Алма Катцу
Глад (8)

Седма глава

Четири бурета брашно.

Джеймс Рийд отвори капака на едно от тях, като остави прашни отпечатъци по дървото, и надникна вътре. Беше пълно до половината. Удари по веднъж отстрани останалите бурета, за да се увери, че съдържанието им е недокоснато. Значи имаха общо петстотин фунта брашно, горе-долу. Стомахът му се сви от притеснение. Когато бяха потеглили преди два месеца, имаха почти осемстотин фунта.

Той отбеляза това на парчето хартия, което държеше.

После погледна в следващото буре. Захар, но само до половината. Илайза Уилямс, прислужничката, прекалено често правеше пай или кекс за децата.

Когато приключи с описването на инвентара, той се покатери през ритлата и скочи на земята. Извади носната си кърпа и избърса праха от дланите си, а след кратко колебание се зае да изтърка както трябва и пръстите си. Накрая подуши носната си кърпа, преди да я прибере.

Едва тогава си позволи да погледне пълния списък в ръцете си, като си наложи да го държи здраво, без да потрепери. Проверяваше провизиите на семейството си на всеки няколко дни, откакто бяха потеглили от Спрингфийлд. Запасите им се стопяваха с тревожна бързина. Но нямаше смисъл да се тревожи, ако не предприеме нещо.

И така. На първо място трябваше да говори с Илайза. Никой не биваше да получава допълнителна порция, дори децата — а със сигурност не и водачите на воловете, които изобщо не се замисляха и прахосваха храната. Той прегледа сметките си за втори път. Дали не беше изчислил погрешно колко храна щеше да бъде необходима за едно седемчленно семейство? Сметките му не излизаха заради шестимата прислужници: мъжете бяха истински чревоугодници и се тъпчеха заради самото удоволствие от яденето, без изобщо да ги е грижа какво струва това на работодателя им.

Въпреки всичко той си даваше сметка, че положението им е по-добро — много по-добро — отколкото на много други семейства от кервана. Всички се държаха така, все едно няма никакъв проблем, но той подозираше, че тайно в себе си някои бяха започнали да изпадат в паника. Дори онези, които се бяха снабдили с допълнителни провизии във Форт Ларами, все пак бяха разчитали на повече дивеч по пътя. Но след форта сякаш всичко бе изчезнало — от зайците до прерийните кучета. Пътуваха в самия край на сезона, така че може би заселниците по маршрута преди тях бяха опоскали всичко наоколо.

Но по-вероятно е да разчитаха на милосърдието на спътниците си, ако им свършеха провизиите. Е, ако се обърнеха за милостиня към Джеймс Фрейзър Рийд, щяха да останат разочаровани. Християнското му милосърдие си имаше граници.

Миналата вечер се беше опитал да убеди Донър да го назначи за отговорник на провизиите на целия керван. Но естествено, никой не поиска да го чуе. Никой не си даваше сметка за опасността, която щеше да ги застигне, ако храната им свършеше, докато са някъде по-нависоко в планинските проходи. Признаците за това вече се виждаха ясно — стига някой да си направеше труда да ги забележи.

— Да ти дам власт над моите провизии? — каза Уилям Еди и само се разсмя, а после изплю тютюн за дъвчене на няколко пръста от ботуша на Рийд. — Няма да стане. Ако ти позволим да ни нареждаш какво можем да ядем, по колко и кога, всички ще изпосталеем като скелети. Ще станем кльощави като теб.

Рийд не отговори на Еди, но се изкушаваше да извади хартията със сметките и да я размаха пред лицето на Донър.

— От Форт Ларами насам сме с двайсет и пет говеда за месо по-малко, а това беше преди по-малко от три седмици. Ако не сме ги изяли всичките, значи някой ги е откраднал. Ако продължаваме така, няма да ни останат и общо две дузини, докато пристигнем в Калифорния.

