Джефри Арчър
Ези печели (4)

4.
Саша

На път към Саутхамптън

Саша чу силно почукване по стената на контейнера.

— Има ли някой вътре? — попита груб глас.

— Да — отговориха двамата с майка му на различни езици.

— Ще дойда пак, когато излезем в международни води — каза гласът.

— Благодаря — отвърна Саша.

Чуха звуците на отдалечаващи се тежки стъпки, последвани от силен трясък на затворена врата.

— Дали…

— Мълчи — прошепна Елена. — Трябва да си пазим силите.

Саша кимна. Едва я виждаше в тъмното.

След малко чуха буботенето на огромно бутало някъде под тях. Последва усещане за движение, когато корабът се откъсна от дока и бавно се насочи към изхода на пристанището. Саша нямаше представа колко време ще им трябва да пресекат невидимата линия, деляща ги от онова, което според морските закони се води международни води.

— Дванайсет морски мили преди да сме в безопасност — каза Елена, отговаряйки на неизречения му въпрос. — Вуйчо ти каза, че ще е малко повече от час.

Саша искаше да попита каква е разликата между морска и обикновена миля, но премълча. Замисли се за вуйчо си Коля. Можеше само да се надява, че всичко при него е наред. Дали бяха намерили Поляков? Дали майорът вече не си отмъщаваше? Саша беше казал на вуйчо си да пусне слух, че приятелят му Владимир е замислил бягството — надяваше се, че по този начин ще съсипе шансовете му да постъпи в КГБ. Помисли си за родината си и какво ще му липсва най-много и дори се зачуди дали „Зенит“ са били „Торпедо Москва“ и са грабнали купата.

Стори им се, че е минало доста повече от един час, преди отново да чуят тежките стъпки. На стената на контейнера отново се почука.

— Ще ви изкараме за нула време — каза същият груб глас.

Саша стисна ръцете на майка си и двамата заслушаха как някой вади пироните един по един. Накрая капакът се вдигна. Двамата си поеха дълбоко дъх и погледнаха нагоре. Видяха дребен мъж с мърляв комбинезон, гледаше ги ухилено.

— Добре дошли — каза той, след като се увери, че шестте кашона водка са на мястото си. — Аз съм Матюс — добави и подаде ръка на Елена.

Тя се протегна сковано, хвана ръката му и излезе несигурно от контейнера. Саша взе малкия куфар и кутията си за обяд и ги даде на Матюс, след което се присъедини към майка си.

— Казаха ми да ви заведа на мостика при капитан Питърсън — каза Матюс и ги поведе към стълба от ръждиви скоби.

Саша взе куфарчето на майка си и се закатери последен. С всяка скоба слънцето ставаше по-ярко, докато накрая над главата му не се появи безоблачно синьо небе. Когато най-сетне стъпи на палубата, той спря за момент да погледне назад към родния си град с надеждата и страха, че го вижда за последен път.

— След мен — каза Матюс, докато двама моряци започнаха да се спускат по стълбата с намерението да си вземат наградата.

Елена и Саша последваха Матюс към спирална стълба. Той започна да се изкачва по нея, без да погледне назад. Те тръгнаха след него като послушни кученца и след малко се озоваха на мостика с леко замаяни глави.

Кормчията зад руля изобщо не ги погледна, но един по-възрастен мъж с тъмносиня униформа с четири златни нашивки на единия ръкав на двуредната си куртка се обърна към пътниците без билет и каза:

— Добре дошли на борда, мисис Карпенко. Как е името на момъка?

— Саша, сър — отвърна Александър.

— Не ме наричай сър. По-добре мистър Питърсън или капитане. Е, мисис Карпенко, брат ви ми каза, че сте отлична готвачка, така че да видим дали не е преувеличил.

— Тя е най-добрата готвачка в Ленинград — каза Саша.

— Нима? А ти какво ще предложиш, млади момко? Защото това не е увеселително пътешествие. Всеки на борда трябва да работи.

— Той може да сервира — каза Елена, преди Саша да успее да отговори.

— Значи ще е за първи път — рече капитанът.

Определено, помисли си Саша, който никога през живота си не беше стъпвал в ресторант и рядко се навърташе в кухнята, освен ако не трябваше да разчисти масата и да измие чиниите след вечеря.

— Матюс, каютата до тази на Фъргал свободна ли е? — попита капитанът.

— Да, капитане, но едва ли ще побере и двамата.

— Тогава сложи момъка при Фъргал. Той може да спи на горното легло, а майка му да се шири в свободната каюта. След като разопаковат багажа си — добави той, като погледна малкото куфарче, — ги заведи в камбуза и ги представи на готвача.

