Джефри Арчър
Ези печели (39)

39.
Алекс

Бостън

Ивлин вдигна телефона и чу познат глас, гласа на човек, с когото не бе разговаряла от доста време.

— Трябва да те видя.

— И защо реши, че аз искам да те видя? — попита тя.

— Защото адски добре знаеш, че не съм откраднал Уорхол — каза Акройд.

— Разговорът записва ли се?

— Не, защото определено не искам никой да чуе онова, което ще ти кажа.

— Слушам те.

— В затвора не си клатих краката, а измислих как можеш да изкараш половин милиард долара и в същото време да злепоставиш Карпенко.

Последва кратка пауза.

— Какво се иска от мен? — попита Ивлин.

— Само да потвърдиш, че ще получа десет процента от сделката, ако всичко мине добре.

— Все още слушам.

— Няма да кажа нито дума повече, докато не видя подписа ти. Не съм забравил, че при последната ни сделка се озовах зад решетките.

— В такъв случай, Дъглас, ще се наложи да долетиш до Южна Франция и да донесеш договора.

 

 

Алекс пристигна в „Марлиав“ десет минути по-рано и почна да прави някакви сметки на обратната страна на менюто. След малко дойде Ана и той стана и я целуна.

— Честита годишнина, скъпа.

— Благодаря. И ето ти трудния въпрос — каза Ана, докато сядаха на любимата им маса в ъгъла. — От колко години сме женени? Това ли опитваше да сметнеш на менюто?

За щастие г-ца Робинс му беше припомнила точно преди да тръгне насам.

— От тринайсет, но щяха да са четиринайсет, ако Лорънс не ми беше оставил своите петдесет процента от банката.

— Е, заслужи си още една година живот — каза Ана и попита уж изненадано: — Какво е това?

— Отвори го и ще разбереш.

— Подозирам, че и за теб ще е толкова изненада, колкото и за мен.

Алекс се разсмя.

— Ще се престоря, че вече съм го виждал.

Ана бавно развърза червената лента, махна хартията, вдигна капака и погледна малката елегантна светлосива чанта „Клое“, едновременно практична и стилна.

— Веднага щом я видях си помислих, че е идеална за теб — каза Алекс.

— Тоест измисли си го току-що — отвърна Ана и се наведе над масата да го целуне отново. — Гледай да не забравиш да благодариш на Памела от мое име.

Оберкелнерът дойде до масата им.

— Знам точно какво искам, Франсоа — каза Ана. — Салата „Ница“ и дувърски език.

— За мен същото — каза Алекс. — Взех достатъчно решения за днес.

— Смея ли да попитам какви?

— В момента не мога да кажа много, защото може да се окаже или пълна загуба на време, или най-голямата сделка, на която съм попадал.

— Кога ще знаеш кое от двете е?

— Другата седмица по това време, предполагам. Тогава трябва да съм се върнал от Ленинград.

— Но нали винаги казваше, че при никакви обстоятелства няма да се върнеш в Русия и особено в Ленинград?

— Рискът е пресметнат — каза Алекс. — Мисля обаче, че спокойно можем да предположим, че след всички тези години Поляков вече е пенсионер.

— Майка ти веднъж ми каза, че офицерите от КГБ никога не се пенсионират. Какво е нейното мнение?

— Каза, че няма да се успокои, докато лично не присъства на погребението му. Но когато й обещах, че ще се видя с вуйчо Коля, ще разбера как са останалите роднини и ще посетя гроба на татко, с неохота се съгласи.

— Не искам да отиваш — тихо рече Ана. — Нека иде Джейк Колман. Бива го в сделките също като теб.

— Може би, но руснаците винаги очакват да си имат вземане-даване с главния. Между другото, в самолета има свободно място, ако искаш да дойдеш.

— Не, благодаря. Най-малкото защото имам откриване в сряда.

— Името познато ли ми е? — попита Алекс, доволен, че сменят темата.

— Робърт Индиана.

— О, да, харесвам нещата му. Жалко, че ще пропусна откриването.

— Изложбата ще продължи достатъчно, за да я видиш, когато се върнеш. Ако се върнеш.

— Нещата не са чак толкова зле, скъпа. Е, мога ли да разбера какъв е моят подарък за годишнината? — попита Алекс с надеждата да разведри атмосферата. — Защото не виждам пакет.

