Джефри Арчър
Ези печели (35)

35.
Алекс

Бостън

На следващата сутрин Алекс пристигна в банката толкова рано, че Ерол все още не беше заел поста си и се наложи да бъде пуснат от пазач от нощната охрана — още един, който трябваше да бъде убеждаван, че той е новият председател.

Качи се сам в асансьора и когато излезе в коридора на двайсет и четвъртия етаж се развесели, като видя, че г-ца Робинс е оставила лампата си запалена. Реши да я подразни, че прахосва електричество. Отвори вратата с намерението да изгаси лампата и беше посрещнат с: „Добро утро, господин председател“.

— Добро утро — отвърна Алекс, сякаш беше очаквал поздрава. — Да не би да сте прекарали тук цялата нощ?

— Не, сър, но исках да прегледам пощата преди да пристигнете.

— Нещо интересно?

— Едно писмо и пратка, които реших, че ще поискате да видите незабавно. Те са най-отгоре на купчината на бюрото ви.

— Благодаря — каза Алекс, изпълнен с любопитство какво г-ца Робинс намира за интересно. Влезе в кабинета си и видя на бюрото си поредната планина поща.

Взе писмото от купчината и го прочете бавно. После отвори пратката и впери невярващо поглед в истинското нещо. Ръцете му трепереха, докато го прибираше обратно. Трябваше да се съгласи с г-ца Робинс, че писмото определено е интересно; и беше казала мнението си за пратката, без да знае какво съдържа тя.

Второто писмо беше от Боб Ъндъруд, директор от борда на банката, който смяташе, че е дошло време да се оттегли, не на последно място, поради факта че е на седемдесет. Той споменаваше, че извънредното заседание на борда в понеделник ще е идеално време да съобщи намерението си. Алекс изруга, защото Ъндъруд беше един от малкото хора, за които се беше надявал, че ще останат в борда. Той изглеждаше напълно доволен от десетте хиляди долара годишно, които получаваше като директор, рядко правеше разходи за сметка на банката и не беше нужно човек да чете между редовете, за да разбере, че е един от малкото членове на борда, склонен да се опълчи срещу Акройд и компанията му. Алекс трябваше да се опита да го накара да размисли.

И тогава погледът му се върна на думите извънредното заседание на борда в понеделник. Защо г-ца Робинс не го беше уведомила за това по-рано?

На вратата се почука и г-ца Робинс влезе с чаша кафе (черно, без захар) и диджестивни бисквити. Как беше разбрала кои са любимите му бисквити?

— Благодаря — каза Алекс, когато тя остави пред него сребърния поднос, който сигурно беше част от семейното имущество на Лорънс. — Мога ли да ви задам един деликатен въпрос, госпожице Робинс? Имате ли малко име?

— Памела.

— А аз съм Алекс.

— Известно ми е, господин председател.

— Памела, съгласен съм, че писмото на госпожа Акройд е интересно. Но тъй като не познавам дамата, как бихте ме посъветвали да отговоря на предложението й?

— Бих се доверила и приела, господин председател. В края на краищата е всеизвестно, че неотдавнашният им развод беше доста скандален… — Г-ца Робинс се поколеба.

— Не мисля, че имаме време да спазваме благоприличие, Памела, така че изплюйте камъчето.

— Просто се изненадвам колко малко жени биват наричани прелюбодейки.

— Това определено беше изплюване на камъчето — каза Алекс. — Продължавайте.

— Последната му секретарка, госпожица Бауърс, може би има някакви скрити атрибути, за които нямам представа, но определено не можеше да пише грамотно.

— Значи смятате, че трябва да повярвам на госпожа Акройд?

— Определено. И особено ми хареса последният абзац от писмото й.

Алекс го прочете отново и абзацът наистина предизвика усмивка на лицето му.

— Има ли нещо друго, господин председател?

— Да — каза Алекс. — Прочетох също писмото на господин Ъндъруд и той е с впечатлението, че за следващия понеделник е насрочено извънредно заседание на борда. Ако наистина е така, това е новина за мен.

