Джефри Арчър
Ези печели (3)

3.
Александър

Коля и Елена никога не тръгваха към пристанището по едно и също време и не се прибираха заедно вечер. На работа нямаше причина пътищата им да се пресичат и те внимаваха това да не се случва. Всяка вечер Коля слизаше от апартамента си на шестия етаж, но не обсъждаха плана преди Александър да си е легнал — а след това говореха предимно за него.

До петък вечерта бяха обсъдили безброй пъти всичко, което би могло да тръгне наопаки, макар че Елена си оставаше убедена, че в последния момент ще се появи някаква спънка. През нощта срещу събота не успя да мигне, но пък през последния месец рядко й се случваше да спи повече от един-два часа на нощ.

Коля й каза, че заради финала почти всички докери са се записали първа смяна в събота — от шест сутринта до дванайсет, — така че след обедната сирена на пристанището щяло да има минимален екип работници.

— И вече казах на Александър, че не съм успял да му намеря билет, така че той с неохота се записа втора смяна.

— Кога ще му кажеш? — попита Елена.

— В последния момент. Мислѝ като КГБ. Те не казват дори на самите себе си.

Другарят Акимов вече беше казал на Елена да не идва в събота, защото се съмнявал, че някой офицер ще си направи труда да дойде за обяд, тъй като всички щели да са на мача.

— Сутринта ще отида — каза му тя. — Възможно е не всички да са любители на футбола. Но ще си тръгна по обед, ако не се появи никой.

Коля беше успял да уреди два билета за секторите, но не каза на Александър, че ги е пожертвал, за да е сигурен, че заместникът му и главният кранист няма да са на пристанището в събота следобед.

 

 

Когато отиде в кухнята да закуси, Александър с изненада видя вуйчо си и се зачуди дали не е успял да намери билет в последния момент. Попита го и остана озадачен от отговора му.

— Този следобед можеш да играеш в много по-важен мач — каза Коля. — Той също е срещу Москва и е от онези, които не можеш да си позволиш да изгубиш.

Младежът седя мълчаливо, докато вуйчо му го запознаваше с плана, който беше разработвал с майка му през последния месец. Елена вече беше казала на брат си, че ако Александър не пожелае да участва поради някаква причина, цялото начинание отпада. Трябваше да е сигурна, че синът й е напълно наясно с рисковете, които поемат. Коля дори се опита да го подкупи, за да се увери, че е напълно в играта.

— Успях да намеря билет за мача — каза той и го размаха пред лицето му. — Така че ако предпочиташ…

Двамата с Елена наблюдаваха внимателно каква ще е реакцията на младежа.

— Мачът да върви по дяволите — отвърна той.

— Но това означава, че ще трябва да напуснеш Русия и може би никога да не се върнеш — каза Коля.

— Но не означава, че ще престана да съм руснак. А и може никога да не ни се отвори по-добра възможност да избягаме от кучите синове, които убиха баща ми.

— Значи е решено — каза Коля. — Но трябва да разбереш, че няма да замина с вас.

— Тогава и ние няма да заминем — отвърна Александър и скочи от стария стол на баща си. — Няма да те оставя сам да понасяш последиците.

— За жалост ще се наложи. За да можете двамата с майка ти да се измъкнете, ще трябва да остана, за да потуля следите ви. Баща ти би очаквал точно това.

— Но… — започна Александър.

— Никакво но. А сега трябва да тръгвам за сутрешната смяна и да ръководя разтоварването на двата кораба. Така всички ще решат, че следобеда и аз ще съм на мача.

— Но няма ли да заподозрат нещо, когато се разбере, че никой не те е виждал на стадиона? — попита Елена.

— Не и ако преценя правилно времето — отвърна Коля. — Второто полувреме би трябвало да започне към четири, а тогава ще гледам мача с останалите момчета. И ако имаме късмет, когато съдията свири края на мача, вие ще сте извън териториални води. Само гледай да дойдеш навреме за следобедната смяна и поне този път прави онова, което ти казва началникът ти. — Александър се ухили, когато вуйчо му стана и го сграбчи в мечешка прегръдка. — Направи така, че баща ти да се гордее с теб — каза той и си тръгна.

На излизане от апартамента Коля се сблъска с приятеля на Александър, който слизаше по стълбите.

