Джефри Арчър
Ези печели (9)

9.
Алекс

На път към Бруклин

Алекс се загледа в тъмната дупка, в която забързано се стичаха маса хора.

— Хайде — каза Димитрий и поведе своите колебаещи се подопечни по тясното стълбище, след което спря при бариерата за билети, купи три и продължиха по мръсния перон.

Алекс чу грохот в далечината, сякаш наближаваше гръмотевична буря, след което от една огромна пещера в другия край на перона се появи влак, какъвто не беше виждал. В Ленинград станциите на метрото бяха от зелен мрамор и вагоните бяха кристалночисти. Единствено пътниците бяха сиви.

— Ще свикнете — каза Димитрий, когато вратите се плъзнаха настрани. — След десет спирки сме в Бруклин.

Но и двамата не го слушаха, твърде погълнати от собствените си мисли.

Алекс се огледа и забеляза, че няма и двама души, които да си приличат. Всички бъбреха на различни езици. В Ленинград пътниците рядко разговаряха помежду си и ако го правеха, беше винаги на руски. Алекс беше запленен. Елена изглеждаше смазана.

Алекс погледна имената на спирките на малката карта над вратата на вагона — Боулинг Грийн, Бороу Хол, Атлантик авеню, Проспект Парк минаха и отминаха, а той не преставаше да гледа пътниците, които слизаха и се качваха. Когато влакът най-сетне спря на Брайтън Бийч, Димитрий ги изведе на перона. Един ескалатор ги отнесе нагоре и след като слязоха от него, Димитрий им показа как да пъхнат жетони във въртележката. Излязоха на слънце и Алекс бе поразен от огромния брой хора, които вървяха по тротоара със скорост, каквато никога не беше виждал. Всички, изглежда, бързаха нанякъде. По улицата коли колкото танкове надуваха клаксони на всеки, който се осмелеше да им се изпречи на пътя.

Димитрий сякаш не забелязваше шума.

Алекс беше озадачен и от ярките надписи и картини, изрисувани по стените и дори по вратите. Графити, обясни му Димитрий — нещо, което Алекс никога не беше виждал в Ленинград. Някакво бръмчене го накара да погледне нагоре и видя самолет, който сякаш падаше от небето. Алекс замръзна ужасен, а Димитрий избухна в смях.

— Обикновен пътнически самолет — каза той. — Каца на летище „Кенеди“, което е само на няколко километра оттук. — Появи се втори самолет, който сякаш преследваше първия. — Минават на всеки една-две минути — каза Димитрий.

Елена проявяваше по-голям интерес към кафенетата и ресторантите, покрай които минаваха. Не можеше да повярва колко много клиенти има. Как можеха да си го позволят? Зачуди се какво е „Макдоналдс“ и кой ли е полковник Сандърс. Единственият полковник, когото познаваше, беше комендантът на пристанището, който със сигурност не държеше ресторант. А и какво беше това „Кока-кола“, което виждаше навсякъде?

След няколко пресечки стигнаха до един уличен пазар и Димитрий спря да побъбри с неколцина търговци, които явно познаваше. Купи картофи, моркови и една зелка. Елена взе от следващата сергия някакви зеленчуци и плодове, каквито не беше виждала досега. Подуши ги и се опита да запомни имената им.

— Колко желаете? — попита продавачът.

Елена остави авокадото и бързо продължи нататък.

Димитрий отиде на друга сергия и с готовност последва съвета на Елена, преди да избере едно пиле, което продавачът пъхна в кафяв хартиен плик.

Когато излязоха от пазара, Димитрий даде монета на едно момче, което крещеше с цяло гърло:

— Още янки убити във Виетнам!

Алекс се изненада — момчето, което продаваше вестници, беше доста по-малко от него.

Завиха в една уличка, която не беше толкова оживена и шумна. От двете й страни се издигаха големи къщи. Възможно ли беше Димитрий да живее в някоя от тях?

