Нора Робъртс
Островът на ранените души (15)

15.

Симон не можеше да забрави лицето на Тифани — сравнението от преди и сега.

Не можеше да забрави самодоволството по него преди и гнева сега. Непрекъснато бяха пред очите й, като две страни на една монета: самодоволството на младото момиче, което капитализираше собствената си красота, и гневът на жената, която смяташе, че я е загубила.

Докато работеше, тези две лица се въртяха в ума й. Никога не бе влизала пак в „Даунийст“ или някой друг мол. Никога не бе сядала пак в киносалон. Бе направила всичко, за да изхвърли онази нощ и свързаните с нея неща от ума си. Да ги изхвърли от живота си.

А сега, след една-единствена случайна среща, тези две лица се загнездиха в ума й заедно с онази нощ и всичко свързано с нея.

Не успяваше да ги прогони и затова ги превърна в проект. Скицира лицето на Тифани на шестнайсет по памет: добре балансираните черти, уверената разцъфваща красота, идеалната коса.

След това я нарисува каквато бе сега, жената, която бе срещнала в клуба: белезите, леко отпуснатия ляв клепач, изопнатата устна, реконструираното ляво ухо.

Имаше поражения, помисли си тя, докато разглеждаше двете лица, очевидно имаше поражения. Но те далеч не бяха чудовищни. Всъщност като художник намираше второто лице за по-интересно.

Но… дали гневът идваше от напомнянето всеки път, когато се погледнеше в огледалото? Дали ужасът не я заливаше отново? Вместо да успее да го прогони и да продължи напред, последствията от онази единствена вечер живееха на лицето й в огледалото.

Дали не се изискваше изключителна сила и решителност, за да се изправиш лице в лице с това и да продължиш нататък?

Как би могла да критикува? Как можеше да отрича този гняв и тази омраза, когато сама бе отказала да се изправи срещу своите собствени? Просто ги беше заключила.

Стана и отиде до прозореца. Навън от мрачното сиво небе тихо валеше сняг и се трупаше по меките извивки на скалите. Водата се сливаше с небето и зимата засипваше всичко освен тази вода и това небе.

Пред нея се бяха ширнали тишина и спокойствие, самотата на зимата на острова. Хаосът и грозотата на онази отдавна отминала лятна вечер дебнеха зад тях.

В главата й звучеше гласът на Тифани.

Ти се отърва без драскотина.

— Не, не беше така. Затова…

Пое дълбоко дъх и се обърна.

Избра инструменти и глина.

В полутонове, помисли си тя, докато постилаше плат и започваше да оформя правоъгълник от глина. Казваше си, че може да спре по всяко време. Или просто да смени посоката. Но ако искаше да изхвърли лицата от главата си, може би трябваше да ги направи реални.

Подравни глинената плоча, преди да я извие и превърне в цилиндър. Изправи го и заглади с лице стените. Изправи ъглите, събра глината, заличи свръзката и създаде празнина.

Практичната и техническата част беше първа, положи основите.

Симон очерта лицето с длето със заоблен връх, провери пропорциите. Започна да го оформя с ръце. Очни ябълки, чело, нос, добави глина, натисна цилиндъра отвътре, за да извае бузите, скулите, брадичката.

Виждаше го с очите си, усещаше го с ръцете си. Женско лице, можеше да е на всяка.

Хлътнатини, вдлъбвания, изпъкналости.

Като мислеше за миналото и настоящето, за самодоволството и горчивината, тя направи същото с глината и от противоположната страна.

Двете страни на живота, помисли си.

Сега наред беше темето, завиваше глината, притискаше я, добавяше, докато остави отвор, колкото да влезе ръката й.

Огледа работата си — да, просто, семпло, грубо — остави глината да се втвърди малко, преди да отреже още едно парче колкото футболна топка. Преходът от шията към черепа.

Отдели много време на предната страна, за да оформи брадичката и врата. Повтори го и от задната страна, с малки различия заради пораженията и годините.

Пак стана и обиколи работната маса, като разглеждаше грубо скулптираните лица и скиците.

Седна и с притискане на палеца накара лявата вежда да увисне.

— Ето така — промърмори тя и започна да прави малко топче от глина. — Не знам какво се опитвам да докажа, но ето така.

Очната ябълка, ъгълчетата на очите, клепачите — оформи ги с пръсти и инструменти.

По навик скачаше от черта на черта, оправяше очите, преместваше се на носа, брадичката, ушите и после обратно. Местеше се от лице на лице, както й диктуваха умът и ръцете.

