Джефри Арчър
Ези печели (40)

40.
Алекс

Бостън и Ленинград

Алекс беше избрал екип от четирима директори на отдели, водени от Джейк Колман, които да го придружат в Русия. Всички бяха експерти в своята област — банково дело, енергетика, корпоративно право и счетоводство. Дик Барет, шефът на отдела по енергетика на банката, вече беше прекарал няколко часа с Пушкин и призна, че е останал силно впечатлен.

— Този човек разбира от индустрията повече от така наречените експерти консултанти и в същото време изкарва само по няколко хиляди долара на година. Така че за него това е в буквалния смисъл възможността на живота. Напомни ми, че Русия държи двайсет и четири процента от световните запаси на природен газ и дванайсет процента от петрола. Ще трябва да седя до него в самолета до Ленинград.

Анди Харботъл, новият главен юрист на компанията, известен като Господин Лошата страна, трябваше да напише окончателния вариант на договора. Но не преди баща му да одобри документа.

Джейк потвърди, че Пушкин не разбира много от финанси, и предупреди Алекс, че ще научат дали числата са верни едва когато отидат в централата на ЛГП и проверят счетоводните книги.

— Как може да се очаква от него да схване нещо толкова сложно? — отвърна Алекс. — Никой никога не е получавал оферти, в които можеш да направиш печалба от хиляда процента буквално за една нощ. Ставащото в Русия днес е като златната треска в Калифорния през петдесетте години на миналия век и трябва да се възползваме от възможностите преди да го е направила конкуренцията.

— Съгласен — каза Харботъл. — И макар че по природа съм предпазлив…

— Също като баща си — подхвърли Алекс.

— Никога не съм виждал някой да грабва удала му се възможност по начина, по който го правиш ти, и това може дори да се окаже големият удар, за който така често говориш и който ще ни позволи да се наредим сред големите играчи.

— Или да ни доведе до фалит.

— Малко вероятно — отвърна Харботъл. — Не забравяй, че имаме едно голямо предимство пред конкурентите. Нашият председател е руснак и е роден в Ленинград.

„И избяга, след като едва не уби офицер от КГБ“ — помисли си Алекс, но не го каза на глас.

 

 

Шестимата пътници се качиха на борда на „Гълфстрийм“ и полетяха към Ленинград за „газовата треска“, както я нарече Джейк. Никой от тях нямаше представа какво да очаква. Кацнаха на „Хийтроу“ да заредят гориво и слязоха, за да се разтъпчат и да хапнат в терминала. На Алекс му се искаше да отиде в града и да види Тейт, Националния театър и дори Камарата на представителите, но това нямаше да стане този път…

Събуди се със стряскане, когато капитанът обяви, че започват да се спускат към летище „Пулково“, и помоли пътниците да си сложат предпазните колани. Помисли си за града, който беше напуснал преди толкова много години, за баща си, за вуйчо си и дори за Владимир, който най-вероятно вече беше в Москва, а не в Ленинград. Опита се да избута майор Поляков в дъното на съзнанието си и да се съсредоточи върху сделката, която би поставила банката в друга лига. Или щяха да го арестуват още преди да е минал през митницата?

Погледна през прозореца, но видя единствено светлините на терминала и осеяно със звезди небе, каквото не беше виждал от малък.

Емоциите го разкъсваха. Не беше сигурен дали се радва, че отново е тук, но щом слезе от самолета си спомни за темпото, с което се движеха нещата в Русия. Тук те бяха бавни, по-бавни и ако си достатъчно глупав да се оплакваш — още по-бавни. Чакаха близо два часа, докато проверят паспортите им, и Алекс осъзна колко много неща приема за даденост в Щатите. Въобразяваше ли си, или инспекторът се вгледа още по-дълго в паспорта му, когато видя името Карпенко? После трябваше да чакат още час, преди да освободят багажа им и най-сетне да могат да излязат.

Пушкин ги изведе от терминала, вдигна ръка и тутакси пет коли завиха рязко и спряха пред тях. Алекс и хората му гледаха невярващо, докато Пушкин избираше три от тях. „Всичко на четири колела в Ленинград е такси“, обясни той.

