Джефри Арчър
Ези печели (23)

23.
Алекс

Бруклин

Когато самолетът започна бавното си спускане над Манхатън, Алекс погледна през прозореца. Разкъсване в облаците му позволи да зърне за миг Статуята на свободата и тъй като така и не се бяха запознали както подобава, той й отдаде шеговито чест.

При първото им навлизане в Хъдсън не можеше да изкаже комплиментите си на дамата, тъй като двамата с майка му бяха заключени в камбуза на кораба. Но благодарение на един находчив китаец и куража и решимостта на Димитрий се бяха измъкнали и успяха да започнат нов живот в Америка.

Сержант Карпенко седеше в задната част на салона и прекара по-голямата част от полета в мислене какво ще прави, след като се върне на американска земя. Щеше да завърши образованието си в университета, пък било и само заради майка си. Тя беше направила толкова жертви, за да се увери, че ще завърши. Знаеше обаче, че пътят, който иска да следва, не изисква академични титли след името; не че би могъл да обясни това на Елена.

Освен това трябваше да посвети всеки свободен момент на единайсетте си сергии и да се погрижи те отново да потръгнат, след което да потърси още. Преди да замине за Виетнам те правеха добра печалба и разширяването на бизнеса беше основната му грижа. Може би някой ден щеше да изкупи сергиите от г-н Улф и да притежава целия Маркет Скуеър.

Не забравяше и за Ади. Дали й бе липсвал толкова, колкото тя на него?

 

 

Транспортните самолети кацаха един след друг на летище, за чието съществуване не знаеха дори нюйоркчани.

116-а пехотна рота заедно с хиляди други войници слезе и се строи на настилката за последния си парад. Когато стъпи на пистата, Алекс — подобно на много от другарите си — падна на колене и целуна земята, изпълнен с облекчение, че си е отново у дома.

За първи път мислеше за Америка като за дом.

Всички чакаха да бъдат освободени, за да се върнат отново като цивилни по домовете си навсякъде из Съединените щати. Тази сутрин обаче щеше да има изненада, която Алекс не беше очаквал.

Когато приключи поздравителната си реч, полковник Хаскинс извика едно име. Сержант Карпенко излезе от строя, спря пред командващия офицер и козирува.

— Поздравления, сержант — каза полковникът, докато забождаше „Сребърна звезда“ на униформата му.

Преди Алекс да успее да попита защо получава наградата, полковникът обяви на събралите се войници, че в разгара на битката при Бейкън Хил сержант Карпенко поел командването след смъртта на офицера им, повел атаката и унищожил вражески патрул, като по този начин спасил живота на неколцина свои другари.

„И причиних смъртта на най-близкия си приятел“ — беше единствената мисъл на Алекс, докато маршируваше обратно към мястото си.

Искаше да възрази, че наградата следва да се даде посмъртно на Танка, който беше направил върховното жертвоприношение. Обеща си да посети Националното гробище Арлингтън и да сложи венец на гроба на приятеля си, редник първи клас Самюъл Т. Бъроус.

След като строеният парад беше разпуснат, Алекс бе заобиколен от другарите си, които го поздравяваха и празнуваха изкованите във войната приятелства. Той се запита дали някога ще види отново някой от тях, след като се пръснат в петдесет различни посоки.

Всички тръгнаха да търсят роднини и приятели, които ги очакваха нетърпеливо зад бариерата в другия край на летището. Алекс се надяваше сред тях да е и Ади. Писмата й напоследък не бяха много чести, но Алекс не се съмняваше, че тя ще е заедно с майка му сред онези, които махаха и викаха. Майка му беше писала прилежно всяка седмица и макар че не се оплака нито веднъж, беше ясно, че тя и Димитрий не са доволни от ролята си на временни предприемачи. Сега Елена можеше да се върне към онова, в което беше най-добра, а Димитрий да се качи на следващия кораб до Ленинград.

Затърси в множеството Ади и майка си, но толкова много хора тичаха, подскачаха, размахваха знаменца и сочеха, че мина известно време преди да забележи Елена да си пробива път през тълпата. Димитрий я следваше плътно, но от Ади нямаше и следа.

Елена прегърна сина си и го притисна към себе си, сякаш искаше да се увери, че е истински. Когато най-сетне го пусна, Алекс стисна ръката на Димитрий, който не можеше да откъсне поглед от медала му.

— Добре дошъл у дома — каза той. — Всички много се гордеем с теб.

