Джефри Арчър
Ези печели (34)

34.
Алекс

Бостън

— Със съжаление трябва да кажа, че Ана е абсолютно права — каза Розентал. — Над петдесет от картините са копия и предвид собствения ви опит с Уорхол не е трудно да се досетим у кого са оригиналите.

— И тя вече сигурно ги е продала — каза Алекс. — Което означава, че банката няма надежда да си върне загубите.

— На ваше място не бих бил толкова сигурен — каза Розентал. — Художественият свят е малка, тясно свързана общност, така че ако на пазара се появи картина от колекцията Лоуъл, тя ще бъде разпозната незабавно. А в случая не става дума за една картина, а за повече от петдесет. Но след като господин Лоуъл е мъртъв, сестра му може да се почувства достатъчно уверена да се отърве от тях, особено ако смята, че единственият й друг източник на доходи е пресъхнал.

— Което е точно така — горчиво каза Алекс.

— В такъв случай първата ни работа е да разберем къде се намират картините.

— Според мен са скрити на сигурно място във вилата на Ивлин в Южна Франция — каза Алекс.

— Съгласна — каза Ана. — Защото ако бяха в апартамента й в Ню Йорк, Лорънс е нямало как да не ги забележи.

Следващият въпрос на Розентал изненада и двамата.

— Доколко познавате иконома на господин Лоуъл?

— Не много добре — призна Алекс. — Защо питате?

— Имате ли представа на кого е верен?

— Когато става въпрос за фамилията Лоуъл — каза Алекс, — трябва да подкрепяш или едната фракция, или другата, както открих за своя сметка още в началото. Но нямам причина да смятам, че не е член на нашия отбор.

— В такъв случай бих искал да му задам няколко въпроса с ваше позволение — каза Розентал.

— Не виждам защо да не го направите — отвърна Алекс и позвъни.

Какстън се появи само след секунди.

— Повикахте ме, сър?

— Всъщност аз исках да поговоря с вас, Какстън — каза Розентал. — Интересно ми е дали сестрата на господин Лоуъл е отсядала в къщата, докато той е служил във Виетнам.

— Редовно — отвърна Какстън. — Смяташе я за втори дом.

— И вие винаги ли сте били наоколо по време на визитите й?

— Невинаги, сър. Веднъж месечно с жена ми гостуваме на дъщеря ни и внука ни в Чикаго за уикенда. Понякога, когато се връщахме в неделя вечер, беше ясно, че господин и госпожа Лоуъл-Халидей са посещавали дома в наше отсъствие.

— Откъде знаете? — попита Алекс.

— Неоправени легла, маси за разчистване, чаши за миене и много пепелници за изхвърляне.

— Значи са можели да остават сами тук за поне четирийсет и осем часа?

— На няколко пъти.

— Много ми помогнахте, Какстън — каза Розентал. — Благодаря.

— Освен това е много важно този разговор да си остане поверителен, Какстън — добави Алекс. — Разбрахме ли се?

— За дванайсетте години служба при господин Лоуъл той никога не се е усъмнявал в дискретността ми — отвърна Какстън.

— Извинявайте — рече Алекс. — Беше нетактично от моя страна.

Никой не каза нито дума, докато икономът не излезе от стаята.

— Е, това определено те постави на мястото ти, скъпи — отбеляза Ана.

— Всъщност беше доста окуражително — каза Розентал. — И през ум не би му минало да отправи такъв укор, ако е имал някакво намерение да се свърже с госпожа Лоуъл-Халидей.

— Така е — съгласи се Ана. — Но ако Ивлин наистина е отнесла няколко или повече картини в Южна Франция, как можем да го докажем?

— Едва ли ще е особено трудно — каза Розентал. — Една от откраднатите от нея картини е творба на Ротко с размери около метър и осемдесет на метър и двайсет. Трудно можеш да качиш подобно нещо в самолет като ръчен багаж.

Розентал стана от стола си и бавно закрачи напред-назад. Ана, която беше свикнала с този негов навик, погледна Алекс и сложи пръст на устните си.

— Според мен — каза най-сетне Розентал — не можеш да преместиш картина с подобни размери без помощта на специализиран куриер, особено ако я пращаш в чужбина, тъй като трябва да се попълват куп документи за износ и разрешителни. По Източното крайбрежие има шепа такива специалисти и само един от тях е базиран в Бостън.

