Джефри Арчър
Ези печели (38)

38.
Алекс

Бостън, 1988

Когато в понеделник сутринта влезе в банката, Алекс не забеляза мъжа, който седеше в коридора на лобито. Във вторник съзнанието му регистрира за момент самотната фигура, но тъй като имаше среща с председателя на Федералния резерв Алан Грийнспан, на която трябваше да обсъдят последните настоявания на ОПЕК за цените на петрола и оправянето на курса на долара спрямо паунда, фигурата не се задържа за дълго в ума му. В сряда се вгледа по-внимателно в мъжа, преди да влезе в асансьора. Възможно ли беше да е седял там три дни? Памела със сигурност щеше да знае.

— С кого е първата ми среща, Памела? — попита той още преди да е свалил палтото си.

— С Шелдън Удс, новия председател на местната организация на Демократическата партия.

— Колко им дадохме миналата година?

— Петдесет хиляди долара, господин председател, но пък годината е изборна.

— Изборите винаги ме карат да си мисля за Лорънс. Е, нека ги направим сто хиляди тази година.

— Разбира се, господин председател.

— Нещо друго за сутринта?

— Не, но имате обяд с Боб Ъндъруд в „Алгонкин“ и не забравяйте, че той винаги е точен.

Алекс кимна.

— Знаеш ли какво иска?

— Да напусне. „Време е да смъкна ботушите“, ако си спомням точните му думи.

— Никога. Остава в борда, докато не се строполи мъртъв.

— Мисля, че се бои точно от това, господин председател.

— А за следобеда?

— Графикът ви е свободен до фитнеса в пет. Треньорът каза, че сте пропуснали последните две тренировки.

— Но това не му пречи да ми праща сметката, дори ако не ходя.

— Не това е важното, господин председател.

— Нещо друго?

— Само да ви напомня, че имате годишнина от сватбата и ще изведете съпругата си на вечеря.

— Разбира се. По-добре да отскоча до центъра следобеда и да й потърся някакъв подарък.

— Ана вече си избра подаръка, който иска — каза г-ца Робинс.

— Позволено ли ми е да науча какъв е?

— Чанта „Клое“ от „Бонвит Телър“.

— Добре, ще взема една днес следобед. Какъв цвят?

— Сива. Вече е опакована и беше доставена в кабинета ми вчера. Трябва само да подпишете това. — Тя сложи на бюрото поздравителна картичка.

— Памела, понякога си мисля, че би била по-добър председател от мен.

— Щом казвате. А междувременно мога ли да се погрижа да подпишете всички писма от кореспонденцията ви преди господин Удс да е дошъл?

Връщането на Памела на старата й работа беше най-умният ход, който бе правил някога, помисли си Алекс, докато отваряше папката с кореспонденцията. Прочете внимателно всяко писмо, като тук-там правеше по някоя дребна поправка или добавяше по нещо накрая. Тъкмо четеше писмо от президента на бизнес училището в Харвард, който го канеше да говори пред завършващите студенти наесен, когато на вратата се почука.

— Господин Удс — каза г-ца Робинс.

— Шелдън. — Алекс се изправи и заобиколи бюрото. — Наистина ли мина цяла година? Да ти предложа кафе?

— Не, благодаря — отвърна Удс.

— Преди да си казал каквото и да било, да, знам, че предстоят избори, и вече реших да удвоя дарението ни за партията в памет на Лорънс.

— Много щедро от твоя страна, Алекс. От него би станал чудесен конгресмен.

— Така е — каза Алекс. — Не минава ден, без да скърбя за смъртта му. Той буквално промени живота ми и така и нямах възможност да му благодаря.

— Ако беше жив, Лорънс щеше да благодари на теб — каза Удс. — Цял Бостън знае, че банката имаше сериозни неприятности, преди да я поемеш. Ама че обрат. Чувам, че си номиниран за банкер на годината.

— До голяма степен това се дължи на Джейк Колман, който е коренно различен от предшественика си.

— Да, беше наистина сполучлив ход. Предполагам знаеш, че Акройд излезе на свобода миналата седмица?

— Чух и изобщо нямаше да обърна внимание, ако на следващия ден не беше взел самолета за Ница.

— Не разбирам — каза Удс.

— И по-добре да си остане така — каза Алекс, подписа чек за 100 000 долара и му го връчи.

— Наистина съм ти много благодарен — каза той. — Но не това е причината да поискам да се видим.

— Сто хиляди не са ли достатъчно?

— Повече от достатъчно. Просто ние, тоест комитетът, се надявахме да се съгласиш да те издигнем като кандидат на демократите за младши сенатор от Масачузетс.

Алекс не успя да скрие изненадата си.

— Когато искахте да се кандидатирам за Конгреса след смъртта на Лорънс — най-сетне успя да каже той, — отказах с неохота предложението, за да мога да поема банката. Признавам обаче, че често съм се питал дали решението ми беше правилно и дали политиката не е истинското ми призвание.

