май блеснаха и тя сви едната си ръка в юмрук.

— Ще направя така, че от мен да излезе нещо. Не умрях и ще направя нещо с живота си. Щастлива съм. Понякога съм почти щастлива, а понякога напълно. Но знам, че се стремя към нещо, и гледам как най-добрата ми приятелка отблъсква всичко.

— Ходя на лекции, ходя на работа, ходя по клубове. Как това да е отблъскване на нещо, да не говорим за всичко?

— Ходиш на лекции, но не ти пука за нищо и правиш минималното, колкото да изкараш. Ходиш на работа, която нищо не означава за теб, вместо да си търсиш такава, която означава нещо. — Всичко вече се изливаше като вода през скъсана язовирна стена. — Ходиш по клубове, защото не понасяш да си сама, не понасяш да е тихо около теб повече от час. И се сваляш с мъже, с които нямаш намерение да се виждаш повече, защото наистина нямаш намерение да ги виждаш повече. Не позволяваш да се сближиш или обвържеш с нищо и с никого и това е шибаната дефиниция на отблъскването на всичко.

Симон се ухили самодоволно и гадно.

— Бях много близо до мъжа, който току-що си тръгна.

— Как се казва?

Остин, Ейнджъл, Адам… Мамка му, мамка му.

— Ансел — спомни си тя.

— Но се замисли. Доведе някакъв тип вкъщи, прави секс с него и трябваше да се замислиш за името му след по-малко от час.

— Е, и? Какво от това? Ако съм чак такава курва, какво ти пука какво правя и какво чувствам?

— Защото, по дяволите, си моята курва.

Симон отвори уста, за да се разгневи, но оттам излезе смях. Докато Май я гледаше втренчено с порозовяло от гняв лице и сълзи на бяс в очите, Симон се разсмя с пълно гърло.

Когато Май обидено изсумтя, Симон вдигна наздравица с чая.

— Това си плаче за надпис на тениска: „Курвата на Май Хай“. — И се потупа със свободната си ръка по гърдите.

Докато бършеше сълзите си на бяс, Май Тай се разсмя през плач на абсурдността на ситуацията.

— И ще я носиш гордо.

— Че защо не?

— О, по дяволите, Сим. — Май остави чая си и прокара дланите си през лицето. — Обичам те.

— Знам, знам.

— Пилееш се, ходиш на курсове, на които спокойно можеш да спиш.

— Нямам никакво намерение да ставам шибан лекар биоинженер, Май. Някои от нас още си изясняваме нещата.

— Единствените курсове, към които проявяваш някакъв интерес, са свързаните с изкуството. Съсредоточи се там и си изясни нещата. Пилееш се на тази работа, която не харесваш, от която нямаш нужда и за която си толкова ужасно свръхквалифицирана, че би трябвало да те направят управител на заведението.

— Не искам да съм управител. Много хора не харесват работата си. И имам нужда от нея, защото така си плащам поне част от разходите.

— Тогава си намери работа, която харесваш. Пилееш се, като правиш секс с мъже, за които не ти пука.

Сега Симон трябваше да избърше собствените си сълзи.

— Точно в момента не искам да ми пука за никого. Не знам дали някога ще искам. Пука ми за теб, за семейството ми и това е всичко, на което съм способна.

— Мисля, че е тъжно, задето аз те ценя повече, отколкото сама се цениш, затова е добре, че съм край теб, за да ти мърморя.

— Наистина си добра в това.

— Аз съм председател на Клуба на мърморещите кучки. Ти не ставаш дори за почетен член. Вземи си почивка през лятото, Сим. Можем да висим на плажа, докато тръгна за Лондон. Можеш да прекараш известно време със Сиси, дори да я оставиш да те заведе в Европа, както тя искаше, когато завършихме гимназия. Можем да преотдадем апартамента под наем. Не оставай тук сама.

— Ще си помисля.

— Така казваш, когато искаш да млъкна.

— Може би. Виж, уморена съм, в осем трябва да съм на работата, която не харесвам. Искам да поспя.

Май кимна и изхвърли чая, който никоя от двете не бе довършила, в мивката.

Симон познаваше тази тишина и тя бе пълна с тревожност.

— Да спим заедно? — предложи тя.

Май отпусна рамене с облекчение.

— Ще ми дойде добре.

— Ще използваме леглото на девственицата по очевидни причини. — Тя прегърна Май през раменете и двете тръгнаха към спалнята й. — Взех номера на Арън. Може да има някой приятел.

— Каза, че се казва Ансел.

— По дяволите.

Мушнаха се в леглото на Май и се гушнаха удобно.

— Липсва ми — промърмори Май.

— Знам. И на мен.

— Мисля, че бих се чувствала различно в Ню Йорк, ако и тя беше тук. Ако Тиш беше тук, щяхме да сме различни.

