Джефри Арчър
Ези печели (2)

2.
Александър

Елена се събуди рано — още не беше свикнала да спи сама. След като даде закуската на Александър и го изпрати на училище, подреди апартамента, облече си палтото и тръгна на работа. И тя като Константин предпочиташе да върви пеша до пристанището и да не й се налага да казва „благодаря“, когато някой й отстъпи място в автобуса.

Мислеше за смъртта и за единствения мъж, когото беше обичала през живота си. Какво криеха от нея? Защо никой не й казваше истината? Трябваше да издебне подходящия момент и да пита брат си, който със сигурност знаеше много повече, отколкото беше склонен да сподели. А после се замисли за сина си, чиито резултати от изпитите трябваше да излязат всеки момент.

Накрая си помисли за работата си, която не можеше да си позволи да изгуби, докато Александър е все още ученик. Дали държавната пенсия беше намек, че вече не я искат? Дали присъствието й постоянно напомняше на всички как е умрял съпругът й? Но тя беше добра в работата си, поради което работеше в офицерския клуб, а не в работническата столова.

— Добре дошла, другарко Карпенко — каза дежурният на портала, когато тя се регистрира.

— Благодаря — отвърна Елена.

Докато вървеше, неколцина работници вдигнаха шапки и я поздравиха с „добро утро“, с което й напомниха колко популярен беше Константин.

Елена влезе през задния вход на офицерския клуб, окачи палтото си на закачалката, сложи си престилка и отиде в кухнята. Провери обедното меню — първото нещо, което правеше всяка сутрин. Зеленчукова супа и заешко. Да, беше петък, а в петък готвеха заешко. Започна да проверява продуктите — три заека, които трябваше да бъдат одрани, зеленчуци за нарязване и картофи за белене.

Нечия ръка легна на рамото й. Елена се обърна и видя другаря Акимов. Усмихваше й се съчувствено.

— Службата беше чудесна — каза шефът й. — Но не толкова, колкото заслужаваше Константин.

Той беше още един, който очевидно знаеше истината, но не беше склонен да я сподели. Елена му благодари и продължи да работи, докато сирената не обяви началото на сутрешната почивка. Тя свали престилката си и излезе с Олга на двора. Приятелката й се наслаждаваше на втората половина от вчерашната си цигара и подаде фаса на Елена.

— Седмицата беше ужасна, но всички се погрижихме да не изгубиш работата си — каза тя. — Аз лично съм отговорна, че вчерашният обяд беше истинска катастрофа — добави, след като вдиша дълбоко дима. — Супата беше студена, месото препечено, зеленчуците преварени и познай кой забрави да добави соса към печеното. Всички офицери питаха кога ще се върнеш.

— Благодаря — каза Елена. Идеше й да прегърне приятелката си, но точно тогава сирената зави отново.

 

 

Александър не беше плакал на погребението на баща си. Затова когато се прибра вечерта след работа и го завари да хлипа в кухнята, Елена разбра, че причината може да е само една.

Тя седна до него на пейката и сложи ръка на рамото му.

— Спечелването на стипендия никога не е било чак толкова важно. Предлагането на място в езиковата школа само по себе си е огромна чест.

— Само че не са ми предложили място никъде — отвърна Александър.

— Дори математика в университета?

Александър поклати глава.

— Наредено ми е да се явя в понеделник сутринта на пристанището, за да ме зачислят в бригада.

— Никога! — заяви Елена. — Ще протестирам.

— И никой няма да те чуе, мамо. Ясно ми дадоха да разбера, че нямам никакъв избор.

— Ами приятелят ти Владимир? И той ли ще става докер?

— Не. Той е приет в университета. Започва през септември.

— Но ти имаш по-добри оценки от неговите по всички предмети.

— С изключение на предателството — отвърна Александър.

 

 

В понеделник майор Поляков влезе в кухнята малко преди обяд и изгледа похотливо Елена, сякаш тя беше в менюто.

Майорът не беше по-висок от нея, но килограмите му бяха два пъти повече, което се дължеше на готвенето й, както се шегуваше Олга. Официално се водеше началник на охраната, но всички знаеха, че е от КГБ и е на пряко подчинение на коменданта на пристанището, така че дори колегите му офицери бяха нащрек около него.

Не мина много преди похотливият поглед да се превърне във внимателен оглед на сготвеното от Елена. Мнозина офицери отскачаха в кухнята да видят какво ще ядат; Поляков обаче прокара длан по гърба й, докато ръката му не спря върху задника й. Той се притисна в нея и прошепна:

— Ще се видим след обяда.

И излезе в столовата.

След час Елена с облекчение видя как се втурва навън от сградата. Майорът не се върна преди края на работния ден, но тя се боеше, че всичко е само въпрос на време.

 

 

В края на деня Коля се отби в кухнята да види сестра си и Елена пусна водата в мивката, преди да му разкаже дума по дума какво й се бе наложило да изтърпи.

— Никой от нас не може да докосне и с пръст Поляков — каза Коля. — Не и ако искаме да запазим работата си. Докато Константин беше жив, тоя нямаше да посмее да те докосне, но сега… нищо не може да му попречи да те добави към дългия си списък жертви, които никога няма да се оплачат. Достатъчно е да попиташ приятелката си Олга.

— Не е нужно да го правя. Олга обаче днес се изпусна и каза нещо, което ме кара да си мисля, че тя знае защо е бил убит Константин и кой е виновникът. Очевидно е твърде уплашена, за да каже каквото и да било, така че може би е време ти да ми кажеш истината. Ти присъства ли на онази среща?