— Познавате ли го? — с надежда попита Алекс.

— Разбира се, но нямам намерение да се свързвам с него, защото веднага след обаждането ми той ще съобщи на клиента си, че съм проявявал любопитство.

— Но той може да е единствената ни следа — каза Алекс.

— Не непременно, защото друга компания би трябвало да приеме пратките при пристигането им в Ница и да ги достави във вилата на госпожа Лоуъл-Халидей в Сен Пол дьо Ванс. Нищо чудно въпросната компания да няма никаква представа за съдържанието на пратките, тъй като то е тайна, която госпожа Лоуъл-Халидей едва ли ще поиска да споделя с когото и да било, особено с данъчните.

— Но как можем да разберем кой е вземал картините, без половината художествен свят да разбере?

— Като се погрижим да останем на една ръка разстояние от него — каза Розентал. — И мисля, че познавам подходящия дилър в Париж, който да ни помогне. Мога ли да използвам телефона в кабинета?

— Да, разбира се — каза Алекс.

Розентал си наля голямо уиски и излезе от стаята, без да каже нито дума повече.

— Какво е намислил? — попита Алекс.

— Не съм сигурна — отвърна Ана. — Но имам чувството, че ще извива ръце и не иска да го чуваме.

Розентал не се появи цели четирийсет минути, а когато най-сетне го направи и отиде да напълни отново чашата си, Ана си помисли, че долавя някакъв намек за усмивка на лицето му.

— Пиер Жеран ще се обади веднага щом открие куриера в Ница. Казва, че най-вероятно е един от трима, като всички те биха искали да запазят бизнеса си с него. Междувременно Монти Кеслер ще тръгне от Ню Йорк утре сутринта и очаква да се присъедини към нас по обед.

Алекс кимна. Искаше му се да попита кой е Монти Кеслер, но вече беше научил кога да задава въпроси на г-н Розентал и кога да премълчава.

 

 

Когато на следващата сутрин слезе за закуска, Алекс завари Розентал по средата на стълбите да поставя червени или жълти стикери при всяка картина на стената.

— Ще се зарадвате да чуете, Алекс, че в колекцията все още има седемдесет и един оригинала, сред които някои от най-добрите творби на абстрактния експресионизъм, които съм виждал. Не се съмнявам обаче, че има и петдесет и три копия.

Телефонът иззвъня.

— Обаждане от Париж за господин Розентал — каза Какстън.

Розентал бързо слезе по стълбите и взе слушалката.

— Добър ден, Пиер. — През следващите няколко минути не каза почти нищо, но през цялото време записваше нещо в бележника до телефона. — Имам името на френския куриер — обяви той. — Някой си мосю Доминик Дювал, който през последните пет години доставил голям брой пратки с различни размери до дома на госпожа Лоуъл-Халидей в Сен Пол дьо Ванс.

— Но щом Пиер се е обадил на въпросния мосю Дювал, той няма ли незабавно да се свърже с Ивлин? — попита Алекс.

— Не и ако иска да продължи да работи за Пиер. Както и да е, Пиер вече му е казал, че има за него още по-голяма поръчка, стига да си държи езика зад зъбите.

 

 

— По алеята приближава голям бял микробус без означения — каза Ана, която гледаше през прозореца.

— Това трябва да е Монти — каза Розентал. — Какстън, ще бъдете ли така добър да отворите на господин Кеслър? И бъдете готови за инвазия на професионални крадци на картини.

— Разбира се, сър.

Малко след това във фоайето влезе дребен дебел оплешивяващ мъж, следван от шестимата си спътници, всичките облечени в черни анцузи без емблеми, които биха изглеждали съвсем на мястото си на боксов ринг. Всеки носеше сак с инструменти, необходими на всеки самоуважаващ се взломаджия.

— Добро утро, Монти — каза Розентал. — Благодаря, че се отзовахте веднага.

— Няма проблем, господин Розентал. Но трябва да ви напомня, че тъй като е събота, тарифата ни е двойна. Откъде да започна? — попита той, застанал с ръце на кръста насред фоайето; гледаше картините по стените с онова обожание, с което баща гледа детето си.

— Искам да вземете само онези с жълтите стикери по рамките. И след това ще ви кажа къде трябва да бъдат доставени.

