Джефри Арчър
Ези печели (13)

13.
Алекс

Бруклин

Иван връчи на Алекс двайсет и пет долара.

— Поредният успешен ден. Не виждам причина да не продължим да доим кравата още доста време. Така че ще се видим следващата събота точно в единайсет.

— Защо да чакаме дотогава, когато можем да правим пари всеки ден? — попита Алекс.

— Защото вимето на кравата ще пресъхне. А пък и ако майка ти разбере с какво се занимаваш, със сигурност ще го прекрати.

Алекс напъха смачканите банкноти в задния джоб на джинсите си и стисна ръката на партньора си.

— До следващата събота.

— И този път гледай да дойдеш навреме — каза Иван.

Докато вървеше към пазара, Алекс започна да си подсвирква. Чувстваше се като милионер — а вече беше казал на майка си, че ще бъде милионер, когато навърши трийсет. Даваше й по десет долара всяка неделя вечер с обяснението, че са от работата му на пазара през уикенда. Истината беше, че пазарът се беше превърнал в негов втори дом и през следобедите след училище и докато Елена беше все още на работа, той се мотаеше между сергиите, наблюдаваше търговците и бързо научаваше на кого може да се има доверие и — което беше по-важното — на кого не. Винаги купуваше плодовете и зеленчуците от Бърни Кауфман, който никога не лъжеше клиентите си и не пробутваше залежала стока.

— Трябва ми един килограм картофи, Бърни, малко червен боб и два портокала — каза Алекс, докато поглеждаше списъка, даден му от Елена. — А, и червено цвекло.

— Три долара, господин Рокфелер — каза Бърни, докато му подаваше две хартиени торби. — И между другото, Алекс, просто искам да ти кажа, че ми беше много приятно, че ми беше клиент, и не се съмнявам, че ще се представиш отлично в Нюйоркския университет.

— Че защо да ходя другаде за плодове и зеленчуци?

— Ще ти се наложи в бъдеще, защото след две седмици затварям сергията.

— Защо? — попита Алекс, който отдавна беше приел, че Бърни е неразделна част от пазара.

— Лицензът ми трябва да се поднови в края на месеца и собственикът иска по осемдесет долара седмично. При тази цена ще съм късметлия, ако изляза на нула. Пък и съм почти на шейсет и дългите работни часове вече не ми харесват толкова, особено през зимата. — Алекс знаеше, че Бърни става в четири сутринта всеки ден, за да зареди на борсата, и рядко затваряше преди пет следобед.

Не можеше да приеме, че приятелят му ще изчезне просто така. Имаше десетки въпроси, които искаше да му зададе, но се нуждаеше от малко време да помисли. Благодари му и закрачи към дома.

Докато минаваше умислен покрай магазина за втора употреба, Ади отвори вратата и му извика:

— Алекс, ела! Имам нещо специално за теб.

Когато Алекс влезе, тя свали чисто нов на вид костюм от закачалката.

— Пробвай го.

— Откъде се сдоби с това чудо? — попита Алекс, докато сваляше якето си.

— Един редовен клиент често пазарува като луд и няколко дни по-късно ни оставя неща, които вече не иска.

Алекс се опита да си представи какво ли е да си толкова богат.

— От какво е? — попита той, докато опипваше плата.

— Кашмир. Харесва ли ти?

— Че как! Но мога ли да си го позволя?

— Твой е за десет долара — прошепна тя.

— Как така?

— Ще е влязъл и излязъл от магазина преди шефът ми да го е видял.

Алекс свали джинсите, обу панталона — беше с цип — и се погледна в голямото огледало. Бежовото едва ли щеше да е първият му избор, но въпреки това костюмът изглеждаше като за сто долара.

— Точно както си мислех — каза Ади. — Става ти идеално. Сякаш е шит за теб.

— Благодаря — каза Алекс и й подаде десет долара.

— Уговорката за кино в събота остава ли? — попита Ади, след като той си обу джинсите.

— „Булит“ със Стив Маккуин. Очаквам го с нетърпение — отвърна Алекс, докато тя сгъваше костюма и го слагаше в торба. — Не знам как да ти се отблагодаря — добави той.

