Джефри Арчър
Ези печели (8)

8.
Саша

На път към Лондон

Влакът излезе от гарата на Саутхамптън и пое към Лондон. Саша седеше в ъгъла на купето, взираше се през прозореца и мълчеше, защото умът му се беше зареял далече назад в родината му. Започваше да се чуди дали не са допуснали ужасна грешка.

Не беше казал нито дума, откакто се бяха качили, а Елена пък не преставаше да бъбри с мистър Морети за ресторанта, докато влакът с тракане се носеше към столицата.

Саша не беше сигурен колко време е минало, когато започнаха да забавят скорост и влакът влезе в гара на име „Ватерлоо“. Веднага си помисли за Уелингтън и се зачуди дали няма и гара „Трафалгар“. Когато спряха, свали куфара на мистър Морети от багажника и последва него и майка си на перона.

Първото, което забеляза, беше колко много мъже носят шапки — каскети, кепета и бомбета, за които учителят му беше твърдял, че показвали на всички мястото на човека в обществото. Освен това беше поразен колко много жени вървят по перона без придружители. Майка му веднъж беше казала, че в Ленинград само леките жени излизат сами. По-късно се наложи да пита баща си какво означава лека жена.

Мистър Морети предаде трите билета на бариерата и поведе подопечните си към изхода на гарата, където се наредиха на дълга опашка. Още нещо, с което бяха прочути англичаните. Ченето на Саша увисна, когато видя за първи път през живота си двуетажен автобус. Той изтича по спиралната стълба до горния етаж и седна отпред, преди мистър Морети да успее да го спре. Остана запленен от панорамния изглед, който се простираше докъдето му стигаше погледът. Безброй коли с различни форми, размери и цветове спираха всеки път, когато светнеше червено. В Ленинград нямаше много светофари, но пък и автомобилите бяха малко.

Автобусът спираше често, за да могат пътниците да слизат и да се качват, но минаха доста спирки, преди мистър Морети да стане и да тръгне назад към спиралната стълба. Когато тръгнаха по тротоара, Саша непрекъснато спираше, за да зяпа витрините. Един магазин за тютюн предлагаше безброй марки цигари, пури и лули, които събудиха спомени за баща му. Зад друга витрина някакъв мъж седеше в голямо кожено кресло, докато му подстригваха косата. Саша винаги го подстригваше майка му. Нима онзи човек си нямаше майка? Искаше му се да спре и да разгледа по-подробно витрината на една сладкарница, но трябваше да продължи, за да не изостане от мистър Морети. Друг магазин пък продаваше само часовници. Защо му беше на човек часовник, когато навсякъде около тях имаше толкова много часовникови кули и камбанарии? Минаха покрай бутик за дамска мода и Саша спря като хипнотизиран, когато за първи път в живота си видя минипола. Елена го хвана твърдо за ръката и го поведе напред. Скоро видяха поклащаща се на лекия вятър табела с надпис МОРЕТИ.

Този път Елена беше онази, която зяпна грижливо подредените маси с безупречно чистите покривки на червени и бели квадрати, сгънатите салфетки и финия костен порцелан. Сервитьори с елегантни бели сака сновяха напред-назад и обслужваха клиентите. Морети обаче продължи да върви, докато не стигнаха една странична врата, която той отвори и им даде знак да го последват. Качиха се по слабо осветено стълбище до първия етаж, където Морети отвори друга врата.

— Апартаментът е много малък — призна той и се дръпна, за да им направи път. — С жена ми живеехме тук, след като се оженихме.

Елена не спомена, че жилището е по-голямо от апартамента им в Ленинград и много по-добре обзаведено. Влезе в дневната, която гледаше към главната улица, точно докато по нея с рев минаваше мотоциклет. Никога досега не беше виждала задръстване и не беше чувала шум от уличен трафик. Огледа малката кухня, банята и двете спални. Саша моментално си заплю по-малката, строполи се на леглото, затвори очи и заспа.

— Време е да се запознаете с главния готвач — прошепна Морети.

Оставиха спящия Саша и се върнаха долу. Морети влезе в ресторанта и поведе Елена към кухнята.

Тя имаше чувството, че се е озовала в рая. Всичко, за което си беше мечтала в Ленинград, го имаше тук — и още много други неща.

Морети я представи на главния готвач и обясни как се е запознал с нея по време на плаването до Англия. Готвачът изслуша внимателно шефа си, но не изглеждаше много впечатлен.

— Мисис Карпенко, защо не погледате един-два дни, за да видите как правим нещата тук — предложи той. — После ще решим къде ще е най-подходящо за вас.

Само след два часа Елена вече помагаше на майстора на сосовете и много преди последният клиент да си тръгне снизходителното изражение на главния готвач се беше сменило с уважение към дамата от Ленинград.