Безразсъдство и удоволствия — това искаха хората от този керван. Беше достатъчно човек да погледне фургона на Донър, за да се увери — истински кораб, натъпкан с пухени завивки и всякакви ненужни удобства. Наемниците проиграваха надниците си всяка вечер край лагерните огньове, като се лишаваха от заплатата си още преди да са я спечелили. Хората от кервана танцуваха край шишовете с печено месо, докато Люк Халоран стържеше на цигулката си. И онзи пикник — какъв беше смисълът от него? Не беше нищо повече от извинение за Джордж Донър, така че да се качи на пън и да държи реч как трябва да го изберат за водач на експедицията. Заклаха две глави добитък само заради това — за да ги увери, че няма за какво да се тревожат, все едно искаше да им каже: „Вижте колко много има за ядене, предостатъчно за всички“.

Рийд подозираше, че пикникът бе организиран и по друга причина: да отвлече вниманието на хората. В целия керван се мълвеше, че са виждали Тамсен Донър да се скита посред нощ на места, където не й е работа. Някои от другите жени казваха за нея, че била вещица: можела да изчезва във въздуха и да се появява на друго място, да лети по вятъра като пух от глухарче, да омагьосва мъжете с дъха си. Рийд не вярваше на тези приказки, но едно беше ясно: тя не беше вярна на мъжа си и заради това Джордж изглеждаше като истински глупак тъкмо когато целият керван трябваше да застане зад него.

Рийд се изправи, вкочанен от дългото клечане във фургона сред буретата и големите чували от зебло, пълни с трици и стар боб, и бъчвите с оцет и меласа. Докато се протягаше, край него на коня си в тръс мина Донър, като размахваше шапката си във въздуха.

— Впрягайте воловете! — викаше той.

Широкото му лице бе порозовяло от усилието.

— Време е за тръгване!

Как само ненавиждаше гласа на Донър.

Но тъкмо когато се обръщаше да му отговори нещо, Рийд забеляза две от момчетата от семейство Брийн, които изпълзяха на четири крака изпод един от фургоните. Лицата им бяха пребледнели и те се олюляваха на краката си, а от устата им се отронваха болезнени стонове, все едно някой ги беше пребил.

Сърцето на Рийд подскочи. Спомни си за онова момче, което някой беше убил преди един месец — с пребледнялото му лице, сякаш потънало в сън, и ужасяващо разкъсаното му тяло. Болни ли бяха момчетата от семейство Брийн? Изведнъж едното, а сетне и другото се приведоха и започнаха яростно да повръщат. Вонята бе остра като от лекарство и толкова силна, че не можеше да я сбърка с нищо друго.

— Ей, вие! — Рийд прекоси разстоянието, което ги делеше, преди момчетата да успеят да избягат. — Пили сте, нали? Не отричайте. Подушвам го.

И двете момчета — които сигурно нямаха и по десет години — навъсено се извърнаха срещу него.

— Не е твоя работа — каза едното.

Вонята на повръщано и уиски беше толкова гнусна, че Рийд едва се сдържа да не вдигне носната си кърпа пред лицето. Съмняваше се, че момчетата са се сдобили с алкохола от баща си: Патрик Брийн щеше да ги пребие почти до смърт.

— Вие сте откраднали уискито, което сте изпили, нали? От кого го откраднахте? Кажете ми истината.

Момчетата го гледаха войнствено.

— Няма да ти кажем — рече едното, по-кльощавото и мръсно от двете.

Рийд се изкушаваше да му зашлеви една плесница с опакото на ръката си, но размисли. Хората наоколо вече ги гледаха.

— Защо притесняваш децата? — поклати глава Милт Елиът, един от водачите на семейство Донър.

— Ти не се грижи за това — отвърна му Рийд.

— Нали не си им баща?

Този път се обади друг от наемниците на семейство Донър, Самюъл Шумейкър.

— Баща им сигурно сам лежи по очи в някоя канавка — рече Рийд, преди да се спре.

