Джефри Арчър
Ези печели (19)

19.
Алекс

Виетнам, 1972

Алекс прочете писмото втори път, преди да го покаже на майка си. Елена заплака, защото много добре знаеше какво ще направи синът й.

— Ако бяхме отишли в Англия, това никога нямаше да се случи — каза тя и отново се запита дали не са се скрили в погрешния контейнер.

Много млади мъже, които бяха получили същото писмо тази сутрин, вече разговаряха по телефона с адвокатите на бащите си или посещаваха семейния лекар, докато други просто скъсваха призовката с надеждата, че така проблемът ще изчезне. Но не и Алекс.

Елена не беше единствената, която плачеше. Ади го умоляваше поне да се опита да си намери повод за отсрочка от военна служба и посочи, че тъй като е последна година студент в университета, би трябвало да му позволят да завърши образованието си. Но макар че плака цяла нощ, не успя да го убеди.

Алекс все още имаше належащ проблем, който трябваше да бъде решен, преди да си събере нещата и да замине. Единайсетте му сергии вече носеха добра печалба и той определено не искаше да продава нито една от тях. Но кой можеше да управлява напъпващата му империя, докато го няма? За негова изненада майка му намери решението.

— Ще напусна работата си в „Марио“ и двамата с Димитрий ще ги поемем, докато не се върнеш.

Никой не повдигна въпроса какво ще стане, ако не се върне.

Алекс с радост прие предложението им и на 11 февруари 1972 година се качи на влака за Форт Браг в Северна Калифорния, за да започне осемседмичното си основно обучение, преди да бъде пратен във Виетнам.

 

 

Лампите светнаха.

— Ставай, ставай, ставай! — завика сержантът, докато вървеше по пътеката между спящите новобранци и удряше с палката си рамката на всяко легло. Един по един младежите бяха грубо събудени и, несвикнали с ранния час, замигаха и затъркаха очи. Имаше само едно изключение. По това време на деня Алекс вече пътуваше към борсата.

— Виетконгците ви нападат и ще убият последния, който стъпи на земята! — извика инструкторът.

Алекс вече вървеше към душовете с кърпа в ръка. Завъртя крана, който му предлагаше избор единствено между студена вода и студена вода.

— Всеки, който не се е изкъпал, избръснал и облякъл за петнайсет минути, ще гладува до обяда!

Изведнъж всички се втурнаха към душовете.

Алекс пръв седна на една от дългите дървени пейки на столовата. Бързо си даде сметка колко го е разглезила майка му през годините. Едва на третата сутрин се отчая дотолкова, че да се съгласи да изяде закуската си от каша на бучки, мазен бекон, изгоряла филийка и горещата черна течност, минаваща в армията за кафе.

Когато се запозна отблизо с плаца за маршируване, физическата подготовка, маршовете на скок и газенето през ледена река с пушка над главата, бързо откри, че не е в толкова добра форма, колкото си беше въобразявал. Все пак успяваше да остава един-два метра пред повечето новобранци, които до този момент си бяха мислели, че съботните вечери са създадени за напиване, а неделните утрини — за отспиване. Сержантът нежно им напомни, че виетконгците нямат почивни дни.

Докато продължаваше да се труди в гимнастическия салон, на полигона и из хълмовете по време на нощните учения, Алекс се представяше отлично в класната стая, където офицерът се опитваше да обясни защо Америка се е въвлякла във война в Далечния изток.

Остана запленен от историята на Виетнам и как северната и южната част на страната били обединени от 939 година, но сега се бяха хванали за гушите.

— Но защо жертваме живота на наши войници за някаква малка страна в другия край на света? — попита той.

— Защото ако комунистите от севера овладеят целия Виетнам, коя страна ще бъде следващата им жертва? — отговори офицерът. — Лаос? Камбоджа? И ще спрат ли, когато стигнат до Австралия? Подобно нещо би предизвикало ефекта на доминото. Падне ли една плочка, останалите ще я последват.

— Но все пак Виетнам си остава на другия край на света — каза Алекс.

— Не можеш да си сигурен в това — каза офицерът. — Куба е в ръцете на Фидел Кастро и комунистите са само на един хвърлей от американския бряг, и ако могат да се доберат до нещо повече от лъкове и стрели, Флорида би могла да е следващата.