— Както беше и за мен — отвърна г-ца Робинс. — Затова поразпитах дискретно и се оказа, че господин Фаулър е изпратил известия за заседанието преди няколко дни.

— Но не и на мен.

— Напротив, направил го е. Само че е изпратил дневния ред на адреса ви в Ню Йорк, който е регистриран в компанията като ваш домашен адрес.

— Но Фаулър отлично знае, че ще остана в дома на господин Лоуъл в обозримото бъдеще. Какво е намислил?

— Нямам представа, господин председател, но мога да се опитам да разбера.

— Направете го, моля. И се опитайте да се доберете до дневния ред, без Фаулър да се усети.

— Разбира се, господин председател.

— Междувременно аз ще се заровя в тези папки, докато господин Харботъл пристигне за срещата ни в единайсет. — Когато тя се обърна да си тръгне, Алекс не се стърпя и попита: — Какво мислите за господин Харботъл, Памела?

— Мухлясал ексцентричен стар мошеник, излязъл направо от роман на Дикенс, но поне да сме благодарни, че играе за нашия отбор, защото противникът изпитва ужас от него и, което е може би още по-важно, той е като жената на Цезар.

— Жената на Цезар ли?

— Ще ви обясня, когато имате повече време, господин председател.

— Преди да си тръгнете, Памела, ако трябваше да ви поискам съвет как да предпазя този кораб от потъване, какъв щеше да е той?

— Не какъв, а кой. Бих провела среща на четири очи — само на четири — с Джейк Колман, който допреди шест месеца беше главен финансист на банката.

— Защо това име ми говори нещо? — каза Алекс. — В протоколите ли съм го срещал?

— Той подаде оставка след люто пререкание с господин Акройд, след което му беше казано също като на мен да разчисти бюрото си до края на работния ден.

— За какво е било това пререкание?

— Нямам представа. Господин Колман беше прекалено голям професионалист, за да обсъжда темата с други служители.

— Къде работи той сега?

— Не е успял да си намери работа, защото всеки път, когато бъде одобрен за някое добро място, те се обаждат на господин Акройд и той не само му забива нож, но и го развърта.

— Уредете ми среща с него колкото се може по-бързо.

— Ще му се обадя незабавно, господин председател — каза г-ца Робинс и излезе.

Докато четеше протоколите от заседанията на борда от предишната година, на Алекс му ставаше все по-ясно, че макар всички да са се отнасяли почтително към Лорънс, всеки от троицата — Акройд, Джардин и Фаулър — просто го е баламосвал. Беше стигнал до септември, когато на вратата се почука. Нима вече беше станало единайсет?

Вратата се отвори и на прага се появи характерната фигура на г-н Харботъл.

— Добро утро — поздрави възрастният адвокат.

— Добро утро, сър — отвърна Алекс, стана и изчака Харботъл да се настани в стола си. Замълча за момент с надеждата да чуе предложение да се обръщат един към друг на малко име, но такова не беше направено.

— Позволете първо да ви благодаря за отличния ви съвет от вчера — каза Алекс. — Той ми позволи да остана на метър пред Акройд и Джардин, но само метър, защото току-що научих, че Фаулър е свикал извънредно заседание на борда за следващия понеделник.

— Нима? — каза Харботъл и нагласи очилата си. — В такъв случай подозирам, че възнамеряват да се опитат да ви свалят от поста ви. И не биха свикали заседание, ако не са сигурни, че имат мнозинство в борда.

— Ако имат, мога ли да направя нещо?

— Няма как да знам отговора на този въпрос, докато не проуча още веднъж правилника на банката.

— Още веднъж?

— Да, защото може вече да съм попаднал на нещо, което би ви помогнало.

Алекс се отпусна в креслото си — знаеше, че Харботъл няма да бърза с обясненията си.