— Аз живея на номер четирийсет и седем — каза Димитрий. Алекс беше впечатлен, докато водачът им не добави: — Наемам мазето.

След още няколко метра ги поведе надолу по късо стълбище, пъхна ключ в ключалката, отвори вратата и влезе.

Елена го последва в оскъдно обзаведена стая и веднага разбра, че Димитрий е ерген.

— Ние къде ще живеем? — попита тя, след като Димитрий им показа жилището си.

— Можете да останете при мен, докато си намерите квартира — каза Димитрий. Елена явно се колебаеше. — Имам допълнителен дюшек, така че можеш да се настаниш в другата стая, а Алекс ще спи на канапето. Стига да си събува обувките.

— Благодаря — каза Алекс, който беше на мнение, че всичко ще е по-добро от дървена палуба, която непрекъснато се люлее и го подмята.

Димитрий заведе Елена в кухнята. Тя сложи пилето и зеленчуците на масата и се зае да приготви яденето. Мивката имаше два крана и тя се опари, когато завъртя първия. Още повече се изненада, когато Алекс отвори един малък бял шкаф и надникна вътре.

— Това е хладилник — обясни Димитрий. — В него храната може да стои няколко дни, без да се развали.

— Виждала съм хладилници, но не и в нечий дом — каза Елена.

Тя запретна ръкави и след час сложи на кухненската маса три пълни чинии, сякаш все още сервираше на офицери. След като седнаха, се разприказва за живота им в Русия. Бързо стана ясно колко много й липсва родината.

— Това е най-добрата храна, която съм ял от години — каза Димитрий и облиза устни. — Няма да ти е трудно да си намериш работа.

— Но откъде да започна да търся? — попита Елена, докато Алекс пълнеше умивалника с топла вода, за да измие чиниите.

— С „Пост“ — каза Димитрий, като мина отново на английски.

— С пощата ли? — не разбра Елена. — Но аз не очаквам писма.

— С „Брайтън Бийч Пост“ — каза Димитрий и взе вестника, който бе купил от момчето на улицата. — Всеки ден има обяви за работа. — Запрелиства страниците, докато не стигна до притурката с обявите. Подмина онези за счетоводство, бизнес възможности и продажби на коли и спря, когато стигна до кетъринг. Пръстът му се плъзна надолу по колоната до раздела „Готвачи“.

— Търси се готвач в китайски ресторант — прочете той. — Задължително да владее мандарин. — Всички избухнаха в смях. „Сладкар в италиански ресторант“ звучеше по-обещаващо, докато той не добави: — Напълно обучен майстор на сосове. За предпочитане е да владее италиански. — Продължи нататък: — Майстор на пици…

— Какво е пица? — попита Елена, докато Алекс сядаше при тях на масата: беше свършил с миенето на чиниите.

— Последната мода — отвърна Димитрий. — Тестена основа с различни добавки отгоре. — Погледна мястото. — И е само на две пресечки оттук, така че утре сутринта можем да прескочим. Предлагат по долар на час, така че ще можеше да изкарваш по четирийсет долара седмично, докато си търсиш нещо по-добро. Ще са късметлии, че работиш за тях — добави той.

Елена не отговори, защото главата й почиваше на маса, която не се движеше. Беше заспала дълбоко.

 

 

— Първата ни работа е да ви намерим нови дрехи — каза Димитрий, след като приключиха със закуската. — Никой няма да ти даде работа, ако си облечена така.

— Но ние нямаме никакви пари — възрази Елена.

— Това не е проблем. Повечето търговци с готовност продават на кредит.

— Кредит ли? — не разбра Елена.

— Купуваш сега, плащаш по-късно. Всички в Америка го правят.

— Не и аз — каза Елена и сложи ръце на кръста си. — Печелиш сега и купуваш, когато можеш да си го позволиш.

— В такъв случай ще трябва да опитаме в „Гудуил“ на Хъдсън. Може би те ще са склонни да ти дадат нещо за нищо.