— В такъв случай може би е време да приемеш едно още по-голямо предизвикателство.

— Уви, не — отвърна Алекс. — Макар че банката вече е на крака, сега искам да направя следващата стъпка и да я включа в голямата лига. Колко според теб ще дари „Банк ъф Америка“ за каузата на демократите?

— Те вече ни дадоха четвърт милион за кампанията.

— Значи ще знам, че сме постигнали целта си, когато ми поискаш същата сума и по-важното, когато ти я дам, без изобщо да се замислям.

— Бих предпочел сто хиляди, стига ти да си кандидатът.

— Поласкан съм, Шелдън, но отговорът си остава не. Все пак благодаря за поканата. — Алекс докосна копчето под бюрото си.

— Жалко. От теб би станал изключителен сенатор.

— Това е голям комплимент, Шелдън. Може би в следващия живот. — Двамата си стиснаха ръцете, а г-ца Робинс влезе в стаята да изпрати г-н Удс до асансьора.

Алекс се облегна назад и си помисли колко ли различен би бил животът му, ако Лорънс не си беше отишъл — или ако с майка си се бяха качили в другия контейнер. Бързо се отърси от въпросите „какво ли щеше да е“ и се върна в реалния свят. Сложи чавка върху писмото от президента на бизнес училището в Харвард.

Г-ца Робинс тъкмо беше излязла, когато телефонът иззвъня. Алекс вдигна и веднага позна гласа от другата страна.

— Здрасти, Димитрий — каза той. — Отдавна не сме се чували. Как си?

— Благодаря, добре, Алекс — отвърна Димитрий. — А ти?

— Отлично.

— Радвам се да го чуя, Алекс, но реших, че трябва да знаеш, че Иван Доноков е излязъл от затвора и е на път към Москва.

— Как е възможно? — Кръвта на Алекс се смрази. — Нали беше осъден на деветдесет и девет години без право на помилване.

— ЦРУ са го разменили за двама наши агенти, гнили в някаква адска дупка в Москва повече от десетилетие.

— Да се надяваме, че няма да съжаляват. Благодаря, че ми каза.

— Надявам се ти да не съжаляваш — каза Димитрий, но едва след като беше затворил телефона.

Алекс се опита да пропъди Доноков от ума си и продължи да подписва писма. Мислите му бяха прекъснати отново, когато г-ца Робинс влезе да вземе папката с кореспонденцията.

— Памела, преди да съм забравил, вече трети ден виждам някакъв мъж да седи на рецепцията. Имаш ли представа кой е?

— Някой си господин Пушкин. Долетял от Ленинград с надеждата, че ще се съгласите да се видите с него. Твърди, че бил ваш съученик.

— Пушкин — повтори Алекс. — Велик писател, но не помня да съм имал съученик с тази фамилия. Но щом е толкова твърдо решен да ме види, няма да е зле да му отделя няколко минути.

— Казва, че му трябвали два часа. Опитах се да му обясня, че ще имате два часа чак по Коледа, но това не го обезкуражи, което ме кара да се чудя дали не работи за КГБ.

— От КГБ не седят на рецепцията три дни, особено когато всеки може да ги види. Така че нека видим заека, преди да стреляме. Но се погрижи да ме спасиш от него след петнайсет минути — кажи му, че имам друга среща.

— Да, господин председател — отвърна г-ца Робинс, макар изобщо да не изглеждаше убедена.

Алекс продължи да подписва най-различни писма.

На вратата се почука и г-ца Робинс влезе, следвана от човек, който му изглеждаше познат. Накрая се сети.

— Миша, колко се радвам да се видим! Много време мина — каза Алекс, докато г-ца Робинс излизаше.

— И аз се радвам да те видя, Александър. Изненадан съм, че ме помниш.

— Капитанът на втория отбор по шах. Още ли играеш?

— Понякога, но така и не достигнах твоите замайващи висоти, така че не ми предлагай да изиграем партия.

— Не помня кога играх за последно — призна Алекс и отново си спомни за Доноков. — Преди да ми кажеш какво те води в Бостън, как е родният ми град?

— Ленинград е винаги прекрасен по това време на годината, както сигурно помниш — каза Пушкин на руски. — Дори се носят слухове, че скоро щели да го прекръстят отново на Санкт Петербург. Още един опит за поддържане на мита, че старият режим е сменен.

Руската реч изведнъж изпълни Алекс с тъга и дори с малко чувство за вина, че почти е забравил родината си. Вгледа се по-внимателно в Пушкин. Имаше гъст кафяв мустак, който напомняше на Алекс за баща му. Беше с костюм с широки ревери, което подсказваше, че или не се интересува от мода, или за първи път пътува извън Съветския съюз.

