Джефри Арчър
Ези печели (24)

24.
Алекс

Бруклин

— Мислиш ли, че ставам за това? — попита Елена.

— Разбира се, че ставаш, мамо. Проблемът ти е, че цял живот се подценяваш.

— Това определено не е бил твой проблем.

— Честно казано, ти си прекалено добра, за да работиш в пицария — каза Алекс, без да обръща внимание на укора й. — Но с моята помощ ще можем да създадем марката, да я развием, да я продадем и след това да си имаш собствен ресторант.

— Добрите ресторанти не се управляват от готвачи, Алекс, а от първокласни мениджъри, така че преди да рискуваш и един цент от парите си заради мен, трябва да намериш опитен мениджър.

— Добри мениджъри ги има по пет за цент, мамо. Добрите готвачи се намират много по-рядко.

— Какво те кара да си мислиш, че съм добър готвач?

— Когато започна работа в „Марио“, винаги можех да си намеря маса, по всяко време на деня. Сега от единайсет сутринта отпред се вият опашки. И мога да те уверя, мамо, че те не чакат да се срещнат с мениджъра.

— Но рискът може да е много голям — рече Елена. — Може би ще е по-разумно да сложиш парите на депозит в банката.

— Ако го направя, единствено банката ще прави печалба от тях. Не, смятам да рискувам част от новопридобитото си богатство и да заложа на теб.

— Но не и преди да намериш мениджър.

— Всъщност вече имам наум един.

— Кой? — попита Елена.

— Себе си.

 

 

Елена погледна поканата с позлатени релефни букви, която Алекс постави на рафта над камината.

— Кой е Лорънс Лоуъл? — попита тя, докато сядаше на масата за закуска.

— Помниш лейтенант Лоуъл. Той беше командир на взвода ми във Виетнам. Честно казано, изненадан съм, че дори помни името ми, да не говорим за адреса.

— Да не би да израстваме? — подразни го Елена, докато му наливаше кафе. — Съмнявам се, че сред гостите му ще има много мениджъри на пицарии. Ще приемеш ли поканата?

— Разбира се, че ще я приема. Аз съм мениджър на „Елена“, най-изключителната пицария в Ню Йорк.

— Изключителна в случая означава единствена.

Алекс се разсмя.

— Не за дълго. Вече хвърлих око на едно заведение на няколко преки оттук.

— Но ние все още нямаме печалба през първата година — напомни му Елена, докато слагаше яйцата да се сварят.

— Излизаме на нулата, така че е време за разрастване.

— Но…

— Но — каза Алекс, — единственият ми проблем е какво да купя за трийсетия рожден ден на човек, който си има всичко. Ролс-Ройс? Частен самолет?

— Бутонели — каза Елена. — Баща ти винаги искаше копчета за риза.

— Имам чувството, че лейтенант Лоуъл има десетки такива копчета.

— Тогава ги направи специални.

— Какво имаш предвид?

— Поръчай ги с фамилния му герб, с емблемата на клуба му или дори с тази на полка ви.

— Чудесна идея, мамо. Ще поръчам да им гравират магаре.

— Защо магаре? — попита Елена и в същото време хронометърът за яйца избръмча, за да покаже, че четирите минути са изтекли.

 

 

— Сигурна ли си? — попита Алекс, докато се оглеждаше в голямото огледало.

— Абсолютно — отвърна Ади. — Това е последният писък на модата. Догодина по това време всички ще носят широки ревери и крачоли. Ще бъдеш звезда на Бродуей.

— Не се притеснявам за Бродуей, а за Бостън, където тази мода няма да е навлязла сигурно и след две години.

— В такъв случай ще си предвестникът й и другите гости ще ти завиждат.

Алекс не беше убеден, но въпреки това купи костюма и една набрана светлосиня риза, за която Ади настоя, че вървяла с него.

 

 

На следващата сутрин Алекс стана рано, но вместо да тръгне направо към борсата да зареди, отиде на Пен Стейшън и си купи двупосочен билет до Бостън. След като си намери място във влака, сложи малкия си куфар на багажника и седна да прочете „Ню Йорк Таймс“. Заглавието на първа страница крещеше НИКСЪН ПОДАВА ОСТАВКА.