— Докато вие се запознавахте с протоколите от заседанията на борда и годишните отчети, аз се потопих в правилника на компанията — невероятно вечерно четиво, между другото — и мисля, че попаднах на нещо, което може да представлява интерес за вас. — Той извади папка от чантата си.

— Параграф 336, предполагам.

Харботъл си позволи да се усмихне едва-едва.

— Всъщност не — каза и отвори папката. — Член девети, точка втора. Позволете да ви осветля, председателю. — И зачете откъса, който беше подчертал. — „Никой служител или директор на компанията не може да получава възнаграждение по-голямо от това на председателя.“

Мислите на Алекс запрепускаха, но бързо стана ясно, че Харботъл е работил и през малките часове на нощта.

— Акройд си е определил скандална заплата от половин милион долара годишно като главен изпълнителен директор и освен това е раздул заплатите на приближените си, като по този начин си е гарантирал мнозинство в борда.

— Значи ако си определя по-реалистична заплата, да кажем…

— Шейсет хиляди долара годишно — предложи Харботъл, — като в същото време наредите всички бъдещи разходи да бъдат одобрявани от вас, подозирам, че и тримата ще подадат доста бързо оставките си.

— Но само при условие че оцелея на поста си.

— Да — каза Харботъл. — И трябва да ви кажа, че след това може и да не сте толкова сигурен, че искате да останете на поста. — Алекс отново се облегна назад. — Поискахте да посетя председателя на Банковата комисия, което и направих вчера следобед. Не бих казал, че беше в особено настроение да дава^[1]. Всъщност, след като се запозна с последния баланс, той съвсем ясно даде да се разбере, че цялата колекция Лоуъл трябва да бъде оценена от утвърден дилър и прибрана в хранилището на банката, за да се смята като неин актив. Каза, че ще ви даде двайсет и осем дни да изпълните това и трябва да му съобщя лично, ако не успеете.

Алекс въздъхна дълбоко.

— Нещо друго?

— Боя се, че да. Той каза също, че господин Лоуъл е нямал право да ви оставя своите петдесет процента от акциите на банката, както и петдесетте процента от „Елена Пица“, и настоя тези дялове също да бъдат вписани като активи на банката. Освен това намекна, че няма да е зле да включите и вашите петдесет процента от „Елена“, за да докажете, че наистина вземате делата на банката присърце. Добави обаче, че не сте длъжен да го правите.

— Колко щедро от негова страна — рече Алекс. — Има ли нещо в раздела за похвалите?

— Да. Записах си точните му думи. — Харботъл прелисти страница на жълтия си бележник. — „Убеден съм, че всеки, който е успял да избяга от КГБ в контейнер само с шест бутилки водка за из път и след това е бил награден със «Сребърна звезда», ще успее да се справи със сегашните проблеми на банката.“

— Откъде знае за това? — попита Алекс.

— Очевидно не сте имали време да прочетете днешния „Бостън Глоуб“. Поместили са бляскав материал за вас в бизнес раздела, в който ви изкарват като комбинация между Ейбрахам Линкълн и Джеймс Бонд.

Алекс се разсмя за първи път за деня.

— Но трябва да ви предупредя. Акройд е безскрупулен и находчив също като Блофелд и изобщо не бих се изненадал, ако храни котката си с живи златни рибки.

— Не мога да повярвам, че вие…

— А, признавам, че съм почитател на господин Флеминг. Прочел съм всичките му романи, макар че не съм гледал нито един от филмите.

Той свали очилата си, прибра папката в чантата и скръсти ръце на гърдите си — знак, че се кани да каже нещо извън протокола.

— Мога ли да попитам как е минало пътуването на господин Розентал до Ница?

— Повече от добре — отвърна Алекс. — Цялата колекция Лоуъл с изключение на една картина скоро ще бъде прибрана в хранилище, достъп до което имаме само аз и началникът на охраната на банката и което не може да бъде отворено, ако не присъстваме и двамата с ключовете си.

— Това е наистина добра новина — каза Харботъл. — Но казахте, че имало едно изключение?