— До „Астория“ — каза на избраните шофьори. — И гледайте да не им вземете повече от рубла — добави, докато новите му сътрудници се качваха в чакащите коли.

— Но това е по-малко и от един долар — каза Алекс, когато Миша седна до него на задната седалка.

— Повече от достатъчно — отвърна той, докато колата потегляше към центъра на града.

Последва още едно дълго пътуване. Когато най-сетне се регистрираха в хотела, всички бяха изтощени.

— Наспете се добре — каза Джейк, — защото утре ви искам в най-добрата ви форма.

* * *

Сутринта се срещнаха на закуска и макар един-двама като че ли все още страдаха от часовата разлика, след двойни кафета и солидно количество кофеин в кръвта всички бяха готови за първите си задачи.

Джейк и Алекс потеглиха към „Комерсиална банка“, за да се опитат да разберат дали ще могат да прехвърлят двайсет и пет милиона долара в Ленинград на момента. След снощния им опит на летището Алекс нямаше как да не бъде малко песимист. Дик Барет замина с Миша при завода на ЛГП в покрайнините на града, а Анди Харботъл отиде да се срещне с юристите на компанията, за да обсъдят договора за най-голямата и сложна сделка, с която се беше нагърбвал. Баща му смяташе, че около нея има твърде много неизяснени неща, за да бъде достоверна.

Анди вече беше подготвил първата чернова на договор, но все пак предупреди Алекс.

— Дори руснаците да подпишат, какво гарантира, че ще получим каквито и да било доходи? Това може и да е нова златна треска, но с нея вървят и каубои, а тези не са от нашите каубои.

Единствената статистика, която беше успял да потвърди, беше, че когато американец съди руснак в съветски съд, има четири процента шанс да спечели делото.

Екипът се събра отново в хотелската стая на Джейк в шест вечерта. Джейк и Алекс докладваха, че макар руските банки да са ошашавени от неотдавнашния обратен завой в политиката на правителството, ясно им било дадено да разберат, че чуждестранните инвеститори са добре дошли и трябва да бъдат окуражавани да се връщат отново и отново.

Барет потвърди, че всичко казано от Пушкин за предприятието е вярно, макар да имаше чувството, че има какво да се иска от мерките за безопасност. Алекс нито за момент не престана да си води бележки.

— А какъв им е балансът? — попита Джейк.

— Като че ли изобщо не разбират основните правила на модерната счетоводна практика — каза Мич Блейк. — Което не е изненадващо, тъй като икономиката им десетилетия наред е била ръководена от партийни парашутисти. Но въпреки това крайният резултат си остава най-добрият, който съм виждал.

— Добре, нека вляза за момент в ролята на адвокат на дявола — каза Алекс. — Каква е лошата страна?

— Могат да ни откраднат двайсетте и пет милиона — каза Анди Харботъл. — Но мисля, че е още рано да си събираме багажа.

 

 

По време на вечерята Алекс със задоволство забеляза, че хората му най-сетне се отпускат.

— Още ли смяташ да се срещаш с вуйчо си утре по обед? — попита Джейк.

— Разбира се. Надявам се, че ще успее да ми даде малко вътрешна информация как да се оправяме със сегашния режим.

— Знаеш ли от какво се нуждае тази страна? — каза Джейк, докато се мъчеше да нареже твърдата си пържола.

— От пицария на майка ми на Невски проспект. „Елена 37“.

— Първо това, а после ти да се кандидатираш за президент. Честен руснак, разбиращ от свободна инициатива — точно от това се нуждае страната сега.

— Това беше момчешката ми мечта — отвърна Алекс. — Ако баща ми не беше убит, може би…

— Може би какво? — попита Джейк, но Алекс не отговори, тъй като се взираше право напред. Току-що беше забелязал тримата мъже, седнали в другия край на ресторанта. Страхът, който беше избутал в задните части на съзнанието си, изведнъж се върна. Нямаше съмнение кой е старецът, нито какви са мутрите от двете му страни.