Когато след четири часа влакът спря на Саут Стейшън, Алекс се питаше дали президентът Форд ще амнистира предшественика си. Взе такси и помоли шофьора да го закара до някой хотел с разумна цена. Въпреки новопридобитото си богатство все още смяташе, че е излишно пилеене на пари да плаща за апартамент, след като може да спи също толкова добре и в единична стая.

Настани се в „Лангам“, взе душ и изпробва двата костюма, които беше взел. С единия се чувстваше като Джак Кенеди, а с другия приличаше на Елвис Пресли. Но на корицата на „Вог“ на нощната масичка имаше снимка на Джоан Кенеди с небесносиня бална рокля и списанието предричаше, че това ще е цветът на следващата година. Алекс размисли за пореден път. Провери отново часа на поканата — между 19:30 и 20:00. Излезе от хотела малко след седем, спря такси и каза адреса на шофьора.

След като минаха през Комън Алекс забеляза, че с изкачването към Бийкън Хил къщите стават по-представителни. Спряха пред портала на великолепна къща, където го посрещнаха двама охранители, които го изгледаха продължително и сериозно, преди да поискат да видят поканата му.

— Може да е някой от артистите в кабарето — каза единият достатъчно високо, та Алекс да го чуе, докато таксито излизаше на дългата алея и продължаваше към главния вход.

Алекс разбра, че е направил грешка, веднага щом влезе в залата с дъбова ламперия и се нареди на дългата опашка гости, които чакаха да бъдат поздравени от домакина. Идеше му да се върне в хотела и да облече по-консервативния костюм, но щеше да закъснее. Не беше сигурен кое ще е по-обидно. Нямаше как да не забележи, че неколцина от гостите се обръщат да го погледнат.

— Чудесно е да те видя пак, Алекс — каза Лоуъл, когато най-сетне дойде и неговият ред. — Много се радвам, че успя да дойдеш.

— Много мило от ваша страна да ме поканите, сър.

— Лорънс, наричай ме Лорънс — прошепна домакинът, след което се обърна да поздрави следващия гост. — Добър вечер, сенаторе.

Алекс влезе в претъпканата с гости зала. Почти всички мъже бяха с официални вечерни сака. Той взе чаша шампанско от един минаващ сервитьор и се скри зад голяма мраморна колона в ъгъла, откъдето се загледа в картината на някой си Полък. Не помръдна от мястото си и не се опита да заговори никого, докато не прозвуча гонг, след което се погрижи да е сред последните влезли в трапезарията. Изненада се, когато откри, че мястото му е на главната маса, между някои си Ивлин отляво и Тод отдясно.

Побърза да седне с мисълта, че така поне широките му крачоли няма да се виждат.

— Откъде познавате Лорънс? — попита младата жена от лявата му страна след молитвата, казана от архиепископа на Бостън.

Алекс откри, че заеква за първи път в живота си.

— Слу… служих под командването на лейтенант Лоуъл във Виетнам.

— А, да, Лорънс спомена, че ви е поканил, но не беше сигурен дали ще дойдете.

На Алекс вече му се искаше да не беше дошъл.

— И с какво се занимавате сега, Алекс?

— Притежавам верига пицарии — изтърси той и незабавно съжали за думите си.

— Никога не съм яла пица — каза тя и на Алекс не му беше трудно да й повярва.

След дълго мълчание Алекс попита:

— А вие откъде познавате лейтенант Лоуъл?

— Той ми е брат. — Отново се възцари мълчание и накрая Ивлин се обърна към човека от лявата й страна и му каза кога ще се връща във вилата си в Южна Франция.

Когато поднесоха първото ястие, Алекс не беше сигурен коя вилица и нож да вземе от всички наредени пред него. Последва примера на Ивлин, след което се обърна към мъжа отдясно.

— Здравейте, аз съм Тод Халидей — каза той и му стисна ръката.

