Джефри Арчър
Ези печели (6)

6.
Саша

На път към Саутхамптън

Към края на първата им седмица на кораба Саша беше овладял дотолкова тъпия сервитьор, че дори намираше време да помага на Фъргал в сервирането, макар да не му се позволяваше да припарва до капитанската маса. Вечер, след като приключваха с подреждането на масите за закуска, Саша се връщаше в каютата на майка си и й разказваше какво е подслушал от разговорите на пътниците и какво са му казвали те на него.

— Но нали не ти е позволено да разговаряш с пътниците.

— Освен ако не ме попитат нещо. Така че сега всички знаят, че работиш в кухнята и си търсиш работа в Англия, и че ако не си намериш преди да стигнем Саутхамптън, няма да ни пуснат в страната и ще трябва да останем на кораба. А ето я и лошата новина. Веднага щом натовари отново и на борда се качат нови пътници, корабът тръгва обратно към Ленинград.

— Определено не можем да рискуваме с това. Някой от пътниците показва ли интерес към положението ни?

— Никаквически.

— Това пък какво беше?

— Кокни жаргон за никакъв.

— Какво е кокни?

— Човек, роден в околностите на камбаните на Боу^[1].

— Къде са тези камбани?

— Нямам представа. Но Фъргал със сигурност знае.

— На борда има ли пътници англичани? — попита Елена.

— Само четирима, но те рядко разговарят помежду си и изобщо не биха обърнали внимание на някакъв си сервитьор. Много са standoffish.

— Никога не съм чувала тази дума.

— Фъргал я използва непрекъснато, особено когато говори за англичаните. Потърсих я в речника. Означава студен и дистанциран, недружелюбен човек.

— Може би са просто стеснителни — предположи Елена.

 

 

Три дни преди пристигането в Саутхамптън готвачът каза на Елена, че ковчежникът мистър Халет искал да се види с нея след работа.

— Нещо лошо ли съм направила? — разтревожено попита тя.

— Нищо. Всъщност подозирам, че е обратното.

След като готвачът освободи кухненския персонал за следобеда, Елена отиде в каютата на ковчежника. Почука на вратата и когато чу: „Влез“, отвори и видя двама мъже, седнали от двете страни на голямо бюро. Те се изправиха и ковчежникът, облечен в елегантна бяла униформа с две златни нашивки на ръкавите, я изчака да седне, след което й представи мистър Морети и обясни, че той е пътник, който искал да се срещне с нея.

Елена се вгледа във възрастния господин, облечен в костюм с жилетка. Той я попита любезно за работата й в Ленинград и как се е озовала на кораба и я изслуша внимателно. Тя му разказа почти всичко случило се през последния месец, включително за смъртта на съпруга си, но не спомена защо синът й едва не бе убил местния шеф на КГБ. Когато мистър Морети приключи с въпросите си, Елена нямаше представа какво впечатление е направила, но накрая той й се усмихна топло.

— Благодаря, мисис Карпенко, това е всичко засега — каза мистър Халет.

Двамата мъже отново се изправиха, докато тя излизаше.

Елена се върна замаяна в каютата си и завари Саша, който я чакаше. След като му разказа за разговора си с Морети, той каза:

— Това трябва да е италианецът, който има ресторант в някакво място на име Фулам. Знам, че е поискал да се срещне също с готвача и Фъргал, така че стискай палци, мамо.

— Защо с Фъргал?

— Иска да знае как се справям в трапезарията. Мисля, че се надява да получи двама на цената на един. Затова Фъргал ще му каже, че съм най-добрият помощник стюард, който е имал.

— Ти си единственият помощник, който е имал.

— Дребна подробност, която Фъргал няма да спомене.

 

 

Срещата с готвача и Фъргал явно бе минала добре, защото мистър Морети поиска да се срещне за втори път с Елена и предложи на нея и на Саша работа в ресторанта му във Фулам.

— Десет паунда седмично плюс квартира над заведението — каза той.

Елена нямаше представа къде се намира Фулам, нито дали заплащането е добро, но прие с готовност единственото предложение, което вероятно щеше да получи. Алтернативата беше да се върнат в Ленинград.

След това ковчежникът й зададе още няколко въпроса за това защо търси убежище, докато попълваше дълъг официален формуляр на Вътрешното министерство. След като провериха всяка графа, двамата с мистър Морети подписаха документа, с което декларираха, че ще са нейни поръчители.

— Успех, мисис Карпенко — каза ковчежникът, докато предаваше попълнения формуляр на мистър Морети. — Ще ни липсвате и ако нещата не провървят, винаги можете да си намерите работа в „Барингтън Лайн“.

