Джефри Арчър
Ези печели (17)

17.
Алекс

Бруклин

Алекс беше оставен сам в малка сумрачна стаичка под гола електрическа крушка, която едва осветяваше масата, на която седеше. Столовете от двете страни на масата бяха единствените други мебели в помещението. Стената пред него беше заета от голямо огледало и той се запита колко ли хора стоят от другата страна и го наблюдават.

Мозъкът му заработи трескаво. Защо го бяха арестували? В какво го обвиняваха? Какъв закон беше нарушил? Не можеше да повярва, че полицията би проявила интерес към дребните суми, които изкарваше от играенето на шах през уикендите, и макар че вече държеше четири сергии и си докарваше сравнително добра печалба, това със сигурност не беше достатъчно, за да привлече вниманието и на най-дребния данъчен инспектор. И нямаше как да знаят за стоте долара седмично от Иван, защото плащанията винаги ставаха на ръка. Не можеше и да е нещо свързано с университета, тъй като те си имаха собствена охрана, а и деканът неотдавна му беше подхвърлил, че трябва да кандидатства за място в бизнес училището на Харвард. Макар да бе поласкан от идеята, Алекс предпочиташе да бъде учебникарски пример, а не студент.

Мислите му бяха прекъснати, когато вратата внезапно се отвори и в стаичката влязоха двама добре облечени мъже. Алекс ги позна моментално, но не каза нищо. Те седнаха срещу него. Алекс не беше забравил първата им среща и се запита кой от тях ще поеме ролята на доброто ченге. Поне нямаше как да е по-зле от Съветския съюз, където ченгето беше само едно — лошото. Зачака някой от тях да заговори.

— Аз съм Мат Хамънд — каза по-възрастният, — а това е колегата ми Рос Травис. Вероятно си спомняте, че се видяхме преди известно време в дома ви.

— Когато твърдяхте, че сте от Бреговата охрана — каза Алекс по-спокойно, отколкото се чувстваше.

— От ЦРУ сме — каза Хамънд и извади значка. — И се надявахме, че ще можете да ни помогнете с една задача, по която работим в момента.

Задача, а не разследване, помисли си Алекс. Във филмите при подобни ситуации първите думи на престъпниците не бяха ли „Искам да говоря с адвоката си“? Но той не беше престъпник и затова премълча. Следващото изречение на Хамънд го свари абсолютно неподготвен.

— Надяваме се, че ще пожелаете да работите с нас, господин Карпенко. — Алекс отново си помисли за първата им среща. — През последните шест месеца — продължи Хамънд — двама наши агенти ви наблюдават денонощно как работите като куриер за човек, известен като Иван Доноков, когото следим от известно време.

— Но Иван ме увери, че не се занимава с наркотици — каза Алекс.

— И това е самата истина — потвърди Хамънд.

— С какво тогава? — попита Алекс, напрежението му растеше.

— Доноков е старши служител на КГБ и ръководи мрежа от агенти в цялата страна.

Последва дълго мълчание. Накрая Алекс каза:

— Но той мрази комунистите повече и от мен.

— Знаел е, че искате да чуете точно това.

— Но ние се запознахме на партия шах…

— Това, че Доноков седеше сам пред дъската, когато за първи път отидохте на Площада на играчите, изобщо не беше случайност — каза Травис.

— Но откъде би могъл да знае, че…

— Смятаме, че е научил от майор Поляков, след като вие и майка ви сте избягали от Ленинград.

— Но той не знаеше, че мога да играя шах, а и… — Алекс млъкна насред изречението.

— Вероятно приятелят ви Владимир му е подал тази информация — каза Хамънд.

Отново последва дълго мълчание.

— Ама че глупак съм бил — промълви Алекс.

— Ако трябва да сме честни, Доноков е стара пушка и се занимава с това от много време, а и след като сте му станали длъжник, вие сте били склонен да повярвате на всяка негова дума.

— В Ленинград ли ще ме върнете?

— Не, това е последното място, на което бихме искали да сте — каза Хамънд.

— Тогава какво очаквате от мен?

— Като начало нищо прекалено ангажиращо. В края на краищата не искаме приятелят ви Доноков да научава, че сме го взели на прицел. Продължавайте да доставяте съобщенията му и от време на време някой от агентите ми ще се свързва дискретно с вас. Просто му казвайте какво е съобщението и след това продължавайте да си вършите работата както обикновено.

— Но Иван не е глупак. Няма да му отнеме много време да се усети и тогава ще ме захвърли като горещ картоф.