— Откъде се познавате с Лорънс? — попита Алекс с надеждата, че мъжът не му е брат.

— Бяхме заедно при Чоут — каза Тод.

— И вие ли сте в банковия бизнес? — попита Алекс, тъй като нямаше представа кой или какво е Чоут.

— Не. Аз управлявам малка инвестиционна компания, специализирана в стартиращи фирми. А вие?

— Имам две пицарии и съм хвърлил око на трета. Още не сме надминали „Пица Хът“, но е само въпрос на време.

— Търсите ли свеж капитал?

— Не — каза Алекс. — Наскоро продадох старата си компания за повече от милион, така че не се нуждая от външно финансиране.

— Но ако искате да се конкурирате с „Пица Хът“, правилният партньор може да ускори процеса и ако проявявате интерес…

Тод не успя да завърши изречението си, тъй като беше прекъснат от мъж, когото Алекс позна незабавно, когато стана да вдигне тост за здравето на Лорънс. Алекс се възхити на спокойния начин, по който сенаторът на Масачузетс говореше пред гостите, без нито веднъж да поглежда към нещо написано; не можеше обаче да откъсне поглед от жената, която седеше до него и която неотдавна бе видял на корицата на лъскавото списание в хотела. Искаше му да изглежда поне наполовина толкова добре в небесносиньо.

Когато сенаторът си седна сред топлите аплодисменти, Лорънс стана да отговори.

— За мен е изключително удоволствие, че толкова много роднини и приятели успяха да дойдат тази вечер, за да отпразнуваме трийсетия ми рожден ден. За мен е особена чест, че Теди успя да се откъсне от натоварения си график, за да вдигне наздравица за здравето ми. Надявам се един ден в недалечното бъдеще да помисли да се кандидатира за президент от името на демократите.

Неколцина гости заръкопляскаха, което позволи на Лорънс да обърне на следващата страница от речта си.

— Не по-малко удоволствие е да посрещна в дома си човека, който направи тази вечер възможна, защото ако не ми беше спасил живота, това парти със сигурност нямаше да се състои. Както всички знаете, по време на службата ми във Виетнам аз бях ранен и сигурно щяха да ме оставят да умра, но за щастие помощникът ми не се поколеба да заеме мястото ми и благодарение на лидерските му умения и храбростта му врагът беше унищожен и той не напусна бойното поле, докато не бяха спасени всички американски войници. В резултат на действията си през онзи ден сержант Алекс Карпенко не само че беше награден със „Сребърна звезда“, но и направи възможно произнасянето на тази реч.

Лорънс се обърна към Алекс с вдигната чаша и всички присъстващи се изправиха и се присъединиха към аплодисментите. Алекс веднага си помисли за Танка и за това, че още не беше отишъл на гроба му във Вирджиния.

Последваха още по-силни възгласи, когато Лорънс заяви, че на следващите избори ще се състезава за Конгреса като кандидат на демократите. Когато най-сетне си седна, гостите запяха весело и нестройно „Честит рожден ден, скъпи Лорънс…“.

След като смехът и аплодисментите най-сетне утихнаха, Тод се обърна към Алекс и продължи от мястото, до което бе стигнал:

— Ако решите да се разраствате, обадете се. Обичам да подкрепям точно компании като вашата. — Извади визитна картичка от портфейла си и я даде на Алекс, който се канеше да попита за каква сума става въпрос, но бе разсеян от легналата на бедрото му ръка.

— Разкажи ми за малката си империя, Алекс — каза Ивлин, без да маха ръката си.

— Току-що я продадох.

— Надявам се на добра цена.

— Малко повече от милион — каза той, наслаждавайки се на вниманието й.

— Ще ни запознаеш ли, Ивлин? — обади се глас зад него.

Алекс скочи на крака, когато видя сенатора да стои до мястото му. Ивлин ги представи един на друг и Теди Кенеди веднага го накара да се отпусне и двамата забъбриха за Виетнам.