Устата, толкова съвършена някога, извита самодоволно. А сега това повдигнато ъгълче, което не беше усмивка, помисли си тя и добави глина, като я заглади с длето, притисна я с палец и другите си пръсти. Имаше поражения, да, но само горчивината придаваше грубост на тези устни.

Навън валеше сняг, а тя работеше в тишина. Днес нямаше музика, нямаше фонов шум. Само глината в ръцете й, която се поддаваше, изграждаше, оформяше.

Усещаше я като жива, дори още преди да се върне на очите. Анатомията, разбира се, с гънките, ръбовете, хлътнатините под очите; но именно животът в тях, изражението им отваряше прозорците към хората. Мислите и чувствата в един-единствен момент или за цял живот можеха да бъдат изразени през очите.

И тук лице на хубава девойка с очи, изпълнени с увереност, граничеща с арогантност. И жена, чиито очи отразяваха не само ужаса и страха от една вечер, но и пораженията върху лицето, ума и сърцето й.

 

 

Докато Симон работеше, същото правеше и Патриша Хобарт.

И през нейния прозорец се виждаше падащ сняг, докато тя наблюдаваше някой друг, който също бе преживял това.

В Торонто й бе омръзнало, искаше смяна на условията, смяна на мястото. Боб Кофакс й предложи точно това.

Той бе охранител в мола онази вечер, беше оживял след две прострелни рани. Историята на оцеляването му бе предизвикала повече медийно внимание, отколкото на Патриша й се струваше редно. Освен това продължаваше да работи в мола и — по нейно мнение — да се храни от нещастието на брат й.

Шамар в лицето!

Изглежда, че Боб смяташе оцеляването си за послание от висша сила да се възползва максимално от подарения му живот, да помага на нуждаещите се и да започва и завършва всеки ден с благодарност.

Тя го знаеше, защото така пишеше на Фейсбук страницата му.

Част от максималното възползване беше празнуването на петдесетия му рожден ден със съпругата и двете му деца, едното от които бе гей и в „брак“ с друг гей, и това обиждаше всяка частица от съществото на Патриша. Сякаш това не бе достатъчно зле, ами бяха осиновили и някакво азиатче. Поне другият му син беше женен за истинска жена и имаше две истински деца.

Цялото проклето семейство планираше да направи голям купон и да прекара седмица на Бермуда на слънце и в забавления.

Страниците им във Фейсбук съдържаха подробностите, които й бяха необходими, включително и отброяващ времето часовник, за бога.

Боб навършваше петдесет на деветнайсети януари.

След като помисли малко, Патриша избра самоличността и външността си и си резервира самолетен билет и луксозна стая в същия курорт.

След това се зае със забавната част, като започна да планира най-добрите начини да убие Боб, преди той да стигне до заветните петдесет.

 

 

Два дни преди Коледа къщата на Сиси беше светнала от украса. Така я беше окичила, че в ясна вечер се виждаше от континента. От дървото се спускаше цяла армия от Дядо Коледовци, митологични същества, богове и богини и ръчно боядисани топки.

Огънят весело пукаше. По тъмно тя палеше десетки свещи вътре, стъкления фенер навън, а хората от кетъринга подготвяха масата за годишното й домашно парти за празниците.

Бъдни вечер бе за нея и Симон, а Коледа — за семейството. Но тази вечер беше посветена на острова и бе една от любимите й от годината.

Тя стана още по-хубава, когато отвори вратата на Май.

— Каква щастлива вечер. — Сиси притисна силно Май в прегръдките си, преди да грабне чантите й.

— Сиси, тук е невероятно! Точно като теб.

— Толкова се радвам да те видя. Дай си палтото и багажа. Ще ти налея питие.

— Още е два следобед.

— Коледа е! Ще си направим мимози. Можеш да занесеш и на Симон и да я примамиш тук долу, за да се порадвам малко на моите момичета. Мисля, че се крие в ателието си, за да не й опявам какво да облече тази вечер. Как е семейството ти?

— Наистина добре. — Май свали шапката от подравнената си като по конец прическа каре. — Сиси, Нари се сгоди, е, утре вечер ще го направи. Всички знаят освен нея. Той, Джеймс, е поискал ръката й от баща ми и си е спечелил сериозни точки с това. Ще й предложи на Бъдни вечер.

Момчето от Бостън знае как да побеждава, помисли си Сиси, застанала насред стаята с бутилка шампанско в ръка.

— Тя обича ли го?