Алекс гледаше с възхищение как седмината се пръснаха и се заеха със задачата си с ефективност и майсторство. Един сваляше картина от стената, друг я покриваше с найлон с мехурчета, а трети я поставяше в сандък, готов да бъде натоварен в микробуса. Предишната вечер г-н Розентал беше пратил по факса точните размери на всяка картина и друг екип беше работил през нощта, за да изработи навреме сандъците. На всички се плащаше по двойна тарифа.

— Като че ли са го правили и преди — отбеляза Алекс.

— Да, Монти е специалист по разводи и смърт. Съпруги, които трябва да изнесат ценности, след като съпрузите им са отишли на работа и преди да се върнат вечерта.

Алекс се разсмя.

— А смъртта?

— Деца, които искат да изнесат картини и мебели, за които са се разбрали с родителите си, че няма да бъдат споменавани в завещанието. Бизнесът е процъфтяващ и Монти почти винаги работи на двойна тарифа.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Искам да идете в банката и да се погрижите всичко да е готово, когато Монти и хората му пристигнат, което ще е около четири следобед. Някой трябва да ги чака на задния вход и да отведе Монти до хранилище, което е достатъчно голямо, за да побере седемдесет и една картини. След това ще ви помоля да се върнете право тук.

— Микробусът също ли ще се върне на Бийкън Хил?

— Да. В края на краищата ще сме свършили само половината работа.

— Тогава по-добре да тръгвам. — Имаше няколко въпроса, които Алекс искаше да зададе на г-н Розентал, но вече беше приел, че фамилното му мото е „казвай само онова, което трябва“. Докато излизаше от къщата, първата картина вече беше натоварена в микробуса.

— А аз какво да правя, господин Розентал? — попита Ана.

— Провери отново инвентара и се увери, че са взели само картините с жълтите стикери. Реалната ни работа ще започне едва след като се върнат от банката, когато останалите петдесет и три картини ще бъдат натоварени и откарани в Ню Йорк.

— Но те са само копия — каза Ана.

— Така е — потвърди Розентал. — Но все пак трябва да бъдат върнати на законния им собственик.

 

 

— Уорхол е натоварен в багажния отсек — каза Ана, докато самолетът се издигаше. — Останалата част от колекцията пристигнала ли е в Ница?

— Да — каза Розентал. — Обадих се на Пиер Жеран веднага щом се върнах в Ню Йорк в неделя вечерта. Той е един от водещите дилъри на абстрактно изкуство в Париж и стар приятел, който е запознат с колекцията Лоуъл, тъй като дядо му е продал три картини на бащата на господин Лоуъл по време на обиколката му из Европа през 1947 година. Казах му, че към Ница пътува голяма пратка картини, и го помолих да уреди мосю Дювал да ги вземе и да ги пази, докато пристигнем. Той ми се обади отново вчера да ми каже, че Ивлин и господин Халидей са били видени сутринта да се качват на полет на „Ер Франс“ за Бостън. Точно тогава ти се обадих да ти напомня да не забравиш Уорхол. Така че когато кацнем в Ница, всичко би трябвало да е на мястото си. Пиер и мосю Дювал ще ни чакат на летището.

— Значи остава само да върнем обратно останалата част от колекцията — каза Ана.

— Което ще бъде сериозно начинание. Поне сме в ръцете на професионалисти. Но ако се провалим…

— Алекс ми каза, че банката ще се срине и ще фалираме.

— Така че да внимаваме — каза Розентал. — Между другото, винаги бих могъл да предложа на Алекс работа като куриер в галерията. Доста го бива за това.

— Или може да вземе моята работа, защото ще ви потрябва заместник, когато се роди бебето.

— Не, за това не го бива чак толкова — каза Розентал, докато самолетът достигаше височина 12 000 метра и завиваше на изток.

 

 

— Колко известия трябва да пратиш? — попита Акройд.

— Според правилника на банката заседанието трябва да се обяви четиринайсет дни предварително, така че мисля да пратя писмата до всички директори днес сутринта — отвърна Фаулър.

— Но щом отвори пощата, госпожица Робинс тутакси ще каже на Карпенко за извънредното заседание и ако той е наполовина толкова умен, колкото твърдиш, няма да му отнеме много време да се досети какво сме намислили.