Елена се върна в апартамента малко след полунощ, напълно изтощена. Погледна Саша, който спеше дълбоко, както си беше с дрехите. Свали му обувките и го зави с одеяло. Първото, което трябваше да направи утре сутринта, беше да му намери подходящо училище.

Мистър Морети имаше идеи и по този въпрос.

 

 

Елена се опита да се съсредоточи и да не мисли за ставащото в салона, макар че бъдещето на Саша може би зависеше от това, и се зае да приготви любимото ястие на мистър Килтър много преди той да е пристигнал.

Мистър Морети отведе господина и съпругата му до една маса в ъгъла, резервирана за редовни клиенти или важни гости.

Мистър и мисис Килтър не бяха редовни клиенти, а попадаха в категорията на онези, които идваха тук за годишнини или при особени случаи. Мистър Морети обаче беше заръчал на хората си да се отнасят към тях като към важни гости.

Връчи им менюто и попита мистър Килтър:

— Желаете ли нещо за пиене?

— Засега само чаша вода. Ще избера виното след като решим какво ще ядем.

— Разбира се, сър — каза Морети. Остави ги да изучават менюто, отиде в кухнята и каза: — Пристигнаха. Сложих ги на единайсета маса.

Главният готвач кимна. Той рядко говореше, освен за да навика някой от майсторите на сосове, макар че трябваше да признае, че животът му е станал доста по-лек с пристигането на най-новата им служителка. Мисис Карпенко също не беше от приказливите и приготвяше ястията си умело и с гордост. На скептичния готвач му трябваше по-малко от седмица да признае, че в „Морети“ се е появил рядък талант, и той предупреди шефа си, че се страхува, че няма да мине много време, преди тя да продължи напред и да се окаже начело на някоя кухня.

Мистър Морети се върна в салона и прошепна на оберкелнера:

— Джино, аз ще поема поръчките от единайсета маса.

Видя, че специалният му гост затваря менюто, и бързо отиде при масата му.

— Решихте ли какво да бъде, мадам? — обърна се към мисис Килтър и извади бележник и химикалка от джоба на сакото си.

— Да, благодаря. Аз ще започна със салата с авокадо и тъй като случаят е специален, ще поръчам дувърски морски език.

— Отличен избор, мадам. А за вас, сър?

— Шунка с пармезан и пъпеш, а за основно също морски език. Можете ли да препоръчате вино, което ще върви най-добре с рибата?

— Може би „Пуйи Фюисе“? — отвърна Морети и посочи третото вино от дългия списък.

— Изглежда добре — каза Килтър, след като провери цената.

Морети се отдалечи забързано, каза на сомелиера какво вино са поръчали гостите на единайсета маса и добави:

— „Премиер Крю“.

— „Премиер Крю“? — повтори сомелиерът и в отговор получи отсечено кимане.

Морети се оттегли в ъгъла и загледа как сомелиерът отваря бутилката и налива малко на клиента, за да го опита. Мистър Килтър отпи глътка и каза:

— Великолепно. — И погледна малко озадачено. — Мисля, че това ще ти хареса, скъпа — добави, докато сомелиерът наливаше чашата на жена му.

Макар че тази вечер ресторантът беше пълен, погледът на мистър Морети рядко се откъсваше от гостите на единайсета маса и веднага щом чиниите от основното ястие бяха вдигнати, той се върна да ги попита дали желаят десерт.

Усмивката, която се появи на лицето на мистър Килтър, след като опита приготвения от Елена крем брюле, беше повече от красноречива.

— Това е достойно и за „Тринити“ — промърмори той, когато празните им чинии бяха отнесени.

Мистър Морети остана в ъгъла на ресторанта, докато специалният гост помоли един минаващ сервитьор за сметката, и тогава побърза отново да се появи на единайсета маса.

— Чудесна вечеря — каза мистър Килтър, докато преглеждаше сметката. Извади чековата си книжка, попълни сумата, добави щедър бакшиш и даде чека на мистър Морети.

Който го скъса на две.

Мистър и мисис Килтър не успяха да скрият изненадата си.

— Не разбирам — каза мистър Килтър.

— Имам нужда от услуга, сър — каза Морети.

 

 

Елена оправи вратовръзката на Саша и се дръпна назад, за да огледа внимателно сина си. Той беше с костюм, купен от разпродажба на стари вещи, организирана от местната църква. Беше му малко големичък, но това лесно беше поправено с игла и конец.

Мистър Морети беше освободил Елена тази сутрин, макар че и той самият очакваше с не по-малко безпокойство какъв ще е резултатът. Червен двуетажен автобус откара майката и сина до съседния район и те слязоха пред огромен портал от ковано желязо. Влязоха в двора, където Елена попита едно от момчетата как да стигне до кабинета на директора.