Имаше толкова много въпроси, които Алекс искаше да зададе, и толкова много неща, които трябваше да им каже, че не знаеше откъде да започне. Докато си тръгваха от пълната с хора писта им беше трудно да се чуват от радостната глъчка, идваща от всички посоки.

Едва когато седнаха на задните седалки на автобуса за Бруклин Алекс забеляза, че радостта от лицето на майка му е изчезнала, а Димитрий е навел глава като непослушен ученик, хванат в крачка.

— Не може да е толкова зле — каза Алекс в опит да повдигне духовете им.

— По-зле е — въздъхна Елена. — Много по-зле, отколкото можеш да си представиш. Докато ти се биеше за страната си, ние изгубихме почти всичко, което успя да създадеш.

Алекс хвана ръката й.

— Не може да е по-лошо от това да видиш как убиват пред очите ти най-близкия ти приятел. Така че кажи какво да очаквам, когато се приберем?

Елена му се усмихна измъчено.

— Остана ни само една сергия, която едва излиза на печалба.

— Как е възможно? — изуми се Алекс. От писмата й знаеше, че на Елена и Димитрий не им е лесно, но не беше подозирал, че нещата са чак толкова зле.

— Аз съм виновен — каза Димитрий. — Не бях винаги около майка ти в моментите, когато се нуждаеше най-много от мен.

— Напротив, беше — каза Елена. — Не бих оцеляла без него, докато те нямаше.

— Но това би трябвало да е достатъчно, за да изкараш, докато…

— Изобщо не беше достатъчно за господин Улф.

— Какви ги е вършил дъртият мошеник, докато ме нямаше?

— Всеки път, когато някой от лицензите изтичаше, той удвояваше наема — каза Елена. — Просто не можехме да си позволим да плащаме онова, което искаше, и накрая изгубихме всички сергии без една. Последният лиценз трябва да се поднови след два месеца, а напоследък той утроява цената за ново разрешително.

— Прави го с всички — каза Димитрий. — Като се прибереш, ще откриеш, че на пазара е същинско мъртвило.

— Но в това няма никаква логика — каза Алекс. — Сергиите са основен източник на доходи за Улф, така че защо… — Но не довърши изречението.

— Още по-странното е, че се съгласи да продължи лиценза на „Марио“ със съвсем разумно увеличение на наема — каза Елена.

— Това е първата улика — каза Алекс.

— Не разбирам — притеснено каза Елена.

— „Марио“ не е на Маркет Скуеър.

 

 

След като захвърли униформата, изкъпа се и облече единствения си костюм, Алекс излезе и тръгна право към магазина за дрехи втора употреба. Ади не можа да скрие вълнението си, когато го видя, макар че беше шокирана от войнишката му прическа.

— Твоите новини първо, или моите? — каза Алекс, докато я прегръщаше.

— Моите. Майка ти ме държеше в течение за всичко ставащо с теб. Страшно ми олекна, че се връщаш жив и здрав.

— А не трябваше — каза Алекс без обяснения.

— Ела — каза тя и го хвана за ръка. — Имам изненада за теб.

И го поведе към дъното на магазина. Алекс не беше сигурен какво да каже, когато погледът му се спря на закачалка с костюми, сака и блейзър, както и едно елегантно черно палто.

— Вече дадох панталоните за преправяне, така че би трябвало да ти стават идеално. Макар че — добави тя, като се вгледа по-внимателно в него, — малко си поотслабнал.

— Как изобщо мога да ти се отблагодаря? — Надяваше се и той да има изненада за нея, но трябваше да изчака съгласието на майка си.

— Това е само началото — каза Ади и посочи към рафта зад закачалката, на който бяха наредени дузина ризи, още неизвадени от кутиите, тъмнозелен кашмирен пуловер, три чифта кожени обувки и половин дузина вратовръзки, които изглеждаха така, сякаш никога не са били носени.

— Какво повече му трябва на човек?

— Чакай, това не е всичко. — Ади вдигна чисто ново дипломатическо куфарче. — Точно от такова нещо се нуждае един начинаещ бизнесмен, когато отива на важни срещи.

— Откъде е дошло всичко това?

— Всичко е от един и същи източник. Мъж, който, честно казано, има повече от достатъчно.

— Колко ти дължа?

— Нито цент. Това е най-малкото, което заслужава един герой. Всички страшно се гордеем, че те наградиха със „Сребърна звезда“.