Веднага се прокле заради острия си език. Представяше си как звучи на тези хора, мнозина от които се измъчваха от махмурлук след танците предишната вечер. Дланите го засърбяха. Усещаше мръсотията, която се събираше в ушите му, в ноздрите му, под ноктите на ръцете му. Изпитваше нужда да се изкъпе.

— Вижте, просто се опитвам да разбера откъде са се сдобили с алкохола.

— Да не искаш да кажеш, че ние сме виновни за това, че са се напили? — попита го Елиът, като повдигна едната си вежда.

— Не. Просто искам да кажа, че трябва по-внимателно да следим провизиите си.

Той поклати глава. Щеше да опита още веднъж.

— Може би трябва да държим алкохола под ключ например…

През тълпата си проби път Луис Кесибърг, висок и ръбест, неизменно надвиснал над останалите като някакво злокобно плашило. Рийд трябваше да го предвиди. Кесибърг сякаш винаги си търсеше с кого да се скара.

— Иска ти се да ни прибереш алкохола, нали? Сигурно ще го излееш в реката, когато се обърнем — до последната капка.

Той мушна с пръст Рийд в гърдите.

— Но само да се опиташ да пипнеш моите бутилки, Бог ми е свидетел…

По горната устна на Рийд започна да избива пот. Той се озърна, но не видя наоколо нито жената, нито детето на Кесибърг. Явно той пазеше всичко човешко в себе си скрито от чуждите погледи, така че нямаше полза да го увещава, като му напомня за семейството и достопочтеността. От друга страна, не биваше да му позволява да го тормози пред всички останали; хората щяха да го сметнат за страхливец. Но Рийд знаеше, че Кесибърг е прословут със своята злопаметна природа. Вече никой не играеше комар с него, защото никога не забравяше кой го беше измамил, кой обичаше да блъфира и кой винаги играеше само с картите в ръката си. Помнеше кои карти от колодата вече са били изиграни и пресмяташе кои най-вероятно ще бъдат следващите. Явно умът му беше остър като бръснач. Освен това бе с половин стъпка по-висок от Рийд и с трийсет фунта по-тежък от него.

Беше застанал толкова близо до него, че Рийд не се съмняваше: Кесибърг щеше да забележи, че нещо не е наред.

Рийд си представяше, че собствената му тайна — злото вътре в него — притежава такава сила, че човек може да я види или да я подуши, ако застане достатъчно близо. Беше като фината прах по пътя, от която никога не успяваше да се отърве напълно, все едно греховете му оставяха следи по ръцете или лицето му и се просмукваха под дрехите му, независимо колко усърдно се опитваше да ги изтърка.

Той отново протегна ръка към носната си кърпа.

— Не ме докосвай — рече той, като се надяваше гласът му да не потрепне издайнически. — Иначе…

— Иначе какво? — настоя Кесибърг и се приведе още по-близо към него.

Остър като бръснач.

Преди Рийд да му отговори, между тях пристъпи истински исполин: Джон Снайдър, наемният водач на Франклин Грейвс. Със сигурност последният, с когото щеше да иска да си има работа един разумен човек.

Снайдър присви очи, а в игривата му усмивка се четеше самодоволство.

— Какво става тук? Човечето пак се опитва да казва на всички останали какво да правят, така ли?

Снайдър обичаше да го нарича човече, за да напомни на Рийд, че може да направи каквото си иска с него, когато си поиска.

— Снощи не ти ли казаха, че няма да стане да ни нареждаш?

Снайдър го погледна и Рийд си помисли, че го гледа многозначително, все едно знаеше нещо за него. Кръвта на Рийд изстина. Дали някой друг бе видял изражението на Снайдър?

Но хората наоколо не им обръщаха повече внимание; никой не го беше видял. Никой нямаше как да разбере.

— Точно така — каза Кесибърг. — Водачът на кервана е Джордж Донър, а не ти.

— Просто казвам нещо, което говори здравият разум — настоя Рийд.

Това наистина беше важно. Колкото и неудобно да се чувстваше, щеше да се опита да ги накара да го чуят още веднъж.