— Обича го.

— Добре тогава. — Сиси махна тапата и се чу весело пукане. — Ще пием за нейното щастие. Ами ти? Някой не ти ли е хванал окото?

— Хм. Някои ми хващат окото, но… — Май сви рамене. — Никой не е покорил сърцето и ума ми заедно с това.

— Продължавай в същия дух. Сексът е лесна работа. Любовта е сложна. А сега занеси това горе на Симон и прекарай малко време с най-добрата си приятелка, след това я накарай да слезе тук. Трите ще изпием по още едно питие, ще поклюкарстваме, след това ще се направим на красиви.

Май затича по стълбището с по чаша във всяка ръка.

Влезе в ателието, музиката заглуши стъпките й. Намери приятелката си да боядисва в червено някаква скулптура.

Голата фигура бе извита назад и почти образуваше кръг от стъпалата до темето. Държеше лък със затъкната в него стрела, който сочеше право нагоре.

Сила и грация, помисли си Май. И красота. Можеше и искаше да каже същото и за приятелката си. Тъмнокестенявата коса на Симон с дръзки червени кичури бе сплетена в къса плитка, скъсаните й на коленете джинси бяха изцапани с глина и боя, спортната й блуза с неподгънати, средни на дължина ръкави имаше подобни петна, а ноктите на босите й крака бяха боядисани в тъмносиньо.

Почувства прилив на любов, усети, че всичко в света е наред, както и малко завист към лежерния артистичен стил на Симон.

Симон отстъпи назад, килна глава, за да разгледа работата си, и забеляза Май.

Тя изпищя (Сиси чу този звук два етажа по-долу и се ухили) и опръска наоколо с червена боя, когато хвърли четката си.

— Ти си тук!

— С мимози.

— Ти струваш повече от дузина мимози! Не мога да те прегърна, цялата съм в боя.

— О, майната му. — Май остави чашите, сграбчи Симон и двете затанцуваха в кръг. — Липсваше ми.

— Ти на мен двойно повече. — Симон пое дълбоко дъх. — Коледа вече може да започва.

— Да пием за това. Или аз мога да пия за това, докато ти си довършиш работата.

— Довършена е.

— Коя е тя?

— Жената с лъка. Продавачка, която видях в Седона. Притежаваше това… дръзко спокойствие.

— Уловила си го точно.

— Мислиш ли? Добре. — Симон взе чашите.

— Обожавам тази стая — каза Май, докато взимаше едната от чашите. — Толкова прилича на теб. Толкова е различна от лабораторията ми, която пък толкова прилича на мен. Но ето ни тук. — Тя стисна ръката на Симон, преди да закрачи наоколо. — Тези да не са вдъхновени от пътуването ти на запад?

— Повечето от тях, да. Пратих две работи на агентката ми, за да види в каква посока съм поела. Както и да е…

— Изглежда ми позната — започна Май, свали очилата си и се обърна. — Това Тифани ли е? Не бях се сещала за нея от години, но…

— Да.

Обхваната от любопитство, Май пристъпи по-близо и наклони глава.

— Има лице и от задната страна?

— Можеш да я вземеш. Завършена е.

Май я вдигна и внимателно я обърна.

— О. Виждам.

— Едно от миналото и едно от настоящето. Трябваше да я прибера — осъзна тя. — Не искаме да ни разваля настроението.

— Не, чакай. Защо? Защо Тифани?

— Срещнах я случайно преди няколко седмици. — Симон сви рамене. — Сменили сме си местата. Някога напълно вярвах, че това момиче… — Тя млъкна и прокара пръст по челото без бръчки, по гладката буза. — Че това момиче ми е съсипало живота. Тя открадна момчето, което обичах, за което бях сигурна, че ще се омъжа и ще живея с него щастливо от тук до края на света. Обвинявах я за нещастието си. Мили боже, Май. Бяхме на шестнайсет.

— Шестнайсет. — Май обви с ръка Симон през талията. — Но това момиче наистина беше зла и коварна мръсница.

— Наистина беше такава.

— За да сте си сменили местата, би трябвало тя да вярва, че ти си й съсипала живота? Да те обвинява? Как?

— Аз се спасих без драскотина. — Симон прокара пръст по второто лице. — Тя не.

— Вината е на Джей Джей Хобарт. Какво ти каза тя, Сим?

— Виждаш ли това лице? Не само пораженията.

— Имаш предвид гнева и горчивината? Разбира се, че ги виждам. Ти си гениална в това да показваш какво има вътре в тях. — Май отпи разсеяно от питието си и направи небрежен жест. — Значи още е зла и коварна мръсница?

