Джефри Арчър
Ези печели (29)

29.
Алекс

Бруклин

— Кажи ми — попита Ана. — Заради мен ли се качи във влака?

— Да — призна Алекс. — Макар че пътувах в друга посока.

Тя се разсмя.

— Колко романтично. И какво направи, когато слязох?

— Стигнах до следващата станция и тъй като бях закъснял за вечерните часове, се прибрах у дома.

Дойде сервитьор и им връчи менюто.

— Какво ще ми препоръчаш? — попита Ана. — В края на краищата ти си собственикът на това заведение.

— Моята любима пица е капричоза, но ти избирай, защото са толкова големи, че можем да си поделим една.

— Тогава да поръчаме една. Но не си се измъкнал, Алекс. Значи така, след жалкия ти неуспешен опит да ме свалиш си тръгнал като Антоний да ме търсиш.

— Цяла сутрин обикалях Манхатън и проверих половината галерии. После случайно те забелязах да обядваш в скъп ресторант с привлекателен по-възрастен мъж.

— Не чак толкова възрастен — закачливо възрази Ана.

— И после си ме проследил до галерията под предлог, че искаш да оценят картината, макар че със сигурност си знаел, че е копие.

Алекс премълча. Сервитьорът дойде и сложи огромна пица в средата на масата.

— Еха, изглежда страхотно.

— Явно майка ми я е приготвила лично — каза Алекс, отряза едно парче и го сложи в чинията на Ана. — Трябва да те предупредя, тя няма да се сдържи и ще дойде да се запознае с теб. Така че трябва да й кажеш, че по-добра пица от тази просто няма.

— Но това си е така — каза Ана, след като я опита. — Всъщност си мисля да доведа приятеля си тук. — Алекс не успя да скрие разочарованието си и Ана се ухили. — Бивш приятел. Видя го в ресторанта. — Алекс искаше да научи повече за него, но Ана смени темата. — Алекс, ти явно се изненада, когато господин Розентал ти каза, че картината е копие. Любопитно ми е как така се е озовала у теб.

И Алекс й разказа цялата история (е, не точно цялата), радостен, че най-сетне има с кого да сподели тайната си. Когато стигна до срещата им в галерията, Ана почти беше приключила със своята половина от пицата, докато неговата оставаше недокосната.

— И защо приятелят ти ще ти дава половин милион за картина, която не може да струва повече от няколкостотин долара?

— Защото не знае, че картината е копие. Сега трябва да му кажа истината и това прави положението още по-лошо. Не виждам как Ивлин ще ми върне и един цент от парите ми.

Ана се пресегна през масата и докосна ръката му.

— Много съжалявам, Алекс. Това означава ли, че няма да успееш да отвориш втора „Елена“?

— Много малко са предприемачите, които не са претърпявали провали по пътя си — каза Алекс. — Според Галбрейт умните си ги записват на дъската на опита и продължават напред.

— Възможно ли е приятелят ти Лорънс да участва в схемата и нарочно да те е поставил до сестра си на партито?

— Не — твърдо заяви Алекс. — Никога през живота си не съм срещал по-свестен и честен човек от него.

— Съжалявам, това беше грубо от моя страна — каза Ана. — Аз дори не познавам приятеля ти. Но трябва да призная, че с огромно удоволствие бих видяла колекцията Лоуъл.

— Това лесно може да се уреди, ако…

— Вие трябва да сте Ана — разнесе се глас.

Алекс вдигна глава и видя майка си, застанала до масата им.

— Имаш страхотен талант да уцелваш най-подходящия момент, майко. Дори братята Маркс биха се гордели с него.

— А той не престава да говори за вас — каза Елена, без да му обръща внимание.

— Майко, сега пък ме поставяш в неловко положение.

— Много се радвам, че той най-сетне ви откри. Но не е ли било глупаво от негова страна да не слезе след вас от влака?

— Майко!

Ана избухна в смях.

— Как беше пицата? — попита Елена.

— По-добра просто няма — отвърна Ана.

— Аз й казах да го каже — обади се Алекс.

— Така е — призна Ана, пресегна се през масата и хвана ръката му. — Но нямаше нужда да го прави, защото е наистина най-добрата.

— В такъв случай можем ли да се надяваме, че ще ви видим отново?

— Майко, по-лоша си и от госпожа Бенет.

— А ти защо нищо не си ял? — попита тя, сякаш беше още малко момче.

— Майко, махни се.