Саша забеляза, че думите на капитана предизвикват усмивката на кормчията, макар че той продължаваше да гледа право напред.

— Слушам, капитане — каза Матюс и без нито дума повече поведе подопечните си обратно по спиралната стълба към главната палуба. Саша отново погледна към далечния хоризонт, но от Ленинград вече нямаше и следа.

Последваха Матюс по палубата и се спуснаха по още по-тясно стълбище в недрата на кораба. Водачът им ги поведе по слабо осветен коридор и спря пред две съседни каюти.

— Тук ще спите по време на плаването.

Елена отвори вратата на своята каюта и погледна люлеещата се крушка, която хвърляше слаба светлина в тясното помещение. Ритмичното бумтене на двигателя гарантираше, че въпреки че не беше спала през изминалата седмица, няма да мигне и през следващата.

Матюс отвори съседната каюта. Саша влезе вътре и видя две легла едно над друго: заемаха почти цялото пространство.

— Ти ще си отгоре — каза Матюс. — Ще се върна след половин час, за да ви заведа в камбуза.

— Благодаря — каза Саша и веднага се качи на горното легло. Не беше по-добро от леглото му в Ленинград. Неволно се запита дали е избрал правилния контейнер.

 

 

— Слушайте внимателно, защото няма да повтарям — извика някой.

Всички зарязаха работата си и се обърнаха към готвача, който стоеше в центъра на камбуза с ръце на кръста.

— Имаме на борда дама, която ще работи с нас. Мисис Карпенко е професионален готвач с богат опит, така че ще се отнасяте към нея с уважението, което заслужава. Ако някой от вас прескочи границата, ще му клъцна стъпалото и ще го хвърля на чайките. Ясно ли се изразих?

Последвалият нервен смях показа, че се е изразил съвсем ясно.

— Синът й Саша — продължи готвачът, — който също пътува с нас, ще помага на Фъргал в трапезарията. Така, сега всички на работа. След два часа имаме вечеря за сервиране.

Кльощав блед младеж с рижава коса застана пред Саша и каза:

— Аз съм Фъргал. — Саша кимна, без да отговаря. Младежът сложи ръце на кръста си. — А сега слушай внимателно, защото няма да повтарям. Аз съм стюардът на готвача и можеш да се обръщаш към мен със сър.

— Да, сър — покорно отвърна Саша.

Фъргал избухна в смях и стисна ръката на новобранеца си.

— Хайде с мен, Саша.

Саша тръгна след него към най-близката стълба и попита:

— И какво трябва да правя?

— Каквото ти се каза — отвърна Фъргал, когато стигна горното стъпало. — Работата ни е да сервираме на пътниците в трапезарията.

— Значи на кораба има пътници?

— Само дузина. Корабът е товарен, но ако има повече от дванайсет пътници, го регистрират като пътнически. Компанията притежава два океански лайнера, но ние сме част от товарния й флот — добави той, докато отваряше една врата, водеща в помещение с три големи кръгли маси, всяка с по шест стола.

— Но местата са осемнайсет — каза Саша. — Ти каза…

— Виждам, че съобразяваш бързо — ухили му се Фъргал. — Освен дванайсетимата пътници има шестима офицери, които също се хранят в трапезарията на отделна маса. И тъй, първата ни работа — добави той, докато отваряше един голям шкаф и вадеше три покривки, — е да наредим масите за вечеря.

Саша никога досега не беше виждал покривка и загледа как Фъргал вещо ги мята върху масите. След това стюардът се върна при шкафа, извади комплекти прибори и започна да ги нарежда.

— Стига си стоял и зяпал. Ти си ми помощник, а не пътник.

Саша грабна някакви ножове, вилици и лъжици и започна да подражава на наставника си, който внимателно ги провери, за да е сигурен, че са подредени както трябва.

— А сега най-важното, за което ще отговаряш — каза Фъргал, след като добавиха по две чаши към всеки комплект и солници и купички с пипер в средата на всяка маса. — Ще поемеш тъпия сервитьор.

— Какво е тъп сервитьор?

— Ти. Но за щастие имаме и по-полезен екземпляр ето там. — Фъргал отиде в другия край на помещението и отвори малка преграда в стената, зад която имаше лакирано сандъче с две лавици и дебело въже от едната страна. — Това се спуска долу до кухнята — каза той, отпусна въжето и сандъчето изчезна. — Когато всичко е готово, ще го издърпаш с първото ястие и ще го сложиш на бюфета, за да мога да го сервирам. Няма да говориш с никого, освен ако не те заговорят, при това само ако ти зададат въпрос. Винаги се обръщай към гостите със „сър“ или „мадам“. — Саша само кимаше. — Така, а сега да ти намерим подходящо сако и панталон по мярка. Не можеш да се явиш тук като някакъв изхвърлен на брега корабокрушенец, нали?

