Джефри Арчър
Ези печели (36)

36.
Саша

Уестминстър, 1980

„Щеше да е по-добре депутатът Саша Карпенко никога да не беше напускал Съветския съюз“ — гласеше първото изречение във водещата статия на „Таймс“.

Саша се влюби в Уестминстърския дворец в мига, в който влезе през входа „Сейнт Стивън“ и се присъедини към новите си колеги в Лобито на представителите. Майка му избухна в сълзи, когато той се закле, преди да заеме мястото си на пейките на опозицията. Докато държеше Библията в ръка, а депутатите от двете страни го зяпаха като извънземен, Саша се почувства като нов ученик в класа.

Главният организатор на парламентарната група на лейбъристите Майкъл Кокс му каза да кротува през първите една-две години. Той и помощниците му обаче бързо разбраха, че си имат работа с изумителен млад талант, с когото невинаги може да се излезе на глава. Така че когато Саша се изправи да произнесе първата си реч, дори първите две редици останаха по местата си, за да чуят представителя на Москва, както го наричаха консерваторите. Саша обаче беше решил да се справи с този проблем още в зародиш.

— Мистър Саша Карпенко — обяви говорителят Томас.

Камарата замълча, каквато беше традицията, когато някой депутат говори за първи път.

— Господин говорителю, позволете да започна с това, че за този руски имигрант е огромна чест да бъде член на британската Камара на общините. Ако само преди дванайсет години, когато бях ученик в Ленинград, някой кажеше, че ще седя на тези пейки преди трийсетия си рожден ден, единствено майка ми би му повярвала, особено като се има предвид, че вече бях казал на най-близкия си приятел от училище, че ще стана първия демократично избран президент на Русия.

Думите му бяха посрещнати с високи одобрителни викове от двете страни.

— Господин говорителю, имам привилегията да представлявам избирателите от Мерифийлд в графство Кент, които в своята мъдрост решиха да сменят една жена консерватор с мъж лейбърист. — Той погледна към премиера, който седеше на първия ред отсреща. — Това е нещо, което моята партия възнамерява да повтори на следващите общи избори.

Маргарет Тачър леко кимна, а седящите на пейките на опозицията изреваха одобрително.

— Опонентът ми мис Фиона Хънтър служи в тази камара три години и липсата й ще бъде осезаема в Мерифийлд — за консерваторите. Не се съмнявам, че тя в крайна сметка ще се върне на отсрещните пейки, но не и от моя избирателен район. — Седящите около него завикаха одобрително и когато Саша вдигна очи от бележките си, нямаше съмнение, че е приковал към себе си вниманието на всички.

— Някои депутати от двете страни сигурно се питат на кого съм верен в действителност. На Уестминстър? На Ленинград? На Мерифийлд? Или на Москва? Ще ви кажа на кого. На всеки гражданин от всяка страна, който вярва в светостта на демокрацията и в правото на всеки да живее в свободно общество.

Направи кратка пауза.

— Господин говорителю, нямам време за политически етикети като „ляв“ и „десен“. Аз съм почитател както на Уинстън Чърчил, така и на Клемънт Атли, а моите герои от университетските ми години бяха Анери Беван и Иън Маклауд. Имайки предвид тях, аз винаги ще се опитвам да съдя за всеки аргумент по достойнствата му и за всеки член на Парламента по честността на възгледите му, дори когато съм напълно несъгласен с него. Може би понякога крещя от най-високата планина, но се надявам също от време на време да оставам в долините и да слушам.

— Когато пристигнах тук, първите думи на главния организатор на парламентарната ми група ме накараха да се чувствам като ученик, пристъпващ колебливо в новото училище. — Последва смях и от двете страни на Камарата. — А, виждам, че не съм бил първият — добави той и това беше посрещнато с още одобрителни викове; единствено председателят на лейбъристите остана мълчалив. — Той ме посъветва да говоря само по теми, от които разбирам много… така че няма да ме чувате често в бъдеще.

Саша изчака смехът да затихне, преди да продължи със заключителните си думи.

— За гражданите от Мерифийлд е голям комплимент, че могат да изберат руски имигрант да ги представлява на този висок форум, на който може да изказва мнението си по всяка тема без страх и без да разчита на нечие доброжелателство. Има ли някой в тази зала, който да си мисли, че англичанин може да седне в Кремъл при същите условия? Разбира се, че не. Надявам се обаче да доживея деня, в който ще се окаже, че грешим.

Той си седна под гръмките овации от двете страни на Камарата. За всеобща изненада един белокос мъж с очила се изправи от мястото си на първия ред.

— Лидерът на опозицията — каза говорителят.

— Господин говорителю, ставам да поздравя почитаемия представител от Мерифийлд за забележителната му първа реч. — Нови одобрителни възгласи отекнаха в залата. — Смятам обаче, че трябва да му посоча, че мнозина от седящите на пейките отсреща вече мислят, че съм представител на Москва. — Викове и подмятания от залата. — Все пак съм сигурен, че говоря от името на цялата Камара, когато казвам, че всички очакваме с нетърпение следващите приноси на почитаемия депутат.