— Милосърдието е за онези, които наистина са в нужда, а не за способните да работят — каза Елена, преминавайки на родния си език.

— Не мисля, че ще имаш особени шансове да си намериш работа дори в пицария, ако приличаш на руска бежанка, току-що слязла от кораба — каза Димитрий.

Алекс кимна в знак на съгласие.

Елена най-сетне млъкна.

Димитрий извади от джоба си банкнота от десет долара и я даде на Елена.

— Благодаря — каза тя, като я прие с неохота. — Ще ти ги върна веднага щом си намеря работа.

— Магазинът отваря в девет — каза Димитрий. — Трябва да сме там една минута преди това.

— Защо толкова рано? — попита Алекс, който беше твърдо решен да говори само на английски.

— Много хора разчистват гардеробите си през уикенда, така че най-добрите неща винаги могат да се намерят в понеделник сутринта.

— Тогава да тръгваме — каза Алекс, който с нетърпение очакваше да се върне на улицата. Искаше да види дали момчето още стои на ъгъла и продава вестници, защото се надяваше, че майка му ще му позволи и на него да си потърси работа, може би дори като продавач на някоя сергия.

— И после трябва да потърсим добро училище, което да е склонно да приеме Алекс — каза Елена, превръщайки на пух и прах надеждите на сина си.

— Но аз искам да работя — замоли се Алекс. — Така и двамата ще можем да изкарваме някакви пари.

— Ако искаш да си намериш добра работа с добра заплата, ще трябва да се върнеш в училище и да се постараеш да ти предложат място в университет — каза Елена.

Алекс не можеше да скрие разочарованието си, но знаеше, че това е единственото нещо, за което майка му няма да прави компромиси.

— Тогава ще запиша среща със служителя по образованието в Градския съвет — каза Димитрий. — Но не и преди да сте си взели нови дрехи и Елена да е започнала работа в пицарията. Така че по-добре да тръгваме.

Излязоха на улицата. Алекс се стараеше да не пропуска нищо от ставащото около него. Запита се колко ли време ще мине, преди и той да започне да се слива с тълпата подобно на Димитрий.

Едно от първите неща, които забеляза, беше, че не всички мъже са с костюми и шапки и че доста жени носят рокли с ярки цветове, някои дори доста над коленете. Вестникарчето стоеше на същия ъгъл и крещеше:

— Боби Кенеди убит!

Алекс се зачуди дали Боби Кенеди не е някакъв роднина на предишния президент, за когото знаеше, че също е станал жертва на покушение. Ако имаше дребни, щеше да си купи вестник. Когато се озоваха на пазара, на Елена й се прииска да спре и да огледа прясно опечения хляб, портокалите, ябълките и толкова много други плодове и зеленчуци и да попита за онези, които й бяха непознати. Какъв ли е вкусът на авокадото? И с кората ли се яде?

Алекс току спираше да разглежда витрините на магазини, предлагащи часовници, радиоапарати, телевизори и грамофонни плочи. Непрекъснато се разсейваше и после му се налагаше да тича, за да настигне Димитрий и Елена.

Стигнаха при магазина „Гудуил“ на Хъдсън точно когато някаква млада жена обръщаше табелката ЗАТВОРЕНО на ОТВОРЕНО. Димитрий ги поведе вътре като човек, който знае как да се оправи на това място.

Елена прерови доста рафтове и закачалки, докато не се спря на бяла риза и тъмносиня вратовръзка за Алекс. След това насочи вниманието си към костюмите на дългата закачалка, докато Димитрий бъбреше с продавачката. Алекс бе разочарован, когато майка му избра прост сив костюм и го вдигна пред него, за да премери размера. Беше малко голям, но тя знаеше, че скоро ще му бъде по мярка. Каза му да го пробва.

