Джефри Арчър
Ези печели (12)

12.
Саша

Лондон

Макар че се трудеше здравата, когато се върна в училище за последната си година, след изиграването на последния футболен мач, Саша прибра вратарските си ръкавици и се подложи на стриктен режим, който впечатли дори майка му.

Всяка сутрин ставаше в шест и учеше два часа преди закуска. Изминаваше тичешком разстоянието до и от училище — почти единственото му физическо упражнение — и докато другите момчета се забавляваха на игрището с френски крикет, той оставаше в класната стая и четеше поредния учебник.

След последния звънец, когато всички си тръгваха, той оставаше на чина си и с помощта на мистър Сътън се справяше с поредния изпит за „Айзък Бароу“. Едва след това тичаше обратно у дома, хапваше нещо леко за вечеря и отиваше в стаята си, за да продължи с подготовката, като често заспиваше на бюрото си.

С наближаването на изпитния ден успя да намери някакъв начин да работи още по-здраво, като намираше часове, за които не подозираше дори майка му.

— Изпитът ще се проведе в Голямата зала в Тринити — каза директорът. — Не би било зле да си в Кеймбридж още предишната вечер, за да нямаш чувството, че препускаш през цялото време и ти дишат във врата.

— Но къде ще отседна там? — попита Саша. — Не познавам никого в Кеймбридж.

— Уредих да пренощуваш при един стар колега.

 

 

— Мога да си взема почивен ден и да дойда с теб в Кеймбридж — предложи Елена.

Саша успя да я накара да се откаже от идеята, но не успя да й попречи да му купи нов костюм, който тя не можеше да си позволи.

— Искам да изглеждаш поне толкова елегантен, колкото и съперниците ти — каза тя.

— Интересува ме само да съм по-умен от съперниците си — отвърна той.

Бен Коен, който току-що беше изкарал шофьорска книжка, го откара до Кингс Крос. По пътя му разказа за най-новата си приятелка. Именно думата „най-новата“ накара Саша да осъзнае колко много неща е пропуснал през изминалата година.

— И татко обеща да ми купи „Триумф 6“, ако вляза в Кеймбридж.

— Щастливец.

— С готовност бих разменил мозъка си с твоя за един ден — каза Бен, докато завиваше на Юстън Роуд и спираше на жълтата линия. — Успех — добави, докато Саша слизаше от колата. — И да не си посмял да се върнеш неприет.

Саша седна в края на препълнения вагон и загледа пейзажа, който се носеше зад прозореца. Не искаше да признае пред себе си, че трябваше да се съгласи майка му да дойде с него. Това беше първото му пътуване извън Лондон, ако не се брояха гостуванията за мачове, и с всяка минута той ставаше все по-нервен.

Елена му беше дала един паунд за разноски, но денят се оказа чудесен и когато влакът спря в Кеймбридж, той реши да отиде до Тринити пеша. Бързо се научи да пита само хора в академично облекло как да стигне до колежа. Непрекъснато спираше, за да се възхищава на сградите, покрай които минаваше, но когато за първи път видя големите порти, през които някога е минавал Хенри VIII, изведнъж се озова в друг свят и внезапно осъзна, че иска да е част от него. Прииска му се да беше работил още по-здраво.

Възрастен портиер го съпроводи през вътрешния двор на колежа и нагоре по изтъркано от столетията стълбище.

— Това е старата стая на мистър Килтър, мистър Карпенко — каза той, когато стигнаха най-горния етаж. — Може би вие ще сте следващият й обитател. — Саша се усмихна. Портиерът беше първият човек, който се обръщаше към него с мистър Карпенко. — Вечерята ще бъде сервирана в седем в трапезарията в отсрещната страна на двора — каза портиерът и го остави в стаята, която не беше по-голяма от неговата над ресторанта. Но когато погледна през прозореца, Саша видя свят, който сякаш беше пропуснал минаването на почти четири столетия. Наистина ли беше възможно момче от крайните улички на Ленинград да се озове на подобно място?