— Много се радвам да се запознаем — каза мистър Килтър, когато секретарката му ги въведе в кабинета му. — Мистър Сътън ни очаква, така че да тръгваме.

Елена и Саша послушно го последваха в многолюдния коридор, пълен с елегантно облечени енергични момчета, които моментално се дръпнаха, когато видяха директора да върви към тях. Елена се възхити и изпита лек ужас от сините им униформи с монограми.

Директорът спря пред една класна стая с врата с матово стъкло, на което пишеше М-Р СТЪТЪН, МАГИСТЪР (ОКСОН)^[1]. Почука, отвори вратата и въведе кандидата.

Мъж с дълга черна академична роба стана от бюрото си, когато влязоха в класната му стая.

— Добро утро, мисис Карпенко — каза старшият преподавател по математика. — Аз съм Арнолд Сътън и за мен е удоволствие да се срещна с двама ви. Аз ще проведа изпита.

— Много ми е приятно да се запознаем, мистър Сътън — отвърна Елена, докато се ръкуваха.

— Ти трябва да си Саша — каза той и се усмихна топло на момчето. — Заповядай, седни и ще ти обясня какво ще правим.

— Междувременно, мисис Карпенко — каза директорът, — можем да се върнем в кабинета ми, докато тече изпитът.

След като двамата с Елена излязоха, мистър Сътън се обърна към младия кандидат.

— Саша — каза той, докато отваряше една папка и вадеше от нея няколко листа, — това е изпитът по математика, който полагат учениците, които искат да влязат в шести клас в „Латимър Ъпър“. — Сложи три листа на бюрото пред Саша. — Времето за теста е един час и те съветвам да прочетеш внимателно всеки въпрос, преди да отговориш. Имаш ли някакви въпроси?

— Не, сър.

— Добре. — Старшият учител си погледна часовника. — Ще те предупредя, когато останат петнайсет минути.

 

 

— Мисис Карпенко — каза мистър Килтър, докато вървяха по коридора, — изпитът, на който се явява синът ви, е не само за учениците, които искат да влязат в шести клас, но и за онези, които се готвят да продължат в университет.

— Точно това желая за Саша — отвърна Елена.

— Да, разбира се. Но трябва да ви предупредя, че ще трябва да изкара шейсет и пет процента, за да мине изпита, и ако го направи, за нас ще е удоволствие да му предложим място в училището.

— В такъв случай трябва да ви предупредя, мистър Килтър, че не мога да си позволя училищната униформа, още по-малко таксата.

Директорът се поколеба.

— Ние предлагаме места на ученици, които са… в затруднено положение, така да се каже. И разбира се — бързо добави той, — отпускаме стипендии на особено надарените деца. — Елена не изглеждаше особено убедена. — Да ви предложа кафе?

— Не, благодаря, мистър Килтър. Сигурна съм, че сте много зает, така че не искам да ви отнемам от времето. Ще почета списание, докато чакам.

— Много любезно от ваша страна. — Директорът си погледна часовника. — Ще се върна след четирийсет минути.

Тъкмо се канеше да излезе, когато вратата рязко се отвори и в стаята нахлу мистър Сътън. Отиде бързо до мистър Килтър и зашепна в ухото му.

— Мисис Карпенко, ще бъдете ли така добра да почакате тук? — каза директорът. — Веднага се връщам.

— Проблем ли има? — разтревожено попита Елена, но двамата мъже вече бяха излезли.

— Да не искаш да кажеш, че е приключил изпита за двайсет минути? Това ми се струва невъзможно.

— Още по-невероятното е — каза Сътън, който почти тичаше, — че изкара сто процента и честно казано, изглеждаше отегчен. — Отвори вратата на класната стая и се дръпна, за да направи път на директора.

— Карпенко — каза Килтър, след като погледна дългата редица чавки, — мога ли да те попитам дали си виждал този тест и преди?

— Не, сър.

Директорът прегледа по-внимателно отговорите на ученика.

— Би ли отговорил на няколко устни въпроса?

— Разбира се, сър.

Директорът кимна на мистър Сътън.

— Карпенко, ако хвърля три зара — каза Сътън, — каква е вероятността общият сбор от точките им да е десет?

Саша взе химикалката почна да смята. След четири минути беше готов с резултата.

— Едно на осем, сър.

— Забележително — каза Сътън. Усмихна се на директора, който като класик не беше разбрал нищо. — Вторият ми въпрос е: ако ти предложат залог от десет към едно, че няма да изкараш десет с три зара, ще приемеш ли залога?

— Разбира се, сър — без колебание отвърна Саша. — Защото средно би трябвало да печеля веднъж на всеки осем хвърляния. Но бих искал да сложа поне сто залога, преди да сметна, че това е статистически надеждно.

Мистър Сътън се обърна към мистър Килтър.

— Господин директор, моля ви, не допускайте това момче да отиде в някое друго училище.