Симон се засмя и усети как лепкавите задушаващи пипала на стреса се отпускат.

— Да, боже. Такава си е.

— Трагедиите невинаги ни променят. Според мен те по-често изваждат наяве какви сме всъщност — или какви сме били. — Май нарочно обърна огорченото лице на другата страна. — Тифани винаги е била такава отвътре.

После вдигна шеговито тост.

— Може би не е толкова красива отвън, колкото би била иначе. Но е жива, а мнозина не са. Може би дори е жива заради теб. Аз също. Недей да клатиш глава на доктор Янг. С моята кръвозагуба? Още десет минути, най-много петнайсет, и нямаше да оцелея.

— Да не говорим за това.

— Не, напротив. Само още минута, защото имам нещо да казвам. Това, което си направила с Тифани? Как, по дяволите, й беше фамилията?

— Брайс.

— Ти помниш. Аз не. И това казва нещо. Това, което си направила с изкуството си? Това е здравословно.

— Нима?

— Абсолютно. Това не е тя, Сим, това си ти. Всички оцеляхме и станахме това, което сме в момента. А това, което е вътре в теб и я пресъздало от глина? Винаги е било там. Онова шестнайсетгодишно момиче, което си мислеше, че светът се е срутил заради някакъв разгонен гадняр, който не заслужаваше вниманието му — и да, може би ще горя в ада, че говоря лошо за мъртвите, но той наистина беше разгонен гадняр — можеше да реши да се валя в нещастието си, да отхвърли таланта си от огорчение. — Май се обърна пак към скулптурата. — Но в това лице виждам жена, която е отхвърлила дара на живота в обвинения и горчивина. Ние загубихме приятелка, Сим, и все още боли. Винаги ще боли. Но ти я съживи, почете живота, който бе живяла, дори и този, който можеше да изживее, в онази невероятна скулптура долу, както и в другите ти творби.

— Не знам… — Симон пое неуверено въздух. — Не знам какво щях да правя без теб.

— Никога няма да разбереш. А аз? Канализирах уменията си, предполагам, че можем да ги наречем и изкуство, в усилия да открия начини за облекчаване на болката и страданието, за подобряване на качеството на живот. Това не ни прави специални, но ни прави тези, които сме. По-добри сме от шибаната Тифани Брайс, Сим. Винаги е било така.

Симон пое отново дъх и издиша бавно. И успя да каже само:

— Леле.

— Вярвам във всяка дума, включително и тези за гаднярите, живи или мъртви. И всеки път, когато погледнеш тези две лица, трябва да си го спомняш. Майната й на кучката, Симон.

Симон се намръщи и огледа бюста за последен път.

— Мога да изпитвам съжаление за това, което й се е случило, никой не го заслужава, но мога и да я мразя?

— Да!

— Не знам защо не се бях сетила за това. Дори когато оформях тези лица с ръцете си, не се сетих за това.

— Затова са приятелите.

— Е, най-добра приятелко, току-що отговори на въпроса, който не можех съвсем да осмисля. Да. Майната й на кучката. А сега да слезем долу и да пием още шампанско. Ще ми е необходимо, за да общувам с хората чак до зори.

— Обичам партитата на Сиси. — Когато тръгнаха, Май се обърна с весела усмивка. — Купих си нова рокля специално за тази вечер. Убийствена е.

— По дяволите. Сега тя ще ми пили на главата дори повече. Е, майната му и на това — реши Симон. — Отказвам се да бъда предпазлива. Сиси може да ми избере тоалета.

Зарадвана, Май бутна Симон по рамото.

— Ще бъде много забавно!

 

 

Сиси вече бе избрала тоалета, беше го купила и окачила в своя дрешник с намерението да манипулира Симон да го облече.

След много шампанско и клюки тя завлече момичетата в банята си за грим и прически. Разпореди стилът на Май да бъде лъскав и секси, след това извади машата за коса, за да направи на необичайно съпротивляващата се своя внучка множество къдрици.

Одобри избора на Май — червена рокля с паднало рамо, флиртаджийска пола и прибрана талия, изчака Симон да се напъха в тъмносиния си тоалет.

Дългите ръкави и дължината до коляното може и да предполагаха скромност, но дълбокото V-образно деколте на гърба и цепката на дясното бедро говореха точно за обратното — особено след като дрехата й пасна като втора кожа.

— Значи затова ми даде синия лак за нокти вчера.