Седна зад бюрото и отново мина въпросите, които според мистър Сътън можеха да се паднат на изпита. Тъкмо започна да ги преглежда пак, когато часовникът отвън удари седем. Саша остави книгите и изтича по каменното стълбище на двора, за да се присъедини към потока младежи, които бъбреха и се смееха, докато вървяха около грижливо поддържаната трева на двора, по която никой не стъпваше.

В трапезарията Саша видя редици дълги дървени маси, отрупани с храна, и пейки, заети от студенти, които очевидно се чувстваха като у дома си. Внезапно стреснат от перспективата да се присъедини към тях, той се обърна и излезе през портата на колежа на Кингс Парейд. Не спря да върви, докато не видя опашка пред едно магазинче за риба и картофи.

Изяде увитата във вестник вечеря, като си даваше сметка, че майка му не би одобрила това. Тази мисъл го накара да се усмихне. Когато уличните лампи примигнаха и светнаха, той се върна в стаичката си, за да прегледа отново още два-три възможни въпроса за изпита и си легна чак след полунощ. Спа на пресекулки и се събуди с ужас, когато часовникът отвън удари осем. Беше благодарен, че не беше девет. Скочи от леглото, изми се и се облече и тичешком отиде в трапезарията.

След двайсет минути отново беше в стаята си. През следващия час посети четири пъти тоалетната в дъното на коридора, но въпреки това стоеше пред вратата на изпитната зала половин час преди обявеното време. Докато минутите се точеха, зад него се образува опашка кандидати; някои говореха прекалено много, други мълчаха, но всички показваха една или друга степен на напрежение. В 9:45 се появиха двама магистри с дълги черни роби. По-късно Саша научи, че не били магистри, а наставници, и че титлата магистър била запазена само за „главата“ на колежа. Имаше да учи толкова много нови думи, че се запита дали колежът няма свой собствен речник.

Единият наставник отключи вратата и кандидатите го последваха като стадо в залата.

— Имената ви са написани на бюрата. Подредени са по азбучен ред — каза наставникът и седна зад масата отпред.

Саша намери табелката КАРПЕНКО в средата на петия ред.

— С колегата ми ще ви раздадем изпитните материали — каза наставникът. — Въпросите са общо дванайсет, от които трябва да отговорите на три. Разполагате с деветдесет минути. Ако не можете да сметнете колко време трябва да отделите на всеки въпрос, не би трябвало да сте тук. — През залата премина вълна нервен смях. — Не започвайте, преди да съм надул свирката.

Саша моментално си спомни първото правило на мистър Сътън за изпитите — онзи, който приключи пръв, не е задължително победител.

След като листата бяха поставени обърнати пред всеки кандидат, Саша с нетърпение зачака сигнала. Тръпки преминаха по гръбнака му от острото изсвирване и той обърна листа. Прочете бавно дванайсетте въпроса и моментално постави чавки на пет от тях. След като ги прегледа за втори път, останаха три. Единият приличаше на въпрос, на който беше отговарял преди седем години, докато друг беше по любимата му тема. Но истинският триумф беше въпрос 11, до който имаше две чавки, защото го беше минавал предишната вечер. Време беше за второто правило на мистър Сътън за изпитите — съсредоточи се.

Саша започна да пише. След двайсет и четири минути остави химикалката и бавно прочете отговора. Почти чуваше гласа на мистър Килтър: „Задължително си остави време да провериш отговорите си, за да можеш да поправиш евентуални грешки“. Направи една-две малки поправки и продължи с въпрос 6. Този път му трябваха двайсет и пет минути, последвани от още едно прочитане, преди да премине на въпрос 11. Пишеше последния абзац, когато свирката изсвири отново, и едва успя да завърши, преди да им вземат листата. Болезнено си даваше сметка, че не му е останало време да провери отговора си. Изруга наум.

След като кандидатите бяха освободени, Саша се върна в стаята си, събра малкото си багаж, слезе и тръгна направо към гарата. Не погледна назад, тъй като се боеше, че никога повече няма да види колежа.

По пътя към Лондон се опита да убеди себе си, че не би могъл да се представи по-добре, но когато влакът стигна Кингс Крос, беше сигурен, че представянето му е възможно най-лошото.

— Как мина според теб? — попита го Елена още преди да е затворил външната врата.

