Джефри Арчър
Ези печели (16)

16.
Саша

Кеймбридж

— Кога според теб ще научим резултатите? — попита Саша.

— Гласуването приключи в шест, така че в момента гласовете се преброяват — отвърна Бен. — Според мен резултатите ще излязат след половин час, ако не и по-рано.

— Но ние как ще разберем? — попита Саша, като се мъчеше да не показва колко е нервен.

— Напускащият поста си президент ще обяви имената на новото ръководство и на избраните в комитета, след което или ще празнуваме, или ще давим мъката си.

— Да се надяваме, че и двамата ще влезем в комитета.

— Ти със сигурност си вътре — каза Бен. — А аз се надявам да се добера до четвъртото място.

— Ако успееш, как ще го отпразнуваш?

— Смятам да направя последен опит да търкулна Фиона в сламата. Ако тя стане вицепрезидент, трябва да си осигуря шанс за влизане.

Саша отпи от бирата си.

— А ти какво си планирал? — попита Бен.

— Така или иначе ще ида да се видя с Чарли и ще се опитам да се реванширам за всичкото време, което прекарах на това място.

— Тя самата стана доста заета, откакто влезе в театралния клуб — каза Бен. — Може би трябваше да станеш актьор, а не политик. Тогава би могъл да играеш Оберон, а тя — Титания.

— Завиждам на Оберон.

В помещението внезапно се възцари тишина — влезе досегашният президент на Съюза. Той спря в центъра, изкашля се и изчака вниманието на всички да се насочи към него.

— Резултатът от гласуването за ръководство за есенния семестър е следният. За президент със седемстотин и двайсет гласа е избран мистър Крис Смит от Пемброук Колидж.

Думите му бяха посрещнати с радостни викове и поддръжниците на Смит вдигнаха чаши. Кери изчака тишината да се възстанови.

— Ковчежник ще бъде мистър Р. С. Андрю от Кайъс, избран с шестстотин деветдесет и един гласа. — Членовете на лейбъристкия клуб се присъединиха към ликуването.

— И вицепрезидентът с четиристотин и единайсет гласа — продължи Кери пред смълчаната аудитория — е — той направи пауза — мис Фиона Хънтър от Нюнам Колидж.

Половината присъстващи скочиха на крака, докато другата половина си остана по местата.

— Тя ще е следващият президент — каза Бен.

Кейси обърна следващия лист.

— За членове на комитета са избрани мистър Саша Карпенко с осемстотин и единайсет гласа, мистър Норман Дейвис с петстотин четирийсет и два гласа, мистър Джулс Хъксли с петстотин и шестнайсет гласа и мистър Бен Коен с четиристотин четирийсет и един гласа.

— Честито — каза Бен и стисна ръката на Саша. — Само въпрос на време е да станеш президент. Но засега да идем да паднем в краката на новия ни вицепрезидент.

Саша с неохота го последва през залата към заобиколената от почитатели Фиона. Тя прегърна топло Бен, но когато видя Саша, му обърна гръб.

— Трябва да празнуваме — каза Бен. — Ще вечеряш ли с нас?

— Не, благодаря — отговори Саша. — Отивам да се видя с Чарли. Надявам се да ми даде втори шанс.

— Успех — каза Бен. — И поздравления за изкачването до върха на хлъзгавия стълб.

Саша бавно мина през препълнената зала, като му се наложи да спира няколко пъти, за да се ръкува с хора, които му честитяха, макар че вече си мислеше за Чарли и се надяваше, че тя ще иска да сподели триумфа му. Знаеше как му се иска да отпразнува случая. За последен път я беше видял на чай в стаята й преди малко повече от седмица. С ужас беше открил, че стаята на Чарли е на втория етаж, точно под тази на Фиона. Очевидно нещо я тормозеше — може би заради участието й в „Сън в лятна нощ“, до чиято премиера оставаха само няколко дни и в която тя играеше ролята на Титания. Или може би защото той беше отделял прекалено много време на Съюза.

Премина в тръс, докато минаваше покрай Тринити, и продължи да тича чак до Нюнам, като заобиколи зад сградата.

Макар че завесите бяха спуснати, видя светлина в стаята на Чарли. Хвана се за долната пречка на пожарната стълба и бързо се покатери до втория етаж. Канеше се да почука на прозореца, когато забеляза пролука между завесите. Надникна през нея и видя, че Титания е в леглото с Оберон.

 

 

Пронизителният вой на сирена и мигащите сини светлини накараха колите по Фулам Роуд да отбият, за да направят път на линейката.