— Много мило от ваша страна — отвърна Елена.

— Но за ваше добро да се надяваме, че няма да се стигне дотам, мисис Карпенко. Преди да си тръгнете, да не забравите да си вземете парите.

— Нима ще ми платите? — невярващо попита Елена.

— Разбира се. — Ковчежникът й подаде два кафяви плика, след което отиде до вратата и я отвори. — Да се надяваме, че ще се видим отново при по-щастливи обстоятелства, мисис Карпенко.

— Благодаря, мистър Халет — отвърна Елена, надигна се на пръсти и го целуна по двете бузи, от което ковчежникът изгуби дар слово.

Елена се върна в каютата си, изгаряща от нетърпение да разкаже на Саша за предложението. Когато отвори вратата, остана едновременно изненадана и доволна. Доволна, че синът й я чака, и изненадана от някакъв голям пакет на леглото.

— Какво е това? — попита тя и огледа издутия пакет, увит в кафява хартия и вързан с канап.

— Нямам представа — отвърна Саша. — Беше тук, когато се върнах от работа.

Елена развърза канапа и бавно махна опаковъчната хартия. Ахна, когато видя изсипалите се върху кревата дрехи. Сред тях имаше картичка, на която пишеше „Благодарим на двама ви и успех“. Беше подписана от всички членове на екипажа, включително от капитана. Елена избухна в сълзи.

— Как ще им се отблагодарим?

— Като бъдем примерни граждани, ако си спомням точните думи на капитана — каза Саша.

— Но ние дори не сме станали граждани и ще останем така, докато имиграционните власти не се убедят, че сме истински политически бежанци и имаме истинска работа.

— Тогава да се надяваме, че ще са малко по-дружелюбни от английските пътници на борда, защото ако не са, ще научим истинското значение на думата standoffish.

— Готвачът също е англичанин, а едва ли би могъл да е по-мил — каза Елена. — Дори се извини, че не може да ми стане поръчител.

— Не би посмял да ти стане — каза Саша. — Има издадена заповед за ареста му. Всеки път, когато корабът пристава в Саутхамптън, той трябва да остава на борда. Фъргал ми каза, че се заключва в кухнята и се появява едва след като излязат от пристанището.

— Горкият човек — каза Елена.

Саша реши да не казва на майка си причината, поради която британската полиция иска да арестува Еди.

 

 

На следващата сутрин Елена и Саша отидоха при мистър Морети на пасажерската палуба, но не преди Саша да е изсмукал трапезарията, а Елена да е оставила кухнята безупречно чиста.

— Magnifico — каза Морети, когато видя Елена с новата й рокля. — Кога намерихте време за пазаруване? — попита шеговито.

— Екипажът беше много щедър — каза Елена и добави шепнешком: — Само не споменавайте нищо за джинсите на Саша. Фъргал не е висок колкото него, а той още расте.

Мистър Морети погледна с усмивка Саша, който се беше надвесил над парапета и гледаше как двама докери стягат едно от тежките въжета на кораба за кнехта.

— Да се надяваме, че имиграционните власти ще проявят същото разбиране — каза Морети, докато взимаше багажа си и тръгваше към мостчето, следван от Елена и Саша. — Но имате едно предимство. Англичаните мразят комунистите точно толкова, колкото и вие.

— Мислите ли, че ще ни пуснат в страната? — разтревожено попита Елена, когато стъпиха на сушата.

— Благодарение на ковчежника можем да сме сигурни, че всички необходими документи са попълнени правилно, така че ни остава само да стискаме палци.

— Да стискаме палци ли?

— Да се надяваме, че ще ни се усмихне късметът — обясни Морети. — Запомни, Саша, недей да говориш, освен ако не те заговорят. И ако имиграционният служител те попита нещо, отговаряй само с да, сър, не, сър, разбира се, сър.

Докато вървяха по кея, Саша непрекъснато се оглеждаше. Някои сгради изглеждаха съвсем нови, докато други изглеждаха като едва оцелели през войната. Местните жители изглеждаха спокойни и никой не вървеше с наведена глава; жените бяха облечени в пъстроцветни рокли и бъбреха с мъжете, сякаш са равни. Саша вече беше решил, че иска да живее в тази страна.

Мистър Морети се насочи към голяма тухлена сграда, над чийто вход беше изписана една-единствена дума: ВЛИЗАЩИ.