— Което вече е у мен — отвърна Алекс и му подаде писмото от г-жа Акройд. След като адвокатът го прочете, Алекс му връчи малка картина.

— „Синята Джаки“ на Уорхол — каза Харботъл. — Трябва да призная, че това връща вярата ми в човека.

— И дори в жената — ухили се Алекс.

— Но как госпожа Акройд се е добрала до картината? — попита Харботъл.

— Твърди, че я е получила от Акройд при развода.

— А той как се е сдобил с нея?

— От Ивлин Лоуъл-Халидей, предполагам — каза Алекс. — Несъмнено като награда за извършените услуги.

— Това ми дава една идея. — Харботъл замълча за момент. — Но ако искам да я осъществя, ще се наложи да заема Джаки за няколко дни.

— Разбира се — каза Алекс, като много добре си даваше сметка, че няма смисъл да го пита защо.

Харботъл уви картината и внимателно я прибра в чантата си.

— Изгубих ви достатъчно време — каза той и се изправи. — Така че ще ви оставя.

Алекс не можеше да сдържи усмивката си, докато изпращаше г-н Харботъл до вратата. Но изненадите на възрастния джентълмен не бяха свършили.

— Мисля, че след като вече се познаваме по-добре, можете да ме наричате Харботъл.

 

 

На Алекс изобщо не му беше трудно да разбере защо Джейк Колман и Дъг Акройд никога не биха могли да работят заедно. Колман беше очевидно честен, почтен и откровен човек, който вярваше, че екипът е много по-важен от всеки отделен индивид. Докато Акройд…

Двамата се срещнаха на обяд в „Елена 3“, тъй като Алекс беше сигурен, че това е единственото място в Бостън, което Акройд и приятелчетата му никога не биха посетили.

— Защо напуснахте „Лоуъл“? — попита Алекс, след като и двамата си поръчаха специалитет „Конгресмен“.

— Не съм напускал — отвърна Джейк. — Уволниха ме.

— Мога ли да попитам защо?

— Реших, че някой трябва да каже на председателя, че пристрастеността на сестра му към комара е излязла от контрол и че ако й се позволи да продължава да заема безогледно пари, банката със сигурност ще фалира.

— И как реагира Акройд? — попита Алекс, докато сервитьорът поставяше цвъртящи пици пред двамата.

— Посъветва ме да си гледам работата, ако знам какво е добро за мен.

— Но вие явно не сте го послушали.

— Не. Предупредих Акройд, че ако той не съобщи на председателя какво става зад гърба му, ще го направя аз. Което беше все едно сам да подпиша смъртната си присъда, защото на следващия ден бях изхвърлен.

— И успяхте ли да кажете истината на Лорънс?

— Писах му незабавно, дори си записах среща с него — каза Джейк. — Той обаче ме помоли да изчакам до изборите и тъй като те бяха съвсем близо, се съгласих.

— И оттогава не сте могли да си намерите подходяща работа?

— Не. Поне не на същото ниво като в „Лоуъл“. Акройд се погрижи за това.

— Изненадан съм, че той все още има такова влияние в банковите среди.

— Определено има врагове, но всеки път, когато кандидатствам за някое място, първият човек, с когото се свързват, е изпълнителният директор на последната банка, в която съм работил.

Алекс почти чуваше как Акройд шепне затворнически: между нас казано, на този не може да му се има доверие. Изречение, което в банковия свят затваряше всяка врата.

— Е, ако ви предложа работа, ще се съгласите ли да се върнете?

— Не. Поне не и докато Акройд е в борда. Не искам да ме изхвърлят два пъти.

— А ако Акройд подаде оставка?

— Нищо не може да го помръдне от мястото му, докато все още има мнозинство в борда и докато Ивлин притежава петдесет процента от акциите, така че какъв е смисълът?

— Може и да сте прав — каза Алекс, — защото не мога да твърдя, че собствената ми позиция е особено сигурна. А и дори това да се промени, няма как да гарантирам, че банката ще оцелее. Убеден съм обаче, че ако се върнете в борда, ще имаме много по-добри шансове.