— Форт Ларами беше последният граничен пост преди Калифорния. От тук нататък няма да има повече магазини, складове за зърно или заселници, готови да ни продадат някой и друг чувал царевично брашно. От когото и да са откраднали уискито тези момчета…

Рийд посочи към двамата, които продължаваха да се въргалят в праха.

— … този човек ще съжалява, че не е бил по-внимателен, едва след няколко седмици по пътя, когато не е останала и капка.

Тълпата наоколо притихна. Рийд усети, че е постигнал малка победа.

— Приятели — продължи той, — по всички сметки, по-лесната част от пътя остана зад гърба ни. Във Форт Ларами разговарях с мъжете, които са минавали по този планински проход. Всички казаха, че пътят пред нас е по-страховит от всичко, което можем да си представим. Приканвам ви да отделите малко време, за да вземете някои трудни решения.

Вече всички мълчаха и неспокойно го очакваха да продължи. Дори Снайдър не откъсваше поглед от него, а очите му изглеждаха почти златисти на светлината на слънцето.

— Мнозина от нас са натоварени с любими вещи от дома, с които не им е дало сърце да се разделят. Приканвам ви да ги оставите сега. Оставете ги тук, на тази поляна, ако не искате да уморите воловете си до смърт в планините, които ни очакват.

Над тълпата се беше възцарило мълчание. Рийд твърде късно си даде сметка, че беше прекалил — макар и всички да знаеха, нямаше как де не знаят, че им беше казал истината. От няколко мили насам подминаваха вещите на предишните заселници по маршрута, които ги бяха изоставили настрани от пътя. Мебели, сандъци с дрехи, детски играчки; дори едно пиано, което стърчеше насред полето, все едно чакаше някой да пристъпи към него и да изсвири нещо. Рийд бе видял как младата Дорис Уолфингър, момичето от германското семейство, с копнеж беше докоснала вкочанените бели клавиши, и при вида на това гърдите му се бяха изпълнили с непоносима болка, която не можеше да назове.

Но както често става с истината, никой не искаше да я чуе.

— Виж кой го казва — рече Кесибърг. — Човекът със специалния фургон. Трябват ти четири вола, за да го теглят, и това е на равното.

— Не следваш собствените си съвети, а? — попита го Снайдър.

Говореше нехайно и дори не го поглеждаше, а чоплеше мръсните си нокти. Рийд неволно се загледа в ръцете на Снайдър, толкова големи и силни. Неволно си представи какво щеше да изпита, ако го стиснеха за гърлото.

— Няма нужда някакъв лицемер да ни казва какво да правим — добави Снайдър.

Преди да му отговори, сред тълпата се появи Джордж Донър, като водеше коня си за юздите.

— Денят няма да ни чака, спътници. Да не се бавим, да впрягаме воловете и да потегляме. Искам всички фургони да бъдат готови след четвърт час.

Тълпата се разпръсна, а Донър се метна на седлото. Рийд си помисли, че изглежда доволен от себе си. Сигурно трябваше да му бъде благодарен за тази намеса, но не изпитваше нищо друго, освен негодувание, а после мислите за Джон Снайдър — за силната му челюст и за могъщите му страховити ръце — най-сетне започнаха да се отдръпват заедно с мрака, който носеха със себе си.

Когато хората се разотидоха, Рийд забеляза жена си Маргарет. Беше се увила с вълнен шал, а дългите му пискюли от конци за бродиране се развяваха на вятъра. Не очакваше да я види и остана поразен от това колко стара изглеждаше.

Тя се извърна, но не успя да го направи толкова бързо, че Рийд да не забележи изражението й. По него се четеше съжаление — или може би отвращение. Рийд забърза през тълпата, за да я настигне, и я улови за лакътя.

— Какво има, Маргарет? Имаш ли да ми кажеш нещо?

Тя само поклати глава и продължи към техния фургон, като бавно накуцваше, все едно я измъчваше непоносима болка. Изглежда, страдаше повече по пътя, отколкото в Спрингфийлд, ако това изобщо бе възможно — все едно здравето й се влошаваше. Но той почти не се съмняваше, че тя се преструва, за да го накара да се чувства виновен.