— Алекс сподели ли плановете си за втори ресторант?

— Да. — Алекс застана на тръни, защото не беше разказал на майка си цялата история. — Звучи много вълнуващо, госпожо Карпенко.

— Елена, моля — каза тя, а Алекс се изправи, стиснал нож в ръка. — Е, по-добре да се връщам в кухнята, иначе шефът може да ме изхвърли — добави Елена и им се ухили. — Но се надявам да се видим отново, за да ти разкажа как Алекс бе награден със „Сребърна звезда“.

Алекс вдигна ножа над главата си, но тя вече се отдалечаваше.

— Извинявай, по принцип не е такава…

— Няма за какво да се извиняваш, Алекс. Тя е същата като пиците й, просто най-добрата. Но я ми разкажи как са те наградили със „Сребърна звезда“ — каза сериозно тя.

— Истината е, че медалът трябваше да бъде даден на Танка, не на мен.

— На Танка ли?

Алекс й разказа какво се бе случило, когато отрядът му се беше натъкнал на виетконгския патрул на Бейкън Хил. Как Танка бе спасил живота не само на Лорънс, но и неговия.

— Много ми се иска да можех да се запозная с него — тихо каза Ана.

— Съмнявам се, че би се съгласила…

— На какво?

— Да дойдеш във Вирджиния с мен? От толкова време искам да ида на гроба му и…

— Що за момиче би отказало подобно предложение? — Алекс я погледна смутено. — Разбира се, че ще дойда с теб. — Тя отново се разсмя. — Какво ще кажеш да отидем в неделя?

— Лорънс току-що се върна от Европа, така че ще трябва да го видя в Бостън през уикенда и да му кажа преценката на господин Розентал за картината. Но следващия уикенд съм свободен.

— Значи се разбрахме.

 

 

Алекс слезе от влака в Бостън с малък сак за багаж и голяма чанта. Спря едно такси и каза на шофьора адреса на Лорънс.

Безпокойството му растеше с всеки изминат километър. Знаеше, че няма друг избор освен да каже на приятеля си истината.

Таксито мина по дългата алея и спря пред къщата. Лорънс стоеше на горното стъпало и чакаше приятеля си.

— Виждам, че си донесъл картината — каза той, след като си стиснаха ръцете. — Да идем в кабинета, да приключим с размяната и после да разпуснем до края на уикенда.

Алекс мълчаливо го последва вътре. Когато влезе в кабинета на Лорънс, съвсем остана без думи.

Почти всеки сантиметър от покритите с дъбова ламперия стени беше зает от картини и фотографии на роднини и приятели. Погледът на Алекс се спря върху Нелсън Рокфелер, което накара Лорънс да се ухили, докато сядаше зад бюрото и даваше знак на Алекс да седне срещу него.

Когато махна опаковъчната хартия от картината, на лицето на Лорънс цъфна широка усмивка.

— Добре дошла у дома, Джаки — каза той и веднага отвори едно чекмедже на бюрото си и извади чекова книжка.

— Няма да ти е нужна — каза Алекс.

— Защо? Нали се споразумяхме.

— Защото това не е Уорхол. А копие.

— Копие? — невярващо повтори Лорънс и се вгледа внимателно в картината.

— Боя се, че да. И това не е мое мнение, а преценка не на друг, а на самия Натаниел Розентал.

Лорънс запази спокойствие, но промълви едва ли не на себе си:

— Как е успяла?

— Не знам, но мога да се досетя — рече Алекс.

Лорънс погледна картината.

— Явно е знаела от самото начало. За пореден път. — Отвори чековата книжка, свали капачката на писалката си и написа сумата 500 000 долара.

— Няма начин да осребря чека ти — каза Алекс. — Така че не си прави труда да го подписваш.

— Трябва — отвърна Лорънс. — Ясно е, че скъпата ми сестра е измамила и двама ни.

— Но ти не знаеше — каза Алекс. — А това е единственото, което има значение.

— Но без парите няма да можеш да отвориш „Елена 2“.

— В такъв случай ще трябва да почака. Пък и за един уикенд със сестра ти научих повече, отколкото бих научил за цяла година в бизнес училището.

— Няма да е зле да измислим някакъв алтернативен план — предложи Лорънс.

— Какво имаш предвид?

— В замяна на моите петстотин хиляди аз получавам десет процента от компанията ти. Онази, която ще стане по-голяма от компанията на кръстника ми.