— Какво ви прави толкова сигурен в това, след като дори не ме познавате?

— Познавам Боб Ъндъруд и Памела Робинс и щом те двамата са готови да гарантират за вас, за мен това е напълно достатъчно.

— Това е наистина комплимент. Ако успеете да се отървете от Акройд и приятелчетата му, с радост ще продължа да работя като финансист на банката.

— Нямах предвид това — каза Алекс. Джейк го погледна разочаровано. — Надявах се да се съгласите да заемете мястото на Акройд и да се върнете в „Лоуъл“ като главен изпълнителен директор.

 

 

— Добро утро, господа. — Алекс огледа масата и видя само един незает стол. — Ще помоля господин Фаулър да прочете протокола от последната среща.

Секретарят на компанията стана от мястото си и отвори протоколната книга.

— Заседанието на борда се проведе на осемнайсети март — започна той — и сред обсъдените въпроси…

Мислите на Алекс се върнаха към спешно свиканата предишната вечер среща в кабинета на Харботъл, която продължи до късно след полунощ. И двамата с неохота стигнаха до заключението, че изгледите не са добри за него, особено щом Ивлин е в Бостън. Погледна към празния стол. Но ако тя не дойдеше, може би все още имаше шанс.

Когато се беше прибрал, Ана вече беше заспала. Реши да не я буди и да я товари с лошите новини. Сложи ръка върху бъдещия си син или дъщеря — малка издутина от напъпващ живот, изгарящ от нетърпение да излезе и да стане част от света. Легна си, отчаяно жадуващ за сън, но умът му не се успокои дори за момент, сякаш беше осъден убиец в нощта преди да бъде сложен на електрическия стол.

Рязко се върна в настоящето, когато Фаулър каза:

— С това завършва протоколът от миналото заседание. Има ли въпроси?

От Ивлин все още нямаше и следа.

Нямаше въпроси, особено като се имаше предвид, че всички на масата много добре знаеха каква е първата точка от днешното заседание.

— Първа точка от дневния ред е избиране на нов председател — каза Алекс.

В същия миг вратата се отвори и Ивлин нахълта в залата. Алекс изруга наум и погледна жената, която така го бе запленила при първата им среща. Ясно беше защо мъжете биваха изцяло омагьосани от нея, та било то и за кратко. Джардин и Акройд се изправиха да я поздравят и тя зае свободното място между тях.

— Извинявам се за закъснението — каза Ивлин, — но трябваше да се консултирам с адвоката си по личен въпрос, преди да дойда на заседанието.

„Кой адвокат и по какъв личен въпрос?“ — запита се Алекс.

— Тъкмо се канех да призова за номинации за председателския пост след трагичната смърт на брат ви — каза Фаулър.

Ивлин кимна.

— Моля, не искам да ви бавя — каза тя и се усмихна топло на секретаря на компанията.

Г-н Джардин бързо скочи на крака.

— Бих искал да впиша в протокола, че се възхищавам на начина, по който господин Карпенко временно запълни празнината, докато намерим по-подходящ кандидат за нов председател. Смятам, че за дългосрочното развитие на компанията е най-добре постът председател на борда да се заеме от Дъг Акройд. Всички знаем каква невероятна работа свърши той като главен изпълнителен директор на банката.

— Докара я почти до просешка тояга — промърмори Боб Ъндъруд достатъчно високо, за да бъде чут от колегите си.

Джардин игнорира подмятането му и продължи:

— Затова без никакво колебание предлагам нашият бивш изпълнителен директор господин Дъглас Акройд да бъде избран за следващ председател на борда на „Лоуъл Банк“.

— Имаме ли поддръжник на предложението? — попита Фаулър.

— За мен ще е удоволствие да подкрепя номинацията — тутакси се отзова Алан Гейтс.

— Още един от групата с разходи по петдесет хиляди годишно, за да се гарантира, че сладката сделка продължава — каза Ъндъруд.