— Представих се възможно най-добре — опита се да я убеди той. Върна й останалите му единайсет шилинга и шест пенса и тя ги прибра в портмонето си.

Когато на следващата сутрин Саша се върна в училище, мистър Сътън прояви повече интерес към изпитния материал, отколкото към това как се е справил ученикът му. И макар че се усмихна, когато видя отметките при въпросите, не посочи на Саша, че е пропуснал въпрос за една теорема, който бяха разглеждали много подробно само преди няколко дни.

— Кога да очакваме резултатите? — попита Саша.

— След не повече от две седмици — отвърна Сътън. — Но не забравяй, че трябва да си вземеш и изпитите в училище, а те биха могли да са не по-малко важни.

Последните му думи не се харесаха на Саша, но той се върна към робския си труд. Остана разтревожен, когато намери изпитните материали за прекалено лесни — чувстваше се като маратонец, участващ в бягане на осем хиляди метра. Не го призна на Бен, за когото изпитите бяха по-трудни от всеки маратон и вече не очакваше да стане горд собственик на „Триумф 6“.

— Винаги можеш да станеш шофьор на автобус — каза му Саша. — В края на краищата заплащането е доста добро, почивните дни също.

— Ти ще имаш повече почивни дни, ако влезеш в Кеймбридж — каза Бен, разкривайки истинските си чувства. — Между другото, в събота вечерта организирам парти по случай края на изпитите. Мама и татко няма да ги има за уикенда, така че се постарай непременно да дойдеш.

 

 

Саша беше с току-що изгладена бяла риза, училищната си вратовръзка и новия си костюм. Още щом пристигна у Бен разбра, че е направил ужасна грешка. Но пък си беше мислил, че на партито ще присъстват само неколцина съученици, които ще се наливат с бира, докато не се строполят, не заспят или и двете.

Откри втората си грешка, докато влизаше в коридора, който беше по-голям от апартамента, в който живееше. Момичетата бяха толкова, колкото и момчетата, и никой не носеше училищна униформа, така че Саша си свали вратовръзката и разкопча ризата много преди да стигне дневната. Огледа се и се усмихна, без изобщо да осъзнава, че сякаш всички знаят кой е той. Не заговори момиче, докато не мина повече от час от началото на купона, а и младата дама се изпари почти толкова бързо, колкото и се беше появила.

— Той е от друга планета — чу я Саша да казва на Бен.

— Иска ми се и аз да бях от нея — отвърна приятелят му.

На Саша пък му се искаше да има способността на Бен да бъбри небрежно с момиче и да го накара да се почувства като единствената жена на света. Настани се в едно удобно кресло, от което можеше да наблюдава всичко, сякаш беше зрител, който гледа игра, чиито правила са му неизвестни.

Замръзна, когато видя как едно особено привлекателно момиче се насочва право към него. След колко ли време щеше да се изпари и тя?

— Здрасти — каза момичето. — Аз съм Шарлот Дейнджърфийлд, но приятелите ми ме наричат Чарли. — Беше разчупила леда, но той си оставаше замръзнал. Чарли направи втори опит. — Надявам се да продължа в Кеймбридж през септември.

— С математика ли? — с надежда попита Саша.

Тя се разсмя — приятен смях, последван от пленителна усмивка.

— Не, занимавам се с история на изкуството. Или поне ми се иска да се занимавам.

„Каква ли трябва да е следващата ми реплика?“, запита се Саша, като се мъчеше да скрие, че зяпа краката й, когато тя седна на облегалката на креслото.

— Всички казват, че ще спечелиш наградата „Айзък Бароу“. А тъй като аз не съм от най-гениалните, стискам всичко, включително и палците на краката си.

На Саша отчаяно му се искаше да поддържа разговора, но тъй като никога през живота си не беше посещавал галерия, единственото, което успя да измисли, бе:

— Кой е любимият ти художник?

— Рубенс — без колебание отвърна тя. — Особено ранните му картини, нарисувани в Антверпен, когато можем да сме сигурни, че е единственият, работил върху цялата творба.

— Да не искаш да кажеш, че по-късните му картини са рисувани от друг?

— Не. Но след като станал прочут и дори папата го наемал, е започнал да позволява на по-надарените си ученици да му помагат. А кой е твоят любим художник?