— Петдесет процента ще е по-честно.

— Тогава да постигнем компромис. Ще взема половината от напъпващата ти империя, но щом ми върнеш моя половин милион, оставам с десет процента.

— Двайсет и пет — каза Алекс.

— Много щедро от твоя страна — каза Лорънс и подписа чека.

— Изключително щедро е от твоя — отвърна Алекс.

Лорънс му даде чека и двамата отново си стиснаха ръцете.

— Сега разбирам — каза Лорънс, докато прибираше чековата книжка в чекмеджето — защо Тод Халидей се измъкна веднага след вечерята на рождения ми ден. Първоначалната идея беше да преспи тук.

— Самата Екатерина Велика би се гордяла със сестра ти — рече Алекс. — Знаела е, че мога да видя Уорхол само ако преспя с нея.

— Петстотин хиляди — каза Лорънс. — Доста скъпо забавление за една нощ. Вече работя по план как да я накарам да върне всичко до последния цент. Да идем да вечеряме.

 

 

Лорънс изчака, докато Алекс провери за втори път въпросите. Той добави само „застрахователна компания?“, след което му върна карирания лист. Лорънс кимна, пое дълбоко дъх, вдигна слушалката и набра международния номер.

Отново прегледа списъка, докато чакаше някой от двамата да вдигне. Беше подбрал внимателно времето. Дванайсет в Бостън, шест вечерта в Ница. Би трябвало да са се върнали от обяд в „Коломб д’Ор“, но все още да не са тръгнали към казиното в Монте Карло.

— Ало? — обади се познат глас.

— Здрасти, Ив, аз съм. Реших да ти кажа как вървят нещата с Уорхол.

— Полицията намери ли го?

— Да, висяла над камината в апартамента на Карпенко в Брайтън Бийч. Трудно биха могли да я пропуснат.

— Значи вече може да се върне в спалнята Джеферсън?

— Боя се, че не. Бостънската полиция реши да оцени картината, преди да повдигне обвинения. И изненада, оказа се копие.

— Защо се изненадваш? — попита Ивлин малко по-бързо от очакваното.

— Какво искаш да кажеш? — невинно попита Лорънс.

— Очевидно е сложил копие вместо оригинала. Обзалагам се, че оригиналът е изнесен от страната. Сигурно вече е в Русия.

„По-скоро някъде в Южна Франция“ — помисли си Лорънс.

— Застрахователите са на същото мнение, Ив — каза той и погледна списъка. — И се питат кога ще се върнеш в Бостън, тъй като си последната, която е виждала Карпенко преди да замине за Ню Йорк.

— Смятам да остана тук още няколко месеца — каза Ивлин. — Предполагам, че полицията е арестувала приятеля ти Карпенко.

— Да, но са го пуснали под гаранция. Той твърди, че ти е дал чек за петстотин хиляди долара, които да инвестираш чрез Тод в стартиращата му компания, и си му предложила картината като залог.

— Точно обратното — каза Ивлин. — Той ме умоляваше да инвестирам пари в пицарията му, но аз отказах и го разкарах.

— Но той е показал чека — каза Лорънс. — Така че би било добре да дойдеш и да кажеш на полицията твоята версия на историята.

— Моята версия на историята ли? — повиши глас Ивлин. — На чия страна си, Лорънс?

— На твоя, разбира се, но от полицията отказват да повдигнат обвинение, докато не разпитат теб.

— В такъв случай ще им се наложи да почакат — отвърна Ивлин и тресна телефона.

Лорънс затвори и се обърна към Алекс.

— Имам чувството, че няма да се върне в близко бъдеще. — На лицето му се появи широка усмивка.

— Но ти изгуби Уорхол — каза Алекс.

— Признавам, че Джаки ще ми липсва — каза Лорънс. — Но не и Ивлин.

* * *

— Чух само едната страна от разговора — каза Тод Халидей и подаде чаша уиски на жена си, след като тя тресна слушалката. — Прав ли съм, като си мисля, че Лорънс вече е разбрал, че Уорхол е копие и че Карпенко е показал чека?

— Да — отвърна Ивлин и пресуши чашата. — Забравих, че чековете се връщат в банката, която ги е издала.

— Но чекът бе за изплащане на парите в брой, така че няма да могат да го проследят обратно до теб.

— Така е, но ако Лорънс открие…

— Ако открие — рече Тод, — просто ще трябва да минем на план Б.