— Взех предвид това и смятам да пратя писмото до Карпенко на адреса му в Бруклин. И тъй като той сега се е настанил в Бостън, писмото ще го чака, докато се прибере.

— И предложението да бъде сменен като председател ще бъде направено преди да има шанса да предприеме каквото и да било. Защо тогава се туткаш с пращането на писмата, Рей?

 

 

Ана слезе от самолета малко след като кацнаха в Ница и беше посрещната от топъл вечерен бриз. Искаше й се Алекс да беше с нея, за да сподели първото й идване във Франция, но знаеше, че той не може да рискува да отсъства от работа дори за няколко часа.

След като минаха през митницата и влязоха в залата за пристигащи, един мъж с риза на цветя без вратовръзка и вече моден светлосин костюм се втурна към Розентал и го разцелува по бузите.

— Добре дошъл, mon ami. Да ти представя Доминик Дювал, когото избрах за мозък на операцията.

 

 

Когато ситроенът им се вля във вечерния трафик към града, Дювал започна да запознава съзаклятниците си с положението.

— Веднага щом господин и госпожа Лоуъл-Халидей напуснаха вилата, се обадих на Пиер в Париж да му кажа, че пътуват за Бостън.

— Откъде сте толкова сигурен, че са заминали за летището? — попита Ана.

— От куфарите — отвърна Дювал.

— Това означава също, че Ивлин възнамерява да остане за известно време в Бостън — каза Розентал.

— После се обадих на Натаниел в Ню Йорк — каза Пиер (Ана за първи път чуваше някой да нарича г-н Розентал с малкото му име), — за да му кажа, че са тръгнали и че трябва незабавно да потеглите за Ница, за да бъдем готови за размяната утре.

— Защо толкова бързо? — попита Розентал.

— Трябва да се възползваме от факта, че четвъртък е почивният ден на иконома. Иначе ще се наложи да чакаме още една седмица. А дотогава госпожа Лоуъл-Халидей може да се върне.

— Екипът на място ли е?

— В готовност и чакат сигнал — каза Дювал. — Първата ми работа утре сутринта ще бъде да се обадя във вилата и да кажа на прислужницата, че имаме важна пратка за доставяне.

— Знаем ли нещо за прислужницата? — попита Розентал.

— Казва се Мария — каза Дювал. — Работи там от няколко години и е единствената, която е във вилата през почивния ден на иконома. Не е от най-умните, но има златно сърце.

— И тъй като имаме подробен списък на картините, които трябва да се разменят, би трябвало да успеем да изпълним цялото упражнение за не повече от час — каза Пиер.

— Не можем да приберем петдесет и три ценни картини за по-малко от час — каза Розентал. — Това не са консерви. Ще са ни нужни най-малко три или четири часа.

— Не можем да си позволим и цял час — отвърна Дювал. — Ще ги изнесем колкото се може по-бързо от вилата, ще ги откараме в склада, който е само на седем километра от мястото, и там ще ги пакетираме за полета. Не забравяй, че вече имаме сандъците с копията.

— Впечатляващо — отвърна Розентал. — Но въпреки това се тревожа, че прислужницата може да се окаже проблем.

— Аз имам една идея — каза Ана.

 

 

— Тъй като изглежда, че не мога да остана дори в собствения си дом — каза Ивлин, — се наложи да отседнем в апартамент във „Феърмонт“, който никак не е евтин. Затова се надявам, Дъглас, че си подготвил всичко за заседанието следващия понеделник.

— Всичко е на мястото си — отвърна Акройд. — Бордът е разделен, но с твоя глас все пак ще имаме мнозинство, така че другата седмица по това време Карпенко ще пътува за Ню Йорк и ще се тревожи за пиците си, а аз ще съм председател на банката.

— А аз ще мога да се върна на Бийкън Хил и да изнеса останалите картини преди данъчните да са открили, че „Лоуъл“ не е дори прасенце-касичка.

 

 

Дювал се обади във вилата в осем и десет сутринта.

— Здравей, Мария, Доминик Дювал се обажда. Имам пратка за госпожа Лоуъл, която трябва да се достави във вилата.

— Но госпожа Лоуъл я няма, а икономът има почивен ден.

— Инструкциите ми са съвсем ясни — каза Дювал. — Мадам настоя пратката да бъде доставена преди да се върне от Америка. Но ако имаш някакви съмнения, обади й се в Бостън. Трябва да те предупредя обаче, че в момента там е два след полунощ. — Първият му риск.