— Хайде, Маргарет. Кажи ми веднага какво те тревожи. Ще ти олекне, ако ми кажеш какво съм направил, за да те разочаровам така.

Тя потрепери и той с потрес осъзна колко много й струваше да потиска чувствата си. Гнева си. Рийд си спомняше каква беше Маргарет, когато се ожениха. Като вдовица бе опитна в брачните дела и разбираше разделението между мъжа и жената, различните им роли и различната им власт. Мислеше я за достойна, усърдна и подредена жена. Винаги го беше оставяла да взима решенията в семейството; винаги го беше подкрепяла пред децата, прислугата и съседите.

— Не те разбирам, Джеймс. Защо ти трябва да влизаш в тези пререкания с нашите спътници?

— Не съм го направил нарочно. Онези момчета изпълзяха изпод фургона — и на практика повърнаха върху ботушите ми…

— Защо го правиш? — прекъсна го тя, очевидно накрая на силите си. — Защо се държиш така, все едно струваш повече от всички останали? Заради теб ми се присмиват всички…

Тя изведнъж спря и здраво стисна очи, преди да продължи:

— Наистина не те разбирам, за бога. Защо изобщо настояваше да напуснем Спрингфийлд, да продадем един успешен бизнес и хубавата си къща?

Тя с мъка си пое дъх. Все едно се давеше във въздуха.

— Ако знаех това, Джеймс, не знам дали щях да се омъжа за теб…

— Не говори така, Маргарет — каза механично той.

Жена му дори не вдигна очи от земята. Нито един от двамата не си правеше илюзии по отношение на брачния им съюз; не се бяха оженили по любов. Беше най-обикновен брак по сметка, така че в много отношения живееха по-скоро като брат и сестра, отколкото като мъж и жена. Но колцина от хората тук можеха да кажат нещо друго?

— Ами децата? Замислял ли си се какво им причинява всичко това — да се откъснат от приятелите си, от съседите и от всички хора, които някога са познавали? Когато ми предложи да се оженим, ти ми каза, че ще се грижиш за нас.

— И точно това правя. Точно това е смисълът на всичко, което правим.

Отново бе извадил носната си кърпа и търкаше ръцете си; дори не беше осъзнал, че го прави. Натъпка я обратно в джоба си.

Истината не беше толкова проста.

Той не беше направил всичко по силите си, за да се погрижи за нея и за децата. Беше допуснал грешки.

Особено една.

Жена му се беше запознала с Едуард Макгий — когато неочаквано бе дошла да види Рийд в склада. Тогава си беше помислил, че е чула нещо и е дошла в града, за да се увери с очите си каква е истината. Но тя не беше казала и дума за това на Рийд — не беше изразила и най-малкото съмнение. Дори бе стиснала ръката на Едуард. Рийд не можеше да забрави онази чудата, почти подигравателна усмивка, която бе заиграла по устните на Едуард, докато държеше ръката на Маргарет.

Но всичко това беше приключило. Налагаше се да остави миналото назад. Налагаше се да обърне гръб на страховете и на вината си. Налагаше се завинаги да забрави за това как онзи водач Снайдър може да го стисне за гърлото — или за китките. Трябваше да се постарае повече. Макар и това да беше съвсем ирационално и напълно невъзможно, някаква мъничка част от него бе убедена, че момчето от семейство Найстром беше убито заради неговия грях — и именно той бе привлякъл вниманието на дявола към техния лагер.

Но не. Не биваше да губи здравия си разум. Всичко щеше да се промени, само да стигнеха до Калифорния. Рийд присви очи към небето. Слънцето пълзеше все по-нависоко. Скоро отново щяха да потеглят.

Той извади списъка си и се зае отново да отброява всичко. Но колкото и пъти да го пресмяташе, достигаше до една и съща истина. Просто нямаше как да им стигне.

Трябваше да се направи нещо.