— Ще измисля нещо — каза Ади, докато Алекс излизаше от магазина.

На път към дома Алекс се замисли откъде да намери по осемдесет долара седмично, за да наеме сергията на Бърни. Изкарваше по около двайсет долара от партиите шах през уикенда, но нямаше представа как да се справи с остатъка. Знаеше, че майка му не разполага с подобни пари, макар че току-що беше получила ново повишение. Ами Димитрий, който току-що се беше върнал от Москва? Той със сигурност би трябвало да има някакви заделени средства.

Беше се подготвил много преди да стигне вкъщи и когато отвори вратата, чу Димитрий да си пее фалшиво. Отиде при него в кухнята и заслуша разказа му за последното му пътуване до Москва.

— Невероятен град — каза Димитрий. — Червеният площад, Кремъл, мавзолеят на Ленин. Трябва някой ден да го посетиш, Алекс.

— Никога — твърдо отвърна Алекс. — Изобщо не ме интересува гробницата на Ленин. Вече съм американец и смятам да стана милионер.

Димитрий не изглеждаше изненадан, но пък, от друга страна, беше чувал неведнъж това твърдение. Този път обаче то беше последвано от още едно изречение, което не очакваше.

— И ти би могъл да ми станеш партньор.

— Какво имаш предвид? — попита Димитрий.

— Колко излишни пари имаш? — попита Алекс.

Димитрий не отговори веднага.

— Около триста долара — каза накрая. — Докато плаваш, няма много неща, за които да харчиш парите си.

— Мислил ли си да инвестираш?

— В какво?

— Не в какво, а в кого — каза Алекс. Напълни мивката с топла вода и когато приключи с миенето на чиниите, вече беше обяснил на Димитрий защо са му нужни триста и двайсет долара и защо майка му ще трябва да става в четири сутринта.

— А тя какво мисли по въпроса? — беше единственият коментар на Димитрий.

— Още не съм й казал.

 

 

Следващия понеделник Алекс откри, че му е трудно да се съсредоточи в час, но тъй като само няколко момчета можеха да се сравняват с него — и то когато едва ли не дремеше — никой не забеляза освен учителя му.

Когато звънецът удари в четири, Алекс пръв излезе от класната стая и измина на бегом разстоянието до пазара. Насочи се право към сергията на Бърни. Щом успя да си поеме дъх, започна да засипва с въпроси стария търговец, докато той обслужваше клиентите си.

— Ако аз наема сергията, ще бъдеш ли склонен да продължиш да работиш?

— Опитвам се да сляза от движещата се пътека, а ти се опитваш да я забързаш — ухили се Бърни.

— Но ако винаги идвам сутрин, ти ще можеш да започваш от осем, а аз ще те сменям след училище.

Бърни не отговори.

— Ще ти плащам по четирийсет долара на седмица — каза Алекс, докато Бърни подаваше на един клиент торба грозде.

— Ще трябва да си помисля — каза продавачът. — Но дори да се съглася, пак ще имаш проблем.

— Какъв? — попита Алекс.

— Не какъв, а кой. Има двама души, които ще трябва да се съгласят с плана ти.

— Кои? — поинтересува се Алекс. — Защото няма да кажа на майка си, докато не се съгласиш.

— Нямам предвид майка ти.

— А кого тогава?

— Човекът, който притежава тази сергия и повечето други на пазара. Ще трябва да убедиш господин Улф, че си добре с парите, защото само той може да ти даде разрешително.

— Къде да намеря този господин Улф?

— Офисът му е на Оушън Паркуей 3049. Започва работа всяка сутрин в шест и никога не си тръгва преди осем вечерта. И трябва да те предупредя, Алекс, той е гаден кучи син.

— Ще се видим утре по същото време — каза Алекс, преди да си тръгне. — Тогава вече сергията ти ще е моя.

 

 

Димитрий намигна на Алекс, когато той нахълта и се присъедини към него на масата в кухнята. Разговаряха за всичко освен за онова, което наистина занимаваше мислите му, докато Алекс очакваше с нетърпение майка му да тръгне на работа.