Гадният белег се спускаше по лявата страна на лицето му и моментално напомняше за последната му среща с Алекс. Смразяващите думи на Поляков „Ще бъдеш обесен заради това“ отекнаха в ушите му. Ана беше права: изобщо не трябваше да идва тук. Джейк и хората му бяха повече от способни да сключат сделката и без него. Той обаче беше позволил на тръпката да надделее над здравия разум.

Мъжът продължаваше да се взира право в Алекс. Нямаше никакво съмнение какви са намеренията му. Докато останалите от екипа обсъждаха тактиката за следващия ден, Алекс седеше на ръба на стола си, напрегнат и готов да скочи, докато чакаше майорът да направи първия си ход в партията шах, която надали щеше да завърши с пат.

Алекс докосна лакътя на Джейк и прошепна:

— Слушай ме внимателно. Човекът, когото едва не убих, когато избягах от Ленинград, седи точно срещу нас и не вярвам, че това е случайност.

Джейк хвърли поглед към тримата мъже.

— Но, Алекс, това е било преди повече от двайсет години.

— Виж белега му, Джейк. Ти би ли забравил?

— А кои са двамата с него?

— От КГБ, така че са над закона. Не се интересуват как ще умра, а само кога.

— Трябва да те закараме в американското консулство колкото се може по-скоро.

— Няма да стигна до портала — каза Алекс. — Най-важното за всички вас е да продължите, сякаш нищо не се е случило. Ако някой пита, кажете, че са ме задържали на среща или че съм на гости на вуйчо ми. Просто протакайте, аз ще ти кажа, когато съм в безопасност.

— Не е ли по-добре поне да се обадим в консулството и да поискаме съвет?

— Погледни пак тримата и се запитай дали са от хората, които би поканил на обяд. Сега не е време за дипломатични ноти.

— И какво смяташ да правиш?

— Ще стана отново местен. Не забравяй, че съм се родил и израснал в този град. Ти се съсредоточи върху приключването на сделката. Аз ще се погрижа за себе си.

Докато говореше, група от шестима гости прекоси ресторанта към масата си. В момента, когато се озоваха между него и Поляков подобно на закриващ слънцето облак, Алекс се изниза. Джейк се обърна с думите „Забеляза ли, че…“ — но него вече го нямаше.

Вместо да чака асансьора, Алекс се насочи право към стълбите. Тръгна нагоре, като непрекъснато се озърташе през рамо. Когато стигна шестия етаж, бързо влезе в стаята си и се заключи, без да си прави труда да слага табелката НЕ БЕЗПОКОЙТЕ. Набра шестте цифри на малкия сейф в гардероба и грабна от него паспорта и парите си. Пипна джоба на сакото си, за да се увери, че портфейлът с осигурените от г-ца Робинс рубли е все още на мястото си.

Когато чу гласове в коридора, бързо отиде при прозореца и го отвори. Докато излизаше на пожарната стълба, някой започна да блъска по вратата. Спусна се, като непрекъснато поглеждаше нагоре и надолу, тъй като не беше сигурен откъде точно може да дойде опасността. Когато стигна последното стъпало, погледна нагоре и видя, че една от мутрите го гледа от прозореца на стаята му.

— Ето го! — извика мъжът, когато Алекс скочи на паважа.

Други трима мъже стояха пред входа на хотела и се оглеждаха във всички посоки, така че Алекс бързо тръгна в обратната посока. Погледна през рамо и видя как единият от мъжете посочи към него и се втурна надолу по стъпалата.

Алекс сви в една странична улица и се затича, като си даваше сметка, че преследвачът му не може да е далеч. Излезе на някаква широка улица и едва не го удари един трамвай. Той продължи да тича след него, като се молеше да спре. Трамваят наистина спря с писък на стотина метра пред него, хвърляйки искри. На Алекс му се прииска да не беше пропускал тренировките във фитнеса.

