Джефри Арчър
Ези печели (42)

42.
Саша

Уестминстър, 1997

Джон Мейджър протака до последния ден от петата година на парламента. Междувременно вече никой не се питаше дали лейбъристите ще спечелят общите избори, а само колко голямо ще е мнозинството им.

Мястото на Саша в Мерифийлд вече не се смяташе за маргинално и затова го пратиха да обикаля страната и да говори на събирания в избирателни райони, в които рядко бяха виждали някой с червена розета. Дори Фиона Хънтър с нейните 11 328 гласа мнозинство в съседния избирателен район ходеше от врата на врата и организираше срещи, сякаш се бори за ключово оспорвано място.

Саша прекара последната седмица от кампанията сред приятели и поддръжници в Мерифийлд, докато чакаха да научат присъдата на нацията. В ранните часове на 2 май, петък, главният преброител на окръг Мерифийлд обяви, че мистър Саша Карпенко е спечелил мястото с 9741 гласа мнозинство. Алф му напомни за дните, когато разликата е била двуцифрена, при това след трето преброяване.

На сутринта той попадаше на едни и същи кратки заглавия на първите страници на почти всеки национален вестник: ПЪЛНА ПОБЕДА.

Когато беше обявено и последното място в Северна Ирландия, Лейбъристката партия имаше мнозинство от 179 души. Саша остана разочарован, че Бен Коен е изгубил мястото си, но трябваше да признае, макар и само пред себе си, че Фиона е оцеляла с мнозинство от две хиляди гласа. Реши да се обади на Бен по-късно през деня да му изкаже съболезнованията си.

Включи телевизора, докато Чарли слагаше две яйца да се варят.

— Никаква телевизия, докато не се подготвиш — сгълча го Наташа и му размаха пръст.

— Това е подготовката ми, млада госпожице — отвърна баща й, докато гледаха как един черен „Ягуар“ се движи бавно към Бъкингамския дворец, возейки пътник, който имаше среща с монарха. Всички знаеха, че Нейно Величество ще попита мистър Блеър дали е в състояние да състави правителство и че той ще я увери, че ще го направи.

Когато мина отново през портала четирийсет минути по-късно, колата се насочи право към Даунинг стрийт 10, където пътникът й щеше да се нанесе за следващите пет години и щеше да носи титлите „първи министър“ и „първи лорд на съкровищницата“.

— И какво следва? — попита Чарли.

— Подобно на много мои колеги, ще седя до телефона с надеждата да получа обаждане от премиера.

— А ако не ти се обади? — попита Наташа.

— Ще седя на задните редици през следващите пет години.

— Не мисля — каза Чарли. — Междувременно, някои от нас имаме работа. Обади ми се веднага щом научиш нещо. И не забравяй, че тази сутрин ти караш Наташа на училище — добави тя и излезе, за да хване метрото до гара Виктория.

Саша счупи черупката на яйцето си и откри, че е твърдо сварено. Когато Наташа отиде да си вземе чантата, той се опита да прочете сутрешните вестници. Те вече бяха история. Искаше да прочете утрешните вестници и да научи, че са му предложили работа.

Наташа надникна в кухнята.

— Хайде, татко, време е да тръгваме. Не бива да закъснявам.

Саша заряза недояденото яйце, грабна ключовете на колата от етажерката и бързо последва дъщеря си на улицата.

— Казах ли ти, че тази година в училищното представление ще играя Порция? — попита Наташа, докато си слагаше колана.

— Коя Порция? — попита Саша и потегли.

— От „Юлий Цезар“.

— „Ти, Порция, си мойта високоуважавана съпруга, тъй близка, както алените капки за моето потиснато сърце!“^[1]

Наташа продължи:

— „Тогава щях да зная твойте тайни! Жена съм аз — признавам, — но все пак жена, която Брут нарече своя.“

— Не е зле — каза Саша.

— Все още търсим подходящ за ролята на Брут, ако случайно не намериш някакво друго занимание, папа — каза Наташа, докато спираха пред училището.

— Офертата си я бива. Ще ти кажа довечера дали нямам по-добра.

— Между другото — каза Наташа, докато слизаше, — сгреши една дума.

— Коя?

— Нали все ми казваш: не бъди мързелива, момиче, потърси сама? Приятен ден, папа, и късмет!

 

 

Саша изчака телефонът да иззвъни три пъти, преди да вдигне.

— Саша, Бен съм. Просто се обаждам да ти пожелая късмет.

— Съжалявам, че изгуби мястото си, приятелю. Но съм сигурен, че ще се върнеш.

— Съмнявам се. Имам чувството, че партията ти ще държи мнозинството известно време.

— Няма ли изгледи да те пратят в Камарата на лордовете?

— Прекалено съм млад. Пък и опашката за там вероятно е доста дълга.

— Ще поддържаме връзка — каза Саша, като си даваше сметка, че това няма да е чак толкова лесно.

— Ще те оставя на мира — каза Бен. — Знам, че сигурно очакваш обаждане от Номер десет. Успех.

 

 

Саша още не си беше седнал, когато телефонът иззвъня отново. Той грабна слушалката още преди да е звъннал втори път.

— Номер десет — каза гласът на телефониста. — Премиерът се питаше дали можете да се видите с него в три и двайсет следобед.

„Ще проверя графика си дали съм свободен“, едва не отвърна Саша, но каза само:

— Разбира се.