Елена беше изскочила от кухнята веднага щом чу как мистър Морети пада. Незабавно нареди на главния сервитьор да се обади за линейка, а самата тя коленичи до Морети и провери пулса му. Беше слаб, но той все още бе жив.

— Ще пристигнат всеки момент — каза Елена, като стискаше ръката му. Не беше сигурна дали може да я чуе, но после очите му се отвориха и той направи опит да се усмихне.

Сякаш бяха изтекли часове, преди да чуе очакваната сирена на линейката, макар че в действителност бяха минали едва седем минути.

След малко двама млади парамедици клекнаха до Морети. Докато единият проверяваше пулса му, другият сложи кислородна маска на лицето му. След това вдигнаха възрастния джентълмен с посивяло лице, сложиха го на носилка и го изнесоха от ресторанта, а разтревожените клиенти се дръпнаха, за да им направят път.

— Обади се на жена му, Джино — каза Елена, докато излизаше с тях на улицата, без да пуска ръката на мистър Морети. Качиха го в линейката и му сложиха колани. След секунди линейката се понесе с пълна скорост към болницата.

Елена се опита да запази спокойствие, като в същото време се молеше на бог, в чието съществуване вече не беше сигурна. Парамедикът в линейката изпълни рутинните действия, които бе правил безброй пъти — първо сложи маншет на дясната ръка на пациента и го включи към малък екран, на който се появиха малки върхове и падини. Изведнъж и без никакво предупреждение те се превърнаха в равна еднообразна пустиня. Парамедикът незабавно превключи в спешен режим и започна да удря гърдите на пациента на всеки няколко секунди, като от време на време спираше, за да погледне монитора. След няколко секунди, когато реакция така и не последва, се отказа.

— Изгубихме го — каза той и се облегна умърлушено назад; знаеше, че по-нататъшните опити за реанимация са безсмислени.

— Не! — извика Елена, която отказваше да приеме думите му. Още нещо, което бе изживявала неведнъж.

— Баща ли ви беше? — със съчувствие попита парамедикът, докато покриваше с чаршаф лицето на Морети.

— Не. Но направи за мен повече, отколкото би направил всеки баща за дъщеря си.

 

 

— Гледа ли Чарли в „Съня“? — попита Бен, когато седнаха на бара.

— Всичките осем представления — призна Саша. — Дори матинетата.

— Толкова ли е зле?

— Боя се, че да.

— И какво смяташ да правиш?

— Няма какво да правя, докато Оберон продължава любовните си изпълнения и на сцената, и извън нея. Като че ли съм обречен да играя ролята на Кросното^[1].

— Мисля, че ще откриеш, че той вече е продължил към следващата си роля.

— Но аз ги видях да… — Саша млъкна насред изречението.

— Това е било преди критиците да обявят Рори за бъдеща звезда, докато Чарли бе спомената само мимоходом.

— Но тя е великолепна — каза Саша. — Не му отстъпва в нищо. Дори е по-добра, ако питаш мен.

— Жалко, че критиците не споделят мнението ти — каза Бен. — Но пък, от друга страна, те няма как да знаят, че е влюбена в друг.

— И друг ли има?

— Не, идиот такъв. Честно казано, понякога се чудя как такъв умен човек може да е толкова тъп. Всеки път когато видя Чарли, тя говори само за теб. Така че иди и я зарадвай. Като начало й кажи колко великолепна е в ролята на Титания.

— Не мисля, че ще го приеме добре от мен.

— Саша, за бога, събуди се, размърдай си задника и направи нещо по въпроса.

Минаха още двайсет и четири часа преди Саша да си размърда задника и да направи нещо по въпроса.

 

 

Откри, че му е трудно да се съсредоточи върху сутрешните занятия. Не обядва и пропусна следобедната лекция, преди най-сетне да послуша съвета на Бен и да тръгне към Нюнам.

Този път не се промъкна отзад и не се покатери скришом по пожарната стълба, а мина през портала. Каза името си на портиера и бавно се качи по стъпалата до втория етаж. На няколко пъти едва не си тръгна и може би щеше да го направи, ако не чуваше гласа на Бен да му повтаря отново и отново, че е жалък идиот. Поколеба се отново пред вратата на Чарли, накрая пое дълбоко дъх и почука.

Тъкмо се канеше да се откаже, когато вратата се отвори. За няколко мига двамата само се взираха един в друг.

— И ти ли, Бруте — най-сетне каза Чарли.

— Грешна пиеса — отвърна Саша. — Дойдох да ти кажа, че няма нищо по-красиво от теб в цяла Верона.

— Но това не ти попречи да се покатериш на друг балкон преди моя.

— Нима си ме видяла? — Саша се изчерви.