Всичко щеше да е различно, помисли си Симон.

Сънува как двете с Май гледат Тиш, жива и пълна с енергия, на сцената. Под прожекторите. Блестяща.

Сънува как Май работи в лабораторията си и е толкова фина и елегантна в бялата си престилка.

И когато сънят се обърна навътре, сънува себе си върху сал в неподвижно тихо море, как се носи наникъде.

Събуди се в реалността и отиде да сервира прескъпи кафета на колежаните, повечето от които плащаха с кредитни карти, дадени им от родителите — и въпреки това не даваха сносни бакшиши.

Когато за втори път тази седмица й се наложи да лъска чинията в унисекс тоалетната, тя пак се вгледа хубавичко в себе си в огледалото.

Знаеше, че онзи гадняр, управителят, й назначаваше два пъти повече дежурства в тоалетната, отколкото на другите, защото не искаше да прави секс с него. (Женен, поне на четиридесет, с конска опашка, не, мерси.)

— Майната му — каза си тя.

Излезе от помещението, което миришеше на белина и лимонова есенция, и влезе в друго, където се чуваше непрестанният шум на еспресо машините, разговори за политика или мрънкане за любовни връзки.

Свали глупавата червена престилка, за чието пране трябваше да плаща, и си взе чантата от малкото шкафче — чийто наем също се удържаше от заплатата й.

Гаднярът управител й каза злобно:

— Още не е време за почивката ти.

— Грешиш за това. Отдавна е време за почивката ми. Напускам.

Излезе сред звуците и цветовете и осъзна, че усеща нещо, което много отдавна й бе липсвало.

Почувства се щастлива.

 

 

Шест месеца след като завърши Академията, Рийд патрулираше с Бика Стокуел. Полицай Тайдъс Стокуел си бе спечелил прякора Бика не само заради физиката, но и заради характера си. Ветеран, уволнил се от армията преди петнайсет години, имаше мръсна уста, не цепеше басма никому и твърдеше, че носът му помирисва глупости от пет километра.

Имаше няколко червени платна, които го караха да тръгва с рогата напред, сред които: всичко антиамериканско (разтегливо понятие), задници (широка гама от индивиди) и копелета. На челни места сред кандидатурите му за копелета бяха всички, които нараняваха деца, биеха жени или се гавреха с животни.

Не бе гласувал за Обама, никога в живота си не бе гласувал за демократ и не виждаше причина да променя това. Но човекът беше президент на Съединените щати и като такъв имаше уважението и лоялността му.

У Бика нямаше и капчица лицемерие. Знаеше, че задниците и копелетата имат най-различен цвят и вяра. Може и да не разбираше докрай гейовете, но не му пукаше за тях. Предполагаше, че ако искаш да стигнеш до оргазъм с някого от същия вид като теб, това си е твоя работа.

Отбелязал бе два развода на войнишкия си колан. От първия имаше десетгодишна дъщеря, която обожаваше. Беше собственик на едноока и еднокрака котка, която бе спасил при арест на наркодилъри.

През повечето време беше вербално агресивен към Рийд — че е прекалено глупав, прекалено бавен, колежанче и тъп новобранец. И за шестте месеца работа Рийд бе научил повече за истинската мръсна полицейска работа, отколкото на всичките курсове в колежа и през месеците в Академията.

Беше научил също така, че когато отговарят на сигнал за домашно насилие, трябва да застане задължително между Бика и насилника (мъж), преди той да накара партньора му да види червено и да започне да рие с крак и да сумти.

Така че, когато приближаваха къщата, за която получиха такъв сигнал и която бяха посещавали вече четири пъти по същата причина, Рийд се подготви да направи точно това.

— Тя има ограничителна заповед срещу него, така че задникът му е мой.

Рийд си спомни, че въпросната жена — някоя си Ладона Грей — бе прибрала съпруга си — Вик Грей — след насинено око и сцепена устна и после още веднъж след счупена ръка и доказано съпружеско изнасилване.

Но след третия инцидент, при който тя изпадна в безсъзнание с два избити зъба, след като току-що бе родила сина им, вече имаше достатъчно причини за ограничителна заповед.

— По-добре да не е пипнал бебето с пръст. — Бика си оправи панталоните, когато тръгнаха към вратата по заледената и хлъзгава от снега пътека.

От съседната къща изтича жена.

— Той я убива! Кълна се, този път наистина я убива!

Рийд вече чуваше писъците, виковете, рева на бебето.

Имаше време само да си помисли: „Мамка му!“.

Освен това видя, че пътната врата е разбита.

Влезе заедно с партньора си, отбеляза следите от насилие на първия етаж, където масата бе преобърната и лампата бе счупена.

Горе бебето ревеше така, сякаш някой бе забил в ухото му шило за лед, но виковете, ругатните, стоновете и ударите идваха от дъното на къщата.