Саша погледна към галерията за гости — към Чарли, майка си, Алф и графинята, които го гледаха с открита гордост. Но едва когато прочете заглавието на водещата статия в „Таймс“ на следващия ден започна да осъзнава какво въздействие е имало краткото му изказване.

„Щеше да е по-добре депутатът Саша Карпенко никога да не беше напускал Съветския съюз, тъй като би могъл да изиграе важна роля в усилията страната да прегърне ценностите на демокрацията“.

— Аз съм виновен — каза Саша. — Трябваше да си дам сметка, че прекалявам.

— Никой не е виновен — отвърна Елена. — Гласувахме и единствено графинята изрази резервите си.

— Помислих си, че може да се окаже малко в повече за Елена — каза графинята.

— И се оказахте права — рече Саша. — Защото трябва да ви предупредя, че последните сметки не са приятно четиво.

Останалите членове на борда се приготвиха за лошите новини.

— „Елена 3“ е на загуба седмо тримесечие поред. Макар да съм роден оптимист, не виждам как можем да обърнем тази тенденция.

— Какъв е финансовият ефект от това върху бизнеса като цяло? — попита графинята.

— Ако съберем наема, разходите за първоначалното оборудване и понесените досега загуби — Саша замълча, докато събираше числата, — сме надолу с малко повече от 183 000 паунда.

Чарли беше първата, която наруши последвалата тишина.

— Можем ли да преживеем подобен неуспех?

— Мисля, че да — каза Саша. — Но ще е на косъм.

— Каква е позицията на банката? — попита Елена.

— Все още са склонни да ни подкрепят, ако се съгласим да закрием незабавно „Елена 3“ и съсредоточим усилията си върху първите два ресторанта. Макар че все още правят печалба, те също страдат от последиците от решението ми.

— Е, да погледнем на нещата откъм добрата им страна — каза Елена. — Поне ти ще можеш да ни подкрепяш с парламентарната си заплата.

— Боя се, че няма да е за дълго, защото ако Маргарет Тачър запази водещата си позиция в социологическите проучвания, може и да изгубим Мерифийлд на следващите избори.

— Не става ли дума за персонален вот, ако избирателите смятат, че представителят им си е свършил добре работата? — попита графинята.

— Разликата рядко е повече от няколкостотин гласа и обикновено те са запазени за бунтарите, които гласуват срещу собствената си партия. А ако компанията фалира, ще трябва да се оттегля и да оставя Фиона да се върне триумфално на бойното поле.

— Човек никога не бива да забравя, че катеренето по стълбата на успеха е бавно, докато падането е бързо — отбеляза графинята.

— Паднем ли, трябва просто да започнем да се катерим отново — каза Елена.

 

 

Саша разбираше, че ако „Елена“ иска да оцелее, най-големият проблем ще са данъчните. Ако Агенцията за приходите поискаше своя дял плът, щяха да назначат синдик, който да разпродаде всичките активи на компанията. А ако двата ресторанта най-неочаквано излезеха на пазара, всички в бизнеса щяха да разберат, че нещата никак не вървят на добре.

Саша вече беше приел, че ако резултатът бъде такъв, ще му се наложи да изостави политическата си кариера и да си търси работа. Какъв пълен глупак се беше оказал точно когато си мислеше, че нищо не може да го изкара от релси.

Нямаше друг виновник, затова той реши да подходи пряко към проблема. Обади се в Агенцията за приходите и си записа среща със своя данъчен, мистър Дарк^[1]. Дори името му звучеше зловещо. Вече можеше да си представи проклетия тип. Нисък, плешив, дебел, в края на незабележителна канцеларска кариера, изпитващ най-голямо удоволствие, когато съсипва живота на хората. Най-вероятно гласуваше за консерваторите и нямаше да се сдържи да не каже, че много съжалява, но че има много работа и не може да прави никакви изключения.

 

 

Саша паркира своето „Мини“ на Тайнсдейл стрийт петнайсет минути преди уговорения час, пресече улицата и влезе в бездушно изглеждащата сграда от червени тухли. Кралският герб висеше над входа и около него спокойно можеше да пише „Надежда всяка тука оставете“. Каза името си на жената на рецепцията.

— Мистър Дарк ви очаква — зловещо каза тя. — Кабинетът му е на тринайсетия етаж.

„Че къде другаде да е?“ — помисли си Саша.

Дори асансьорът сякаш се влачеше с нежелание нагоре, преди да изплюе единствения си пътник. Саша излезе в монотонен сив коридор и тръгна да търси кабинета на мистър Дарк.

Почука на вратата и влезе в стая без прозорци и с покрито с червени папки бюро. Зад бюрото (първа изненада) седеше мъж на неговата възраст, който го посрещна с топла усмивка (втора изненада). Мъжът стана и стисна ръката на Саша.

— Чай, мистър Карпенко?

Идеята на един англичанин да те накара да се отпуснеш, преди да сложи в чая ти лъжица цианид.

— Не, благодаря — отвърна Саша, който искаше екзекуторът по-бързо да си свърши работата.