— Или по-лошо — каза Хамънд. — Защото искам да сме наясно, че животът ви ще бъде изложен на опасност, ако Доноков открие, че работите с ЦРУ.

— Но от друга страна — добави Травис, — с ваша помощ бихме могли да разбием организацията и да приберем Доноков и бандата му на топло за много дълго време.

— Какво ви кара да мислите, че изобщо ще се замисля да поема подобен риск?

— Това, че Иван Доноков е онзи, който е наредил смъртта на баща ви.

— Не, тук грешите — каза Алекс. — Мога да докажа, че е бил Поляков.

— Поляков е обикновена пешка на дъската на КГБ. Доноков е онзи, който мести фигурите.

За момент Алекс изгуби дар слово, после промълви едва ли не на себе си:

— Това обяснява защо винаги е така добре осведомен. — Мина известно време, преди да попита: — Как успяхте да го разкриете?

— Имаме наш агент в Ленинград, който мрази КГБ повече и от вас.

Тази вечер Алекс се прибра по-късно. Вече имаше още една тайна, която не можеше да сподели с майка си и дори с Димитрий. Възможно ли беше Димитрий също да работи за Доноков? В края на краищата именно той му беше подхвърлил да отскочи до Площада на играчите. Алекс знаеше със сигурност едно — не можеше да рискува да го попита.

Опита се да продължи да работи за Иван, сякаш не се е случило нищо, но разбира се, не беше така и той бе сигурен, че е само въпрос на време да бъде разкрит.

Бяха минали около две седмици от срещата му с двамата агенти на ЦРУ, когато се състоя първият контакт. Алекс стоеше на перона на Куинсбъро Плаза в очакване на метрото за Лексингтън авеню, когато някакъв глас зад него произнесе:

— Не се обръщай.

Алекс се подчини на простата команда, макар че целият се тресеше.

— Какво е днешното съобщение? — прошепна гласът след няколко секунди.

— В четвъртък на док седем ще пристигне пратка от Одеса. Погрижете се да я вземете.

Човекът зад него изчезна, без да каже нито дума. Алекс предаде съобщението на Доноков както всеки друг път.

През следващите няколко седмици агенти се появяваха в метрото, на автобусни спирки, а веднъж и докато пресичаше на оживено кръстовище. Алекс винаги предаваше съобщението на Иван за деня, след което агентите се изпаряваха като утринна мъгла.

Алекс можеше само да се пита колко ли време ще мине преди Иван да разбере, че куриерът му работи за двама господари. Трябваше обаче да признае, пък било то и само на себе си, че му харесва предизвикателството да се опитва да убеди човека на КГБ, че няма представа какъв е всъщност. В същото време не забравяше, че Иван е отличен шахматист, а неговата царица е оголена.

Нямаше как да го пропусне. Всъщност Алекс се разтревожи колко много се набива на очи, застанал на перона на метрото, с елегантен тъмносив костюм, бяла риза и синя вратовръзка. Направо миришеше на ЦРУ.

Може би беше просто съвпадение. Никога не вярвай в съвпадения, беше го предупредил Хамънд. Мъжът се усмихна на Алекс — нещо, което никой друг агент не беше правил досега и което само засили подозренията му. Може би грешеше и това беше просто някой, който се е припознал.

Алекс се отдалечи, но мъжът го последва по перона. Първата му грешка. Ако беше агент на ЦРУ, щеше да предположи, че е забелязан, и да изчезне. Алекс погледна надолу и забеляза втората му грешка. Макар че бяха старателно излъскани, обувките му бяха без връзки, а хората от ЦРУ изобщо не одобряваха такива. Абсолютно тривиална грешка.

Алекс чу грохота на приближаващия влак и реши да опита трика влизаш/излизаш, за да се отърве от опашката си. Когато влакът се появи от тунела, той пристъпи към ръба на перона и зачака. Изведнъж усети две силни ръце върху гърба си и с едно мощно бутане беше запратен към релсите.

Нямаше начин да се спре да не падне пред влака. Единственото, което мина през ума му в този момент, беше как ще умре — доста неприятна смърт. Не забеляза младия чернокож, който се беше втурнал към него и го подхвана в последния възможен момент, сякаш се опитваше да улови запратена към вратата топка.

Младият агент на ЦРУ остави Алекс проснат на перона и се втурна да преследва нападателя. Още един скок — и повали мъжа по средата на стълбите. Миг по-късно втори агент го прикова на земята и го закопча. Нападателят се обърна и погледна към Алекс, който се надигаше от перона. Въпреки шума и глъчката от отварянето на вратите и излизащия поток хора Алекс ясно разчете устните му, които оформиха думите: „Мъртъв си“.