Погледна назад и видя как преследвачите му изскачат иззад ъгъла. Вмъкна се през вратите на трамвая миг преди те да се затворят, хвърли няколко копейки на ватмана, след като се сети колко беше платил за таксито от летището, и се тръшна на едно празно място отзад. Погледна през прозореца и видя, че преследвачът му е спрял с ръце на коленете и се мъчи да си поеме дъх. Алекс много добре знаеше, че само след минути КГБ ще пусне мрежите си и агентите ще се пръснат из целия град да търсят американец с костюм на „Брукс Брадърс“, бяла риза, синя вратовръзка и мокасини. Дотук с преструването на местен.

Усещаше потайните погледи, които му хвърляха другите пътници (в Русия всеки е шпионин). Покрай него минаваха познати места от младежките му години. И тогава си спомни, че след още две спирки ще стигне до централната гара, където линията свършваше.

Когато трамваят спря пред гара „Московская“, Алекс слезе и тръгна предпазливо към входа, като се оглеждаше за хора в униформа и дори за такива, които просто стоят неподвижно. Щом стигна голямата арка, се скри в сенките с надеждата, че ще има няколко секунди спокойствие, за да измисли някакъв план.

— Търсите ли някого?

Алекс се обърна и видя слабо момче, което му се усмихваше.

— Колко? — попита Алекс.

— Десет долара.

— Къде?

— Имам място точно зад ъгъла. Ако се интересувате, последвайте ме.

Алекс кимна, но внимаваше да остава няколко крачки зад младежа, докато вървяха през полутъмната алея. Изведнъж момчето се вмъкна в занемарен жилищен блок отпреди войната, много подобен на онзи, в който беше израснал самият той. Алекс го последва по мръсните стъпала до третия етаж, където момчето отвори една врата и му даде знак да влезе.

То протегна ръка и Алекс му даде десет долара.

— Нещо специално ли желаете? — попита момчето, сякаш беше сервитьор, предлагащ менюто.

— Не. Просто се съблечи.

Момчето го погледна изненадано, но изпълни молбата на господина и се съблече по бельо. Алекс свали сакото, панталона и вратовръзката и навлече джинсите, но откри, че не може да закопчае горното копче.

— Имаш ли някакво яке?

Момчето се озадачи, но го отведе в спалнята си, отвори гардероба и се дръпна настрани. Алекс избра широк анцуг, вонящ на марихуана, и отказа предложената му бейзболна шапка на нюйоркските „Янки“. Нямаше огледало да провери как изглежда, но със сигурност беше по-добре от костюма на „Брукс Брадърс“.

— А сега слушай внимателно — каза Алекс и извади от портфейла си стодоларова банкнота. Момчето не можеше да откъсне поглед от парите. — Повече никаква работа за тази вечер. След като си тръгна, заключваш вратата и чакаш тук, докато не се върна. Тогава ще ти дам още една такава. — Размаха банкнотата пред лицето му. — Разбра ли?

— Да.

— Гледай да си тук, когато се върна.

— Дадено, тук ще съм.

Алекс му даде парите и без нито дума повече го остави по долни гащи и с вид на човек, спечелил от лотарията. Изчака, докато чу как ключът се завърта в ключалката, след което се спусна предпазливо по стълбите, излезе на улицата и се смеси с тълпата, вървяща към оживената гара. Но когато беше само на метри от входа, забеляза един милиционер, който оглеждаше бдително влизащите. Трудно можеше да се каже кого търси. Алекс се обърна и бавно закрачи към улицата — милиционерът очевидно не се интересуваше от хората, които излизат от гарата.

Видя едно движещо се към него такси и вдигна ръка, напълно забравил за случилото се на летището при пристигането му в Ленинград. Таксито, три други коли и една линейка незабавно отбиха, за да го качат. Алекс реши, че линейката е най-безопасна. Отвори вратата и седна на предната седалка при шофьора.

— Накъде? — попита младият мъж.

— Летището.

— Няма да ти излезе евтино.

Алекс извади още една стодоларова банкнота.

— Така бива — каза шофьорът, превключи на първа, направи обратен завой и набра скорост, без да обръща внимание на какофонията на протестиращите клаксони.