— Почти нищо не яде — каза Елена.

— Не съм много гладен, мамо.

— Довечера ще работиш ли? — попита тя.

За момент Алекс си помисли, че са го хванали, но после се сети какво има предвид тя.

— Да, имам да пиша есе за Бащите основатели. В момента учим за Хамилтън и Джеферсън и как са написали Конституцията.

— Звучи интересно. Ако оставиш есето на масата в кухнята, ще го прочета, когато се прибера — каза Елена и си облече палтото.

— Майка ти изобщо не е глупава — каза Димитрий, когато чу външната врата да се затваря. — Ако разбере, че се интересуваш повече от Рокфелер и Форд, отколкото от Хамилтън и Джеферсън, може сериозно да загазиш.

— Тогава по-добре да не разбира.

 

 

Докато вървеше по Оушън Паркуей, Алекс отново прехвърли наум онова, което щеше да каже на г-н Улф, като в същото време се опитваше да познае какви въпроси ще му бъдат зададени. Беше облякъл новия си костюм и се надяваше, че изглежда като човек, който може да си позволи осемдесет долара седмично. Беше толкова потънал в мисли, че мина покрай номер 3049 и се наложи да се връща. Когато стигна до вратата на офиса, пое дълбоко дъх и влезе. Озова се пред строго облечена жена на средна възраст, седнала зад бюро. Тя не успя да скрие изненадата си, когато видя младия мъж.

— Искам да се видя с господин Улф — каза Алекс, преди тя да успее да отвори уста.

— Имате ли записана среща?

— Не, но той ще поиска да ме види.

— Как се казвате?

— Алекс Карпенко.

— Ще видя дали е тук. — Тя стана от бюрото и влезе в съседната стая.

— Разбира се, че е тук — промърмори Алекс. — Иначе щеше да кажеш, че го няма. — Закрачи напред-назад като тигър в клетка, докато чакаше връщането й.

Накрая вратата се отвори и рецепционистката се появи отново.

— Може да ви отдели десет минути, господин Карпенко — каза тя. Беше първият човек, който се обръща към него с „господин Карпенко“. Добър знак ли беше това? — Но не повече — твърдо добави тя и се дръпна, за да му направи път.

Алекс оправи вратовръзката си и влезе енергично в кабинета на г-н Улф с надеждата, че изглежда по-възрастен от годините си. Наемодателят вдигна глава над претрупаното си с какво ли не бюро. Беше с маслиненозелен костюм с жилетка и кафява риза. Няколко тънки кичура коса бяха сресани в опит да скрият плешивината му, а гънките под брадичката подсказваха, че рядко напуска офиса си, освен за да се храни.

— Какво мога да направя за теб, момче? — попита той, без да вади наполовина изпушената пура от устата си.

— Искам да поема сергията на Бърни Кауфман след като лицензът му изтече.

— А откъде ще намериш толкова пари? — попита Улф. — Сергиите ми не са евтини.

— Партньорът ми ще осигурява парите, стига да се разберем за цената.

— Цената вече е определена — каза Улф. — Така че единственият въпрос е дали можеш да си я позволиш.

— За какъв срок е лицензът? — попита Алекс в опит да си върне инициативата.

— За пет години. И договорът трябва да се подпише от пълнолетен.

— Двеста и петдесет долара месечно, предплатено — каза Алекс. — И се споразумяваме.

— Триста и двайсет на месец, момче. — Пурата продължаваше да подскача в устата на Улф. — И само когато видя парите.

Алекс знаеше, че не може да си го позволи и трябва да си тръгне, но като безразсъден комарджия все още вярваше, че някак ще намери парите, и затова кимна. Улф извади пурата от устата си, отвори едно чекмедже в бюрото, извади договор и го връчи на Алекс.

— Прочети го внимателно преди да подписваш, момче, защото никой отракан адвокат засега не е успял да го оспори и ще видиш, че всички клаузи за неустойки са в моя полза.

Пурата се върна в устата му. Улф дръпна силно и пусна облак дим.

— И гледай да дойдеш утре рано сутринта с парите. Не искам да закъсняваш за училище.