— Беше трагичен инцидент — каза Коля.

Елена се наведе напред и попита шепнешком:

— И твоят живот ли е в опасност?

Брат й кимна и излезе от кухнята, без да каже нито дума повече.

 

 

Същата нощ Елена лежеше в леглото си и мислеше за съпруга си. Част от нея още не искаше да приеме, че него вече го няма. Не й помагаше и фактът, че Александър боготвореше баща си и винаги полагаше усилия да оправдае невъзможно високите му стандарти. Стандарти, които несъмнено бяха причината Константин да пожертва живота си и в същото време да обрече сина си на съществуване като пристанищен работник.

Беше се надявала, че синът им ще влезе в Министерството на външните работи и че ще доживее деня, в който ще го види посланик в някоя страна. Но това не беше писано да стане. „Ако няма смели хора, които не са готови да поемат рискове заради онова, в което вярват, нищо няма да се промени“ — беше й казал веднъж Константин. Сега на Елена й се искаше мъжът й да е бил поне мъничко страхливец. Но пък, от друга страна, ако беше страхливец, тя може би нямаше да се влюби така безнадеждно в него.

Брат й Коля беше трети по важност на пристанището, но Поляков явно не го смяташе за заплаха, защото той запази мястото си като главен товарач и след „трагичния инцидент“ с Константин. Поляков обаче не знаеше, че Коля мрази КГБ повече и от зет си и че макар външно да изглежда покорен, вече планира отмъщението си — а то нямаше да включва произнасяне на пламенни речи, макар че щеше да изисква не по-малко кураж.

 

 

Елена се изненада, когато завари брат си да я чака на портала на пристанището, когато си тръгваше от работа следобеда на следващия ден.

— Каква приятна изненада — каза тя, когато двамата тръгнаха един до друг.

— Едва ли ще си мислиш същото, когато чуеш какво имам да ти кажа.

— Нещо за Александър ли? — разтревожено попита Елена.

— Боя се, че да. Започва зле. Отказва да изпълнява заповеди и не крие презрението си към КГБ. Днес казал на един младши офицер да си го начука. — Елена потръпна. — Трябва да го убедиш да се укроти, защото няма да мога да го покривам още дълго.

— Боя се, че е наследил свирепата независимост на баща си, но не и неговата дискретност и мъдрост — рече Елена.

— Не му помага и това, че е по-буден от всички около него, включително и от офицерите на КГБ — продължи Коля. — И те го знаят.

— Но какво мога да направя аз, след като той вече не ме слуша?

Повървяха мълчаливо известно време, преди Коля да заговори отново — а той го направи едва след като се увери, че никой не може да ги подслуша.

— Може и да намеря решение. Но не мога да го осъществя без твоето съдействие. — Замълча за момент. — И това на Александър.

 

 

И сякаш проблемите на Елена не бяха достатъчно, нещата в работата се влошиха — настоятелните опити на майора за сближаване ставаха все по-открити. Тя дори обмисляше дали да не излее вряща вода върху опипващите му ръце, но последствията щяха да са ужасни.

След седмица, докато тя подреждаше кухнята, преди да си тръгне, Поляков, очевидно пиян, влезе със залитане и тръгна към нея, като си разкопчаваше панталона в движение. Тъкмо се канеше да сложи потната си ръка върху гърдите й, когато дойде един младши офицер и каза, че комендантът трябвало да го види спешно. Поляков не беше в състояние да скрие раздразнението си.

— Стой тук — изсъска той на Елена. — Ще се върна.

Елена беше толкова ужасена, че повече от час не посмя да излезе от кухнята. Но когато сирената най-сетне обяви края на работния ден, навлече палтото си и беше една от първите на портала.

Когато по-късно брат й дойде за вечеря, тя го замоли да сподели подробности за плана му.

— Нали каза, че рискът бил прекалено голям.

— Казах, но преди да си дам сметка, че вече не мога да избягвам попълзновенията на Поляков.

— Твърдеше, че можеш да изтърпиш дори това, стига Александър да не разбере.

— Но ако разбере, представяш ли си какво може да направи? — тихо каза Елена. — Така че ми кажи какво си намислил, преди да взема някакво решение.

Коля си наля водка, след което бавно започна да излага плана си.

— Както знаеш, всяка седмица по няколко чуждестранни кораба разтоварват на пристанището и трябва да ги отпращаме колкото се може по-бързо, така че да освободят място за другите чакащи. Това е моя отговорност.

— Но как ни помага това? — попита Елена.

— Веднага щом се разтовари, започва товаренето. Тъй като не всички искат чували сол или кашони водка, някои кораби отплават празни. — Елена мълчеше, а брат й продължи: — За петък по график има два кораба, които ще разтоварят и ще отплават в събота следобед празни. С Александър можете да се скриете в някой от тях.

— Но ако ни хванат, ще се озовем в конски вагон на път за Сибир.

— Точно затова е толкова важно да опитаме тази събота, защото шансовете са на наша страна.

— Защо? — попита Елена.

— „Зенит“ играе срещу „Торпедо Москва“ на финала за Купата на Съветския съюз и почти всички офицери ще са на трибуната на стадиона да подкрепят Москва, докато работниците ще викат за нашия отбор от секторите. Така че ще имаме на разположение три часа и когато съдията свири края на мача, вие с Александър можете да сте на път към нов живот в Лондон или Ню Йорк.

— Или в Сибир?