Алекс не зададе повече въпроси, защото добре знаеше как Червената армия бе окупирала цяла Източна Европа, докато Съюзниците само бяха гледали, без да предприемат нищо.

Бързо намери приятели сред останалите наборници, някои от които бяха първо поколение имигранти като него. Помагаше им да пишат писма на семействата и приятелките си, да попълват формуляри и дори научи един как да си връзва кубинките. Имаше обаче един — както винаги — с когото не се харесаха от самото начало.

Големия Сам, известен също като Танка, беше над един и деветдесет и когато стъпваше на кантара, стрелката спираше чак на 102 килограма, повечето от които бяха яки мускули. Той очевидно не смяташе редник Карпенко за естествения лидер на взвода. Повечето други новобранци избягваха Големия Сам и дори някои от инструкторите се държаха предпазливо около него. Алекс също стоеше настрана, но не можеше да избягва Големия Сам, когато по време на едни физически упражнения на двамата беше наредено да излязат на боксовия ринг за приятелски мач. Големия Сам не си падаше по приятелските мачове. Всички новобранци се стълпиха да гледат неизбежната касапница.

— Аз съм най-великият — прошепна неубедено Алекс, докато се промушваше през въжетата с надеждата, че думите на Касиус Клей ще го вдъхновят и че ще може поне да оцелее през триминутните рундове.

През първия рунд Алекс танцуваше нервно по ринга, докато противникът му нанасяше удар след удар, без да улучи целта си. Успя някак да избута и втория рунд, като дори удари Големия Сам — не че той го забеляза. Краката му обаче бързо станаха като оловни. Това не беше бавен валс с някоя млада дама на танцова забава.

Към средата на третия рунд Сам успя да го перне отстрани по главата. Алекс се олюля и Сам го удари втори път, този път по брадичката, и той рухна на ринга. Някой по-мъдър щеше да остане да лежи. Но не и Алекс. Той се опита да се изправи, докато реферът броеше „пет, шест, седем…“. Беше още на коляно, когато следващото кроше го улучи право в носа. Видя пред очите си само ивици и звезди като на американското знаме, при това много повече от петдесет. Големия Сам щеше да бъде дисквалифициран, ако това беше мач от шампионат, но както посочи инструкторът, никой нямал време да обяснява на виетконгците правилата на маркиз Куинсбъри.

Когато дойде на себе си, Алекс с ужас видя, че Големия Сам се извисява над него. Зачака следващия удар, но Сам свали ръкавицата си и помогна на новия си най-добър приятел да се изправи.

 

 

През втората седмица ги запознаха с полигона и неподвижните мишени.

— Утре мишените ще се движат — каза сержантът. — И след като свикнете с тях, ще започнат да стрелят.

През третата седмица денят се превърна в нощ. Никаква храна, никакъв сън и ако не си мъртъв, ти се иска да бъдеш. Четвъртата седмица бе посветена на ръкопашния бой, но едва след като бяха изкарали четиринайсет часа без сън и храна. Когато най-сетне им беше разрешено да се строполят в леглата си, едва успяха да затворят очи, когато ги вдигнаха по тревога и им казаха, че виетконгците са предприели контраатака.

— И не забравяйте, че за тях това е национален спорт.

Никой не се изненада, когато през петата седмица Алекс беше направен ефрейтор и сложен начело на дузина новобранци. Той тутакси избра Големия Сам за свой заместник.

В края на шестата седмица отделението на Алекс изпреварваше останалите. Всеки от войниците му беше готов да влезе и в ада за него.

През седмата седмица командирът на взвода им лейтенант Лоуъл извика Алекс настрани след строевата подготовка.

— Карпенко, замислял ли си се за прехвърляне като обучаващ офицер в някоя тренировъчна школа? Защото с радост ще те препоръчам, ако имаш подобни намерения.

Отговорът на Алекс го разочарова.

— Аз съм уличен търговец, сър. Нямам желание да ставам офицер. Ще остана и ще се бия с отделението си, ако нямате нищо против.

През следващите седмици лейтенант Лоуъл на няколко пъти се опита да накара Карпенко да размисли, но винаги получаваше същия категоричен отговор.

През последния им ден във Форт Браг отделението на Алекс беше отличено от командира на поделението. Големия Сам прие наградата.

— Вие сте едно от най-добрите отделения, които съм виждал — каза генералът, докато връчваше знаменцето.