Влязоха и се озоваха пред два надписа: БРИТАНЦИ и ЧУЖДИ ПОДАНИЦИ. Когато се наредиха на дългата опашка, Елена стисна палци и неволно се запита дали няма да се озоват обратно на кораба на път за Ленинград много преди слънцето да е залязло над остатъците от Британската империя.

Саша гледаше как онези с британски паспорти минават през кратка проверка, последвана от усмивка. Дори туристите не биваха задържани за повече от няколко секунди. Двамата Карпенко тепърва щяха да разберат как британците се отнасят към онези, които изобщо нямат паспорт.

— Следващият!

Мистър Морети пристъпи напред и връчи паспорта си на имиграционния служител, който го прегледа внимателно и му го върна. След това Морети му подаде няколко листа с две снимки и се обърна към подопечните си. Служителят не се усмихна, докато бавно обръщаше всяка страница и накрая провери дали снимките отговарят на лицата, стоящи пред него. Морети беше сигурен, че всички документи са наред „като ябълков пай“, както се беше изразил ковчежникът, но все пак се питаше дали това ще е достатъчно.

С всеки момент Елена ставаше все по-нервна, докато Саша сякаш изгаряше от нетърпение да разбере какво има от другата страна на бариерата. Накрая служителят вдигна очи от документите и даде знак на двамата кандидат-имигранти да се приближат. Елена беше благодарна, че не са със старите си дрехи.

— Знаете ли английски? — попита служителят Елена.

— Малко, сър — нервно отвърна тя.

— Имате ли паспорт, мисис Карпенко?

— Не, сър. Комунистите не позволяват на никого да пътува извън страната, дори на гости при роднини, така че двамата със сина ми избягахме без никакви документи.

— Със съжаление трябва да ви уведомя — започна служителят и сърцето на Елена се сви, — че предвид обстоятелствата мога да ви издам само временна виза, докато кандидатствате във Вътрешно министерство за статут на бежанци, и не мога да гарантирам, че ще ви бъде даден такъв. — Елена наведе глава. — Освен това — продължи служителят — ще трябва да изпълните няколко условия, докато се разглежда молбата ви. Ако не спазите някое от тях, ще бъдете депортирани обратно в… — той погледна формуляра — Ленинград.

— Където ще бъдат хвърлени в затвора до края на живота им — каза Морети. — Или по-лошо.

— Бъдете сигурни, че това ще бъде взето предвид, когато молбите ви се разглеждат във Вътрешно министерство. — Служителят се усмихна за първи път на Елена и Саша. — Добре дошли във Великобритания.

— Благодаря — каза мистър Морети, преди Елена да успее да отговори. — А бихте ли ни казали какви са тези условия?

— Мисис Карпенко и синът й трябва да се явяват в най-близкия полицейски участък веднъж седмично през следващите шест месеца. Ако пропуснат и едно явяване, ще бъде издадена заповед за арестуването им, след което ще бъдат задържани и затворени. Ако това се случи, най-вероятно молбата им за гражданство ще бъде отхвърлена. Освен това трябва да добавя, мистър Морети, че като техен поръчител вие отговаряте за тях през цялото време и ако някой двамата се изпари, не само ще ви бъде наложена солена глоба, но и ще ви очаква най-малко половин година затвор.

— Разбирам напълно — каза Морети.

— И ако нещо посочено в молбите им се окаже неточно, молбата им ще бъде отхвърлена автоматично.

— Но аз казах само истината — запротестира Елена.

— В такъв случай няма от какво да се боите, мисис Карпенко. — Служителят връчи на Морети една брошура. — Тук ще намерите всичко, което трябва да знаете.

Елена потръпна и неволно се запита дали се бяха скрили в правилния контейнер.

— Мога да ви уверя, че мисис Карпенко и синът й ще бъдат образцови граждани — каза Морети.

— Младежът също ли ще работи в ресторанта ви, мистър Морети? — попита служителят, без дори да погледне към Саша.

— Не, сър — твърдо заяви Елена. — Искам той да продължи образованието си.

— В такъв случай ще трябва да запишете момчето в най-близкото местно държавно училище. — Елена кимна, макар че нямаше представа за какво става въпрос. Служителят за първи път насочи вниманието си към Саша и погледна надолу към глезените му. — Виждам, че растеш бързо — отбеляза той. Саша си спомни съвета на мистър Морети и запази мълчание. — Ще трябва да се потрудиш здраво в новото училище, ако искаш да успееш в тази страна — каза служителят и се усмихна топло на младия имигрант.

Саша отвърна на усмивката му.

— Да, сър, не, сър, разбира се, сър.