— Може ли един въпрос? — попита Саша.

— Щом се налага.

— Откъде си?

— От Изумрудения остров — отвърна Фъргал.

Но Саша така и не го разбра.

 

 

Готвачът погледна Елена, която приготвяше сос, и каза:

— Бива те. Имаш опит. Когато приключиш, приготви зеленчуците, а аз ще се заема с основното ястие. — Погледна закаченото на стената меню. — Агнешки котлети.

— Да, сър — каза Елена.

— Казвай ми Еди — каза той и отиде при хладилника, за да извади агнешкия врат.

След като Елена приготви зеленчуците и ги подреди в отделни блюда, Еди ги прегледа.

— Добре че ще ни напуснеш, когато пристигнем в Саутхамптън. Иначе можеше да ми се наложи да си търся работа.

„Аз ще си търся работа“, помисли си Елена, но вместо това попита само:

— А сега какво да правя?

— Извади пушената сьомга от хладилника и приготви осемнайсет порции. След като приключиш, сложи ги в тъпия сервитьор, натисни звънеца и ги прати горе на Фъргал.

— Тъпия сервитьор ли? — объркано повтори Елена.

— А, поне едно нещо, което не знаеш. — Той се усмихна, отиде при голямата квадратна дупка в стената и й обясни какво и как се прави.

 

 

Избръмча звънец.

— Първото ястие се качва — каза Фъргал и след секунди се появиха шест чинии с пушена сьомга. Саша ги сложи на бюфета и прати тъпия сервитьор обратно долу. Докато вземаше последните три чинии, вратата се отвори и в трапезарията влязоха двама елегантно облечени офицери.

— Мистър Рейнълдс, главният машинист — прошепна Фъргал. — И ковчежникът, мистър Халет.

— А този кой е? — попита мистър Рейнълдс.

— Саша, новият ми помощник — отвърна Фъргал.

— Добър вечер, Саша. Мисля, че трябва да благодарим на теб за шестте кашона водка, които със сигурност ще бъдат оценени по достойнство от матросите.

— Да, сър — каза Саша.

Вратата се отвори отново и пътниците започнаха да влизат един по един и да заемат местата си.

Саша непрекъснато дърпаше и спускаше въжето и разтоварваше съдържанието на сандъчето върху бюфета. Фъргал сервираше на петнайсетимата мъже и трите жени с небрежен чар, за който готвачът обясни на Елена, че се дължал на редовното целуване на Обаятелния камък^[1].

След час, когато и последният гост си тръгна, Саша се строполи в най-близкия стол.

— Изтощен съм!

— Още не си — разсмя се Фъргал. — Сега трябва да почистим и да наредим масите за закуска. Като начало можеш да изсмучеш килима.

— Да изсмуча килима ли?

Фъргал му направи кратка демонстрация с една странна машина и се зае с масите. Саша беше запленен от прахосмукачката, но не искаше да признае, че никога не е виждал подобно нещо — макар че това ясно си личеше от начина, по който блъскаше четката в краката на столовете и масите. Фъргал го остави да свикне с нея, докато приготвяше осемнайсетте места за закуска.

— Това е за днес — каза той. — Можеш да се разкараш.

Саша се върна в спалното отделение и почука на вратата на майка си. Изчака, докато не чу „Влез“. Веднага забеляза, че тя е разопаковала куфара и кутията за обяд. Освен това помещението изглеждаше доста по-подредено отпреди.

— Как е да си сервитьор? — беше първият й въпрос.

— Не спираш нито за миг, но иначе е забавно — отвърна Саша. — Фъргал като че ли държи всички под контрол, дори капитана.

Елена се разсмя.

— Да, готвачът ми каза, че разбил няколко сърца през годините и че му се разминавало единствено защото пътниците рядко остават на борда за повече от две седмици.

— А готвачът как е?

— Професионалист. Толкова добър, че не мога да разбера какво прави на такъв малък кораб. Мисля, че „Барингтън Лайн“ биха могли да го използват много по-добре на някой от круизните си лайнери. Явно има някаква причина да не са го направили.

— Ако има, Фъргал със сигурност ще знае, така че ще разбера много преди да стигнем Саутхамптън — каза Саша.