— Моят ли?

— Да.

— Леонардо да Винчи. — Първото име, което изникна в главата му.

Тя се усмихна.

— Изобщо не се изненадвам — подобно на теб, той също е бил математик. Коя негова картина ти харесва най-много?

— „Мона Лиза“ — каза Саша. Единствената картина, която знаеше.

— През лятото ще ходя с родителите си в Париж — каза Чарли. — И с нетърпение очаквам да видя оригинала.

— Оригинала?

— В Лувъра.

Саша се опитваше да измисли какво да каже, когато тя се смъкна на седалката при него, наведе се и нежно го целуна. Двамата не си казаха кой знае какво през следващия час и макар че Саша беше очевидно неопитен, тя не се отнасяше с него като с извънземно.

Когато малко след полунощ някои от приятелите му започнаха да си тръгват, Саша събра кураж да я попита дали може да я изпрати. Майка му беше казвала, че един джентълмен го прави, когато наистина харесва някое момиче. „Може да я държиш за ръката, докато вървите, но когато стигнеш до вратата й, можеш най-много да я целунеш по бузата и да кажеш: «Надявам се, че ще се видим отново», така че тя да разбере, че не ти е безразлична. Ако всичко мине наистина добре, можеш да я попиташ за телефонния й номер.“

— Благодаря — каза тя.

 

 

Когато Чарли извади ключа от чантата си, той се наведе към нея с намерението да последва съвета на майка си. Устните й се разтвориха и Саша изпита усещането, че всеки момент ще експлодира.

— Защо не минеш да ме вземеш следващата събота около девет — каза Чарли, докато завърташе ключа в ключалката. — Ще те заведа до Националната галерия и ще те запозная с Рубенс — добави и изчезна вътре.

Докато вървеше към къщи, Саша определено беше на някаква друга планета и като никога Нютон нямаше нищо общо с нея.

 

 

Чарли пое по-голямата част от говоренето по пътя от Фулам Бродуей до Трафалгар и взе изцяло думата, след като изкачиха стъпалата на Националната галерия.

Онова, което Саша първоначално възприемаше само като повод да прекара малко повече време с нея, се оказа началото на любовна връзка. Той беше ухажван от холандците, прилъгван от испанците, хипнотизиран от италианците и омагьосан от Чарли.

— Има ли и други галерии в Лондон? — попита Саша, докато слизаха обратно по стъпалата и се присъединяваха към гълъбите на Трафалгар Скуеър.

Чарли не се разсмя, тъй като вече знаеше, че скоро Саша ще започне да й задава въпроси, на които няма да може да отговори.

Когато се върнаха във Фулам, Саша искаше да я заведе на обяд в „Морети“, но фактът, че не можеше да си го позволи, не беше единствената причина да се озоват в едно малко кафене. Трябваше да мине малко повече време, преди да представи Чарли на майка си.

 

 

В понеделник сутринта, когато директорът му се обади по телефона и го помоли да се отбие през кабинета му, Чарли все така изпълваше ума му. Изразът „да се отбие“ го накара да се разсмее.

Мислеше си, че краката му ще се подкосят, докато минаваше през портала и вървеше по коридора към директорския кабинет. Чувстваше се като замаян от ударите боксьор, на когото му предстои финален рунд.

Мистър Килтър отговори на почукването му с познатото: „Влез!“. Саша отвори вратата, но не научи нищо от физиономията на директора. Отказа поканата да седне — предпочете да остане прав, докато слуша присъдата.

— Proxime accessit^[1] — каза Килтър. — Поздравления.

Сърцето на Саша се сви. Не смяташе, че второто място е достойно за похвали.

— Победен си от момче от Манчестърската гимназия, което е изкарало сто процента, докато ти имаш деветдесет и осем. Естествено — продължи директорът, — ти несъмнено си разочарован, което е напълно разбираемо. Но добрата новина е, че след запознаване с резултатите от годишните ти изпити, от Тринити са склонни да ти предложат стипендия.

— Но вие току-що казахте, че съм се класирал втори.

— По математика. Но никой не е успял дори да те доближи по руски.

Първата му мисъл беше: „Дано Чарли…“.