— Намерихте ли си билет за мача, другарю Оболски? — попита той.

— Да — отвърна Коля. — В края на северния сектор с останалите момчета. Ще се видим там.

— Няма да стане — каза Владимир. — Аз ще съм на западната трибуна.

— Късметлия — отвърна Коля, докато слизаха заедно по стълбите. И макар да се изкушаваше, не го попита какво е направил, за да се сдобие с билета.

— Ами Александър? Той ще бъде ли с вас?

— Уви, не. Ще се наложи да работи втора смяна и между нас казано, направо е бесен.

— Кажете му, че ще се отбия довечера и ще му разкажа мача до най-малката подробност.

— Много мило от твоя страна. Сигурен съм, че ще ти е благодарен. Приятно прекарване на мача — добави той, преди всеки да продължи по пътя си.

 

 

След като Коля тръгна за пристанището, Александър имаше десетки въпроси към майка си, на някои от които тя не можеше да отговори — включително и в коя страна ще избягат.

— Към три следобед ще отплават два кораба, но вуйчо ти ще избере в последния момент на кой да се качим — каза Елена.

От начина, по който Александър крачеше напред-назад, тя ясно виждаше, че той вече е забравил напълно за мача и мисли единствено за бягството. Погледна го тревожно и каза твърдо:

— Това не е игра. Ако ни хванат, ще разстрелят вуйчо ти, ще ни пратят в лагерите и ще останем там до края на живота си. Още не е късно да размислиш.

— Знам какво би направил баща ми — каза Александър.

— Тогава по-добре започвай да се приготвяш — отвърна майка му.

Александър влезе в стаята си, а Елена започна да пълни кутията за обяд, която той вземаше със себе си всяка сутрин. Този път обаче не я пълнеше с храна, а с всички банкноти и монети, които с Константин бяха успели да спестят през годините, малко евтини накити, годежния й пръстен, който сложи до венчалната халка, както и един руско-английски речник. Искаше й се да беше слушала по-внимателно всяка вечер, докато Константин и Александър си говореха на английски.

След това приготви малкия си куфар с надеждата, че той няма да привлече внимание, когато отиде на работа. Проблемът беше да реши какво да вземе и какво да остави. Снимките с Константин и семейството бяха най-важни, наред с малко дрехи и сапун. Успя да побере също четка за коса и гребен, преди да затвори капака. Александър искаше да вземе и „Война и мир“, но тя му каза, че ще си намери друго копие, когато слязат на сушата.

Александър изгаряше от желание да тръгнат час по-скоро, но майка му не искаше да излезе преди уговореното време. Коля я беше предупредил, че не могат да си позволят да привличат внимание, като се появят на портала преди сирената в дванайсет.

Излязоха от апартамента малко след единайсет и отидоха по заобиколен път до пристанището, за да избегнат евентуална среща с някой познат. Стигнаха до портала минути преди дванайсет и се сблъскаха с тълпа работници, тръгнала в противоположната посока.

Александър си запробива път през множеството; майка му го следваше с наведена глава.

— Сирената ще обяви следобедната почивка в два — каза Елена, след като се регистрираха. — После ще имаме най-много двайсет минути, така че гледай да дойдеш в офицерския клуб колкото се може по-скоро.

Александър кимна и тръгна към док 6 за смяната си, а майка му пое в обратната посока. Щом стигна задната врата на клуба, я отвори предпазливо, надникна и се ослуша. Не се чуваше никакъв звук.

Тя окачи палтото си на закачалката и влезе в кухнята. Изненада се, когато видя Олга да седи на масата и да пуши — нещо, което никога не би направила, ако в клуба имаше офицер. Олга й каза, че дори другарят Акимов си е тръгнал малко след обедната сирена, и издуха облак син дим — нейната идея за бунт.

— Какво ще кажеш да си сготвим нещо? — предложи Елена, докато си слагаше престилката. — После като никога ще седнем и ще обядваме като офицери.

— А от вчерашния обяд остана половин бутилка българско червено — каза Олга. — Ще можем дори да пием за здравето на тия копелета.

Елена се разсмя за първи път за деня и се зае да приготви последното си — както се надяваше — ястие в Ленинград.

 

 

В един часа Олга и Елена отидоха в трапезарията и подредиха масата, като извадиха най-добрите прибори и ленени салфетки. Олга наля две чаши вино и тъкмо се канеше да отпие, когато вратата рязко се отвори и влезе майор Поляков.