През следващия час се преструваше, че гледа новините, че чете вестници и дори че обядва. Обадиха му се няколко колеги, които също бяха получили покани или все още чакаха с безпокойство, както и други, сред които Алф Райкрофт, които искаха да му пожелаят успех. Между разговорите Саша нахрани сънливия котарак и прочете второто действие на „Юлий Цезар“, за да открие сбърканата дума.

Потегли за Камарата на общините малко след 14:30 и паркира на паркинга за депутати. Полицаят на портала му отдаде чест веднага щом го видя. Дали знаеше нещо, за което Саша бе в неведение?

Излезе от Уестминстърския дворец малко след три, бавно прекоси площада и продължи по Уайтхол покрай Външното министерство. Дали онези вътре го гледаха? Дежурният полицай на Даунинг стрийт нямаше нужда да проверява списъка си.

— Добър ден, мистър Карпенко — каза той и му отвори портала.

— Добър ден — отвърна Саша и започна дългото вървене по улицата, за да разбере съдбата си.

Изненада се, когато вратата на Номер 10 се отвори още докато беше на няколко крачки от нея. Той влезе вътре за първи път и видя млада жена, която го очакваше.

— Добър ден, мистър Карпенко. Бихте ли ме последвали?

И го поведе по стълбището покрай портретите на бившите премиери. Джон Мейджър вече беше заел мястото си между тях.

Когато стигнаха първата врата, младата жена спря, почука леко, отвори и се дръпна настрани. Саша влезе и завари премиера седнал срещу празен стол, на който като че ли вече бяха седели няколко души. Зад него седеше секретарка с химикалка в ръка.

— Сигурен съм, че не сте особено изненадан — каза премиерът, след като Саша седна, — но бих искал да се присъедините към Робин във Външно като негов заместник-министър. Надявам се, че ще можете да приемете предложението ми.

— За мен е чест — каза Саша. — И удоволствие да служа в първата ви администрация.

— Освен това бих искал да ме държите в течение за ставащото в Русия, особено ако личното ви положение се промени — продължи премиерът.

— Личното ми положение ли, господин премиер?

— Посланикът ни в Москва ми каза, че ако решите да се върнете в Русия и да се кандидатирате срещу Елцин, ще спечелите с по-голямо мнозинство, отколкото аз изкарах на изборите. Случи ли се това, аз ще съм онзи, който ще се опитва да си уреди среща с вас.

— Но мандатът на Елцин изтича след три години.

— Да, но социологическите проучвания показват, че процентът му на одобрение е едноцифрено число и продължава да пада.

— Социологическите проучвания нямат значение, господин премиер. В Русия е важно колко бюлетини попадат в урните, кой ги слага там и най-вече кой ги брои.

— Дотук с тяхната гласност — каза Блеър. — Но имам чувството, че времето ви може и да дойде, Саша. Така че ме дръжте в течение, а дотогава успех на новата работа.

Секретарката се наведе и прошепна нещо в ухото на премиера. На Саша не му беше необходимо да му казват, че срещата е приключила, и се канеше да си тръгне, когато премиерът добави:

— Името ви също е в списъка на онези, които ще бъдат поканени в Тайния съвет.

— Благодаря, господин премиер — каза Саша и двамата си стиснаха ръцете.

Когато излезе от кабинета на премиера, Саша завари същата млада жена да го чака в коридора.

— Ако ме последвате, господин министър, отвън ви чака кола, която да ви откара до Външно министерство.

Денис Хийли му беше казал веднъж, че човек никога не забравя първия, който го е нарекъл министър. Но че само след седмица имаш чувството, че това е малкото ти име.

Докато излизаше от Номер 10, Саша се размина с влизащия Крис Смит и се зачуди какво ли място ще бъде предложено на него. Стъпи на тротоара и някакъв як мъж, който спокойно можеше да е нападател на местен отбор по ръгби, се представи.

— Добър ден, господин министър, аз съм Артър и съм вашият шофьор.

И отвори задната врата на чакащата кола.

— Предпочитам да седна отпред — каза Саша.

— Боя се, че не може, сър. Съображения за сигурност.

Саша се качи отзад. Неволно се зачуди за какво изобщо му е кола — Външно министерство беше само на няколкостотин метра. „Съображения за сигурност“ — отново му обясни Артър.

— Мога ли да се обадя по телефон?

— Апаратът е в облегалката за ръка, господин министър. Просто вдигнете слушалката и веднага ще се свържете с телефонната централа на Външно. Кажете им кого търсите и ще ви свържат на мига.

— Ако им дам номера, нали?

— Това няма да е необходимо, сър.

Саша повдигна облегалката и взе слушалката.

— Добър ден, господин министър — каза нечий глас. — С какво мога да ви помогна?

— Бих искал да говоря с жена си.

— Разбира се, сър, свързвам ви.

Фиона веднъж му беше казала, че е нужно малко време да свикнеш с внезапната промяна в стандарта, след като минеш от опозиция в мнозинство.

— Ало? — обади се гласът от другата страна на линията.

— Добър ден, обажда се Саша Карпенко, министър на Нейно Величество във Външно министерство.

Изчака Чарли да избухне в смях.

— Съжалявам, господин министър — каза гласът, — но жена ви в момента я няма. Ще й предам, че сте я търсили.

— Много се извинявам… — започна Саша, но връзката вече беше прекъснала.

— Току-що направих първия си гаф, Артър.

— И съм сигурен, че няма да е последният. Но трябва да призная, че сте първият, който успя да го направи още преди да е стигнал до министерството.