— Знаеш ли, Алекс — прошепна Кенеди, — ако успееш да отделиш малко време да участваш в кампанията на Лорънс, може да му помогнеш неимоверно и съм сигурен, че той ще ти е благодарен.

На Алекс и през ум не му беше минавало, че може да помогне на Лорънс с каквото и да било.

— С радост бих направил всичко по силите си, сенаторе — чу се да казва той.

— Чудесно, Алекс. Ще поддържаме връзка.

Думите на Кенеди му вдъхнаха още малко самоувереност да попита Тод колко би искал да инвестира в „Елена“ и какво очаква в замяна. Но когато се огледа, видя Тод зад себе си, увлечен в разговор с Ивлин. Реши, че не може да ги прекъсва.

Седна и с изненада откри, че се е образувала опашка от гости, които искаха да говорят с него или просто да му стиснат ръката. Отговори на всичките им въпроси, донякъде и защото така нямаше да му се наложи да излиза на дансинга и да се излага. Когато забеляза, че първите гости си тръгват малко преди полунощ, реши също да се измъкне след разговор с Тод, но първо попита един минаващ сервитьор къде е тоалетната.

— Ела, ще ти покажа — каза Ивлин, която сякаш се беше материализирала от нищото.

Алекс с готовност се подчини. Тя го хвана за ръка, поведе го по широко мраморно стълбище към първия етаж и отвори двукрилата врата на спалня, която беше по-голяма от апартамента на Алекс в Брайтън Бийч.

— Използвай личната ми — каза тя и посочи вратата в другия край на стаята.

— Благодаря — каза Алекс и влезе в банята, която имаше вана и отделен душ. Усмихна се, докато си миеше ръцете и си оправяше вратовръзката. Реши да помоли Ивлин да му извика такси, което да го откара до хотела му, но когато се върна в спалнята, не я видя. Предположи, че е слязла долу при партито, но чу гласа й.

— Тук съм, Алекс.

Той се обърна и я видя седнала на леглото. Великолепната й бална рокля лежеше на пода.

— Ела при мен — каза Ивлин и потупа завивката.

Алекс не можеше да повярва на ставащото, но след кратко колебание с готовност свали костюма и ризата си и отиде при нея. Тя незабавно започна да го прегръща и целува и той се запита дали няма да е очевидно, че тя е само втората жена, с която е лягал в живота си. Накрая Ивлин се отпусна, въздъхна дълбоко и каза:

— Сега разбирам защо врагът не е имал никакъв шанс.

След секунди вече спеше в обятията му.

 

 

Когато на следващата сутрин се събуди и погледна лежащата до него Ивлин, Алекс още не можеше да повярва, че тази прекрасна и изтънчена жена изобщо би го погледнала. Боеше се, че веднага щом тя се събуди балонът ще се спука и той ще трябва да се върне в реалния свят.

Започна нежно да гали дългата й рижа коса. Тя бавно се събуди и се протегна лениво, след което го придърпа към себе си. След като се любиха за втори път, Ивлин отпусна ръка на рамото му.

— Мога ли да те попитам нещо? — каза Алекс.

— Всичко, скъпи — отвърна тя.

— Какво можеш да ми кажеш за Тод Халидей? Онзи, който седеше от другата ми страна снощи.

— Изключително богат, стари пари, но обича да инвестира в нови компании.

— Мислиш ли, че би се заинтересувал…

— Подозирам, че именно затова Лорънс го е сложил до теб — каза Ивлин.

— Но моята компания е съвсем малка…

— Тод обича да се намесва в самото начало. Казва, че точно така се правят истински пари. Иска ми се да го бях послушала, когато ме посъветва да инвестирам в „Кока-Кола“, „Макдоналдс“ и „Уолт Дисни“.

— Каква сума инвестира обикновено?

— Десет, петнайсет милиона и дори знам за случаи да е инвестирал двайсет и пет, ако наистина вярва в човека. И му личеше, че е впечатлен от теб.

— А какво очаква в замяна?

— Нямам представа — каза Ивлин, — но този път няма да пропусна да разбера.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз ще съм сред първите, които ще те подкрепят.