— И двата пъти. И любовният ми живот изобщо не се подобри, когато скочих от леглото и изтичах до прозореца, за да видя само, че си изчезнал.

Саша избухна в смях.

— Рори се измъкна почти със същата скорост като теб. Но влизай — каза тя и го хвана за ръката, — защото онова беше само генерална репетиция.

 

 

Когато след два часа Саша се върна в колежа, едва ли някой можеше да не забележи доволната усмивка на лицето му, освен може би портиерът.

— Има телефонно съобщение за вас, мистър Карпенко — каза той и му подаде листче.

Саша го разви, прочете единственото изречение и веднага попита кога са го търсили.

— Преди малко повече от час, сър. Потърсих ви в стаята ви, но ви нямаше и никой не знаеше къде сте, тъй като сте пропуснали следобедната лекция.

— Не, аз бях… Моля ви, ако някой попита, кажете, че се налага спешно да замина за Лондон и че ще отсъствам поне два дни.

— Разбира се, сър.

След час Саша слезе на перона на Кингс Крос. Когато влезе в малкия апартамент над ресторанта във Фулам, завари майка си по-разстроена, отколкото я беше виждал от смъртта на баща си насам. Беше си взела свободна вечер — нещо, което никога досега не бе правила.

 

 

Броят на опечалените, които се събраха на опелото в „Сейнт Мери“ във Фулам беше свидетелство за популярността на мистър Морети, която далеч надхвърляше границите на местната общност. Трогващото слово на Саша накара мистър Килтър да отбележи:

— Както казват в Йоркшър, момко, ти го накара да се гордее.

След като церемонията свърши и ковчегът беше спуснат в земята, Саша придружи майка си до ресторанта, където се бяха събрали роднини, приятели и клиенти, за да изкажат съболезнованията си. Мнозина разказваха лични истории за добрината на покойния, но никоя не беше по-затрогваща от тази на Елена.

Когато и последният гост си тръгна, Елена изпрати скърбящата вдовица до дома й.

— Трябва да се върнеш на работа, Елена — каза мисис Морети, когато започна да се здрачава. — Салваторе би очаквал точно това.

Елена с неохота стана от стола си и прегърна за последен път възрастната дама, преди да си облече палтото. Канеше се да излезе, когато мисис Морети каза:

— Скъпа, ще бъдеш ли така добра да се отбиеш утре? Мисля, че трябва да обсъдим какво съм планирала за ресторанта.

 

 

На следващия ден Саша не се върна в Кеймбридж, а тръгна в обратната посока и пристигна в Оксфорд навреме, за да се присъедини към съотборниците си в Мъртън, които бяха проверили допълнително датата, часа и мястото.

Оксфордският отбор обаче беше излекувал раните си и ги очакваше. Когато Саша успя да разбере какво са намислили, вече беше късно и Кеймбридж изгуби мача с 4 1/2 на 3 1/2. На връщане към Фенс Саша обясни на д-р Стрийтър как Дженкинс ги е бил още преди да са направили първите си ходове.

— Какво е направил? — не разбра Стрийтър.

— Мистър Дженкинс наруши традицията най-добрият от техния отбор да играе срещу най-добрия от нашия. Той сложи най-слабия си срещу мен, очевидно готов да жертва една партия. Така най-силният им играч беше на нашата втора дъска и имаха предимство за останалите седем игри.

— Уелски кучи син — изруга Стрийтър.

— Не се безпокойте, сър. Догодина тактиката им няма да мине, защото ще се погрижа аз да ги причакам в засада.

— Добре. И още нещо, Саша. Възнамерявам догодина да те направя капитан, така че това ще е последният ти шанс за отмъщение. Подозирам обаче, че това няма да е най-голямото предизвикателство срещу теб, ако все още възнамеряваш да се кандидатираш за президент на Съюза и да спечелиш.

— Понякога се чудя дали не мога да направя и двете — каза Саша. — Чарли никога не казва нищо, но знам, че предпочита да се откажа от Съюза и да се съсредоточа върху работата си.

— Чух, че поради някаква причина се е отказала от театъра — отбеляза Стрийтър. Саша премълча. — Ако искаш да се кандидатираш за президент, кой според теб ще е най-сериозният ти противник?

— Фиона Хънтър, сегашният вицепрезидент.

— Ако е истинска дъщеря на баща си, ще е наистина страховит опонент.

— Познавате ли сър Макс Хънтър?

— По-точно ще бъде познавах го. Бяхме по едно и също време в Кебъл. Никога не съм го харесвал. Винаги търсеше изгодата. Създаден за политик.

— Но стигна до кабинета.