— Е, най-малкото, което мога да направя за теб, е да те заведа на вечеря довечера — каза Алекс и се наведе да я целуне. Но точно преди устните им да се докоснат Ади се извърна и Алекс целуна бузата й.

— За съжаление довечера не съм свободна — каза тя.

— Тогава утре вечер?

— Нито довечера, нито утре вечер. — Тя започна да сгъва дрехите и да ги пъха в торби.

— Защо?

— Защото ще се омъжвам за мъжа с прекалено многото костюми — каза Ади и вдигна лявата си ръка.

 

 

Алекс излизаше от лекция, когато ги видя в коридора. Изобщо не се вписваха в обстановката. Трудно беше да не ги забележиш в черните им добре скроени костюми и лъснати обувки сред студентите с избелели джинси, раздърпани тениски и износени кецове.

Алекс веднага позна единия. Трудно би могъл да забрави този човек.

— Добро утро, господин Карпенко — каза агент Хамънд. — Помните партньора ми агент Травис. Може ли да поговорим насаме?

— Имам ли избор?

— Да, разбира се — каза Хамънд.

Алекс сложи ръце зад гърба си и прошепна:

— Арестувайте ме. Закопчайте ме и ми прочетете правата.

— Какво означава това? — объркано попита Травис.

— За пред тях — каза Алекс, когато някои студенти спряха и ги зяпнаха.

— Щом няма да ни сътрудничите, ще трябва да дойдете с нас, Карпенко — високо каза Травис, хвана Алекс за ръка и го поведе по коридора сред подигравателни викове и дюдюкане. Спряха пред врата с надпис ДИРЕКТОР върху матираното стъкло. Травис я отвори и бутна Алекс вътре.

От директора и секретарката му нямаше и следа. „ЦРУ като че ли има дарбата да кара хората да изчезват“, помисли си Алекс. Травис го пусна в момента, в който вратата се затвори зад тях, и тримата седнаха на малката квадратна маса в средата на стаята.

— Благодаря — каза Алекс. — Сега поне един-двама от тях ще разговарят с мен.

— Какъв им е проблемът? — попита Хамънд.

— Ако си служил във Виетнам, не се друсаш, не се напиваш и се надяваш да излезеш от това място с диплома, малцина от тях ще искат да те познават. Е, какво мога да направя за вас, господа?

— Първо — каза Хамънд, докато вадеше неизбежните папки от куфарчето си, — искаме да те запознаем със случилото се с бившия ти шахматен партньор Иван Доноков, докато ти беше във Виетнам.

При споменаването на Доноков на Алекс му призля.

— Благодарение на теб успяхме да го арестуваме заедно с неколцина негови сътрудници. Сега всички са на сигурно място зад решетките.

— За колко време?

— За деветдесет и девет години в случая на Доноков — каза Травис. — Без право на помилване.

— Да се надяваме, че съкилийникът му е гросмайстор, иначе ще му е адски скучно — каза Алекс. Тримата се разсмяха за първи път, откакто бяха тук. — Това не може да е единствената причина да искате да ме видите.

— Не е — каза Хамънд. — Смятаме, че сме ти задължени. Знаем, че ти е останала само една сергия и лицензът й трябва да се поднови идния месец. Знаем също, че собственикът господин Улф ще се опита да ти наложи наем, който не можеш да си позволиш.

— Но по-важното е знаете ли защо? — попита Алекс.

— Да — каза Хамънд. — Колегите ни от ФБР имат цял шкаф досиета за господин Улф, но така и не успяват да го спипат. Дадоха ни обаче информация, която може да те заинтересува. — Той кимна към колегата си, който взе думата и обясни защо точно Улф иска да притежава лицензите за всяка сергия на Маркет Скуеър на 17 юни по обед. — И сега остава само твоята.

— Благодаря — каза Алекс. — Макар че трябваше да се сетя и сам.

— А, и между другото — рече Травис, — има още нещо, за което би трябвало да се сетиш.

— Димитрий е от добрите — каза Алекс.

 

 

Алекс облече един от костюмите от Ади заедно с бяла риза и синя копринена вратовръзка, които никога не би могъл да си позволи. Отвори дипломатическото куфарче и се увери, че всичко е на мястото си, след което си погледна часовника. Не биваше да закъснява за тази среща.

