Джефри Арчър
Ези печели (15)

15.
Алекс

Нюйоркски университет

Когато парите свършиха, Алекс не беше сигурен към кого да се обърне за помощ.

На повечето първокурсници им трябваха няколко седмици, докато свикнат с графика на университета, но Алекс не разполагаше с това време. Сергията на Бърни, както все още я възприемаха местните, едва излизаше на нулата. Макар че Алекс беше намерил начини да ореже разходите, Улф си искаше своите 320 долара на месец — при това предварително според договора, както му напомняше най-редовно. Алекс обаче нямаше 320 долара и ако не му дадеше парите в понеделник сутринта, нямаше да има сергия. Към кого ли можеше да се обърне за краткосрочен заем?

Седеше в дъното на аудиторията и си драскаше в бележника. Студентите около него си мислеха, че си води записки по лекцията, но мислите му всъщност бяха заети с това как да задържи сергията. На закуска беше уверил Елена, че оценките му винаги са достатъчно добри, за да го поставят в горната половина на класацията, но знаеше, че не може да сподели с нея другите си грижи.

— Можеше ли крахът на Уолстрийт да се избегне и трябваше ли финансовите експерти да предвидят много по-рано сигналите, или те просто…

Алекс погледна бележките си и записаните възможности — мама, Димитрий, Иван. Обмисли ги една по една. Майка му знаеше само половината от историята, при това по-добрата. Никога не се беше срещала с г-н Улф и бе виждала Иван само от разстояние, когато двамата с Алекс обядваха в „Марио“. Съмнителна фигура, която не й харесва, беше казвала неведнъж тя на сина си.

Напоследък Алекс беше започнал да се пита дали не е права. Елена смяташе, че Иван работи на пазара, макар че никога не го беше виждала там. Тя често даваше да се разбере, че се надява синът й да не стане в крайна сметка продавач, а юрист или счетоводител с комфортен офис в Манхатън, който всяка вечер се прибира у дома при жена си и трите си деца и живее в Горен Ийст Сайд, а не в Бруклин.

„Продължавай да си мечтаеш“, би й казал Алекс, но знаеше, че тя никога няма да приеме, че той е един от онези улични търговци, които, щом сложат костюм, се превръщат в предприемачи. Зачерта името й.

Димитрий? Той се беше показал като човек, който дава, а не взема. Човек, чиято щедрост и доверие сякаш не знаеха граници. Именно благодарение на него Алекс и майка му имаха покрив над главата и пак той бе осигурил първия заем за сергията, който Алекс още не му беше върнал. Още по-лошото бе, че отново беше отплавал и се очакваше да се върне чак след десет дни.

Алекс още си мислеше, че Димитрий крие някаква тайна. Но може би майка му беше права и той бе просто добър човек. Зачеркна с неохота името му и така в списъка остана само един.

Иван. Отношенията им ставаха все по-сложни. Партньорът му често избухваше, ако Алекс закъснееше дори с една минута за шахматните срещи, и напоследък той започна да подозира, че не получава целия си дял от печалбите през уикендите. Иван винаги криеше какво записва в бележника, а докато се правеха страничните облози, очите на Алекс винаги бяха вързани.

През изминалата година Алекс беше научил съвсем малко неща за Иван. Не знаеше какво работи, освен че има някакъв малък бизнес с внос и износ. Въпреки това Иван се очертаваше като единствената му перспектива да спази уговорката си с г-н Улф.

Алекс бавно огради името и реши, че както е в шаха, нападението е най-добрата защита. Щеше да повдигне въпроса за заема през обедната им почивка в събота.

— За уикенда искам да напишете есе на тема дали първите сто дни на Рузвелт като президент са били повратната точка… — говореше лекторът.

Това не беше нещото, което Алекс беше планирал за уикенда.

— Нека се опитам да разбера проблема ти — каза Иван на руски, докато поставяха пред него голяма пица. — В момента си наел сергия…

— Имам петгодишен лиценз.

— … за триста и двайсет долара месечно и правиш съвсем малка печалба.

— Недостатъчна, за да покрия наема за следващия месец.

— Но смяташ, че проблемът ще се реши, ако ти се даде достатъчно време?

— Особено ако успея да взема втора сергия.

— Макар че не можеш да си позволиш да плащаш за онази, която вече имаш?

— Така е, но съм сигурен, че ако с теб станем партньори…

— Забрави — прекъсна го Иван. — Ако искаш да наемеш втора сергия, само ще удвоиш загубите си.

Алекс наведе глава и заби поглед в недокоснатата си пица.

— Обаче — каза Иван, след като взе втория резен, — ако става въпрос просто за временно парично затруднение, може и да съм в състояние да ти помогна.

— Готов съм на всичко.

— Миналата седмица трябваше да уволня един от куриерите ми и търся надежден заместник.

