Джефри Арчър
Ези печели (21)

21.
Алекс

Виетнам, 7972

— Какво смяташ да правиш, когато се прибереш у дома? — попита лейтенант Лоуъл, докато двамата с Алекс седяха в землянката и деляха нещо, което минаваше за обяд.

— Ще завърша следването си в Нюйоркския университет, след което ще изградя империя, която да съперничи на Рокфелер.

— Моят кръстник — прозаично рече Лоуъл. — Мисля, че ще го харесаш, и знам, че той би харесал теб.

— Работиш ли за него? — попита Алекс.

— Не, аз съм председател на борда на малка банка в Бостън, която носи фамилното име. Но ако трябва да съм честен, само се водя председател. Предпочитам да се занимавам с първата си любов, политиката.

— Президент ли искаш да станеш някой ден? — попита Алекс.

— Не, благодаря — отвърна Лоуъл. — Не съм толкова амбициозен като теб, ефрейтор, и много добре познавам границите на способностите си. Но когато се върна в Бостън, смятам да се кандидатирам за Конгреса, а може би един ден и за Сената.

— Като дядо ти ли? — Лоуъл се изненада и очевидно не беше подготвен за следващия въпрос на Алекс. — Защо не се опита да отложиш военната служба? Със сигурност си имал всички подходящи връзки да не попаднеш в тази адска дупка.

— Така е, но другият ми дядо е бил генерал и ме убеди, че служба във Виетнам няма да навреди на политическата ми кариера, особено като се има предвид, че повечето от противниците ми се погрижиха да не получат призовки. Но иначе си прав, всичките ми връстници от Харвард намериха начин да се измъкнат от казармата.

Алекс загреба последните зърна от дъното на консервата и ги изяде бавно, сякаш бяха някоя от най-вкусните гозби на майка му.

— Е, май е време да тръгнем да търсим врага — каза Лоуъл.

— Да бе — отвърна Алекс.

В сряда вечер, докато останалите от отделението отиваха при Лили, Алекс можеше да бъде открит в столовата в компанията на книга. Вече беше изчел Толстой, Дикенс и Дюма в оригинал и напоследък беше насочил вниманието си към Хемингуей, Белоу и Чийвър.

Ади му пишеше всяка седмица и Алекс откри, че не е осъзнавал колко много му липсва тя. Трябваше да й предложи да се оженят, но не с писмо. Но щом се прибереше…

Големия Сам непрекъснато го подканваше да се качи с момчетата на автобуса за бордея, но Алекс упорито отказваше и дори показа на Танка снимка на Ади.

— Не е нужно да й казваш — каза ухиленият до уши Сам.

— Но ще се наложи да й кажа — отвърна Алекс, докато Елвис Пресли пееше от джубокса в столовата „Винаги беше в мислите ми“.

— Мисля, че Ким ще ти хареса — упорстваше Големия Сам.

— Нямах представа, че си падаш по Киплинг — отвърна Сам и също му се ухили.

— Замислял ли си се някога за безполезността на войната? — попита Алекс.

— Старая се да не го правя — отвърна Лоуъл. — Подобни неща могат да отслабят решимостта ми, а това няма да помогне на хората под мое командване, ако ни се случи да участваме в реално сражение.

— Но от другата страна на ДМЗ^[1] сигурно има много млади виетнамци, които също като нас седят в землянки, докато всъщност им се иска просто да се приберат при близките си. Историята наистина ли не ни учи на нищо?

— Само на това, че политиците трябва да мислят много внимателно, преди да пратят следващото поколение на война. Майка ти как се справя без теб? — попита Лоуъл, за да смени темата.

— Така, както може да се очаква — отвърна Алекс. — Единайсетте ми сергии едва излизат на нулата, но честно казано, тя чака с нетърпение да се прибера. Вече е почти време да си подновя лицензите, а майка ми няма да може да се справи с господин Улф.

— Кой е той?

— Собственикът.

— Димитрий не може ли да се справи с него? Струва ми се доста корав тип.

— Честно казано, това изобщо не е стихията му. Димитрий е много по-щастлив, когато е в открито море.

— Е, остават ни само няколко месеца преди да ни уволнят, което ще направи доволни всички освен Танка.

— Защо? Той не иска ли да се прибере у дома?

— Не, пусна молба да го прехвърлят в морската пехота и аз с радост го подкрепих. Иска да остане в армията. Ако имаше твоя мозък, от него би излязъл генерал.

— Ако ни се наложи да влезем в сражение, предпочитам до мен да е той, а не някой генерал — каза Алекс.

Когато дойде заповедта, взводът беше на рутинен патрул. Оставаха им само седемнайсет дни преди да ги върнат в Щатите поради изтичане на службата им.

Лейтенант Лоуъл поиска от щаба да повторят заповедта, след което затвори полевия телефон и събра хората си.

— Наблизо има сблъсък. Един от патрулите ни е попаднал в засада и ни е заповядано да им се притечем на помощ.

— Най-сетне — каза Танка.