— Баща ми работеше на пристанището, когато твоят беше главен бригадир — каза Пушкин. — Много момчета все още си го спомнят с уважение и обич.

— А вуйчо ми Коля?

— Сега той е главен бригадир. Каза да поздравя теб и майка ти.

„Дължа му живота си“, понечи да каже Алекс, но се спря, когато си спомни, че ако майор Поляков е все още жив, рискът не си заслужава.

— Моля те да му предадеш много поздрави и му кажи, че се надявам скоро да се видим.

— Надявам се да е по-скоро, отколкото предполагаш — каза Пушкин. — Виждам го от време на време, обикновено на стадиона.

— И двамата викате за „Зенит“, сигурен съм.

— Че как иначе?

— А старият ми приятел Владимир?

— Не съм го виждал от години — каза Пушкин. — Последно чух, че е полковник от КГБ някъде в Източна Германия.

— Не ми се вярва това да е част от дългосрочния му план — каза Алекс. — Сигурен съм обаче, че не си дошъл чак в Бостън, за да се отдаваш на спомени. Какво имаше предвид с това, че може да видя вуйчо си по-скоро, отколкото предполагам?

— Несъмнено знаеш, че новият съветски режим е много различен от стария. Сърпът и чукът изчезнаха от знамето и се смениха със символа за долар. Единственият проблем е, че след толкова векове потисничество, първо от царете, а после от комунистите, ние руснаците нямаме традицията на свободната инициатива. — Алекс кимна, но не го прекъсна. — Така че на този фронт няма реални промени. И нищо чудно, че когато правителството реши да продаде някои от по-печелившите държавни предприятия, не се намериха хора, които да се справят с подобни драматични промени. А те се оказаха точно драматични, както открих сам, когато моето предприятие беше обявено за продан — каза Пушкин и му подаде визитката си.

— Ленинградска газова и петролна компания — прочете Алекс на глас.

— Които и да са новите собственици на ЛГП, ще станат милиардери за една нощ.

— И ти искаш да си един от тях ли?

— Не. Също като баща ти аз вярвам, че богатството трябва да се разпределя между онези, на които се дължи успехът на компанията, а не просто да се дава на някой, който случайно е приятел на приятел на президента.

— Каква е обявената цена? — попита Алекс; вече се чудеше дали срещата няма да продължи повече от петнайсет минути.

— Двайсет и пет милиона долара.

— Какъв е бил оборотът за миналата година?

Пушкин дръпна ципа на старата чанта която носеше, извади някакви листа и ги сложи на бюрото.

— Малко над четиристотин милиона долара — каза, без да му се налага да прави справка.

— А печалбата?

— Трийсет и осем милиона шестстотин и четирийсет хиляди.

— Пропускам ли нещо? — каза Алекс. — С подобна печалба компанията би трябвало да струва над четиристотин или петстотин милиона.

— Нищо не пропускаш. Просто не можеш да очакваш да смениш комунизъм с капитализъм за една нощ, като просто смениш работния комбинезон със смокинг. Съветският съюз може и да има някои от най-добрите университети на света, ако искаш да учиш философия и дори санскрит, но почти няма какво да предложи на бизнес курсовете.

— Несъмнено всяка руска банка би ти отпуснала парите, ако можеш да гарантираш подобна възвръщаемост — каза Алекс, гледаше го внимателно.

— Истината е, че подобно на всички други, банките също не са в свои води — отвърна Пушкин. — Но и да бяха, нямаше да отпуснат двайсет и пет милиона на човек, който изкарва еквивалента на пет хиляди долара годишно и има по-малко от хиляда долара в сметката си.

— С колко време разполагаш, преди да взема решение? — попита Алекс.

— Крайният срок е трийсет и първи октомври. След това компанията ще бъде продадена на всеки, който може да извади парите.

— Но това е само след месец — каза Алекс, докато г-ца Робинс влизаше в стаята, за да изпрати г-н Пушкин до асансьора.

— И това урежда идеално КГБ, които са хвърлили око на компанията.

— Памела, отмени обяда ми, обади се на всички от екипа ми по мениджмънт и инвестиции и им кажи да зарежат всичко и незабавно да дойдат тук.

— Да, господин председател — отвърна г-ца Робинс, сякаш в искането му нямаше нищо необичайно.

— Освен това поръчай шест пици за един часа. И преди да попиташ — майка ми да реши какви точно.

 

 

Г-ца Робинс влезе отново в кабинета на председателя едва след края на срещата, която продължи цели пет часа.

— Отново пропуснахте следобедния фитнес, господин председател.

— Знам. Срещата беше по-важна.

— Все още ли смятате да водите жена си на вечеря? — попита г-ца Робинс и сложи на бюрото подаръка за годишнината.

— По дяволите! — възкликна Алекс. — Кажи на Джейк, че няма да мога да вечерям с него и с господин Пушкин. Обясни им, че е изникнало нещо още по-важно.