— Не, не — каза прислужницата. — Кога да ви очаквам?

— След около час.

Дювал затвори и отиде при останалите, които го чакаха в микробуса.

— Как е жена ми? — каза той, докато сядаше до Ана.

Тя му се усмихна бегло.

Дювал изкара микробуса от склада на шосето. Караше по вътрешното платно и нито веднъж не надвиши позволената скорост. По пътя напомни за последно каква е ролята на всеки член на екипа, особено на Ана, Пиер и Розентал.

— И не забравяйте — каза той, — когато пристигнем, от микробуса ще слезем само Ана и аз.

След четирийсет минути минаха през портала, продължиха по алеята и спряха пред великолепна вила. Ана с удоволствие би се разходила из пъстроцветните добре поддържани градини, но не и днес.

Двамата с Дювал тръгнаха към главния вход, хванати за ръце. Дювал натисна звънеца и след секунди прислужницата отвори. Усмихна се, когато позна микробуса.

— Пратка за госпожа Лоуъл — каза Дювал. — Ще те помоля да подпишеш тук, Мария, за да донеса сандъка от колата.

Мария се усмихна, но на лицето й се изписа тревога, когато Ана се свлече на земята пред нея, хванала се за корема.

— Ах, ma pauvre femme — възкликна Дювал. — Съпругата ми е бременна, Мария. Има ли къде да я сложим да полежи за няколко минути?

— Разбира се, мосю. Елате с мен.

Дювал помогна на Ана да се изправи и двамата последваха прислужницата в къщата и нагоре по широкото стълбище до спалнята за гости на първия етаж. По пътя той изучаваше картините по стените.

— Съжалявам, че ви създавам неприятности — каза Ана, докато Дювал й помагаше да легне на леглото.

— Няма проблем, скъпа — отвърна Мария. — Да извикам ли доктор?

— Не, всичко ще бъде наред. Просто трябва да полежа няколко минути. Но, скъпи — каза тя на Дювал, — би ли ми донесъл чантата от колата? Трябва да си изпия хапчетата.

— Разбира се, скъпа, веднага се връщам — каза той, като се вглеждаше внимателно в картината над леглото.

— Много сте мила — каза Ана и се вкопчи в ръката на Мария.

— Не, не, мадам. Аз самата имам четири деца. И знам, че мъжете са напълно безполезни в подобни ситуации — добави тя, след като Дювал се изниза от стаята.

Той изтича надолу по стълбите. Екипът му вече работеше с пълна сила; Розентал играеше ролята на началник, а Пиер даваше нарежданията. Един по един шедьоврите биваха сваляни от стените, за да бъдат сменени секунди по-късно с копия.

— Над камината в салона ще откриете един Матис — каза Розентал на един от куриерите. — Пикасо е в голямата спалня — обърна се към друг, — а Раушенберг отива ето там — и посочи голямото празно място на стената пред себе си.

— Търся един Дали — каза Дювал. — Мястото му е в спалнята за гости — добави той, докато един Де Кунинг изчезна през главния вход.

— Има три картини на Дали — каза Пиер, след като направи справка със списъка. — Коя по-точно?

— Жълт часовник, разтапящ се върху маса.

— Масло или акварел? — попита Пиер.

— Масло — каза Дювал и тръгна обратно нагоре по стълбите.

— Ясно. И не забравяйте чантата на жена си — каза Розентал.

— Merde! — изруга Дювал и се втурна навън, като едва не се блъсна в двама куриери, които влизаха в къщата.

Той отвори вратата, грабна чантата на Ана и изтича обратно в къщата и нагоре по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж. Пиер беше на една крачка зад него, понесъл картината на Дали. Дювал спря да си поеме дъх, отвори вратата и влезе със загрижена физиономия, а Пиер остана в коридора.

— А проблемът на Беатрис е — казваше прислужницата, — че е на четиринайсет, но минава за двайсет и три годишна.

Ана се разсмя, докато Дювал й подаваше чантата.

— Благодаря, скъпи — каза тя, бръкна вътре и извади шишенце аспирин. — Съжалявам, че ти досаждам, Мария, но може ли чаша вода?

— Разбира се — отвърна тя и тръгна към банята.