— Не мога да кажа, че ви виня — каза Дарк и си седна. — Зная, че сте зает човек, мистър Карпенко, затова няма да ви губя времето. — Отвори горната папка и се зачете за известно време, за да си припомни важните моменти. — Прегледах данъчните ви декларации от последните пет години и след дълъг разговор с банкера ви с ваше разрешение — Саша кимна, — мисля, че може би намерихме решение за вашия проблем.

Саша продължи да се взира в него и да се чуди каква ли ще е следващата изненада.

— В момента компанията ви дължи 126 000 паунда данъци, които очевидно не е в състояние да плати. Противно на общественото мнение обаче, ние изпитваме наслада от спасяването на компании, а не от загробването им. В края на краищата спасяването е единствената ни надежда да си получим парите.

На Саша му идеше да се разсмее, но някак си успя да се сдържи.

— Имайки предвид това, мистър Карпенко, ще ви оставим една година гратисен период, през който няма да е необходимо да плащате никакви данъци. След това ще изискаме пълната сума — той провери числото — от сто двайсет и шест хиляди паунда, изплатени за четири години. Ако през това време обаче компанията прави печалба, всяко допълнително пени ще отива в Агенцията по приходите. — Той замълча, погледна Саша през бюрото си и добави твърдо: — Давам си сметка, че следващите пет години няма да са лесни за вас и семейството ви, но ако смятате, че не сте в състояние да приемете предложението, ще бъдем принудени да отнемем всичките ви активи, защото данъчният винаги получава своето преди всички други кредитори. — Отново замълча и погледна посетителя си. — Може би е по-добре да обмислите няколко дни позицията си, преди да вземете окончателно решение.

— Няма да е необходимо, мистър Дарк — каза Саша. — Приемам условията ви и съм ви изключително благодарен, че ми давате втори шанс.

— Приветствам решението ви. Толкова много клиенти фалират и на следващия ден започват нов бизнес, без да се вълнуват от дългове и от проблемите на другите. — Мистър Дарк отвори втора папка и извади друг документ. — В такъв случай остава само да подпишете тук, тук и тук. — И дори предложи на Саша химикалка.

— Благодаря — каза Саша, като се чудеше дали в следващия момент няма да се събуди.

След като Саша подписа споразумението, мистър Дарк се изправи зад бюрото си и му стисна ръката за втори път.

— Нямам политически предпочитания, мистър Карпенко — каза той, докато го изпращаше по коридора към асансьора, — но ако живеех в Мерифийлд, щях да гласувам за вас и макар че съм се хранил само веднъж в „Елена“, изживяването определено си заслужаваше.

— Трябва да ни посетите отново — каза Саша, докато вратата на асансьора се отваряше.

— Не и преди да сте изплатили напълно дълговете си, мистър Карпенко.

Вратата на асансьора се затвори.

 

 

Изгледите Саша да запази мястото не се подобриха особено след прехваления триумф на мисис Тачър във Фолкландската криза и упорития отказ на Майкъл Фут да заеме по-центристки позиции.

После обаче го споходи късмет от онзи вид, който може да промени кариерата на всеки политик. Сър Майкъл Форестър почина от инфаркт, което доведе до частични избори в съседния район Ендълсби. Шансът да заеме сигурно консерваторско място до края на живота й беше твърде изкусителен за Фиона Хънтър и малцина бяха изненадани, когато името й се появи в списъка на кандидатите. В края на краищата, твърдеше тя, Ендълсби бил половината от стария й избирателен район.

Фиона спечели частичните избори с повече от десет хиляди гласа и се върна на мястото си на зелените пейки, където враждата й със Саша несъмнено щеше да продължи. Късметът му се усмихна за втори път, когато в Консервативната асоциация в Мерифийлд избухнаха раздори кой да бъде техен кандидат за следващите общи избори и накрая избраха местен адвокат, който успя да раздели дори хората от своята партия.

След общите избори Маргарет Тачър се върна в Камарата на общините със съкрушително мнозинство, въпреки че беше отхвърлена от гласоподавателите от Мерифийлд, които решиха да запазят представителя си, дори с мнозинство от деветдесет и един гласа. Но както посочи Алф, самият Уинстън Чърчил е казал: „И един е напълно достатъчен, момчето ми“.

 

 

Новият лидер на Лейбъристката партия Нийл Кинок покани Саша да седне на първия ред на опозицията като младши говорител на екипа по външните работи със специалност страните от Източния блок.

Репутацията на Саша в Парламента и извън него растеше и представителите от двете страни на Камарата добре си даваха сметка, че всеки път, когато той ставаше да вземе думата, неподготвените ще съжаляват.

Фиона стана заместник-министър на външните работи и изглеждаше предопределена за дълга парламентарна кариера. Един новоизбран представител на консерваторите обаче накара Саша да заподскача от радост, пък било то и у дома, без свидетели.

Саша прие, че няма да има милост, когато двамата се изправят един срещу друг в Камарата, но това не му пречеше от време на време да сяда на половин пинта в „Ани“ с Бен Коен.