Алекс обмисли следващия си проблем. На летището със сигурност щеше да бъде рисковано като на гарата, но мислите му бяха прекъснати, когато видя милиционерска кола, спряна при една бариера на пътя. Двама милиционери проверяваха документите на шофьорите.

— Спри! — извика Алекс.

— Какъв е проблемът? — попита младият мъж, отби и спря.

— По-добре да не знаеш. Трябва да изчезна.

Шофьорът не коментира, но когато Алекс скочи, задната врата беше отворена и някаква ръка му даваше знак да се приближи. Той се качи и се озова при втори мъж в зелена униформа на парамедик, с протегната лява ръка. Алекс позна погледа и извади още една стодоларова банкнота.

— Кой те преследва?

— КГБ — каза Алекс, като ясно си даваше сметка, че има шанс петдесет на петдесет човекът или да ги ненавижда, или да работи за тях.

— Лягай — каза парамедикът и посочи носилката. Алекс се подчини и бързо беше завит с одеяло. Мъжът се обърна към шофьора. — Пускай сирената, Леонид, и настъпи газта.

Шофьорът изпълни заповедта на колегата си и изпита облекчение, когато единият милиционер не само вдигна бариерата, но и им махна да продължават. Ако бяха спрели линейката, щяха да открият пациент на носилка с глава, увита в бинтове, между които гледаше само едно око.

— Когато стигнем летището, къде се надяваш да отидеш? — попита парамедикът.

Алекс изобщо не се беше замислял за това, но мъжът сам отговори на собствения си въпрос.

— Най-добре опитай Хелзинки. По-вероятно е да проверяват полетите за западните страни. Руският ти е добър, но като гледам, е минало доста време, откакто за последно си бил в Ленинград.

— Значи Хелзинки — каза Алекс, докато линейката се носеше към летището. — Но как ще си взема билет?

— Остави това на мен — каза парамедикът. Отворената длан се появи отново, както и още сто долара. — Нямаш ли рубли? — попита мъжът. — По-добре ще е да не привличам внимание.

Алекс се усмихна и извади от портфейла си всички рубли, осигурени от г-ца Робинс, които предизвикаха още по-широка усмивка. Не си казаха нищо повече, докато не стигнаха летището. Линейката спря до бордюра, но шофьорът не изключи двигателя.

— Ще се върна колкото се може по-бързо — каза парамедикът, отвори задната врата и изскочи навън.

След петнайсет минути, които се сториха на Алекс цяла вечност, вратата се отвори отново.

— Намерих ти билет до Хелзинки — каза парамедикът и го размаха триумфално. — Дори знам от кой изход заминава самолетът. — Обърна се към Леонид. — Тръгвай към аварийния вход и не гаси светлините.

Линейката отново полетя, но Алекс нямаше как да знае накъде отиват. Само след две минути спряха и задната врата беше отворена от мъж с изгладена сива униформа. Той надникна вътре, кимна и затвори. Друг пазач вдигна бариерата и махна на линейката да продължи.

— Към самолета на „Аерофлот“ при изход четирийсет и две — каза парамедикът на колегата си.

Думата „Аерофлот“ не се хареса на Алекс и той се зачуди дали не го водят в капан, но не помръдна, докато задната врата не се отвори отново. Седна в носилката, уплашен, разтревожен, готов да скочи, но парамедикът само му се ухили и му тикна две патерици.

— Ще се наложи да купувам други — каза той и пусна патериците едва след като получи още една стодоларова банкнота, сякаш знаеше колко са му останали на Алекс.

Парамедикът придружи пациента си по стълбата в самолета. Даде билета и пачка пари на стюарда, който преброи сгънатите рубли, преди да погледне билета. После посочи една седалка на първия ред.

Парамедикът помогна на Алекс да седне, наведе се и му даде още един съвет, след което излезе от самолета, преди Алекс да е успял да му благодари.

Алекс загледа през прозореца как линейката бавно поема обратно към изхода, този път без светлини и сирени. Впери поглед към отворената врата на самолета, сякаш можеше да я затвори със силата на волята си. Изпита облекчение едва когато излетяха.