Когато излезе от стаичката, облечен в новия костюм, Алекс забеляза, че момичето зад тезгяха се заглежда в него. Извърна се смутен. Елена се престори, че не забелязва, и започна да избира дрехи за себе си — проста синя рокля и плисирана черна пола. Започваше да се безпокои, че парите няма да й стигнат, когато видя черни кожени обувки, които щяха да отиват идеално на новия костюм на Алекс.

— Един човек ги остави в събота следобед — обясни момичето. — Каза, че никой вече не носи обувки с връзки.

— Идеално — каза Елена, когато Алекс ги пробва и се разходи из магазина с тях.

— Пет долара — каза момичето.

Елена даде парите, отстъпи назад и загледа с възхищение сина си, който вече не беше дете. Не забеляза как Димитрий подава на момичето още десет долара и намигва на Алекс.

— Благодаря, госпожице Маршал — каза той на момичето, което му даде торба, пълна със старите им дрехи.

— Надявам се да ни посетите отново — каза Ади, докато излизаха от магазина. — Всеки ден получаваме нови неща.

— А сега да намерим колкото се може по-скоро пицарията — каза Димитрий, след като пусна торбата със старите дрехи в първата изпречила му се кофа за боклук. — Не бива да закъсняваме и да оставим някой друг да получи работата.

Елена понечи да извади торбата, но Алекс я спря:

— Не, мамо.

Тя с неохота последва сина си и тримата отново поеха с темпо, което никой на тротоара не би сметнал за нормално. Не забавиха крачка, докато Димитрий не видя червено-бялата табела, която се поклащаше на вятъра. Той пресече улицата, като се промушваше между колите, а Елена и Алекс го последваха доста по-неуверено, сподиряни от клаксоните на шофьорите.

— Оставете говоренето на мен — каза Димитрий, докато отваряше вратата и влизаше вътре. Насочи се право към човека зад тезгяха. — Искам да говоря с управителя.

— Аз съм — каза мъжът и вдигна очи от списъка с резервациите.

— Идвам във връзка с обявата ви за работа в „Пост“ — каза Димитрий. — Не за мен, а за тази дама. И ще сте късметлии, ако я наемете.

— Работили ли сте досега в пицария? — попита мъжът Елена.

— Не, сър.

— В такъв случай мога да ви предложа работа единствено като миячка на чинии.

— Но тя е квалифициран готвач — каза Димитрий.

— Къде е работила за последно? — попита управителят.

— Бях главен готвач в офицерски клуб в Ленинград.

— В Куинс ли?

— Не, в Русия.

— Не вземаме на работа комунисти — каза управителят, като буквално изплю последната дума.

— Не съм комунистка — запротестира Елена. — Мразя ги. Още щях да съм там, ако… но нямах друг избор.

— Аз обаче имам — каза управителят. — Единствената подходяща за комунист работа е мияч на чинии. За петдесет цента на час.

— Седемдесет и пет — контрира Димитрий.

— Не сте в положение да се пазарите — каза управителят. — Или приема, или си тръгва.

— Тогава си тръгваме — каза Димитрий и се обърна към изхода, но Елена не го последва.

— Къде е кухнята? — попита тя, докато запретваше ръкави.

 

 

Тъй като не й се налагаше да отива в пицарията преди десет сутринта, на следващия ден Елена отиде направо в Градския съвет. След като направи справка с таблото във фоайето, взе асансьора до третия етаж. Когато след два часа излезе, вече знаеше единственото училище, в което искаше да запише Алекс.

Не си записа среща с директора, а по време на следобедната си почивка седна в коридора пред кабинета му и остана там, докато той най-сетне не се предаде и не се съгласи да я приеме.

Следващия понеделник Алекс с неохота влезе в пети клас на гимназия „Франклин“ и не след дълго директорът трябваше да признае, че г-жа Карпенко не е преувеличила с твърденията си, че той ще е отличник по математика и руски език. И това не бяха единствените предмети, в които се представяше великолепно, макар че самият Алекс проявяваше много по-голям интерес към няколко доходоносни занимания, които не фигурираха в официалната му учебна програма.