Джефри Арчър
Ези печели (7)

7.
Алекс

На път към Ню Йорк

Алекс се взираше в безкрайното гладко море и се питаше дали ще види отново суша, докато майка му просто продължаваше да си върши работата. Менюто през отделните дни не се различаваше особено, така че Елена бързо овладя простата рутина и започна да поема все повече и повече отговорности, а сиестите на Стрелников ставаха все по-продължителни.

Всяка вечер двамата с Алекс с нетърпение очакваха да бъдат освободени. Тогава Димитрий идваше при тях на палубата и им разказваше за Голямата ябълка и за малкия си апартамент в Брайтън Бийч в Бруклин.

Елена разказа на Димитрий за съпруга си и за брат си Коля, както и защо майор Поляков е бил причината да им се наложи да избягат. Алекс следеше внимателно Димитрий и имаше чувството, че приятелски настроеният руснак много добре знае кой е Поляков, и дори се запита дали не са изложили на опасност вуйчо му. Но темата, която продължаваше да ги занимава, беше как с майка му ще слязат от кораба, когато пристигнат в Ню Йорк. Алекс с неохота трябваше да приеме, че без помощта на Димитрий изобщо няма да успеят.

— Какво ще правим, ако Стрелников ни заключи в камбуза, докато разтоварват кораба? — попита Елена.

— Останали са две бутилки водка, за които той не знае — каза Димитрий. — И като нищо могат да се появят мистериозно в камбуза един ден преди да влезем в пристанището. С малко късмет, когато се събуди, вие вече ще сте на път за Бруклин.

 

 

През следващата седмица Елена и Алекс работеха безкрайни часове, без да се оплачат нито веднъж. Готвачът рядко ставаше от стола си.

Два дни преди края на плаването водката на Стрелников свърши, което означаваше, че вече не заспиваше толкова лесно и двамата трябваше да понасят проклетията му.

Както беше обещал Димитрий, в деня преди пристигането им в Ню Йорк се появиха две бутилки водка, докато Стрелников се беше отдал на сиестата си. Наложи се Елена да поеме приготвянето на обяда, защото веднага щом се събуди и видя бутилките до себе си готвачът незабавно отвори едната и отпи няколко големи глътки, преди да попита остро:

— Откъде се взеха тези?

Линг сви рамене и продължи да реже картофите, а Елена се зае да проверява супата. Стрелников прояви повече интерес към пресушаването на първата бутилка, отколкото към готвенето. Елена можеше само да гледа в почуда какви количества е в състояние да изпие Стрелников, без да припадне; едва след вечеря той най-сетне се отпусна в стола си и потъна в дълбок сън.

Елена и Алекс се изнизаха от камбуза и се качиха на палубата, но не можеха да заспят, а гледаха с надежда да зърнат силуета на Манхатън, като с всяка следваща минута ставаха все по-уверени, че планът на Димитрий ще проработи. Но точно когато слънцето надникна над хоризонта, зад тях прогърмя глас:

— Мислехте си, че ще се измъкнете, а?

Те се обърнаха и видяха Стрелников, който стоеше зад тях и размахваше сатър. Алекс скочи на крака и го изгледа дръзко.

— Давай — подкани го готвачът. — Няма да си първият и след като чайките оглозгат кокалите ти, бъди сигурен, че на никого няма да липсваш, освен на майка ти.

Алекс не помръдна. Зад него на хоризонта се появяваха небостъргачите на Ню Йорк. Стрелников се разсея, когато видя кутията за обяд. Наведе се, отвори я и прибра спестяванията им. След това вдигна куфарчето на Елена и след бърз преглед запрати съдържанието му през борда и изръмжа:

— Това вече няма да ти е нужно.

Алекс упорито отказваше да помръдне. Накрая Стрелников сграбчи Елена за ръката, опря сатъра в гърлото й и я помъкна надолу. Алекс нямаше друг избор, освен да го последва.

Щом стигнаха долната палуба, Стрелников нареди на Алекс да отвори камбуза, след което бутна двамата вътре и затръшна вратата. Елена избухна в сълзи, когато чу изщракването на ключалката.

Линг се беше разположил в стола на готвача, гушнал недопитата втора бутилка водка. Дори не ги погледна; допи последните капки и заспа.