 

 

Когато кацнаха в Хелзинки, пулсът на Алекс почти се беше върнал към нормалното и той дори имаше план.

Беше взел присърце съвета на парамедика и когато дойде редът му на опашката и подаде паспорта си, на мястото на визата имаше стодоларова банкнота. Служителят с неразгадаема физиономия прибра Бенджамин Франклин и удари печат на празната страница.

След като мина през митницата, Алекс отиде в най-близката тоалетна, махна бинтовете и ги изхвърли в кошчето. Обръсна се, изми се, доколкото можа, и след като се избърса, с неохота навлече отново дрехите на младежа и тръгна да търси магазин, в който да реши и този проблем. Излезе от магазина половин час по-късно, с нов панталон, бяла риза и блейзър. От старото му облекло бяха останали единствено мокасините.

След час се качи на полет на „Америкън Еъруейс“ до Ню Йорк и се наслаждаваше на водка с тоник, а продавачът от магазина за дрехи откри стари джинси, тениска и някакви патерици в пробната.

Когато самолетът излетя, стюардесата не попита пътника от първа класа какво желае за вечеря и кой филм иска да гледа, защото Алекс вече спеше дълбоко. Стюардесата внимателно свали облегалката на седалката му и го зави с одеяло.

 

 

Щом на следващата сутрин кацна на летище „Кенеди“, Алекс се обади на г-ца Робинс и я помоли да прати шофьора му да го чака веднага щом пристигне на „Логан“.

По време на краткия полет до Бостън реши, че веднага ще се прибере вкъщи и ще обясни на Ана и Константин защо никога повече няма да стъпи в Съветския съюз.

Слезе от самолета и с приятна изненада откри, че г-ца Робинс го чака при портала за пристигащи с озадачена физиономия.

— Чудесно е да се върнеш у дома — каза той, докато се настаняваше на задната седалка на лимузината. — Няма да повярваш какво ми се случи, Памела, и какъв късмет извадих, че успях да се измъкна.

— Чух част от историята, господин председател, но с нетърпение очаквам да чуя и вашата версия.

— Значи са ти казали за майор Поляков и мутрите му от КГБ, които ме чакаха в ресторанта на хотела?

— Да не би да става дума за същия полковник Поляков, който умрял преди година? — невинно попита г-ца Робинс.

— Умрял ли? — втрещи се Алекс. — Тогава кой беше онзи в ресторанта с двамата от КГБ?

— Сляп мъж с брат си и един приятел. Били на някаква конференция в Ленинград. Джейк тъкмо искал да ви каже, че е видял белия му бастун, но междувременно вие вече сте били офейкали.

— Но белегът…? Не може да се сбърка с нищо друго.

— Родилно петно.

— Но те влязоха с взлом в стаята ми… Чух го да вика: „Ето го!“.

— Бил е нощният портиер. И не е влязъл с взлом в стаята ви, защото е имал ключ. Джейк е стоял зад него и е успял да ви идентифицира.

— Но някой ме гонеше и едва успях да скоча навреме в трамвая.

— Дик Барет каза, че нямал представа, че можете да тичате толкова бързо…

— А линейката, бариерата на пътя, да не говорим…

— С нетърпение очаквам да чуя всичко за линейката, за бариерата на пътя и защо не сте се качили на собствения си самолет, където сте щели да намерите съобщение, обясняващо всичко — каза г-ца Робинс, докато лимузината завиваше и минаваше през портал с надпис „Служебен вход“. — Но това ще трябва да почака, докато се върнете.

— Къде отиваме?

— Не ние, господин председател, само вие. Джейк се обади рано сутринта да каже, че е приключил сделката с господин Пушкин, но имало проблем, защото сте казали на директора на „Комерсиална банка“ в Ленинград, че договорът няма да е валиден без вашия подпис.

Лимузината спря до стълбата на частния самолет на банката, който очакваше единствения си пътник.

— Приятен полет, господин председател — каза г-ца Робинс.