 

 

Когато се прибра в Ню Йорк, Алекс трябваше да обясни на майка си защо се връща с чек за половин милион, макар че е казал на Лорънс, че картината е копие. Остана изненадан от единствения й въпрос.

— Предложи ли на Ана да се омъжи за теб?

— Мамо, познавам я само от седмица.

— Баща ти ми предложи дванайсет дни след като се запознахме.

— Значи имам още пет дни — с усмивка отвърна Алекс.

 

 

Алекс слезе от метрото на 14-а улица малко след дванайсет и тръгна право към „Ломбарди“. Седна, но не си поръча нищо. Когато мениджърът се появи, му връчи договора. Паоло седна и прочете внимателно всяка клауза. Нямаше никакви изненади. Всичко, което бе обещал Алекс, беше включено, така че той с готовност подписа.

— Добре дошъл на борда, партньоре — каза Алекс, докато си стискаха ръцете. — Ти ще управляваш „Елена 1“, а аз ще поема стартирането на „Елена 2“.

— С нетърпение очаквам да работя с теб — отвърна Паоло.

— Ще се видим в понеделник в осем без пет, защото е крайно време да се запознаеш с майка ми. Между другото, може би е добре, че не я срещна преди да подпишеш договора. Трябва да бягам. Имам уговорка за обяд с човек, за когото не мога да си позволя да закъснявам.

— Значи си я намерил?

— Разбира се.

Алекс пристигна в „Льо Бернардин“ секунди преди Ана да се появи.

— Как мина в Бостън? — беше първият й въпрос, след като поръчаха.

— Не би могло да е по-добре — отвърна той и обясни защо все пак ще отвори „Елена 2“ навреме.

— Имаш забележителен приятел в лицето на Лорънс — рече Ана. — И къде е Уорхол?

— Истинският или копието?

— Да започнем с копието.

— Обратно в спалнята Джеферсън.

— А оригиналът?

— Лорънс смята, че вероятно е в Южна Франция. Което е още една причина Ивлин да не бърза да се връща в Бостън.

— Не разчитай на това — каза Ана. — Човекът, когото описа, никога не би допуснал сестра му да влезе в затвора.

— Аз го знам, ти го знаеш, но дали Ивлин би поела риска? Както и да е, как я караше ти, докато ме нямаше?

— Обядвах в „Ломбарди“.

— Предателка.

— И макар че майка ти приготвя много по-добри пици, тяхното меню е друга класа — каза тя, докато им сервираха храната.

— Изобщо не съм забелязал.

— Не забравяй, че клиентът вижда менюто много преди да види храната. И тъй като дизайнът фигурира в дипломата ми, разбира се, си помислих, че мога да измисля нещо малко по-привлекателно за „Елена“. — Тя извади от чантата си няколко листа и ги сложи на масата.

Алекс разгледа внимателно различните дизайни.

— Разбирам какво имаш предвид.

— Това са само предварителни скици — каза Ана. — Ще имам по-излъскани версии, преди да заминем за Вирджиния.

— Направо изгарям от нетърпение — отвърна Алекс, докато сервитьорът вземаше празните им чинии.

— Ще се наложи да почакаш. — Ана си погледна часовника. — Трябва да изчезвам. Господин Розентал ще повдигне добре оформената си вежда, ако закъснея и с една минута.

Ана се върна в галерията, а Алекс взе метрото до Брайтън Бийч и се отби в „Елена“, за да каже на майка си, че Паоло започва при тях в понеделник.

— А Ана? — попита Елена.

— Тя е добре — отвърна Алекс и побърза да се изнесе, преди да му е напомнила, че му остават само три дни, ако иска да бие рекорда на баща си.

 

 

Седна на първия ред в аудиторията малко преди професор Донован да влезе.

— Тази вечер ще разгледаме значението на плана Маршал и ролята на президента Труман за възстановяването на Европа след Втората световна война — каза Донован. — Финансовата нестабилност, заплашваща Европа през 1945 година, била такава, че…

 

 

Когато се прибра малко след десет, Алекс беше останал без сили. Завари майка си в кухнята да бъбри с Димитрий, който тъкмо се беше върнал от Ленинград.

Алекс се строполи на най-близкия стол.

— Димитрий ми каза, че вуйчо ти Коля станал председател на профсъюза на пристанищните работници — каза Елена. — Чудесна новина, нали?

Алекс не каза нищо. Вече беше заспал и тихо похъркваше.