Корабните сирени отекнаха — вече влизаха в пристанището на Ню Йорк — но Елена и Алекс не можеха да направят нищо. Усещаха как корабът забавя ход и накрая рязко спря. Линг продължи да хърка безметежно, а Елена и Алекс седяха безпомощно на пода. Даваха си сметка, че когато корабът се върне в Ленинград, на Стрелников дори няма да му се налага да ги заключва.

Мина час или може би два, преди Линг най-сетне да се размърда. Той се протегна, стана бавно от стола, разкърши се и тръгна към работното си място. Но вместо да започне да бели поредната кофа картофи клекна, вдигна една дъска от пода и затършува долу. След секунди на лицето му цъфна широка усмивка. Без да бърза, той отиде до вратата, отключи я и я отвори.

Елена и Алекс го зяпнаха. Алекс каза:

— Трябва да дойдеш с нас.

Линг наведе глава.

— Не, невъзможно. Това мой дом. — Това бяха първите думи, които изричаше пред тях.

Те излязоха, китаецът затвори след тях и те отново чуха как ключът се завърта в ключалката.

Алекс предпазливо се изкачи по стълбата. Щом стигна горното стъпало, се огледа като подводничар, търсещ врага през перископ. Изчака известно време, докато не се увери, че Стрелников и свободните от вахта са слезли на сушата, оставяйки само няколко души на борда.

Наведе се и прошепна на майка си:

— Мостчето до кея е съвсем близо. Щом тръгна, ме последвай и каквото и да става, не спирай.

Изчака още няколко секунди и когато не се появи никой, се качи на палубата и закрачи бързо към мостчето. Погледна назад само веднъж, за да се увери, че Елена го следва плътно.

Точно когато стигнаха мостчето се разнесе вик.

— Спрете тези двамата!

Майка му изтича покрай него.

Алекс погледна назад и видя един офицер да маха трескаво на двама моряци, които разтоварваха контейнер от трюма. Те моментално зарязаха работата си, но Алекс вече беше на средата на мостчето. Когато стигна кея, погледна назад и видя, че моряците тичат към него и майка му, която стоеше като замръзнала. После чу приближаващи стъпки зад себе си и стисна юмруци, макар че знаеше, че няма шанс.

— Те няма да създадат неприятности — тихо каза Димитрий, докато заставаше до Алекс. Двамата моряци рязко спряха веднага щом го видяха. Поколебаха се за момент, обърнаха се и тръгнаха нагоре по мостчето. — Добри момчета — каза Димитрий. — Истината е, че биха предпочели да изгубят две-три надници, отколкото два-три зъба.

— А сега какво? — попита Алекс.

— Елате с мен — каза Димитрий и моментално тръгна с вид на човек, който определено знае накъде отива.

Елена стисна ръката на Алекс. Синът й не можеше да скрие вълнението си от перспективата да живее в Америка.

Алекс забеляза пътници от други кораби, които вървяха в противоположната посока. Някои носеха кожени куфари, други бутаха натоварени колички, а един-двама дори използваха помощта на носачи. Елена и Алекс нямаха багаж. Всичките им притежания бяха или откраднати, или изхвърлени през борда от Стрелников.

Двамата последваха Димитрий към внушителна каменна сграда, над чийто вход с големи бели букви пишеше ЧУЖДЕНЦИ.

Щом влезе в сградата, Елена замръзна, зяпнала невярващо дългите опашки хора, които говореха на безброй езици и се надяваха на едно и също — да им бъде позволено да минат през бариерата и да влязат в един нов свят.

Димитрий се нареди на най-късата опашка и даде знак на Алекс и Елена да отидат при него. Алекс не се поколеба, но Елена сякаш беше пуснала корени на мястото си, неподвижна като статуя.

— Пази ни мястото, докато ида да доведа майка ти — каза Димитрий.

— Елена — каза той, когато отиде при нея, — да не искаш да се върнеш в Русия?

— Не, но…

— Тогава се нареди на опашката — каза Димитрий, като за първи път повиши тон. Елена все още изглеждаше несигурна, сякаш преценяваше коя от двете злини е по-малка. Накрая Димитрий изгуби търпение. — Ако не го направиш, никога повече няма да видиш сина си, защото той със сигурност няма да се върне в Ленинград.

Елена неохотно отиде при Алекс в края на опашката.

Алекс изгаряше от нетърпение да продължат напред, но му се наложи да гледа как голямата черна стрелка на часовника на стената прави три обиколки, преди най-сетне да дойде техният ред.