— Искаш да инвестираш в компанията ми?

— Не в компанията ти — отвърна Ивлин, — а в теб. Тод винаги казва, че има кретени и истински бикове и изобщо не се съмнява ти от кои си, така че го помолих да ме пише с половин милион. Всъщност — добави тя, докато ставаше и обличаше копринен халат, — ако Тод е склонен да те подкрепи, ще ми се наложи да продам онзи Уорхол, който ми завеща дядо ми. — И отиде пред висящия на стената портрет. — Известен е като „Синята Джаки“ и е уловил момента, когато тя разбира, че съпругът й е мъртъв.

— Не мога да допусна да направиш това — каза Алекс, докато вървеше към нея.

— Изобщо не го мисли — рече Ивлин. Халатът й се свлече на пода и тя застана под душа. — Струва повече от милион и има няколко нюйоркски дилъри, които с радост ще ми дадат половин милион, ако не и повече. И ще ти издам една малка тайна — никога не ми е харесвал.

Тя пусна душа и му подаде сапуна. Още едно първо нещо. И още веднъж. Едва когато се бършеше, той каза:

— Не мога да ти позволя да продадеш Уорхол, най-малкото защото Лорънс никога не би ми го простил.

— Няма да му кажа, ако и ти не му кажеш — отвърна Ивлин, върна се в спалнята, отвори дрешника и Алекс видя редици и редици рокли, поли, блузи и обувки. След доста оглеждане тя си избра облекло. Без особена охота Алекс навлече дрехите си, докато я гледаше как се облича.

— Защо не прескочиш дилърите?

— Би ли ми вдигнал ципа, скъпи?

Алекс отиде при нея, закопча роклята й и се наведе да целуне рамото й.

— Не съм сигурна, че разбирам — каза Ивлин и се обърна към него.

— Аз ще вляза в ролята на дилър, но с малка разлика. Ще купя картината за половин милион, който ти можеш да инвестираш в компанията ти, след което ще ти я върна.

— Но защо да поемаш такъв риск?

— Няма риск, щом картината струва един милион.

— И няма да кажеш на Лорънс?

— Нито дума.

— В такъв случай се споразумяхме — каза Ивлин и свали малката картина от стената.

— Не, няма да я взема, докато не се сключи сделката.

— Значи няма да се получи, защото заминавам за Южна Франция за месец и половина, а доколкото познавам Тод, той ще е сключил сделката много преди да се върна. — Ивлин му връчи картината. — Имам ти доверие, че ще спазиш твоята част от уговорката.

Алекс с неохота взе портрета, седна, написа чек за петстотин хиляди долара и го връчи на Ивлин.

— Благодаря — каза тя и го остави на нощната масичка. — Защо не дойдеш в Бостън следващия уикенд? Можем да излезем да поплаваме и да отпразнуваме новото партньорство — добави и го целуна нежно по устните.

Алекс не можеше да повярва, че тя иска да го види отново.

— С удоволствие.

— Мисля, че е време да закусим нещо — каза Ивлин. — Но нито дума пред Лорънс за малката ни сделка.

— Предпочитам да не слизам с тези дрехи — каза Алекс. — Достатъчно срамно беше снощи и ще е още повече на закуска. А и сигурна ли си, че искаш брат ти да научи, че съм преспал тук?

— Не мисля, че изобщо му пука.

— Но на мен ми пука.

— Толкова очарователно старомоден си — каза Ивлин. — Но ако настояваш, можеш да се измъкнеш през задното стълбище. Така никой няма да те види.

— Настоявам.

Тя сви рамене и тръгна към вратата. Отвори я, огледа коридора и му даде знак да я последва. Посочи стълбището в края.

— Не забравяй картината — каза и му я подаде.

Алекс я взе с неохота и тръгна към края на коридора.

— Очаквам с нетърпение да те видя следващия уикенд, скъпи — каза Ивлин и тръгна в обратната посока.

След като той изчезна от поглед, Ивлин слезе по широкото стълбище, за да се присъедини към Лорънс в трапезарията.