— Отиват си — съгласи се Сиси и извади следващото си оръжие. — Особено с тези.

Обувки до глезена с множество каишки в металическо синьо и тънки сребристи токчета.

— Секси и бохемски — заяви Сиси.

— Великолепни са. — Симон седна, обу ги и стана. — Може да куцам със седмици след това, но си струва.

— Честита Коледа. — Сиси взе фотоапарата. — Позирайте, момичета.

Докато те позираха за снимка, Сиси си мислеше, че ще ги нарисува като млади сирени.

— По дяволите, това е кетърингът. Бижута. Май, деликатни. Симон, артистични и малко прекалени. Веднага!

И тя изскочи навън с обутите си в боти с връзки крака, развяла богатата си пола и гривата от яркочервена коса.

— Как го прави? — попита Май.

— Не знам, но съм твърдо решена да изглеждам толкова добре, да се движа толкова бързо и да живея с такъв размах, когато стана на нейната възраст. Да си слагаме обеците и да слизаме долу да й помогнем.

Вятърът блъскаше в прозорците, температурите падаха, а къщата на Сиси се пълнеше с хора. Целият остров бе дошъл заради Сиси, имаше и гости, които не бяха местни. Хора от света на изобразителното изкуство и музиката се смесваха с островитяните и се черпеха с миниролца от омар, скариди и шампанско.

Някои бяха излезли на двора, където имаше преносими печки. От тонколоните се носеше музика, понякога талантливите взимаха китара, свиреха на кийборди и правеха джемсешъни.

Сиси общуваше с всички, наслаждаваше се на всеки миг, без да изпуска от очи една специална личност. Когато го забеляза, тя си проправи път до Симон.

— Скъпа, имаш ли нещо против да изтичаш до горе? Мисля, че съм оставила запалена коледна свещ в спалнята си. Не искам да опожаря къщата.

— Разбира се. Страхотно парти, Сиси.

— Аз други не правя.

Докато прекрасното й момиче отиде на измислена мисия, Сиси тръгна право към Рийд. Той се усмихна широко, когато я видя.

— Каза, че ще е купон на купоните. И не си излъгала. Честита Коледа. — Той й подаде пакет.

— Колко си сладък. Ще го оставя под елхата. — Първо го целуна, след това погали ръкава на тъмносивото му сако. — И красив.

— Трябваше да се направя на пич за купона на купоните. Изглеждаш ослепително. Защо след партито не избягаме и…

Тя се усмихна, когато той млъкна, а флиртаджийското му изражение се смени с възхита. Нямаше нужда да се обръща, за да разбере, че Симон слиза по стълбите, точно както го бе планирала.

Той я познаваше, разбира се, че познаваше лицето й. Беше го изучавал, както бе правил с толкова много лица от архива си. Познаваше я и от снимките, умело пръснати из къщата на Сиси, от картините, които бяха запалили тиха страст и пожар от възхищение у него.

Но онова беше изкуство, бяха снимки, свидетелски показания, две телевизионни интервюта.

Това бе жена от кръв и плът, която го остави без думи за цели десет секунди, през които през кънтенето в ушите си чуваше в главата си само едно възхитено: „Еха!“.

Тя тръгна право към него и кънтенето се усили.

— Всичко е наред — каза богинята.

— Благодаря ти, миличка. Това е Рийд, който скоро ще стане началник на полицията на острова и е един от любимите ми хора в този и други животи. Рийд, най-ценното ми съкровище, Симон.

— Рийд, разбира се. — Тези устни, тези великолепни устни, извити във великолепна усмивка. Гласът й беше като лека мъгла над вълшебно езеро. — Толкова се радвам най-накрая да се запознаем.

Рийд пое протегнатата й ръка. Дали и тя го усещаше? Дали усещаше този прилив?

— Аз също — успя да каже той.

— Симон, защо не заведеш Рийд до някой от баровете и не го напиеш? Искаш бира, нали, Сладкиш?

— А, да. Бира. Добре. Става. — Мили боже.

— Сега ще те уредим.

Симон направи жест с ръка и го поведе, а той се опитваше да се стегне. Помогна донякъде, че неколцина го поздравиха и потупаха по гърба, някой леко го удари с юмрук в рамото.

Тя направи знак на бармана и се обърна към Рийд, за да поведе дежурен разговор, докато чакаха бирата.

— Значи си купил къщата на Дорчет?

— Да. Купих я, ще се преместя след Нова година.

— Къщата е страхотна.