Ако бяха в гангстерски филм, Джеймс Кагни щеше да напълни Улф с олово и да заграби империята му. Но в реалния свят Алекс се изсули от офиса и бавно тръгна към къщи, като се чудеше откъде ще намери пари за втория месец, ако не успее да направи достатъчно голяма печалба…

Димитрий му даде 320 долара за първия наем, но Алекс все още се нуждаеше от благословията на майка си, а и много добре си даваше сметка, че напоследък не полага достатъчно усилия в училище и претупва нещата през последните няколко месеца, макар че продължаваше да е сред първите шестима в класа. Повечето следобеди обаче минаваха в учене на занаята при Бърни, а всеки уикенд се опитваше да спечели достатъчно пари с Иван, за да връзва двата края. Затова не се изненада, когато след две седмици директорът поиска да го види в събота сутринта по личен въпрос.

В десет без една Алекс стоеше пред кабинета му, след като вече беше ходил до пазара с майка си и бе работил един час на сергията, преди Бърни да го смени в осем. Почука на вратата и зачака отговор.

— Още ли се надяваш да влезеш в университета, Карпенко? — попита го директорът направо.

На Алекс му идеше да отговори: „Не, възнамерявам да изградя търговска империя, на която да завиди и «Сиърс», така че нямам време за университети“, но вместо това каза само: „Да, сър“. Беше обещал на майка си, че ще положи повече усилия в училище и ще изкара оценките, които са му нужни за влизане в университета.

— В такъв случай ще трябва да посветиш много повече време на училищните занятия — каза директорът. — Защото резултатите ти напоследък далеч не са впечатляващи и едва ли е нужно да ти напомням, че кандидатстудентският изпит е след по-малко от половин година, а изпитващите няма да се интересуват от цената на килограм ябълки.

— Ще работя по-старателно — каза Алекс.

Директорът не изглеждаше особено убеден, но кимна, за да му покаже, че е свободен.

— Благодаря, сър — каза Алекс.

Излезе от кабинета и не спря да тича, докато не стигна Площада на играчите. Разбра, че е закъснял с няколко минути, когато видя Иван да крачи напред-назад и да си поглежда часовника. Дванайсет кандидати вече бяха насядали зад дъските и нетърпеливо чакаха да направят първия си ход.

— Какво е извинението ти този път? — попита Иван.

 

 

Всеки път, когато корабът стигаше в Ленинград, Димитрий отиваше направо в пристанищната кръчма, където се навърташе Коля повечето вечери.

След като се засичаха с поглед, Димитрий излизаше и отиваше на Московската гара. Купуваше си билет за местен влак и отиваше в чакалнята между коловози 16 и 17. Когато Коля пристигаше, той вече седеше в ъгъла, далеч от прозореца и любопитни очи. Малко хора се задържаха в чакалнята за повече от няколко минути, освен някоя и друга проститутка, която рано или късно биваше изхвърляна.

Коля и Димитрий ограничаваха срещите си до петнайсет минути, за да не би някой бдителен портиер или по-лошо, офицер от КГБ, бил той по служба или не, да ги забележи и да стане подозрителен. Правилата бяха установени на първата среща. Двамата приготвяха въпросите си предварително, а понякога и някои от отговорите. Този път Димитрий знаеше, че Коля много ще иска да научи как се справят сестра му и племенникът му в Новия свят.

Веднага щом дойде, Коля седна до Димитрий и отвори вестника си. Никога не се ръкуваха, не бъбреха празни приказки и си спестяваха любезностите.

— Елена още работи в пицария „Марио“ — каза Димитрий. — Вече я повишиха на три пъти и сега е заместник-управител. Дори Марио започва да се изнервя. Единственият й проблем е, че смята, че напълнява. Като че ли изобщо не се е безпокояла за това, докато е работила в офицерския клуб.

— Има ли мъже в живота й?

— Доколкото знам не, ако не броим Алекс.

— Алекс ли?

— Александър. Настоява да го наричат Алекс. Звучало по̀ американски.

— Как се справя той в училище?