— Благодаря — каза Фаулър. — Ако няма други номинации, остава само да призова към гласуване. Моля онези, които са за господин Дъг Акройд да бъде избран за нов председател, да си вдигнат ръцете.

Шест ръце се вдигнаха във въздуха.

— По реда на водене, господин председател. — Добре смазаната машина най-неочаквано изскърца и спря. — Мисля, че следва да посоча — каза Ъндъруд, — че според точка 7.9 от правилника номинираният за поста председател не може да гласува за себе си.

Алекс се усмихна. Очевидно Хартнел не беше единственият, работил през малките часове. Членовете на борда замърмориха, докато Фаулър проверяваше въпросната точка.

— Да, прав сте — измънка накрая.

— Е, че как иначе? — каза Ъндъруд. — В края на краищата основателите на компанията ни не са били глупаци.

— Обаче — каза Фаулър, — господин Акройд все пак има пет гласа. Има ли някой против?

Петима директори незабавно вдигнаха ръце.

— Въздържали се?

— Само аз — обади се Ивлин с най-невинния си глас.

Акройд изглеждаше озадачен, а Алекс не успя да скрие изненадата си.

— В такъв случай резултатът е пет срещу пет гласа с един въздържал се — каза Фаулър.

— И какво правим сега? — попита Том Родс, който рядко се обаждаше.

— Съветвам господин Фаулър да прочете точка 7.10 и може и да разберем — каза Ъндъруд.

Фаулър с неохота обърна страницата и зачете:

— В случай на равен резултат председателят има решаващ глас.

Всички се обърнаха към Алекс, който без никакво колебание каза:

— Против.

Членовете на борда замърмориха още по-високо.

Мина известно време преди Фаулър, след като отново направи справка с правилника, да попита:

— Има ли други номинации?

— Да — каза Боб Ъндъруд. — Предлагам господин Алекс Карпенко да остане наш председател, тъй като никой не може да се съмнява в изключителните му приноси, откакто зае поста.

— Подкрепям номинацията — каза Родс.

Фаулър отново пое ролята си на водещ.

— Кои са за предложението?

Само пет ръце бяха вдигнати във въздуха, тъй като Алекс не можеше да гласува за себе си.

Фаулър се канеше да попита кой е против, когато Ивлин бавно вдигна ръка заедно с другите пет. Със смаян глас Фаулър изломоти:

— Обявявам господин Алекс Карпенко за избран за поста председател на „Лоуъл Банк енд Тръст Къмпани“.

Неколцина членове на борда спонтанно заръкопляскаха, докато Акройд не можеше да скрие първо изумлението, а после и гнева си. Той и другите четирима директори незабавно станаха от местата си и излязоха от заседателната зала.

— Юда — каза Акройд, докато минаваше покрай Ивлин.

— По-скоро добрата самарянка! — извика Ъндъруд, преди вратата да се затръшне.

— Ще се върнат — с въздишка каза Алекс.

— Не мисля — тихо каза Ивлин.

И замълча, докато вниманието на всички не се насочи към нея.

— Малкото ми закъснение за срещата, господа — каза тя, — се дължеше на срещата ми със старши служител от Полицейското управление на Бостън.

Всички впериха погледи в нея.

— Оказа се, че от колекцията Лоуъл била открадната „Синята Джаки“ на Анди Уорхол, докато Лорънс е бил във Виетнам. — Тя млъкна и отпи глътка вода. Треперещата й ръка издаваше колко е разстроена. — Когато служителят ми каза името на извършителя, бях толкова шокирана, че незабавно се обърнах към адвоката си, който ме посъветва да дойда на заседанието и да се погрижа господин Карпенко да остане председател на банката. Сметнах също за свой дълг да уверя началника на полицията, че когато господин Акройд се изправи в съда, с радост ще се явя като свидетел по делото.

Някои от директорите закимаха, а Алекс си оставаше все така озадачен.

— Честито — каза Ъндъруд. — Току-що успяхте да изгребете пет лайна с една лопата.