Не се стърпя и си засвирка, докато вървеше бавно по Брайтън Бийч авеню. Пристигна на Оушън Паркуей няколко минути преди девет, отвори вратата и влезе в лобито, където беше посрещнат от дългогодишната рецепционистка Моли, позната сред търговците от пазара като пазителката на портите на дявола.

— Седнете, господин Карпенко. Ще съобщя на господин Улф, че сте тук.

— Няма нужда — каза Алекс, без изобщо да забавя крачка, и влезе направо в кабинета на Улф.

Улф вдигна очи. Не се опита да скрие раздразнението си, че го изненадват.

— Ще се обадя по-късно — каза той и тресна телефона. — Добро утро, господин Карпенко. — Посочи стола срещу бюрото. Алекс обаче остана прав. Улф сви рамене. — Подготвих новия лиценз за сергията ви.

— Колко?

— Хиляда долара седмично за следващите три години — каза Улф. — И разбира се, очаквам парите предварително. Ако забавите и едно пълно плащане, лицензът автоматично се връща при мен. — И се усмихна, уверен, че знае отлично какъв ще е отговорът на Алекс.

— Това е обир — каза Алекс. — Едва ли е нужно да ви напомням за клаузата в договора, според която всяко вдигане на наема трябва да отразява пазарните условия.

— Радвам се, че споменахте въпросната клауза — каза Улф и си позволи иронична усмивка, — защото друг наемател неотдавна заведе дело срещу мен за прекомерно повишение на наема и се позова на нея като доказателство. С радост мога да ви съобщя, че съдията отсъди в моя полза. Така че е налице прецедент, господин Карпенко.

— Колко ви струваше това?

Улф игнорира коментара, бутна познатия документ напред и посочи пунктираната линия.

— Подпишете тук и сергията ще бъде ваша още три години.

И отново погледна Алекс, сякаш знаеше каква ще е реакцията му. Но за негова изненада Алекс седна и зачете бавно договора точка по точка. Улф се облегна назад, избра пура от кутията пред себе си, запали я и пусна няколко облачета дим, преди Алекс да вземе химикалката от бюрото му и да подпише.

Пурата падна от устата на Улф на пода. Той бързо я вдигна и изтръска пепел от панталона си.

— Не забравяйте, че става въпрос за четири хиляди долара авансово.

— Как бих могъл да забравя — отвърна Алекс, отвори дипломатическото куфарче и извади четирийсет стодоларови банкноти. Всичките пари, с които разполагаха той, майка му и Димитрий. Остави ги на писалището пред г-н Улф, прибра договора в куфарчето, стана и се обърна да си тръгне. Канеше се да отвори вратата, когато Улф изтърси:

— Не бързай толкова, Алекс. Да го обсъдим като разумни хора.

— Няма какво да обсъждаме, господин Улф — каза Алекс. — С радост ще държа сергията през следващите три години и какъвто и да е наемът след изтичането на лиценза, ще го плащам. — И хвана дръжката на вратата.

— Сигурен съм, че можем да се разберем, Алекс. Какво ще кажеш да ти предложа петдесет хиляди долара и да скъсаме договора? Това е много повече, отколкото можеш да се надяваш да изкараш дори ако държиш десет сергии.

— Но изобщо не може да се сравнява с милионите годишен наем, които ще получавате, ако се съглася да скъсам договора.

Алекс отвори вратата.

— Как разбра? — попита Улф, загледан кръвнишки в гърба му.

— Не е важно как съм разбрал, че общината ще ви даде разрешително за нов мол на седемнайсети юни, а само че съм го научил. И точно навреме, ако мога да добавя.

— Колко искаш?

— Няма да се съглася на по-малко от един милион — каза Алекс. — Иначе булдозерите няма да влязат на обекта поне още три години.

— Половин милион — каза Улф.

— Седемстотин и петдесет хиляди.

— Шестстотин.

— Седемстотин.

— Шестстотин и петдесет.

— Съгласен.

Улф успя да се усмихне криво с усещането, че все пак е спечелил при пазарлъка.

— Но само ако ми прехвърлите и собствеността върху пицария „Марио“ на ъгъла на Площада на играчите — добави Алекс.

— Това е пладнешки грабеж! — запротестира Улф.

— Така е — каза Алекс.

Седна, отвори дипломатическото куфарче и извади два договора.

— Ако подпишете тук и тук — каза и посочи, — булдозерите ще могат да започнат работа по мола ви следващия месец. Ако ли не…