— Достатъчно добре, но не толкова, колкото би могъл. Вече му предложиха да продължи наесен в Нюйоркския университет със специалност икономика. Но ако можеше да избира, щеше да пропусне колежа и да започне веднага да работи. Гледа на себе си като на следващия Нелсън Рокфелер.

— Рокфелер?

— Американски магнат. Има дори сграда на негово име — каза Димитрий.

Коля се усмихна и обърна страница на вестника си.

— Доколкото познавам Елена, тя иска момчето да влезе в университет и после да си намери прилична според нея работа.

— Изобщо не се съмнявай в това — каза Димитрий. — Но той е твърдо решен да стане милионер. Дори ме нави да инвестирам триста и двайсет долара в последното му начинание.

— Знае ли защо можеш да си го позволиш?

— Не, казах му просто, че нямам за какво да си харча парите, докато съм в морето.

— Въпрос на време е да разбере. Но трябва да призная, че и аз самият бих инвестирал в момчето, стига да имах пари — каза Коля. — Наследил е самоувереността на баща си и здравия разум на майка си. Който и да е онзи Рокфелер, по-добре да внимава.

Димитрий се разсмя.

— Ще те държа в течение какво е станало с инвестицията ми.

— Очаквам го с нетърпение — отвърна Коля. — Много поздрави и на двамата.

— Разбира се. Искаш ли да предам още нещо на приятелите ми?

— Да. Изглежда, че аз ще съм следващият профсъюзен председател на пристанищните работници и ще тръгна по стъпките на Константин, макар и не с толкова големи крачки.

— Той би се гордял с теб.

— Засега не. Още има много проблеми за преодоляване, включително Поляков, който има свой кандидат за поста. Платен партиен член, който ще му бъде на пряко подчинение.

— Значи е успял да запази работата си, въпреки че е бил на пристанището, когато Елена и Алекс са избягали?

— Успя да обърне цялата случка в своя полза — обясни Коля. — Каза на коменданта, че не е отишъл на финала за купата, защото получил сигнал, че някой може да се опита да избяга.

— Тогава защо не е арестувал и двамата?

— Каза, че бил сам, когато десетина души го изненадали, и че ако не бил той, на онзи кораб щяло да има много повече дисиденти.

— И са му повярвали?

— Явно. Чувам обаче, че е малко вероятно да види повишение в близко бъдеще.

— Опита ли се да припише нещо на теб?

— Не, няма как да го направи. Аз бях на стадиона за второто полувреме на мача. Повече от хиляда колеги можеха да потвърдят, че са ме видели.

— Слава богу.

— Не съвсем — каза Коля. — Поляков продължава да се съмнява, което е още една причина да е твърдо решен да ми попречи да оглавя профсъюза.

— И кой спечели?

— Кой какво да е спечелил?

— Купата за финала. Алекс непрекъснато ме моли да разбера.

— Бихме Москва с два на един, въпреки че съдията беше офицер от КГБ.

Димитрий се разсмя.

— Имаш ли да ми кажеш още нещо? — попита той, тъй като времето им вече изтичаше.

— Да. — Коля отново разлисти вестника. — На Александър сигурно ще му е интересно да научи, че старият му приятел от училище Владимир беше избран в комитета на университетската комсомолска организация. Нищо чудно при следващата ни среща да бъде председател.

— И още нещо — каза Димитрий. — Елена иска да знае дали би дошъл при нас в Ню Йорк, ако успея да ти уредя виза.

— Благодари й от сърце, но Поляков ще направи всичко по силите си никога да не получа виза. Опитай да обясниш на скъпата ми сестра, че все още имам важна работа за вършене тук. — Той сгъна вестника — знак, че няма какво повече да каже. В същия момент на 17-и коловоз със скърцане на спирачки спря влак.

Димитрий стана от мястото си, смеси се с пътниците на перона и тръгна по дългия път обратно към кораба, като от време на време завиваше в някоя странична уличка, за да се увери, че никой не го следи. Безпокоеше се за Коля и рисковете, които беше готов да поеме заради отвращението си към комунистическия режим. За разлика от повечето други контакти на Димитрий, Коля нито веднъж не беше поискал пари от него. Някои хора просто не можеха да бъдат купени.