— Била ли си в нея? Разбира се, че си била — добави той веднага. — Много си паднах по нея.

— Не те виня. Има…

— Тераса на покрива — казаха заедно.

Тя се засмя със смеха на Сиси и каза:

— Точно така. — И той усети как част от равновесието му се завръща.

Взе бирата и рискува:

— Сигурно си заета, но може ли за минута?

— Разбира се.

Той й проправи път през тълпата покрай бара към по-спокойно място в дъното на всекидневната.

— Исках да кажа, че знам повече за изкуството, откакто прекарвам време със Сиси.

— Тя наистина те харесва.

— Аз съм влюбен в нея.

Симон се усмихна.

— Добре дошъл в клуба.

— Тя ми отвори врата, през която не можех да мина. Както и да е, все още не знам много за изкуството, но онази скулптура там? — Той посочи към „Появяване“. — Ако можех да си позволя истинско изкуство и тя вече не принадлежеше на Сиси, щеше да е моя.

Симон не каза нищо известно време, но се пресегна да си вземе чаша шампанско от преминаващия сервитьор.

— Защо?

— Ами красива е, но най-вече изглежда като потвърждение на живота. Странно е да я наричам така.

— Не. Не е, всъщност е идеално.

— Аз бях там онази вечер.

Тя кимна бавно, без да отделя очи от скулптурата.

— Не искам да говорим за това. На купон сме. Казвам го, защото не съм сигурен дали ми въздейства толкова дълбоко, защото съм бил там. Виждал съм и други твои работи, Сиси ме заведе в ателието ти, виждал съм и други неща тук и там. Всичко е вълшебно. Но тази скулптура ме стисна за гърлото и ме удари в сърцето. — Той отпи от бирата. — Както и да е.

— Ти беше прострелян. — Тя го погледна право в очите. — Не онази вечер, а миналото лято. Но е свързано.

— Да.

— Как си?

— Стоя тук с красива жена и пия бира. Бих казал, че съм много добре.

— Би ли изчакал тук за минута?

— Добре.

— Просто изчакай. Ще се върна.

Той я наблюдаваше как се отдалечава и си направи вътрешен преглед. Сърцето му като че ли отново биеше нормално, и мозъкът бе възстановил изцяло функциите си.

Заключи, че това е било само някаква странна реакция. Просто необичайно разтърсване на системата, но всичко вече беше наред.

После я видя да се връща и усети същото разтърсване, за втори път си каза: „Еха!“.

Тя водеше за ръка красива жена с червена рокля. Той позна и нейното лице.

— Май, това е Рийд.

— Здравей, Рийд.

— Май Хай Янг. Доктор Янг — добави Симон.

— Май. — Май се усмихна приветливо и протегна ръка. — Радвам се да се запознаем.

— Рийд е купил къщата на Дорчет, онази с терасата на покрива, с гръб към гората.

— О, къщата е страхотна.

— Ще бъде новият началник на полицията на острова. Бил е детектив в Портланд и предполагам, че още е.

— Бях — каза той, след като се здрависа с Май.

— Бил е там онази вечер. — Нямаше нужда Симон да уточнява коя вечер. Всички знаеха. — И тримата сме били там. Странно, нали? Всички сме били там. А сега всички сме тук. Рийд е станал полицай. Май е лекар, учен, биоинженер. А аз… — Тя погледна към скулптурата. — Заради онази вечер ли стана полицай?

— Тя ме насочи в тази посока. И Еси. Еси Маквий.

Симон го погледна настойчиво в очите.

— Полицай Маквий. Тя ме намери. Тя се отзова първа. Познаваш я.

— Да. Тя е добър приятел. Беше мой партньор през последните няколко години.

— Сега си спомних — каза Май. — Ти грабна малкото момче и го изнесе на сигурно място. Тогава не си бил полицай.

— Не. Колежанче. Работех в „Манджа“, ресторанта.

— Не беше ранен онази вечер — спомняше си на глас Симон. — А по-късно. Май беше ранена. Полицай и учен. Май казва, че трагедиите изваждат наяве какви сме всъщност. Извинете.

— Разстроих я — започна Рийд, докато Симон се отдалечаваше.

— Не. — Май сложи ръка на рамото му и се загледа в приятелката си. — Не, наистина не си. Тя беше застинала, неподатлива. Мисли и се взира в нещо, което от дълго време отказваше да погледне. — Май се обърна към него с ведра усмивка. — Не знам какво си казал или направил, но сега се радвам дори повече, че се запознахме.