— Добро утро, Ивлин — каза той. — Надявам се да си спала добре.

 

 

Във влака за Ню Йорк Алекс не се сдържаше да поглежда картината. Естествено, беше чувал за Уорхол, но никога не си беше представял, че някога ще притежава негова творба, пък било и за кратко. Вече се чувстваше виновен, че е взел картина, завещана на Ивлин от дядо й. С нетърпение очакваше да й я върне, след като тя върне неговия половин милион.

На Пен Стейшън взе такси до Брайтън Бийч — определено нямаше намерение да се качва в метрото с Уорхол. И още преди да покаже картината на майка си каза:

— Срещнах жената, за която ще се оженя.

 

 

Ивлин пристигна в хотел „Мейфлауър“ малко след единайсет. Тод незабавно стана от мястото си в нишата и й помаха. Тя бързо тръгна към него.

— Ако се съди по изражението ти, скъпа, явно си опитала сметаната — отбеляза Тод, когато тя седна срещу него.

— И то голяма лъжица — отвърна тя и му подаде чек за половин милион долара.

— Браво — каза той, след като го прибра в джоба си. — Някакви проблеми?

— Никакви. Беше го нагласил идеално. Но не можем да се задържаме дълго, защото ако брат ми разбере…

— Резервирах билет за полета в два и четирийсет и пет от Логан. Каца в Женева малко преди седем утре сутринта. Ще представя чека веднага щом банката отвори.

— Искай незабавно да бъде осребрен и ми се обади веднага щом парите са прехвърлени в сметката ми. Тогава ще долетя при теб в Монте Карло и ще празнуваме.

— Какво ще правиш през следващите дни, докато ме няма?

— Ще се погрижа да съм на разположение по всяко време за Алекс. Поне докато чекът не бъде осребрен.

Тод се наведе, целуна жена си и каза:

— Страшно си умна.

 

 

Същия следобед Алекс се обади на Ивлин и бъбриха близо час. На няколко пъти трябваше да я уверява, че нищо не може да му попречи да я види в Бостън през уикенда.

Във вторник сутринта я хвана малко преди тя да излезе да пазарува. Ивлин обеща да му се обади и едва по-късно той се сети, че тя няма номера му. В сряда й се обади рано сутринта — рано за нея, защото той вече беше посетил борсата и беше избрал най-свежите зеленчуци и най-доброто месо, за да ги достави в „Елена“.

Ивлин беше пълна с новини. Тод си мислел да инвестира поне десет, може би петнайсет милиона в компанията му и щял да се свърже с него по-късно през седмицата.

— Можем да отидем на гости на вуйчо ми Нелсън в Чапакуидик и да опитаме най-вкусната супа от миди на света.

— Звучи чудесно. Какво да облека? — попита той; не му се искаше да признае, че никога не е стъпвал на яхта.

— Не се безпокой, вече пазарувам и ти избрах някои неща.

По-късно сутринта банкерът на Алекс се обади да му каже, че са получили чек за 500 000 долара с искане за незабавно прехвърляне. Обясни му, че поради размера на сумата искал да провери дали Алекс наистина разрешава трансфера.

— Незабавно — без никакво колебание каза Алекс.

— Така по текущата ви сметка ще останат 17 269 долара — каза банкерът.

„Които скоро ще станат няколко милиона“, помисли си Алекс, но се задоволи само с:

— Одобрете чека незабавно.

 

 

Ивлин вдигна телефона.

— Парите са прехвърлени и ще взема следващия самолет до Ница. Кога според теб ще можеш да дойдеш?

— С малко късмет ще съм в Монте Карло навреме за вечеря утре — отвърна тя. — Но първо трябва да съобщя тъжната новина на брат ми.

— На човек направо да му дожалее за господин Карпенко — каза Тод.

— Не съжалявай чак толкова. Имам чувството, че ще се оправи добре в затвора и после можем да забравим напълно за него. Между другото, Тод, не забравяй да резервираш обичайната ни маса.