Използва времето, като засипа Димитрий с въпроси какво могат да очакват, след като прекосят бялата линия. Димитрий беше по-загрижен да подготви историите им, преди да бъдат разпитани от имиграционния служител, който бе чувал какво ли не. Елена беше убедена, че когато я изслушат, ще я върнат на кораба и ще я предадат на Стрелников, за да започнат еднопосочното плаване до Ленинград, където майор Поляков ще я чака на пристанището.

— Погрижете се и двамата да се придържате към версията, за която се разбрахме — прошепна Димитрий.

— Следващият!

Елена колебливо пристъпи напред, без да откъсва очи от мъжа, който седеше на висок стол зад дървено бюро. Беше с тъмносиня униформа с три звезди на реверите. За нея униформите означаваха само едно — неприятности. И колкото повече бяха звездите, толкова повече бяха и неприятностите. Докато приближаваше бюрото, Алекс се промъкна покрай нея и отправи към служителя широка усмивка, която беше посрещната с намръщване. Димитрий го дръпна назад.

— Семейство ли сте? — попита служителят.

— Не, сър — отвърна Димитрий. — Аз съм американски гражданин от осем години. — И подаде паспорта си на служителя.

Служителят бавно прелисти страниците, като провери датите и входните печати, преди да му го върне. След това отвори едно чекмедже, извади дълъг формуляр, сложи го на бюрото заедно с химикалка и насочи вниманието си към разтрепераната жена пред себе си.

— Име?

— Александър Константинович Карпенко.

— Не ти — твърдо каза служителят и посочи Елена с химикалката.

— Елена Ивановна Карпенко.

— Знаете ли английски?

— Малко, сър.

— Откъде идвате?

— От Ленинград, Съветски съюз.

Служителят попълни две графи.

— Съпруг ли сте на госпожата? — обърна се той към Димитрий.

— Не, сър. Госпожа Карпенко е моя братовчедка, а синът й Алекс ми е племенник.

Елена се подчини на инструкциите на Димитрий и не каза нищо, защото не искаше да лъже.

— Къде е съпругът ви? — попита служителят, вдигнал химикалката над листа.

— Той беше… — започна Димитрий.

— Въпросът ми беше към госпожа Карпенко, а не към вас — също толкова твърдо го прекъсна служителят.

— КГБ уби съпруга ми — каза Елена, която вече не можеше да сдържа сълзите си.

— Защо? — попита служителят. — Престъпник ли е бил?

— Не! — отсече Елена и вдигна предизвикателно глава. — Константин беше добър човек. Беше главен бригадир на пристанището в Ленинград и го убиха, когато се опита да организира профсъюз.

— Нима в Съветския съюз убиват за такова нещо? — невярващо попита служителят.

— Да — отвърна Елена, като сниши глас.

— Как успяхте да избягате със сина ви?

— Брат ми, който също работи на пристанището, ни помогна да се скрием в един кораб, плаващ за Америка.

— С помощта на братовчед ви, несъмнено. — Служителят повдигна вежда.

— Да — каза Димитрий. — Брат й Коля е храбър човек и с божията помощ ще измъкнем и него, защото той мрази комунистите точно толкова, колкото и ние.

Споменаването на божията помощ и омразата към комунистите предизвика усмивка на лицето на служителя. Той попълни още няколко графи.

— Желаете ли да бъдете поръчител на госпожа Карпенко и сина й? — обърна се служителят към Димитрий.

— Да, сър — без колебание отвърна той. — Те ще живеят в дома ми в Брайтън Бийч и тъй като Елена е отлична готвачка, няма да й е трудно да си намери работа.

— А момчето?

— Искам той да продължи образованието си — каза Елена.

— Добре — каза служителят и най-сетне насочи вниманието си към Алекс. — Как се казваш?

— Александър Константинович Карпенко — гордо отвърна той.

— Добър ли беше в училище?

— Да, сър, бях първият в класа.

— В такъв случай ще можеш да ми кажеш кой е президентът на Съединените щати.

Елена и Димитрий се спогледаха тревожно.

— Линдън Б. Джонсън — без колебание каза Алекс. Нямаше как да забрави името на мъжа, когото Владимир описваше като най-големия враг на Съветския съюз, което само караше Алекс да си мисли, че трябва да е добър човек.

Служителят кимна, попълни последната графа и се подписа. Вдигна очи, усмихна се на момчето и каза:

— Имам чувството, че ще се справиш добре в Америка, Алекс.