Рийд се движеше по-бързо от Бика — беше по-млад, с по-дълги крака — и имаше време да види как Вик Грей бяга през задната врата. Жената лежеше, стенеше, хлипаше и кървеше на кухненския под.

— Тръгвам след него. — Рийд изскочи през задната врата. Докато тичаше, съобщи по радиостанцията. — Полицай Куотърмейн преследва заподозрян в нападение. Заподозреният е Виктор Грей, бял мъж на двайсет и осем години, движи се на юг пеша по „Проспект“. Висок е метър и осемдесет, осемдесет килограма. Облечен е с бяло яке, червена шапка и джинси. Завива на изток по „Мърсър“.

Грей мина напряко през един двор и направи пъртина през двайсетсантиметровия сняг, който бе навалял предната нощ. Прескочи оградата. Рийд си помисли колко по-бърз би бил, ако беше с маратонки, а не с униформени обувки.

Дъхът му бе видим, излизаше на облаци и се спускаше към снега. Чу викове и усили скоростта. Ненапразно бе тренирал бягане в гимназията.

Забеляза жена, просната в снега в двора си до наполовина готов снежен човек. От носа й капеше кръв, в ръцете си стискаше ревящо малко дете.

— Опита се да ми открадне детето!

Рийд продължи напред, видя Грей да тича на изток и докладва, когато го наближи. Прескочи още една ограда и видя Грей да се насочва към отворената врата на друга къща, от която се чуваше музика и женски смях.

Рийд чу жената да казва:

— Няма нужда да гледам колко добре си изринал вътрешния двор. Затвори вратата, студено е.

Единствената му мисъл беше: „Няма да му дам да влезе вътре и да нарани още някого“. Може и да не стана футболна звезда, както мечтаеше баща му, но знаеше как да повали противник.

Скочи, отлепи се от земята и ритна Грей в коленете в тесния вътрешен двор до отворената врата.

Лицето на Грей застърга пътеката и той извика.

— Хей, какво става! — Навън излезе мъж с чаша вино в едната ръка и айфон в другата. — Мили боже, целият е в кръв. Записвам това. Записвам това. Това е полицейско насилие.

— Давай, записвай. — Останал без дъх и също с раздрусани кости, Рийд извади белезниците. — Давай, записвай задника, който преби жена си няколко пресечки по-нататък, нападна друга жена и се опита да й отвлече детето като заложник. И който се бе насочил право към вашата къща. Залових го — съобщи Рийд в радиостанцията си. — Заподозреният е заловен, може да се наложи медицинска помощ. Какъв е адресът тук?

— Не съм длъжен да ти кажа, задник.

— Млъквай, Джери. — Жената, която се бе смяла, бутна мъжа с телефона настрани. — „Гилрой Плейс“ 5237, полицай.

— Зад къщата на „Гилрой Плейс“ 5237. Благодаря, госпожо. Виктор Грей, арестуван сте за две нападения и побой. — И щракна белезниците на ръцете на Грей. — За опит за отвличане на дете, съпротива при арест и нарушение на ограничителна заповед.

— Този човек има права.

Рийд вдигна поглед.

— Адвокат ли сте, господине?

— Не, но знам…

— Защо не спрете да се месите в полицейската работа?

— Намирате се върху частен имот.

— Моят имот — каза жената, — така че млъквай, Джери. И вие кървите, полицай.

Усещаше вкуса на кръв в устата си, чувстваше болка в дланите си.

— Добре съм, госпожо. Виктор Грей, имате право да запазите мълчание.

Докато му четеше правата, Джери се усмихна самодоволно.

— Доста време ти отне да го направиш.

— Не сте ли адвокат? — Рийд вдигна Грей на крака. — Или сте просто задник по принцип?

— Ще подам оплакване!

— Това беше. Вън. Махай се от къщата ми, Джери.

Рийд чу сирените, докато жената изритваше задника от дома си. И тъй като изглеждаше, че тя държи ситуацията под контрол, той поведе Грей край къщата към предната врата.

— Ще те съдя до дупка — промърмори Грей.

— Да, направи го, Вик.

Ладона Грей имаше три счупени ребра, счупена китка, счупен нос, две насинени очи, пукната странична лицева кост и вътрешни наранявания. Синът й не беше наранен.

Шеридан Бобет, която си бе играла в двора с двегодишното си дете, имаше множество леки наранявания, а детето — синини по ръцете и раменете. Според нейните показания Грей се втурнал в двора й и я бутнал на земята. Тя се съпротивлявала, когато той се опитал да вземе сина й от ръцете й, след това побягнал, когато през оградата прескочил преследващият го полицай.