 

 

Икономът не беше виждал Ивлин да тича по стълбите, откакто беше малко момиче.

— Виждал ли си брат ми? — извика тя много преди да стигне долното стъпало.

— Току-що отиде да закусва, госпожице Ивлин — отвърна Какстън, докато бързаше да й отвори вратата на трапезарията.

— Какво има, Ив? — попита Лорънс, когато сестра му нахлу вътре.

— Ти ли си махнал картината на Уорхол от спалнята Джеферсън? — попита тя, все още задъхана.

— Какви ги говориш? — попита Лорънс и остави кафето си.

— Картината е изчезнала. Няма я.

Лорънс скочи от стола си и бързо излезе от трапезарията. Качи се по стълбището, като вземаше по две стъпала наведнъж, и влезе в спалнята Джеферсън. На стената, където доскоро висеше Уорхол, имаше само гола кука.

— Кога я видя за последно? — попита той Ивлин, която се взираше в тънките очертания, показващи мястото, където се беше намирала картината.

— Не съм сигурна. Толкова съм свикнала да е там. Спомням си обаче, че я видях в нощта на твоето парти. — Последва дълго мълчание, след което тя добави: — Срам ме е, Лорънс, защото мисля, че вината е моя.

— Не те разбирам.

— Малко се напих на партито и се качих в стаята си с един човек…

— С кого?

— С приятеля ти Алекс Карпенко.

— Преспа ли тук?

— Категорично не. Беше си отишъл, когато на сутринта се събудих. Просто не мислех, че…

— Ти никога не мислиш — каза Лорънс. — Но ако трябва да се обвинява някой, това съм аз.

— Да се свържа с него и да видя дали можем да си върнем картината?

— В никакъв случай. Ако някой ще говори с Алекс, това ще съм аз.

— Ще се наложи ли да съобщиш на полицията?

— Нямам друг избор — каза Лорънс. — Много добре знаеш, че картината не е моя, а е част от завещанието на дядо ни и струва милион, ако не и повече. Ще трябва да уведомя полицията за кражбата, както и застрахователната компания.

— Но той е спасил живота ти!

— Да, така е. Затова, ако върне незабавно картината, може и да не повдигна обвинение срещу него.

— Много съжалявам — каза Ивлин. — Изглеждаше толкова свестен тип.

— Човек никога не може да е сигурен, нали? — отвърна Лорънс.

 

 

Същия следобед Алекс звънна на Ивлин и му вдигна икономът. Каза му, че г-ца Лоуъл е излязла около единайсет и не е сигурен кога точно ще се върне. Тя не върна обаждането на Алекс и затова той й позвъни отново вечерта. Този път телефона вдигна Лорънс.

— Какво страхотно парти, Лорънс. Беше чудесен домакин и с нетърпение очаквам да се видя утре с теб и Ивлин.

— Не знаех, че ще идваш в Бостън за уикенда.

— Ивлин не ти ли каза?

— Ивлин замина сутринта за къщата си в Южна Франция, а аз ще гостувам на майка ми в Нантъкет.

— Но ние се разбрахме да се видим на вечеря в петък и да плаваме в събота. — Последва толкова дълго мълчание, че Алекс си помисли, че връзката е прекъснала. — Чуваш ли ме, Лорънс?

— Извинявам се, че го казвам, Алекс, но икономът каза, че в неделя сутринта си си тръгнал с някакъв пакет под мишница.

— Картина на Уорхол — без колебание каза Алекс. — При това с известна неохота, ако трябва да съм откровен. Но Ивлин настоя да я взема като гаранция.

— Гаранция за какво?

— Заех й половин милион, който да даде на Тод Халидей. Той възнамерява да инвестира в компанията ми.

— Тод Халидей е неин съпруг и няма нито цент на свое име.

— Нима Ивлин е омъжена?!

— От години — каза Лорънс.

— Но тя ми каза, че специалността на Лорънс били стартиращите компании.

— Специалността на Тод е в прахосването, обикновено на чужди пари — каза Лорънс. — В случая на твоите.