— Няма да е за дълго — каза Стрийтър. — Толкова много хора е прегазил по пътя си нагоре, че когато най-сетне изпадне в немилост, никой няма да му се притече на помощ при падането му към дъното. Мога само да повторя: ако Фиона е дъщеря на баща си, отваряй си очите на четири, защото в сравнение с нея Гарет Дженкинс ще изглежда като истински джентълмен.

— Не мога да повярвам, че е чак толкова лоша — отвърна Саша.

 

 

— Мляко или захар, скъпа?

— Само мляко, благодаря — каза Елена.

— Исках да се видим, защото миналата седмица неочаквано се обади счетоводителят ми — каза мисис Морета. — Получил за ресторанта оферта, която му се струва добра. Повече от добра, ако си спомням точните му думи.

Елена остави чашата си и я заслуша внимателно.

— Така че се съгласих да се срещна с евентуалния купувач, който ме убеди, че е твой голям почитател. Каза ми, че би искал да те задържи на сегашното ти място и няма нищо против да продължиш да живееш в апартамента над ресторанта.

Елена не можеше да скрие облекчението си. Не беше признала дори на Саша, че се тревожи какво ще стане с ресторанта, след като мистър Морети вече го нямаше, за да се грижи за голямото си семейство.

— Мога ли да попитам за името на новия собственик? — каза тя с надеждата, че може да се окаже познат клиент или може би някой, с когото е работила в миналото.

Мисис Морети си сложи очилата, взе наскоро подписаното съглашение и провери името на долния ред.

— Някой си мистър Морис Тремлет — каза тя и пусна още една бучка захар в чая си. — Стори ми се много приятен млад човек.

Чаят на Елена изстина.

 

 

Морис Тремлет влезе в кухнята и извика през шума и суетнята:

— Коя от вас е Елена Карпенко?

Елена остави ножа и излезе иззад дългия метален плот. Тремлет я изгледа продължително.

— Искам незабавно да напуснете заведението. Повтарям, незабавно. И имате двайсет и четири часа да изнесете вещите си от апартамента ми.

— Това не е честно — каза Бети, свали гумените си ръкавици и застана до приятелката си.

— Така ли? — отвърна Тремлет. — Тогава вие също сте уволнена. И ако още някой иска да се присъедини към тях, да заповяда. — Някои от кухненските работници пристъпиха нервно от крак на крак, но никой не се обади. — Добре, въпросът е решен. Но ви предупреждавам: ако някой спомене нещо за тях двете — той посочи Елена и Бети, сякаш бяха престъпници, — по-добре започнете да си търсите друга работа. — И без да каже нито дума повече, се обърна и излезе.

Елена свали престилката си, излезе от кухнята и се качи в апартамента, без да каже нито дума на никого. Първото, което направи след като затвори вратата, беше да намери номера на портиерната в Тринити. За втори път щеше да наруши златното си правило никога да не притеснява Саша по време на семестър. Реши обаче, че случаят безусловно е спешен. Вдигна телефона и тъкмо се канеше да набере, когато чу от слушалката продължително бръмчене. Линията беше прекъсната.

 

 

Твърдо почукване по вратата накара д-р Стрийтър да млъкне насред изречението.

— Или колежът се е подпалил — каза той, — или отново сме объркали датата за мача срещу Оксфорд.

Тримата студенти прилежно се разсмяха, а наставникът им стана от мястото си до камината, прекоси бавно стаята и отвори вратата. Озова се пред строго гледащ мъж и униформен полицай, които стояха в коридора.

— Извинявам се за прекъсването, професор Стрийтър — каза младият мъж със сив костюм и вратовръзка от колеж, който се стори познат на старшия наставник, който бе поласкан от повишението. — Аз съм детектив сержант Уоруик — каза той и се легитимира. — Мистър Саша Карпенко при вас ли е?

— Да. Мога ли да попитам защо искате да го видите?

Уоруик игнорира въпроса му и мина покрай старшия наставник, следван от полицая. Нямаше нужда да пита кой от тримата студенти е Карпенко, защото Саша веднага се изправи.

— Трябва да ви задам няколко въпроса, мистър Карпенко — каза Уоруик. — Предвид обстоятелствата ще бъде по-удобно да дойдете в мен в участъка.

— Какви обстоятелства? — остро попита Стрийтър.

— Нямам право да разкривам, сър — отвърна Уоруик, а полицаят хвана здраво Саша за ръката и го поведе към изхода.

Стрийтър остави озадачените си студенти и последва Саша и двамата полицаи в коридора, надолу по стълбите, през двора и на улицата. Неколцина студенти погледнаха с любопитство, докато Саша се качваше на задната седалка на чакащата полицейска кола, която незабавно потегли.