— Беше прекалено голям, за да го мъкна със себе си — отвърна Ана. — Бронз метър и осемдесет на метър и осемдесет от Индиана, наречен LOVE.

Тя нарисува творбата на гърба на менюто:

LO

VE

— Колко ще ми струва това?

— С обичайната отстъпка около шейсет хиляди. И ако го дариш на Константин, ще избегне данък наследство.

— Да видим дали съм разбрал правилно, любима моя — каза Алекс. — Подаръкът ми за годишнината ще ми струва шейсет хиляди долара, като всъщност ще бъде собственост на Константин, така ли?

— Точно така, скъпи. Мисля, че схвана идеята. Но добрата новина е, че вече има някакъв шанс да идеш в рая. — Ана замълча за момент. — Не че ще ти хареса.

— Защо не? — поинтересува се Алекс.

— Защото няма да познаваш никого там — отвърна тя, докато келнерът се връщаше с първите ястия.

— И какво получавам аз?

— Ще можеш да я гледаш до края на живота си.

— Благодаря — каза Алекс. — А мога ли да попитам къде е бенефициентът?

— Остана за през нощта при баба си.

— Нима майка ми си е взела една нощ почивка? — с шеговито изумление попита Алекс.

— Половин. Константин харесва маргаритите на Елена повече от всичко, което мога да му сготвя аз — каза Ана, докато приключваше със салатата си. — И не ме поглеждай така, сякаш ми казваш „и аз също“. Е, с какво друго се занимава днес?

— Шелдън Удс дойде сутринта да ме пита дали искам да се кандидатирам за Сената.

— Колко време ти отне да откажеш това атрактивно предложение? — попита Ана, докато келнерът отнасяше празните им чинии.

— Мислих дълго и усилено цели двайсет секунди.

— Помня близкото минало, когато беше запленен от политиката — каза Ана. — Единственото, което си искал някога, е да бъдеш първият избран президент на независима Русия.

— И признавам, че това би било много по-изкусително от Сената — отвърна Алекс. — Но всичко се промени в деня, в който Лорънс си отиде — добави той.

Келнерът се появи отново с дувърския език.

— Със или без кости, мадам?

— Без, моля, за двама ни. Съпругът ми няма да взема важни решения тази вечер, надявам се.

— И управата се надява, че ще приемете бутилка „Шабли Борегар“ заедно с нашите комплименти.

— Трябвало е да се омъжа за теб, Франсоа. Ясно е, че никога не би забравил годишнината от сватбата ни и щеше да знаеш точно какъв подарък да ми дадеш.

Франсоа се поклони и ги остави.

— Но когато Лорънс ти остави своите петдесет процента от банката, те не струваха нищо — продължи Ана. — А сега сигурно са цяло състояние.

— Може би, но не мога да си позволя да се отърва от тях, докато Ивлин все още притежава другите петдесет процента. Направя ли го, целият контрол ще премине у нея.

— Може би ще помисли дали да не продаде акциите си? В края на краищата парите в брой сякаш винаги са й проблем.

— Възможно е, но не разполагам с толкова свободни пари — отвърна Алекс.

— Ако си спомням правилно — рече Ана, — в деня, в който се роди синът ни, Ивлин ти беше предложила акциите си срещу един милион долара и аз ти казах, че един ден може да съжаляваш, че не си ги купил.

— Виновен съм — призна Алекс. — Тогава дори обмислях да продам „Елена“, за да купя акциите, но щеше да е голям риск, защото ако банката се сринеше, щяхме да останем с празни ръце.

— Погледнато сега — рече Ана. — Мога ли да попитам каква е цената на тези акции сега?

— Около триста милиона долара.

Ана зяпна.

— И на банката ще й се наложи да й плати пълната сума ли?

— Може би, защото не можем да си позволим някоя друга банка да грабне половината ни акции. Случи ли се това, ще трябва да се озъртаме до края на живота си, особено ако Дъг Акройд се замеси като съветник по сделката.

— Може би е трябвало да се съгласиш да се кандидатираш за Сената. Много по-малко грижи и гарантирана заплата — рече Ана.