Елоис Матерсън, обитателката на „Гилрой Плейс“ 5237, даде показания като свидетел на задържането и ареста и заяви, че видяла през отворената врата мъжа, идентифициран като Виктор Грей, да тича към къщата й, видяла и как полицаят го свалил на земята на педя от вратата й и го задържал, докато Грей се съпротивлявал. Тя изрази благодарност към полицая, който не позволил на агресивен мъж да влезе в дома й.

И скришом даде телефонния си номер на Рийд.

Бика стовари бумащината на Рийд — така се постъпваше с новобранците. И Рийд дочу как се обажда в болницата, за да попита за състоянието на Ладона Грей.

Докато Рийд предаде доклада, видеото на задника Джери се появи в местните новини.

Рийд бе порицан — така ставаше с ченгетата — примигна леко срещу ледената ярост, която се изливаше по лицето му, и реши, че предпочита караниците на шефа си пред забележките на задника.

— Вече си в интернет, Куотърмейн.

Друг униформен полицай включи монитора на компютъра.

— Блогът на Макмълън.

— Гадост.

— О, тя те нарича млад жребец и…

— Какво?

— Споменава мола „Даунийст“. Не се тревожи, новобранец. Никой не чете нейните глупости.

Всички ги четат, помисли си Рийд. Включително ченгетата. Както и всички бяха прочели книгата й „Касапницата Даунийст“. Чрез нея вероятността проклетото видео от телефона да стане суперпопулярно дори в национален мащаб ставаше много голяма.

Той знаеше, че мълвата вече се е разпространила, когато Еси, вече детектив Маквий от полицията на Портланд, влезе и му даде сигнал.

Тя го заведе в празната в момента конферентна зала.

— Добре ли си?

— Да, разбира се.

— Имаш следи. — Тя докосна с пръст по насинената му челюст.

— Ударих се в тила му, когато го свалях на земята. Нищо ми няма.

— Сложи му лед. Медиите ще се позанимаят с това. Млад герой от „Даунийст“ се превръща в ченге герой и не си поплюва. Такива работи.

Той прокара пръсти през косата си, вече прилежно подстригана по полицейски, тъй като сержантът бе настоял да подреже рошавите си къдрици.

— Мамка му, Еси.

— Ще се справиш. Сержантът ти ще те перне леко през пръстите. Но и той, и всеки полицай в Портланд и предградията ще те поздравят за това. Не се тревожи и не се притеснявай за Макмълън или останалите медии. Не се набивай на очи и си върши работата.

— Е, това правех — отбеляза той.

— Точно така. На видеото на задника се вижда как едно ченге си върши работата, запазва спокойствие и контрол, с изключение на изпуснатата дума. Дума, която, както се вижда от видеото, е напълно заслужена от споменатия задник. Постъпи правилно, Рийд, и искам да го чуеш от мен, тъй като ми се струва, че имам нещо общо с това да облечеш тази униформа.

— Имаш много общо с това. Чувствах… че трябва да го задържа. Когато видях кървящата жена на пода, нямаше как да не го задържа. Не беше някакъв спомен или нещо подобно. Не се върнах пак към онази вечер, но изпитвах същото, когато разбрах, че трябва да взема това хлапе.

— Инстинкти, Рийд, имаш ги. — И тя одобрително го плесна по насинената челюст. — Продължавай да ги използваш и се учи от Бика. Той е корав кучи син въпреки особеностите си.

— Качил ми се е на главата, това не е оплакване. Не съвсем. Беше мил като свещеник с Ладона Грей. Предполагам, че и това е нещо, на което се уча от него — как да се държа с жертвите така, че да не се чувстват жертви.

— Това е хубаво. Какво ще кажеш другата седмица да дойдеш на вечеря?

— Може да похапна. Още ли се виждаш с онзи професор?

— Ама и ти си едно ченге. — Тя вдигна лявата си ръка и размаха пръсти, за да покаже пръстена.

— Мили боже, Еси. — Той се пресегна към нея, но се спря. — Не мога да прегръщам детектив в участъка. Ще почака. Той е късметлия.

— Много си прав. Ако имаш нужда да поговориш, знаеш на кого да се обадиш. Ще ти пратя съобщение за вечерята.

Той отиде право в съблекалнята, за да се преоблече с цивилни дрехи. Смяната му бе свършила още преди да предаде доклада. Намери Бика да си окачва куртката.

— Нацелува ли се с детективското бюро?

— Не мога да я целувам. Тя е сгодена.

— Ха. Ченгетата трябва да знаят, че не бива да се женят. — Облече семпла бяла тениска. — Наистина ли нарече свидетеля „задник“, като знаеше, че той те записва?

— Чува се на записа, така че би било глупаво да го отричам.

— Е — Бика се огледа в огледалото на шкафчето си и приглади късо подстриганата си коса, — по всичко личи, че ще те черпя бира. — Затвори шкафчето си. — Може пък да станеш донякъде прилично ченге.