— Покажете ми другите — отвърна Големия Сам.

Генералът избухна в смях.

На 5 юни 1972 година лейтенант Лоуъл, ефрейтор Карпенко и наборниците от 116-а пехотна рота се качиха на камиони посред нощ и ги откараха до летище, което не беше отбелязано на нито една карта. След четиринайсет часа и три кратки спирания за зареждане на самолета, но не и на войниците, най-сетне кацнаха на силно охранявано летище някъде в Южен Виетнам. Вече не бяха новобранци, а обучени пехотинци, готови за война.

Не всички щяха да се завърнат.

 

 

116-а рота прекара две седмици в настаняване в импровизираната си казарма и още толкова в подготовка за първото си задание. Накрая всички до един бяха повече от готови. Но за какво?

— Заповедите ни са ясни — каза Лоуъл на сутрешния инструктаж. — Трябва да патрулираме района около Лон Бин. Виетконг понякога навлизат в него с надеждата да намерят слабо място в отбраната ни. Ако са достатъчно глупави да го направят отново, работата ни е да ги накараме да съжаляват и да си оберат крушите.

— А ще можем ли да пренесем битката на тяхна територия? — попита Алекс.

— Малко вероятно — отвърна Лоуъл. — Това е работа на професионалистите — морските пехотинци и армейските рейнджъри. Биха ни извикали да им асистираме само при изключителни случаи.

— Значи сме нещо като пътни ченгета — каза Танка.

— Нещо подобно — призна Лоуъл.

„Онези, които само стоят и чакат, също служат.“^[1] Алекс реши да потърси откъде е цитатът при следващото си посещение в библиотеката, което можеше да е и след две години.

— Добрата новина е — продължи Лоуъл, — че на всеки шест седмици ще имате няколко дни отпуска, през която ще можете да посетите Сайгон.

Чуха се отделни радостни възгласи.

— Но дори тогава не можете да си позволите да се отпуснете. Трябва да приемате, че всеки, който ви приближи, може да е агент на Виетконг. Особено внимавайте с младите красавици, които ще ви предложат секс, с надеждата да измъкнат от вас нещо, което да смятате за съвсем тривиална информация.

— А не можем ли просто да правим секса и да си държим устата затворена? — предложи един войник.

Лоуъл изчака смехът да затихне и каза твърдо:

— Не, Бойл. Всеки път, когато се изкушите, си припомнете, че това може да струва живота на някой ваш другар.

— Не съм сигурен дали ще издържа шест седмици без жена — каза Бойл.

Макар че избухнаха в смях, останалите от взвода очевидно споделяха мнението му.

— Не се безпокой, Бойл — каза Лоуъл. — Армията е помислила за войници като теб. Недалеч от лагера си имаме бардак. Върти го една дама, казва се Лили, и всичките й момичета са подбрани внимателно. Единствения път, когато Лили откри, че едно от момичетата й работи за Виетконг, на следващата сутрин тялото му беше открито да се носи в реката. За всеки взвод в лагера има определен ден от седмицата, в който може да посети заведението на Лили. Нашият е сряда.

 

 

Алекс намираше патрулирането за досадно в най-добрия случай и за безсмислено в най-лошия. Минаха пет седмици преди да видят виетконгски войници. Лейтенант Лоуъл незабавно даде заповед за настъпление и огън, но не успяха да улучат нищо освен някое и друго дърво и секунди по-късно врагът изчезна безследно в джунглата.

Когато описа случая в дълго писмо до майка си, Алекс се опита да я увери, че е по-вероятно да загине при пресичане на Брайтън Бийч авеню, отколкото по време на патрул. Това наблюдение беше цензурирано.

Алекс получаваше редовно писма от майка си. Бърни най-сетне се пенсионирал и Елена признаваше, че откакто си отишъл, едва успявали да излязат на нула. На Алекс не му трябваше да чете между редовете, за да разбере, че нито майка му, нито Димитрий са родени търговци. Елена му пишеше, че очакват с нетърпение да се върне, макар че Алекс трябваше да приеме, че това ще стане най-рано след година. Докато дългите седмици се превръщаха в още по-дълги месеци, той започна да се пита дали не бе трябвало да послуша съвета на Ади и да помоли за отсрочка, за да завърши последната си година в университета и — което беше по-важно — да поиска ръката й. Дори беше купил пръстена.