— Обядът ви е готов, другарю майор — каза Олга, без да се запъне дори за миг. Той изгледа подозрително двете чаши вино. — Ще имате ли компания? — бързо добави тя.

— Не, всички са на мача, така че ще обядвам сам — отговори Поляков и се обърна към Елена. — Гледайте да не си тръгвате, преди да съм приключил с обяда си, другарко Карпенко.

— Разбира се, другарю майор — отвърна Елена.

Двете жени побързаха да се върнат в кухнята.

— Това може да означава само едно — каза Олга, докато Елена сипваше гореща рибена чорба в една купа.

Олга отнесе първото ястие и го постави на масата пред Поляков.

— След като сервираш основното, можеш да си вървиш — каза й той.

— Благодаря, другарю майор, но трябва да почистя, след като приключите…

— Веднага след като сервираш основното — повтори той. — Ясно ли се изразих?

— Да, другарю майор. — Олга се върна в кухнята и щом затвори вратата, каза на Елена какво й е наредил Поляков.

— Бих направила всичко възможно да ти помогна — добави тя, — но не смея да противореча на тоя кучи син.

Елена не каза нищо, докато сипваше заешката яхния с ряпа и картофено пюре.

— Можеш да си тръгнеш още сега — каза Олга. — Ще му кажа, че ти е станало лошо.

— Не мога — отвърна Елена и забеляза, че Олга разкопчава горните две копчета на блузата си. — Благодаря. Ти си добра приятелка, но мисля, че той иска да опита ново ястие. — И връчи чинията на Олга.

— С радост бих го убила — каза Олга, преди да се върне в трапезарията.

Майорът бутна настрани празната купа, докато Олга поставяше чинията с яхния пред него.

— Ако си още тук, когато съм свършил, в понеделник ще сервираш на онази измет в работническата столова — каза той.

Олга взе купата и се върна в кухнята. Изненада се, когато видя колко спокойна изглежда приятелката й, макар че нямаше как да не се досеща какво предстои. Но пък Елена нямаше как да й каже защо е готова да понесе дори похотта на Поляков, ако това означаваше, че тя и синът й най-сетне ще се измъкнат от ноктите на КГБ.

— Много съжалявам, но не мога да си позволя да си изгубя работата — каза Олга, докато си обличаше палтото. — До понеделник — добави и прегърна Елена по-дълго от обичайното.

— Да се надяваме, че не — прошепна Елена, след като Олга затвори вратата след себе си.

Тъкмо се канеше да изключи печката, когато чу вратата към трапезарията да се отваря. Рязко се обърна и видя Поляков да върви бавно към нея: все още дъвчеше последния си залък. Той избърса уста с ръкав, след което разкопча куртката си — окичена с медали, които не беше заслужил на бойното поле. Свали си колана с пистолета и го сложи на масата, после си свали и ботушите и разкопча ципа на панталона си, който се свлече на пода. Стоеше пред нея, без да може да скрие тлъстините си, които обикновено оставаха невидими под добре скроената униформа.

— Можем да го направим по два начина — каза началникът от КГБ и продължи да се приближава, докато телата им почти се докоснаха. — Ще те оставя ти да избереш.

Елена се усмихна насила. Искаше й се всичко да приключи колкото се може по-бързо. Свали си престилката и започна да разкопчава блузата си.

Поляков се усмихна презрително, докато опипваше гърдите й.

— И ти си като останалите — каза и я бутна към масата, като в същото време се опитваше да я целуне.

Елена долови вонящия му дъх и завъртя глава, така че устните им да не се докоснат. Тлъстите му пръсти зашариха под полата й, но този път тя не оказа съпротива, а само гледаше безизразно над рамото му, докато потната му длан пълзеше нагоре от вътрешната страна на бедрото й.

Той я бутна върху масата, вдигна полата й и разтвори краката й. Елена затвори очи и стисна зъби. Чуваше го как пъшка, докато се намества напред, и се замоли всичко да приключи бързо.

Сирената в два часа зави.