Ана скочи на крака, изправи се в леглото и бързо свали картината от куката. Подаде я на Дювал, който изтича в коридора и я размени с Пиер за копието, което даде на Ана секунди по-късно. Това беше вторият им риск. Ана тъкмо я окачи и легна пак, когато Мария се появи с чаша вода. Завари двамата да се държат за ръце.

Ана глътна две хапчета.

— Толкова съжалявам, че те задържам…

Нейният отракан съпруг се включи по подадения знак.

— Мария, къде да оставя пратката за госпожа Лоуъл?

— Във фоайето, нека икономът да се занимава с нея, когато се върне утре.

— Разбира се — рече Дювал. — Скъпа, надявам се, че ще си се пооправила като се върна, за да те заведа у дома.

— И аз се надявам — отвърна Ана.

— Не се безпокойте — каза Мария. — Ще остана с нея, докато се върнете.

— Колко си мила — възкликна Дювал и излезе от стаята. Тичаше надолу по стълбите, когато видя Пиер да предава картината на Дали на един куриер. — Колко още остава? — попита той, когато спря при Розентал във фоайето.

— Пет минути, най-много десет — отвърна Розентал, докато един куриер му показваше картина на Полък.

— В другия край на салона — каза той без никакво колебание.

Погледът на Дювал не се откъсваше от вратата на спалнята.

— Някакви проблеми? — попита той.

— Не мога да намеря „Синята Джаки“ на Уорхол. Прекалено е важна, за да не е в някоя от основните стаи. Но ти по-добре се качвай горе преди прислужницата да е заподозряла нещо.

Дювал се подчини и се върна в спалнята, където прислужницата продължаваше да разправя на Ана за децата си. Той вдигна пет пръста и докато тя кимаше, забеляза, че картината на Дали е леко килната.

— Скъпи, Мария тъкмо ми разказваше какви проблеми си има с дъщеря си Беатрис.

— Не може да е по-лоша от Марсел — каза Дювал и седна на ръба на леглото.

— Но нали казахте, че това ще бъде първото ви дете? — малко объркано попита Мария.

— Доминик има син от първата си жена — побърза да обясни Ана. — Тя починала трагично от рак и си мисля, че това е една от причините за проблемите на Марсел.

— О, толкова съжалявам — рече Мария.

— Мисля, че вече ми е малко по-добре — каза Ана, бавно се надигна и спусна крака на килима. — Толкова бяхте мила, че не знам как да ви се отблагодаря. — Тя се надигна несигурно и с подкрепата на Мария бавно тръгна към вратата, а Дювал коленичи на леглото и оправи картината. Третият му риск. Настигна ги навреме, за да им отвори вратата.

— Ще изтичам да отворя вратата на микробуса — каза той (не според заучения сценарий) и беше по средата на стълбите, когато видя, че Розентал и Пиер са все още във фоайето.

— Къде е Уорхол? — настоятелно питаше Пиер.

— Майната му на Уорхол — каза Дювал. — Махаме се.

Като ругаеше под нос, Пиер бързо излезе, следван от Розентал.

Когато след няколко секунди Ана и Мария стигнаха във фоайето, завариха Дювал при вратата, сложил ръка върху един сандък.

— Благодаря, че беше така мила с жена ми — каза той. — Това е пратката, която трябваше да доставя, както и писмо за госпожа Лоуъл.

— Ще се погрижа мадам да получи и двете веднага щом си дойде — обеща Мария.

Дювал нежно хвана Ана под ръка и я изведе навън. Откри, че предната врата на микробуса вече е отворена — една от онези малки подробности, в които Розентал наистина го биваше.

Докато микробусът потегляше бавно по алеята, Дювал се запита дали Мария няма да намери за странно, че са използвали такава голяма кола за доставката само на една картина.

— Някакви проблеми, Ана? — попита Розентал от задната седалка.

— Като изключим това, че съм бременна, имам двама съпрузи, за които не съм омъжена, и доведен син, когото не съм виждала — никакви.

— Не забравяйте да карате бавно, Доминик — каза Розентал. — Превозваме ценен товар.

— Колко мило от ваша страна — отвърна Ана и докосна корема си.

Розентал благоволи да се усмихне, а Ана се подаде през прозореца и махна за сбогом на Мария. Тя й махна в отговор с малко озадачена физиономия.