Другарите му не изглеждаха толкова ентусиазирани. Подобно на Алекс, те също брояха оставащите дни.

— Три хеликоптера вече са на път към мястото със заповед да евакуират ранените и да транспортират мъртвите до щаба. — Думата „мъртвите“ засили усещането на Алекс, че им предстои да вземат участие в първата сериозна мисия.

Танка пръв скочи на крака, следван от ефрейтор Карпенко на метър отзад, докато останалите се подредиха в колона зад него, с редник Бейкър в края.

— Никой да не говори освен мен — каза Лоуъл, когато навлязоха в ничия земя. — Дори едно кихане може да ни издаде и да изложи на опасност целия взвод.

Цял час се промъкваха бавно и предпазливо през джунглата към вражеската територия. На всеки няколко минути лейтенант Лоуъл правеше справка с картата и компаса. Внезапно стрелбата направи картата ненужна. Всички се проснаха на земята и запълзяха по корем към бойното поле.

Алекс вдигна очи и видя първия хеликоптер да кръжи отгоре, търсейки къде да кацне в гъстата джунгла.

Продължиха да пълзят напред. Алекс никога през живота си не се беше чувствал толкова нащрек. Въпреки това се питаше какво ли ще е след час. Ако не друго, поне вече нямаше чувството, че е пропилял една година от живота си.

Внезапно забеляза врага на стотина метра отпред. Виетнамците не бяха забелязали приближаващия американски взвод, защото вниманието им беше насочено изцяло към хеликоптера. Медиците качваха на носилки първите ранени, без да имат каквато и да било представа, че виетконгците се спотайват в храсталака само на метри от тях.

Лоуъл вдигна ръка да даде знак на взвода да смени посоката и да обкръжи врага. Всички разбираха, че изненадата е най-доброто им оръжие. Но докато се промъкваха все по-близо, коляното на Бейкър се озова върху някаква суха клонка. Тя се пречупи и изтрещя като фишек. Последният войник от виетконгците рязко се обърна, озова се очи в очи с Лоуъл и извика:

— Kè thù!

Лейтенантът скочи, стреля със своята M16 и се хвърли към неприятеля, следван плътно от хората си. Почти половината виетконгци бяха убити преди да успеят да отвърнат на огъня, но лейтенантът беше улучен и падна по очи в тресавището. Алекс моментално зае мястото му, а Танка застана до него.

Сражението, ако можеше да се нарече така, продължи само няколко минути и виетконгският отряд беше напълно унищожен, когато първият хеликоптер се издигна бавно във въздуха и се насочи обратно към базата. Вторият още висеше отгоре и чакаше да заеме мястото му.

Алекс си спомни часовете от началната подготовка. Първо се увери, че врагът вече не представлява заплаха. Двамата с Танка провериха шестнайсетте тела. Петнайсет бяха мъртви, а един се гърчеше в агония — от устата и корема му бликаше кръв и той ясно съзнаваше, че до края му остават секунди. Алекс си спомни второто правило. Вдигна оръжието си и го насочи право в челото на младия мъж, но макар в наръчника да пишеше, че това е проява на милост, не успя да дръпне спусъка.

Третото правило беше да провериш собствените си хора и да евакуираш първо ранените, а после убитите, които трябваше да бъдат върнати в родината и погребани с почести, а не да бъдат оставени да гният на чужда земя. А после и последното правило. Командващият офицер и всички сержанти напускат бойното поле последни.

Алекс остави умиращия северновиетнамски войник и се втурна към Лоуъл. Лейтенантът беше в безсъзнание. Алекс затърси пулса му и едва го улови. Танка го вдигна внимателно на рамо и го понесе през гъсталаците към чакащия хеликоптер, след което се върна да помогне на ранените, които можеха да ходят. Когато се върна на мястото на сражението, завари Алекс коленичил до телата на Бейкър и Бойл. Те бяха последните качени във втория хеликоптер, преди той да се издигне във въздуха.

Останалите забързаха нагоре по хълма към малка поляна, докато третият хеликоптер се спускаше към земята. Алекс изчака всички да се качат и се обърна да огледа за последен път бойното поле.

И тогава го видя. По някакъв начин оцелелият виетнамец беше успял да се изправи на колене и се целеше право в него.

Танка скочи от хеликоптера и се втурна надолу към него, като стреляше в движение. Алекс видя как виетконгският войник отлетя назад, след като в гърдите му беше изпразнен цял пълнител, но въпреки това успя да дръпне веднъж спусъка.

Сякаш в забавен кадър Алекс видя как Танка рухна на колене и се строполи на земята до мъртвия виетконгски войник.

Секунди по-късно Алекс се беше навел над приятеля си.

— Не! — изкрещя той. — Не, не, не!

Бяха нужни четирима души, за да отнесат безжизненото тяло нагоре по склона и да го натоварят на третия хеликоптер. Алекс се качи последен. Изгаряше от срам, че е допуснал смъртта на най-близкия си приятел.