Елена чу вратата в дъното на помещението да се отваря и видя с ужас как Александър се втурва към тях. Поляков се обърна, бързо избута Елена настрани и посегна за пистолета си, но младежът вече беше само на метър от него. Грабна тенджерата от печката и плисна остатъците от яхнията в лицето на Поляков. Майорът залитна, падна на пода и заизригва псувни, които сигурно можеха да се чуят чак в другия край на пристанището.

— Ще те обесят заради това! — извика Поляков, докато се хващаше за масата и се мъчеше да се изправи. Но преди да успее да произнесе и една дума повече, Александър го цапардоса в лицето с тежката желязна тенджера. Поляков рухна на пода като кукла с прерязани конци и от носа и устата му рукна кръв. Майката и синът замръзнаха, вперили поглед в поваления им враг.

Александър се окопити пръв. Вдигна от пода вратовръзката на Поляков и бързо върза ръцете му отзад, след което грабна една салфетка и я напъха в устата му. Елена стоеше като вцепенена и се взираше с празен поглед в нищото.

— Бъди готова да се махаме веднага щом се върна — каза Александър и хвана Поляков за глезените. Помъкна го от кухнята към коридора и не спря, докато не стигна до тоалетните, където натика майора в една кабинка. Наложи му се да напрегне всички сили, за да го постави седнал на тоалетната чиния, след което го завърза за тръбата. Заключи вратата отвътре, стъпи на краката на майора и се прехвърли през стената на кабинката. После изтича обратно в кухнята и завари майка си паднала на колене и ридаеща.

Клекна до нея.

— Няма време за сълзи, мамо — каза й нежно. — Трябва да тръгваме преди тоя кучи син да ни подгони.

Помогна й да се изправи и докато тя си обличаше палтото и вземаше малкия куфар от килера, награби униформата на Поляков, колана и пистолета и ги напъха в първата попаднала му кофа за боклук. После хвана майка си за ръка и я поведе към задния изход. Отвори предпазливо вратата, излезе и се огледа във всички посоки, преди да се дръпне и да й направи път.

— Къде се разбрахте да се срещнете с вуйчо? — попита той, отново поел отговорността върху себе си.

— Тръгни към онези два крана. — Елена посочи към края на пристанището. — И каквото и да правиш, не споменавай на вуйчо ти за станалото току-що. По-добре да не знае, защото докато всички си мислят, че е бил на мача, няма да могат да го свържат с нас.

Докато Александър я водеше към док 3, краката на Елена така омекнаха, че тя едва успяваше да върви. Въпреки че беше обмисляла дали да не се откаже в последния момент, сега осъзна, че няма друг избор, освен да се опита да избяга. Дори не й се мислеше за алтернативата. Не откъсваше поглед от двата бездействащи крана, които трябваше да им служат като ориентир, и когато ги приближиха, видяха самотна фигура да се показва зад два дървени контейнера до входа на един склад.

— Защо се забавихте толкова? — тревожно попита Коля, докато се озърташе във всички посоки като хванато натясно животно.

— Дойдохме колкото се може по-бързо — отвърна Елена без повече обяснения.

Александър надникна в контейнерите и видя, че във всеки има по няколко кашона водка. Уговорената тарифа за еднопосочен билет до…

— Сега остава само да решите къде искате да отидете: в Америка или в Англия — каза Коля.

— Защо не оставим съдбата да реши? — отвърна Александър. Извади монета от пет копейки и я сложи на нокътя на палеца си. — Ези за Америка, тура за Англия — каза и подхвърли монетата във въздуха. Тя падна на земята, отскочи и спря в краката му. Александър се наведе и я загледа за момент, после взе куфара на майка си и кутията с обяда и ги занесе в избрания контейнер.

Елена влезе вътре и изчака сина й да се присъедини към нея.

Двамата клекнаха и се долепиха един до друг, докато Коля нагласяваше капака. Макар че му трябваха само няколко минути да закове пироните, Елена вече се ослушваше за други звуци — тропот на тежки ботуши и трясък на изкъртен капак, преди да ги измъкнат пред тържествуващия майор Поляков.

Коля тупна контейнера отстрани и внезапно усетиха как се откъсват от земята.

Контейнерът леко се разлюля, докато се издигаше все по-високо и по-високо във въздуха, преди да започне бавното си спускане към трюма на единия от корабите. Внезапно се чу тупване и движението спря.

Елена можеше само да се пита дали няма да прекарат остатъка от живота си в съжаление, че не са се скрили в другия контейнер.