— Но това означава, че ще трябва да отпадна от университета. Направя ли го, майка ми ще се отрече от мен.

— Може пък да вземеш най-доброто от двете страни — каза Иван. — Защото ще ми трябваш само два или три пъти седмично, при това само за около два часа.

— Но тогава няма начин да изкарам достатъчно пари, за да покрия…

— Стига винаги да си на разположение, ще ти плащам по сто долара седмично, което означава почти сто долара отгоре в края на месеца.

— А какво ще очакваш от мен в замяна?

— Нищо прекалено трудно. Не забравяй, че и аз като теб съм имигрант — каза Иван. — Може и да не съм слязъл от последния пристигнал кораб, но не съм тук от много време. Успях обаче да развия малък бизнес с внос и износ, който върви доста добре, и винаги търся добри и надеждни служители.

— Не искам да имам нищо общо с наркотици — твърдо каза Алекс. Това беше най-сигурният начин да се озове обратно в Съветския съюз.

— Аз също — каза Иван. — Макар да признавам, че бизнесът не е точно кашер^[1], както биха го нарекли евреите, така че може би ще е най-добре да не знаеш много.

— За крадени стоки ли става въпрос?

— Не точно, но от време на време няколко картона цигари могат да паднат от каросерията на камиона на излизане от пристанището, или някой кашон уиски да остане неотбелязан в манифеста след разтоварването му от кораба.

— Но аз не бих искал…

— И не би го очаквал. Това не е онази страна на бизнеса, която те касае. Трябва ми единствено куриер, който да доставя съобщения на работниците на терен. Задачата едва ли ще е много трудна за младеж с твоя интелект.

— Но как това би ми докарвало по сто долара седмично?

— Ти знаеш и двата езика, а повечето ми куриери говорят само руски — каза Иван. Извади пачка стодоларови банкноти от задния си джоб, отдели четири и ги подаде на Алекс, с което спря по-нататъшните му въпроси.

Елена гледаше зад тезгяха как парите преминават от едните ръце в другите. Никой не плащаше подобни суми за нещо законно. Подозренията й се засилиха още повече и от факта, че Алекс не беше докоснал любимата си пица.

Отначало Иван не беше прекалено взискателен. Оставяше впечатлението, че изпробва новия си служител и иска от него да доставя невинни съобщения до различни контакти в града. Алекс рядко получаваше нещо повече от изсумтяване от сънародниците си, а когато все пак казваха нещо, то беше винаги на руски. Иван обаче обясни, че всички те са имигранти като него, избягали от тиранията на КГБ, и нямат доверие на никого. Алекс не можеше да се преструва, че харесва хората, с които си има работа, но мразеше КГБ повече и от тях; още по-важното беше, че Иван винаги плащаше навреме. Повечето спечелени пари на следващата сутрин се озоваваха у г-н Улф, който сякаш беше единственият, който правеше печалба.

Алекс си тръгваше от университета към четири следобед и се появяваше на пазара навреме, за да смени Бърни в пет. Рядко затваряше преди седем, след което отиваше в „Марио“ и вечеряше с майка си. Винаги носеше една-две книги под мишница, за да изглежда прилежно учещ студент, който току-що се връща от лекции. Въпреки това нямаше нищо против да признае на Елена, че курсовете по икономика му харесват много повече, отколкото беше очаквал.

По време на вечерята прочиташе по някоя глава от Гълбрайт или Смит, а когато се прибираше у дома, си правеше подробни бележки, преди да си легне. Всеки йезуит би одобрил този режим, но не и онова, което Алекс се опитваше да постигне.

Когато започна втората си година в Нюйоркския университет, Алекс държеше три сергии. Плодове и зеленчуци, бижута (продавани на три пъти по-висока цена от себестойността им) и дрехи, купувани от Ади, която заделяше всичко, което не изглеждаше втора ръка, за да се появи на следващата сутрин на сергията на Алекс на двойна цена. Той прекарваше всяка събота вечер с Ади, като понякога преспиваше при нея, което невинаги беше добре, тъй като трябваше да е на борсата в четири сутринта, за да е сигурен, че ще зареди с най-доброто. Отидеше ли в пет, трябваше да се задоволява с остатъците.

В края на втората си година в университета беше изплатил изцяло дълга си към Димитрий и беше купил на майка си кожух за нюйоркските зими — истински удар за шейсет долара от магазин за дрехи втора употреба. Вече дори мислеше дали да не купи на старо микробус, за да зарежда по-бързо и да пести време, но реши да го направи след като се дипломира.

Макар че работеше по шестнайсет часа на ден, Алекс се радваше на живот, за какъвто никой от колегите му не можеше и да помисли. Но реалният бонус беше, че трите му сергии вече носеха достатъчно голяма печалба, за да може да наеме и четвърта (стъклени изделия с врязана украса, последният вик на модата).

Всичко вървеше по план, докато не го арестуваха.