— И в същото време ще трябва да слушам становищата на четвърт милион гласоподаватели, а не на дузина членове на борда.

— Може и да са повече, ако сбъднеш мечтата на живота си да станеш президент.

— На Америка ли?

— Не, на Русия.

Алекс не отговори веднага.

— А — каза Ана. — Значи все още си мислиш за тази възможност.

— И си давам сметка, че сънувам и ще се събудя — отвърна Алекс.

Франсоа отново се появи до масата им.

— Да ви изкуся ли с предложение за десерт, мадам? — попита той.

— Категорично не — отвърна Ана. — И двамата ядохме достатъчно. Годишнините не бива да са извинение за качване на килограми. А той — каза тя и посочи съпруга си — днес отново е пропуснал фитнеса. Така че определено не заслужава десерт.

Франсоа напълни чашите им и отнесе празната бутилка.

— За още една паметна година заедно, госпожо Карпенко — каза Алекс и вдигна чашата си.

— Не искам да ходиш в Русия.

 

 

— Не искам да ходиш в Русия — каза Елена, докато слагаше пред тях две пици.

— И Ана не иска — отвърна Алекс.

Един сервитьор се появи почти тичешком.

— Извинете, че ви безпокоя, господин Карпенко, но секретарката ви се обади току-що да каже, че имало проблем с визите, и помоли да отидете в офиса колкото се може по-скоро.

— По-добре да ида да видя какъв е проблемът — каза Алекс. — Ще се върна колкото се може по-бързо.

Остави майка си и тревожно гледащия Пушкин да довършат пиците си и бързо се върна в офиса.

— Всичко по план ли върви? — попита г-ца Робинс.

— Да, Миша и майка ми ядяха пици, когато ги оставих. Тя може да не разбира много от банки и бизнес, но когато си в кетъринга от години, няма почти нищо, което да не знаеш за хората. Има ли нещо важно, преди да се върна?

— Асистентката на Тед Кенеди се обади да потвърди, че и петте визи ще са на бюрото ви в четири следобед, и ми напомни, че сенаторът ще се кандидатира за още един мандат догодина.

— Това ще ми струва още сто хиляди.

— Освен това ви приготвих хиляда долара в брой и еквивалента им в рубли, тъй като чековете и кредитните карти май не вървят много в Съветския съюз. Групата има резервации в хотел „Европа“ за пет нощи.

— Може да се окаже, че и една ще е достатъчна.

— Капитан Фулъртън ви очаква в Лондон към единайсет вечерта. Резервирал е място на летището за единайсет и половина. Ще заредите в Лондон и ще продължите за Ленинград. Е, вече можете да се връщате и да разберете какво мисли майка ви за господин Пушкин.

Алекс не бързаше да се върне в „Елена 3“ и когато влезе, завари майка си да слуша внимателно всяка дума на Миша. Тревожната физиономия се появи отново на лицето на руснака, когато Алекс отиде при тях.

— Проблем с визите ли? — попита той.

— Не, всичко е уредено. Надявам се пицата да ти е харесала.

— Никога досега не бях ял пица — призна Пушкин — и вече казах на майка ти, че знам идеалното място за откриването на първата „Елена“ в Ленинград. Ако ме извините за момент, ще ида „да се освежа“, както казвате тук.

— Каква е присъдата ти, мамо? — попита Алекс веднага щом Пушкин изчезна надолу по стълбите.

— Той е чисто злато — каза Елена. — Чисто. Не разбирам нищо от газ освен как да я пускам и спирам, и знам, че се запознах току-що с Миша, но спокойно бих го оставила до отворена каса.

— Семейство? — попита Алекс, който не искаше да губи нито миг, докато Миша се върне.

— Има жена, Олга, и две деца, Юрий и Татяна, които се надяват да влязат в университет, но той мисли, че шансовете на дъщеря му са по-големи, отколкото на сина, чийто единствен интерес като че ли са мотоциклетите. Честно казано, Алекс, не мисля, че Миша би ти извъртял какъвто и да било номер.

Пушкин се появи на стълбите.

— Благодаря, мамо. Е, значи тръгвам за Ленинград.

— Да не забравиш да идеш на гроба на баща ти и се опитай да се видиш с вуйчо ти. С нетърпение очаквам да чуя новини от него.