— Но аз не разбирам — каза Алекс, след като смехът затихна. — Защо се съгласихте да ме подкрепите?

— Как бих могла да възразя на избора на брат ми за председател? — Никой от присъстващите не й повярва дори за миг, но следващите й думи ги изненадаха още повече. — И затова бих искала да се впише в протокола, че съм склонна да продам моите петдесет процента от компанията за един милион долара.

Сега Алекс разбра защо точно тя искаше да премахне Акройд. Канеше се да отговори на предложението й, когато г-ца Робинс нахълта в залата и му връчи бележка. Алекс я разгъна, прочете съобщението и се усмихна, преди да стане от мястото си.

— Нищо не би ме накарало да напусна тази среща, но думите „жена ви ражда“ определено могат да го направят — каза той, докато бързаше към изхода.

Последваха нови аплодисменти и когато стигна вратата, Алекс се обърна.

— Боб, би ли поел нещата? Не мисля, че ще се върна днес.

— Отвън ви чака такси — каза г-ца Робинс, когато влязоха в асансьора.

 

 

Таксито полетя, сякаш се състезаваше за първо място в Дайтона. Алекс трябваше да се вкопчи в седалката, докато шофьорът се провираше на зигзаг между колите. Очевидно думите „жена ви ражда“ отключваха нова предавка в скоростната кутия.

Когато след петнайсет минути таксито наби спирачки пред болницата, вече си имаха опашка от два полицейски мотоциклета. Алекс се замоли полицаите да са бащи. Извади портфейла си, пъхна стодоларова банкнота в ръцете на шофьора и се втурна вътре.

— Рестото! — извика шофьорът, но Алекс отдавна беше изчезнал от поглед.

Спря пред рецепцията и каза името си.

— Родилно отделение, стая 6Б, четвърти етаж — каза жената на рецепцията, след като направи справка с екрана и се усмихна леко. — Съпругата ви пристигна точно навреме.

Алекс изтича при асансьора, скочи вътре и натисна няколко пъти копчето 4, но това не накара кабината да се заизкачва по-бързо. Когато вратата най-сетне се плъзна настрани, той забърза по коридора, докато не откри вратата, отбелязана с 6Б. Нахълта вътре и завари Ана седнала в леглото с бебето в ръце. Тя го погледна и се усмихна.

— А, ето го и татко ти. Какво ли го е задържало толкова?

— Ужасно съжалявам, че не успях да дойда навреме — каза Алекс, докато я прегръщаше. — „В работата изникна нещо неочаквано“ не е особено добро извинение, но е истина.

— Запознай се със своя син и наследник — каза Ана и му подаде бебето.

— Здрасти, приятелче. Добре ли почва денят ти?

— Направо чудесно — каза Ана. — Но с тревога очаква да разбере какво е станало на заседанието на борда.

— Не е нужно да се тревожи, баща му все още е председател на „Лоуъл Банк“.

— Как така?

— Ивлин даде решаващия си глас за мен.

— И защо й е?

— Защото е трябвало да приеме, че банката вече не може да си позволи да й дава пари и може би по-важно, защото няма да може да сложи ръка на колекцията Лоуъл.

— Но защо й е било да се предава толкова лесно?

— Джаки Кенеди ни се притече на помощ — каза Алекс.

— Съвсем се обърках.

— Изглежда, че полицията е трябвало да арестува или Акройд, или Ивлин за кражбата на картината, като в същото време даде възможност на другия да свидетелства пред съда. Едва ли трябва да гадаем кое е предпочела Ивлин. Тя всъщност е толкова отчаяна, че дори предложи да ми продаде акциите си в банката.

— За колко?

— За един милион долара. Жалко, че в момента не разполагам с толкова пари.

— Да се надяваме, че някой ден няма да съжаляваш — каза Ана.

На вратата се почука и една сестра пъхна глава в стаята.

— Извинете, че ви притеснявам, господин Карпенко, но отвън има един пътен полицай, който казва, че иска да види доказателството.