— Но Ивлин ми каза, че възнамерявал да инвестира десет или може би петнайсет милиона в „Елена“.

— Не съм сигурен, че Тод може да си позволи да инвестира и десет долара, та какво остава за десет милиона. Надявам се, че не си му давал пари.

— Дадох на нея — каза Алекс. — Чекът ми е бил осребрен днес сутринта.

Лорънс беше благодарен, че Алекс не може да види изражението му.

— Но не се безпокой, Уорхол е все още у мен като гаранция — добави Алекс.

Последва още една продължителна пауза.

— Картината не е нейна, за да ти я дава — каза Лорънс. — Тя е част от фамилната колекция на Лоуъл, която се управлява от тръст и винаги се предава на първородния син, който след това я предава на следващото поколение. Наследих я преди две години след смъртта на баща ми и макар че Ивлин е следваща поред, докато не ми се роди син, баща ми даде ясно да се разбере в завещанието си, че ако загина във Виетнам, колекцията ще бъде завещана на Обществото за изящни изкуства на Бостън и че нито едно произведение от нея няма да остане у сестра ми.

— В такъв случай ще ти върна незабавно картината — каза Алекс.

— А аз ще ти върна твоите половин милион долара — каза Лорънс.

— В никакъв случай — твърдо заяви Алекс. — Уговорката ми беше с Ивлин, не с теб. Да изчакаме засега и да приемем, че ще инвестира парите ми в някоя солидна компания.

— Единствените инвестиции на Ивлин са в казината. В бъдеще ще трябва да кова картините по стените всеки път, когато идва тук. Но това не ни пречи да работим като екип също като преди и да видим дали няма да намерим начин да си върнеш парите.

— Ще направя всичко възможно да помогна — каза Алекс. — И разбира се, ще върна картината. Съжалявам, че съм ти причинил такива неприятности.

— Трябваше да ме оставиш да умра на бойното поле, Алекс. Така никога нямаше да срещнеш сестра ми.

— Mea culpa — каза Алекс. — Иезавел, Лукреция Борджия, Мата Хари, а сега и Ивлин Лоуъл. Познава наивника още щом го види.

— Не си първият и вероятно няма да си последният. Нещо повече, боя се, че ще отсъствам през следващия месец, тъй като с майка ми винаги прекарваме август в Европа. Най-добре да ти пратя чека още сега, а ти да ми върнеш картината веднага щом се прибера. Тогава можем да излезем да плаваме и да оставим Ивлин на сушата.

— Не — каза Алекс. — Можеш да ми дадеш чека, но само срещу картината.

— Щом настояваш. Само гледай да не я изгубиш, защото ако изчезне, Ивлин ще отрече, че ти я е давала.

— Лорънс, мога ли да те попитам защо прие, че съм невинен, а не зае незабавно страната на сестра си?

— Опит. Когато бях на девет, Ивлин крадеше джобните ми пари и когато я хванаха в крачка, обвини гувернантката ни, която отнесе пешкира. След поредица подобни случки в училище скъпият ми баща трябваше да даде пари за нова библиотека, за да не я изключат.

— Но това не доказва, че съм невинен. Не забравяй, че все още държа картина, струваща повече от милион.

— Така е, но в този случай Ивлин направи грешка. Натопи те също като гувернантката.

— Как така?

— Каза ми, че си си тръгнал преди да се е събудила на сутринта след партито въпреки факта, че слезе на закуска към осем и половина.

— Съвсем ме обърка.

— Не си си тръгнал, защото горе-долу по същото време си помолил Какстън да ти извика такси, за да се върнеш в хотела. Колкото и да се възхищавам на дързостта ти, на чара ти, наречи го както искаш, дори ти не би бил толкова наивен да излезеш от къщата с Уорхол под мишница и да очакваш, че икономът ще ти държи вратата на таксито отворена.

Алекс се разсмя.

— И как смяташ да постъпиш със сестра си?

— Ще я изчакам да направи следващата си грешка — отвърна Лорънс. — А досегашният ми опит ми подсказва, че това ще се случи сравнително скоро.